Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (15)

Глава 12

Стигнахме в Чау Док точно в полунощ, но не слязохме на земята до разсъмване. Не познавах добре града и освен това не можехме да различаваме добрите от лошите без предварителна информация. Вкочанени от студ, клечахме и се вслушвахме в стрелбата. Малко преди шест часа Джек насочи носа на катера към брега и спря пред широки стъпала. Прескочихме през перилата и се озовахме до площада, намиращ се на около четвърт миля от Белия дом.

Стреляше се доста. Отбягвахме рикоширащите куршуми и избухвания на мини и тичахме с манерки, подскачащи върху задниците ни, към поделението на Специалните сили. Вмъкнах се в Центъра за тактически операции, за да разбера какво, по дяволите, става.

Един изтощен майор от Специалните войски, облечен с безупречна бойна униформа, ми разказа набързо какво става. Положението било напрегнато — виетконгците (броят им не бил известен) превзели по-голямата част от града. Някъде цивилни хора били хванати в капан.

Получих много полезна информация, няма що! Накрая ми каза и нещо приятно: заговорнически ми прошепна, че Лайнения полковник бил пиян. Затворил се в радиостаята и слушал разговори по радиото. Но тъй като на практика все още е командир, наредил никакви войски на САЩ да не предприемат действия извън поделението и майорът се подчиняваше на тази заповед с удоволствие.

Свързах се по радиото с Уести:

— Тук нещата са доста шибани.

— Зная. Колко души са с теб?

— Единадесет.

— Чудесно. Аз ще изкарам тридесет и шестте си нунги в южния край на града. Вие хванете северната част. Ще върнем виетконгците там, откъдето са дошли.

— Разбрано. Имаш ли патрони?

— Колкото искаш.

— А можеш ли да осигуриш медицинска евакуация?

— Ако трябва.

— Какво ще правим с полковник Лайно? — попитах.

— Майната му — изсумтя Уести. — Лично ще убия тоя кучи син, след като всичко това свърши.

— Аз съм си го заплюл първи.

Уести се засмя. По радиото гласът му имаше металически оттенък.

— Има още един проблем — каза той.

— Какъв?

— Трима американци, цивилни — медицинска сестра и две учителки, — притиснати на две пресечки по-надолу от вас.

— Няма транспорт, Уести, пък и не познавам града. Чакай малко. — Обърнах се към майора: — Уести казва, че някакви цивилни жени са притиснати. Можем ли да отидем и да ги вземем?

— Не мога да направя нищо, лейтенанте — вдигна рамене той.

— Хайде де…

— Лейтенанте, заповедта на полковника е никой да не излиза оттук. Това засяга и вас, след като сте тук. — Вдигна чаша кафе и започна да сърба.

Сграбчих задника за колосаните ревери. Чашата излетя във въздуха и кафето се разля върху майора. Повдигнах го на петнадесет сантиметра от земята.

— Какво каза, майоре?

— Добре, добре. Можеш да излезеш. Но нашите хора остават.

— Що се отнася до мен, вие, миризливи путьовци, можете да се таковате тук цяло денонощие. — Захвърлих го и наблюдавах как се срина на земята.

Отново вдигнах радиослушалката.

— Можеш ли да изпратиш някой да ни вземе? — попитах.

— Имаме джип с надпис „Петдесет“. Ще изпратя Дрю. Той знае къде са цивилните.

— Ние сме готови.

Наредих да ми дадат десет ръчни радиоапарата, проверих дали батериите им са изправни и ги настроих на честотата на Уести. След това излязохме на припек. Дрю се появи след около шест минути, влезе в двора и майсторски вдигна джипката на две колела. Преследваше го стрелба от автомати. Махнах на Хари и Док Никсън да се качват в джипа.

— Отивайте да си поиграете на кавалеристи. Може и да чукнете по нещо.

— Надявам се — вдигна палец Хари. Метна се на задната седалка, взе картечницата в ръце и изстреля кратка серия. — Работи добре.

— Чао — каза Дрю и потегли. Осигурявахме им прикритие, докато изчезнат.

Ришър, Дрейди, Коня Кучински, Джони Енграф и аз представлявахме блокадна формация. Франк Сколиз, Дуейн Шваленберг и Джек Сондърс се отделиха в друга и така се насочихме към Белия дом.

Всичко това ми напомняше телевизионния сериал „Схватка“. Чау Док беше проектиран от французи и ние се биехме за всяка улица и къща в азиатски вариант на Втората световна война.

Щом започнеше стрелба от някой прозорец, свирвах на Коня.

— Там…

Той зареждаше ракетохвъргачката си, стреляше през рамката на прозореца, а аз и Дрейди изтичвахме до вратата, ритвахме я и нахълтвахме с огън, за да довършим виетконгците. Ако някои от тях успееха да излязат, Ришър ги убиваше с картечницата и преминавахме към следващата къща.

— Стреля се от покрива — извика ми Дрейди.

— Виждам. Ришър…

Ришър вдигна картечницата. Куршумите режеха покрива като дърворезачка. Един виетнамец падна на улицата от втория етаж.

Придвижихме се още няколко метра и изчистихме още две къщи. Все още ни обстрелваха отгоре. Идеята на виетконгците беше доста добра. Вдигнах пръст нагоре.

— Хайде да ги подхванем отгоре.

Ритнахме вратата на една къща, изкачихме се по стълбите до втория етаж, промушихме се през капандурата и излязохме на покрива. Къщите се намираха достатъчно близо една до друга, за да можем да скачаме от покрив на покрив. На двадесетина метра от нас стоеше един виетконгски войник с граната в ръка. Вдигнах автомата си и стрелях точно в гърдите му. Той падна върху гранатата, която го разкъса на три части, и изхвърча от покрива.

Проправихме си път, завихме зад ъгъла и тръгнахме по следващата улица, като стреляхме по намиращите се под нас виетконгци. Това беше изтощаваща работа. Към десет часа бяхме успели да изчистим само три улици.

По-късно разбрах, че през това време Хари и Док са се развличали по свой начин. Спрели пред къщата, в която живеела медицинска сестра на име Меги. От втория етаж стреляли виетконгци. Без да им обръща внимание, Дрю ритнал вратата, докато Хари отвръщал на стрелбата с 50-калибровата си картечница, а Док Никсън обсипвал прозорците с куршуми от автомата си.

Когато Дрю влязъл, трима виетконгци идвали през задната врата. С един залп на автомата си той ги свалил на земята. От стълбището други двама започнали да стрелят по него. Той очистил и тях и затананикал: „Меги, Меги, тук е Дрю, нали, но къде, по дяволите, си ти?“ „Тук“ — отговорил разтреперан глас от шкафа в хола. Дрю изтичал и изтеглил изплашената сестра от скривалището й. Прегърнал я.

Докато тичали, през задната врата влезли още виетконгци. Дрю изтикал Меги навън, завъртял се и ги повалил. Треснал предната врата и набутал сестрата в джипа. Тя паднала на коленете на Док Никсън и запрашили обратно към Белия дом. Хари, Док и Дрю шест пъти отивали и се връщали и измъкнали всички цивилни без нито една драскотина. Док Никсън настояваше, че най-хубавият момент бил, когато Меги седнала върху него.

— Какви разкошни цици — сподели с мен той. — Мой тип жена.

 

 

Рано следобед виетконгците започнаха да се оттеглят. Не бяха много. Около двеста души. Но пък ние бяхме по-малко от петдесет човека, включително и нунгите. И въпреки всичко до сутринта бяхме превзели много от позициите им. Те изчезнаха по улиците и алеите на Чау Док или пък отидоха да сменят дрехите си и отново станаха лоялните и глуповати местни жители.

Получихме добра и лоша новина: нунгите на Уести бяха успели да отблъснат врага от южната част на града, като ги прогонили на юг в джунглата. Но по време на боя избухнала рафинерията и голяма част от цивилните били изгорени. Задушаващата миризма на горяща плът се долавяше от половин миля разстояние. (На следващия ден повикахме хеликоптери за медицинска евакуация, за да откарат колкото е възможно повече изгорени виетнамци. Джек качи няколко на катера и отплава с тях надолу по реката към болницата в Са Дек на река Меконг. Меги замина с него. Когато се върна, дрехите й миришеха така, сякаш в продължение на осем часа е готвила агне на шиш.)

През ранните часове на битката виетконгците установиха огневите си позиции в черквата и болницата на Чау Док. Това е партизанска тактика, използвана и до днес, при която нападащите трябва да разрушат цивилния обект, а това, дори и да загубят битката, им осигурява победа чрез извършената пропаганда.

Точно така стана и в Чау Док. Изкарахме виетконгците, от черквата и болницата останаха само руини, а след няколко дни те разпространиха из околността слуха, че кръглооките бандити (това бяхме ние) са унищожили цивилни обекти.

За първи път видяхме някой от Марвин Арвин да подава глава от мястото до поделението, където бяха организирали кръгова отбрана. Това беше в реда на нещата. Марвин не обичаше да се показва по време на военни действия. В края на краищата те бяха обучени от Лайнения полковник, а той все още седеше заключен в стаята си. Но обикновено накрая те тръгваха да почистват. Винаги съм смятал, че го правят, защото намират много виетконгски сувенири, които да продадат на черния пазар. Но Марвин не беше сам в страха си. Вероятно, след като изчистим всички виетконгци, Лайнения полковник щеше да навлече противокуршумна жилетка, да огледа всичко и да се самопредложи за медал. (Не зная какво стана с полковника, но Дрю Дикс заслужи „Почетен орден“ за действията си по време на битката в Чау Док. Само не можах да разбера защо, след като Хари и Док Никсън бяха с Дрю през цялото време, заслужиха само „Бронзова звезда“. Питах се дали критериите за тюлените не бяха по-високи от тези за зелените барети.)

Когато виетконгците започнаха да отстъпват, ние решихме да прочистим колкото е възможно по-голяма част от града, обработвайки пресечка след пресечка. Разделихме се на двойки и съвсем като полицаи на патрул започнахме да обхождаме тротоарите. Аз и Коня Кучински ходехме по едната страна на улицата, а Сколиз и Ришър по другата. Вражеският огън ту спираше, ту отново започваше. Работехме по план. Аз се промъквах до някоя врата, отварях я с ритник, търкулвах граната и чаках да видя какво ще стане. Ако останеше тихо, Коня отиваше да обработи следващата врата. Ако дочуех нещо, чаках гранатата да експлодира, след това влизах през вратата и стрелях с автомата си. Тюлените от другата страна на улицата постъпваха по същия начин. Това беше идеален начин за прекарване на приятен, слънчев новогодишен следобед в големия митрополитски град Чау Док.

По едно време започнаха да стрелят по нас от долния край на улицата. Коня и аз се напъхахме в един вход. Така направи и Сколиз. Но не и Ришър. Хлапето вдигна картечницата си и отиде в средата на улицата, като крещеше и стреляше. Сякаш се намирахме във виетнамския Додж Сити^[1]. Картечницата се тресеше в ръцете му, а на лицето му цъфтеше налудничава усмивка.

— Елате, задници такива — крещеше той. Ония стреляха по него, виждахме как куршумите вдигат прах около краката му, но той не им обръщаше никакво внимание.

Коня и аз крещяхме към него.

— Задник такъв, махай се от улицата!

— Идиот, залегни!

Той се смееше. Откаченото копеле се смееше.

Изведнъж всред целия този шум и бъркотия настъпи невероятна тишина.

Ясно беше какво ще се случи. Извиках към Ришър:

— Нееее…

Беше късно. Чух го. Снайперистки изстрел. Само един снайперистки изстрел.

Улучи го в челото.

Ришър изпусна картечницата и се свлече на земята. Бях достатъчно бърз, за да мога да го задържа. Коня изстреля една ракета към мястото, откъдето стреляха. Не зная дали улучи нещо. Имах други грижи.

Издърпах Ришър от улицата. Ръката ми, с която го подкрепях за тила, беше мокра. Куршумът беше пронизал главата му. Мозъкът му се изливаше в дланта ми. Опитах се да го напъхам обратно, но не беше възможно.

Натъпках хлапето с обезболяващи лекарства. Коня се обади за линейка. Свързахме се по радиото с Дрю, Хари и Док Никсън, които дойдоха с джипа под обстрел, за да ни вземат и откарат до площадката за хеликоптери на шест преки от нас, при Уести.

Пристигнаха след няколко минути. Зад кормилото беше Дрю. Хари скочи и хвана краката на Ришър. Док го хвана под мишниците, а аз държах главата му.

— Мамка му! — изруга Хари и отпусна тялото на хлапето върху задната седалка на джипката. Хвана едната му ръка с мрачно лице. Док Никсън държеше другата.

— Тъпо копеле такова — каза му Хари. — При Уести има две каси студена бира. Можеше да почакаш…

Док покри лицето на Ришър с одеялото. Успяхме някак си да се натоварим и Дрю потегли.

Ришър си отиваше. Бях му наблъскал морфин и не изпитваше болка. Но той си отиваше. Личеше си по погледа му. Очите му вече бяха мъртви.

Той знаеше, че умира. Гледаше ме като някакво кутре.

Бях много ядосан на кучия син. Търсеше си го.

— Тъп миризлив задник — повтарях и държах главата му и с палец опитвах да завра мозъка обратно в надробения му череп.

Черната ми пижама беше мокра от кръв. Ръцете ми лепнеха. По пръстите си усещах парчета от череп.

— Тъп миризлив задник. — Това беше единственото нещо, което можех да кажа, докато той умираше в скута ми.

В мен се надигна невероятна ярост. Част от нея беше насочена към самия Ришър. Ако не умираше сега, може би аз щях да го убия. Умираше, защото беше глупав. Излезе по средата на улицата. Така не се прави и той го знаеше, но въпреки това излезе. Търсеше си го и си го получи и затова беше тъп миризлив задник. Заслужаваше това.

Не, не го заслужаваше. Лежеше с глава в ръцете ми, мозъкът му изтичаше в тях. Тогава разбрах, че никак не заслужаваше това.

В мен се надигна невероятна ярост, защото усещах, че Ришър не трябваше да бъде там. Ние бяхме тюлени. Бяхме бойци на джунглата, а не шибани градски полицаи. Проклетият полковник и Специалните сили трябваше да бъдат из града и да направляват действията, вместо да седят зад шест реда бодлива тел и триметрова бетонна стена в шибаното поделение, спретнато като парадна площадка в Уест Пойнт.

В мен се надигна невероятна ярост, защото един от хората ми беше убит от някакъв проклет, вонящ, гаден виетконгски снайперист, който тежи тридесет и пет килограма с мокри дрехи. В този миг мразех всички виетнамци. Те бяха ненужен клас низши същества, плюскащи оризовите си ястия, и се нуждаеха от две клечки, за да се хранят, и една, за да носят на рамо две кофи с лайна.

В мен се надигна невероятна ярост, защото, когато застреляха Ришър, застреляха и собственото ми безсмъртие. Още първата нощ във Виетнам куршумът от автомат „Калашников“ отскочи от водата и удари човека до мен между очите. Защо него, а не мен? Един ден тичах бос по пътеките на остров Дунг и човекът зад мен стъпи точно в отпечатъка от крака ми и — тряс — избухна малка мина, която откъсна обувката му. Защо него, а не мен?

Защо? Защото бях безсмъртен.

Така се чувствах. Затова правех всичко и ходех навсякъде при най-неизгодни условия и казвах на хората си, че с мен винаги ще бъдат добре. Цицини имаше. Одрасквания също, а дори от време на време по някое раняване. Но никой не умира с Марчинко.

Сплотеност на шибаната група. Казвах: „Никой няма да умира. Ще бъдете в безопасност с лейтенант Рик Марчинко, Диверсанта, Човекът акула от Делтата. Сега слушайте внимателно: Никой няма да умира.“

През последните дванадесет часа бях успял да се спася от изстрелите на един „Калашников“, идващи от десетина крачки, и бях оцелял. Прекарал бях взвода си през минирано поле нощем, без никой да е получил дори и драскотина. Преследваха ни група виетконгци и най-сериозното нараняване беше навехнат глезен. Единадесет души от нас бяха излезли срещу двеста виетконгци, бяхме ги отблъснали от северната част на Чау Док улица след улица и никой не беше пострадал.

Досега.

Не зная кого мразех повече: виетконгския смрадлив снайперист, който беше застрелял Ришър, или Лайнения полковник, който беше твърде страхлив, за да се бие, или пък проклетите виетнамци, които си правеха тези номера от поколения. Факт е, че никой от тези не би желал да бъде насаме с мен в този момент. Би било опасно.

Галех лицето на умиращия Ришър.

— Тъп миризлив задник.

 

 

Смъртта на Ришър ме накара да проумея някои горчиви истини. Най-важната — за това как да влизам в бой. Първостепенната ми задача, както вече я виждах, беше да върна хората си живи. Как щях да постигна това, нямаше значение. Дори ако трябва по време на разпити да ставам по-груб, а и брутален спрямо виетконгски заподозрени. Така ще бъде. Дори ако това означаваше в боя да станем още по-безжалостни. Разбира се, ако опазването на живота на хората беше първостепенната ми задача, то убиването на виетконгци беше второстепенната. На трето място беше разработване на тактика на тюлените. Използвах войната, за да намеря най-подходящия начин за действия във враждебна обстановка. Тези уроци ми бяха полезни до края на кариерата ми. Има хора, които смятат, че съм кръвожаден и твърде „мръсен“ по отношение на тактиката ни. Истината е, че вършех необходимото, за да опазя живота на хората си и да убивам колкото е възможно повече врагове.

Освен това след Чау Док разбрах, че ние, американците, сме нищо за виетнамците. И за мнимите си съюзници от Юга, и за противниците си от Севера. Това си беше тяхна война. Водеха я от векове. Ние просто бяхме поредната пречка, поредното мимолетно нахлуване на кръглооки бледокожи призраци. По тази причина ни се бъркаха — както съюзниците ни, така и противниците ни. Например, откакто списание „Мейл“ постави снимката ми на корицата — „Лейтенант Дик, Диверсанта, най-смъртоносният човек акула във Виетнам“, — се бях превърнал в обект на непрекъснати шеги и майтапи от страна на тюлените. Не им обръщах внимание — бях квит с шегаджиите. А нося майтап не по-зле от всеки друг.

Но не бях особено зарадван от афишите „Търси се“, които виетконгците разлепваха по дървета и колиби из цялата Делта три месеца след като излезе статията в „Мейл“. Първите афиши съдържаха следното: „Награда от петдесет хиляди пиастъра за всеки, който момее да убие лейтенант Дик Марчинко Диверсанта, убиец със сивкаво лице, донесъл смърт и неприятности в провинция Чау Док по време на лунната Нова година.“

Отнасяше се именно за мен. И не ме притесняваше особено това, че знаят името ми, колкото това, че знаеха, че съм бил в Чау Док за Тет. Толкова за оперативната тайна.

По време на едно наше нападение в Ке Сах в средата на месец май свалих друго съобщение: „Награда от десет хиляди пиастъра за човека, който убие водача на тайната група синеоки убийци, унищожили много семейства тук в Деня на Обединените нации — 2 януари 1968 година.“ Това отново бях аз. На 2 януари единствените хора в Ке Сах бяхме ние. Убихме шест, може би седем виетконгци.

Подобна тактика от страна на виетконгците можеше да се очаква, макар да ми беше смешно, че четат „Мейл“. Трябваше ми повече време да се науча да разбирам действията на приятелски настроените виетнамци. Те имаха свои начини да се будалкат с нас.

Когато взводът преминеше през някое селце, често пъти спирахме, за да хапнем. Горди и аз носехме виетнамски пиастри и винаги си плащахме за ориза и рибата, които ядяхме. Това беше необходимо по две причини. На първо място, за да не носим храна със себе си, което позволяваше да вземем повече боеприпаси. Освен това ни сближаваше с хората, както винаги съм смятал. Мислех така, защото съм кръглоок и според мен беше логично, след като ям и прекарвам известно време с тях, да спечеля доверието им.

Селяните, при които се отбивахме, бяха приятелски настроени. Често идваха, за да ни докосват, докато седяхме над купите с ориз.

В началото мислех, че правят това, защото сме непознати и искаха да пипнат униформите ни, направени от непозната материя, да видят отблизо оръжията ни и да проверят дали бялата ни космата кожа е също толкова гладка, колкото тяхната жълта кожа.

По-късно открих какво точно правеха, докосвайки ни.

Предаваха ни демоните си.

Защитаваха себе си и селата си, като предаваха злите си духове на кръглооките чрез докосването. Във Виетнам вярват, че по този начин се предават злите духове.

Затова започнах да ги връщам обратно.

Когато децата ме пипаха и прегръщаха краката ми, ги вземах в ръце и мажех по лицата и косата им камуфлажната си мръсотия. Когато възрастните опипваха кожата ми, аз също опипвах тяхната. Усмихвах се, сграбчвах ги и казвах: „Chaohom-nay-dep-troi“, което беше равнозначно на „Приятен ден“.

Майната ми, Чарли? Du-ma-nhieu — Твоята мамица! Твоята, Чарли.