Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (4)

Глава 1
Януари 1981

Беше доста добър отскок — пет хиляди седемстотин и деветдесет метра между подметките на обувките ми и проскубаната джунгла, — но нямах време да мисля за това. Зелената лампа светеше и инструкторът, който определяше реда за скачане, беше насочил разсеяно пръста си към мен. Изпратих му учтива въздушна целувка и излязох. Тръгнах на разходка надолу по мръсната рампа на транспортния Ц–130 и се гмурнах в нощното небе. Точно така, както го бях правил хиляди пъти преди това.

Леденостуденият въздушен поток ме удари и тъмният самолет изчезна. Погледнах надолу. Не се виждаше нищо. До земята оставаха почти четири мили — твърде далеч, за да се види каквото и да е или някой там долу да чуе самолета.

Огледах се. Отново не видях нищо. Но какво очаквах? Да видя моите хора ли? Разбира се, но това също беше невъзможно. Нямахме никакви светлини по себе си, а и нищо, което отразява светлина. Всички бяхме облечени в черни маскировъчни дрехи на тигрови ивици, които не можеха да се видят в тъмното над целта ни — остров Виекс, далеч надолу в Карибско море.

Стиснах юмрук и го ударих в свивката на лакътя си в знак на мълчалив триумф. Да! Всичко е по план! Първите осем секунди от операцията преминаха идеално. Засега изпреварвахме графика. Проверих висотомера на китката си и изтеглих въженцето. Усетих как парашутът излиза и се отделя от раницата.

Ремъците ме дръпнаха нагоре към небето така, както става при скоковете над вода с вързано за краката въже. Внезапно рязко се отклоних надясно и започнах диво, неконтролируемо, спираловидно спускане.

Дотук с прецизността. Погледнах нагоре. Една от клетките на небесносиния ми копринен парашут се беше свила от напречния вятър. Започнах да дърпам въжетата, за да я напълня с въздух, но без успех.

Не помогна и това, че носех по себе си почти петдесет килограма оборудване, окачено на специално направената бойна жилетка и на униформата ми. При скокове и отваряне на парашута от голяма височина теглото беше проблем. Повечето от нещата, които носех, бяха смъртоносни. В кобура на бедрото ми се намираше направеният по поръчка пистолет „Берета 92-СФ“ заедно с единадесет пачки патрони — общо 165 патрона с кух връх и хидроудар, които буквално могат да откъснат човешка глава. На рамото ми висеше специално модифициран автомат „Хеклър и Кох МР5“ и 600 патрона за него в пълнители по тридесет.

Следваха другите играчки: светлинни гранати и гърмящи ленти за дезориентиране на лоши хора, стробоскопна лампа, сигнални прожектори за насочване на хеликоптери към зоната за кацане, клещи за прерязване на огради. Носех и набор миниатюрно оборудване, разработено от нас — на кръста ми беше привързан радиотелефон „Моторола“ (комплектуван с наустник и наушник, така че можехме да разговаряме и да се чуваме в движение без тайнствени нашепвания).

В горния десен джоб на жилетката имах приемник-предавател за спътникова комуникация с размерите на портативен радиотелефон. По него можех да разговарям директно с шефа си, бригаден генерал Дик Шолтс, който командваше Съвместните специални операции в оперативния център във Форт Браг, Северна Каролина. Чуваше се така ясно, сякаш се намирах в съседната стая, а не на почти две хиляди мили разстояние.

Засмях се с глас. Може би трябва да звънна на Шолтс сега:

— Хей, генерале, обаждам се във връзка с възникналото малко затруднение. Дики скоро ще стане на пихтия.

Още две клетки на парашута се събраха и той се сви надве. Добре. Значи всичко се оплеска. Няма проблем. Репетирал съм следващото действие може би осемдесет или сто пъти по време на учебните скокове. Срязах въжетата и се освободих от парашута. Отново започнах свободно падане. Бях на четиристотин и шестдесет метра и се реех във въздуха.

Пет секунди по-късно издърпах и въжето на втория парашут. Той започна да се отваря много добре, но се скъса, сгъна се на две и се сви точно като първия. Шантавото въртене в спирала започна отново.

Нямах повече резерви.

Започнах да дърпам въжетата с двете си ръце, за да отворя парашута докрай, като изригвах псувни във въздуха.

Съвсем ясно си спомних, както човек на прага на смъртта, че бях тринадесетият човек, който скочи от самолета. Това беше лоша шега с Дики. Не трябваше така да протекат нещата. Долу, където щях да се размажа и да стана на ягодовочервена каша, се намираха според сведенията от тридесет до четиридесет въоръжени терористи, заложник и отвлечена ядрена бойна глава.

Това секретно въздушно нападение беше кулминацията на петмесечно напрегнато до крайност обучение и опъване на жили по осемнадесет часа дневно и седем дни седмично. Спусках се в безразборна спирала, защото Морската пехота на САЩ в безкрайната си мъдрост беше избрала мен да проектирам, изградя, екипирам, обуча и ръководя това, което считах за най-ефективната секретна антитерористична сила в света — „ТЮЛЕН-група 6“.

Не бяха минали и деветдесет дни от нашия катастрофално провалил се опит да измъкнем американските заложници в Техеран през 1980 година, когато самият адмирал Томас Хейуърд, командващ военноморските операции, ми заповяда да основа групата.

Това, което ми каза, беше недвусмислено: „Дик, не се проваляй.“

Взех присърце думите му. „ТЮЛЕН-група 6“ се обучаваше по-усилено от всички бойни единици досега, като чакаше удобен момент да покаже на скептичните бюрократи от флотата и тъпите лайнари в Белия дом, дето си клатят краката, че е възможно Морската пехота на САЩ да се бори ефективно с терористи. Бях срязал доста завои и изтрил доста обувки, за да изпълня заповедта на адмирал Хейуърд.

Изглежда, не се бях изложил — или поне досега. Така ли ще свършат нещата? Дики се пребива и изпуска най-интересното, а всички останали вилнеят и се сдобиват със звания.

Няма да стане. Бях едва на четиридесет — твърде млад, за да умирам. Задърпах отново въжетата. Мамка му, това няма да стане. Поне не така. Не и защото моят скандално скъп, лично избран, изобретателно променен, сгънат от собствените ми любещи ръце, проклет, шибан парашут не иска да се отвори.

Дърпах въжетата с всичката сила, която можех да събера. Най-после двете десни клетки се напълниха с въздух и изпотен и увиснал на ремъците, започнах контролирано лениво спускане в кръгове, като се опитвах да проумея къде, по дяволите, се намирам.

Бях на около пет километра навътре над океана, защото скоростта и свободното падане ме бяха отнесли встрани от първоначалната ми траектория на спускане. Под себе си виждах някакъв плаж. Проверих компаса и висотомера, промених курса си и се насочих към предварително уточненото място за кацане от триста квадратни метра. Това беше малка писта, врязана в гората на около половин миля от мястото, където се криеха терористите. Избрахме я за сборен пункт от една свръхясна спътникова снимка на Агенцията за национална сигурност (АНС), която ни изпратиха по факса, докато летяхме насам от Норфолк.

Намирах се на височина три хиляди триста и петдесет метра и доколкото можех да преценя, имах около десет мили летене, преди да се приземя. На повече от две хиляди метра под краката ми вълните се разбиваха в брега и проблясващите им бели гребени образуваха успоредни къдрави линии. Зад морето се простираше джунглата. Както се виждаше от снимките, тя беше проскубана по начин, характерен за Карибския район и Латинска Америка. Слава богу, не беше екваториална гора с високи дървета, които правеха приземяването с парашут отвратително. Ако гората беше екваториална, щеше да се наложи да скачаме далеч от брега и да излезем на тясната плажна ивица. Можехме да се доберем до острова и с плуване от кораб-майка, изглеждащ като обикновен пътнически кораб, който минава далеч от брега, или пък с малки надуваеми лодки, спускани от кораби или нисколетящи самолети.

Погледнах нагоре — нямаше звезди. Нямаше и луна. Парашутът сега работеше идеално, а ако вятърът духаше така, знаех, че ще стигна с лекота до зоната за кацане. Предстоеше ми около двадесетминутно летене и реших да му се насладя.

Прецених, че имам време за това. Все още имахме шанс да ги изненадаме. Разузнавателните данни, които получихме, показваха, че лошите няма да ни очакват. Поне не толкова скоро. Наистина „ТЮЛЕН-група 6“ беше нещо по-особено. Ние бяхме уникални — малки, суперподвижни, бързореагиращи екипи, обучени за едно: да убиват терористи и да спасяват заложници, и то да го правят по-добре от всеки друг на света. Никой не можеше да се движи толкова бързо, колкото нас. Никой не можеше да излезе от водата или да се спусне от небето с такава лекота.

Група „Делта“, армейската част за спасяване на заложници, която командваше старият ми колега и някогашен съперник полковник Чарли Бекуит, беше добра. Но беше голяма — над двеста души — и тромава като слон. Моята група наброяваше едва деветдесет човека и се движехме леко екипирани. Така трябваше, защото често ни се налагаше да плуваме до целта и да мъкнем багажа след себе си.

Тази нощ от рампите на два самолета Ц–130 скочиха петдесет и шест души. Самолетите бяха тръгнали от Норфолк, Вирджиния, шест часа и половина преди това. Ако само моят парашут беше отказал, вече всички би трябвало да наближават зоната за кацане, като се движат в кръгове по седем души и падат бързо на земята чрез рязко дръпване на управляващите въжета в момента, преди краката им да докоснат земята. Това предотвратяваше увличане от парашута и изораване на бразда с лицето.

Обикновено аз също съм част от някоя седморка, но в този случай бях вече отклонен и исках да се приземя бързо. Насочих се право към зоната за кацане. Когато се доближих, чух около себе си плющенето на парашути и разбрах, че екипът прави S-образен завой, за да убие скоростта, след което следваше спираловидно спускане и кацане точно както го бяхме учили. Що се отнася до мен, аз се приземих бързо и отвисоко. Трябваше да убия скоростта, но не го направих — не дръпнах рязко парашута и се фраснах в едно малко дърво на края на пистата. Дори не го видях. Намирах се на около четири метра и половина и изведнъж — бам — ударих лицето си в ствола му.

Заболя ме добре. Болката ме караше да се чувствам жив. Оставих парашута в клоните, станах и започнах да събирам групите.

Преброихме се бързо. Бях много доволен. Всички се бяха приземили със здраво оборудване. Обадих се до Командването на съвместните специални операции по спътниковия телефон и докладвах, че от петдесет и шест души на земята се намираха петдесет и шест и са готови за действие.

Заедно с Пол Хенли, моя заместник, когото наричах ПВ, тъй като прическата му беше като на принц Валиънт^[1], строихме четирите предварително определени щурмови отряда.

Бутнах Пол по ръката.

— Хайде да идем на лов.

Като следвахме картите на АНС, се отправихме тихо на югоизток в джунглата. Движехме се в колона по един със заредени оръжия. Работехме изцяло чрез сигнализиране с ръка, както бях правил десет години по-рано във Виетнам. Движенията бяха хореографирани в някакъв смъртоносен балет — pas de mort^[2], — бяхме го разработвали с месеци. Никой не говореше. Не трябваше. Сега ПВ и аз мислехме по един и същи начин. Първо него бях избрал за групите от шестима — умен, енергичен и способен млад офицер от „ТЮЛЕН“, който можеше да стреля, да скача с парашут и да раздава наказания наред с най-добрите.

Освен това, за разлика от мен той беше завършил академията, което придаваше известен престиж на „Група 6“ пред онези, които си клатят краката. Кастовата система на флотата, както и всяка друга, се славеше с това, че е изключително скована. Първото нещо, което правят повечето офицери от флотата, е да погледнат ръцете ви, за да проверят дали носите пръстен от академията. Ако носите, ставате част от клуба им, ако не, сте вън от играта. Аз бях вън от играта поначало. По ръцете си носех единствено белези. Но пък обичах работата си и бях необичайно вещ в нея, а в редки случаи, като моя, флотата награждава за способностите така добре, както и за дрънкулките на академията.

Проверих часовника си. Единадесет и седемнадесет. Бяхме закъснели с две минути според разписанието, което пазех в главата си.

 

 

Получихме заповедта за тръгване преди двадесет и седем часа. Дадоха я от Командването на съвместните специални операции. Първоначалната информация беше доста схематична: група от пуерторикански терористи, нарекли се „Мачетерос“ („Размахващи мачете“), беше проникнала в летище на Националната гвардия до Сан Хуан и унищожила самолети и оборудване за четиридесет милиона долара. Само това от цялата история щеше да се появи във вестниците.

Според Командването на съвместните специални операции това, което няма да бъде докладвано, е, че мачетеросите — по радиото наричахме терористите с фонетичното Т или още танго — бяха взели заложник и един палет с военно и както се смяташе, ядрено оборудване. Никой не беше сигурен. Не питайте как може човек да бъде сигурен дали липсва атомна бойна глава или не. В края на краищата това бяха Военновъздушните сили на Съединените щати — дом, където тоалетните чинии струваха по шестстотин долара, а клещите по двеста.

Както и да е. Информиран бях, че независимо от полицейските претърсвания, блокирането на пътищата и преследванията на групите със специално въоръжение и тактика мачетеросите се бяха измъкнали. Разузнаването на САЩ беше успяло да ги проследи единствено до Виекс — малък остров на изток от Пуерто Рико, където имаха лагер за обучение в подривна дейност. Сега се намираха там.

Познавах остров Виекс. Преди двадесет години се бях обучавал на този остров като член на Група за подводна диверсия. Изглеждаше някак си неестествено тълпа терористи да изберат за база за подривната си дейност остров, който обикновено гъмжеше от военен персонал на САЩ. Пък и бяхме имали толкова много фалшиви тревоги, та подозирах, че и това ще бъде само още една напразна операция или поредното упражнение, провеждано в „реално време“ и известно като „пълна програма на мисията“. Разбира се, Дик Шолтс ни беше вдигал по тревога и преди, а в самолета на път за целта разбрахме, че сме част от някаква военна игра, подготвена от Командването за съвместни специални операции и базирана на реален случай, за да ни карат да си мислим, че ще си играем завинаги.

Игра или не, на мен ми се искаше да я играя. Никога преди това не бяхме извършвали масиран нощен скок над враждебна цел. Също така никога не бяхме координирали толкова много елементи наведнъж — десант, поразяване на целта, вземане на заложника и ядрената глава, както и синхронизирано изтегляне от нагорещена зона за кацане. Такива сложни серии от задачи трябваше да изпълнява „ТЮЛЕН-група 6“ през краткото си съществуване.

Преброяването беше преминало точно според разписанието. През цялото време всеки човек от групите носеше сигнализатор. След включването му имаше на разположение четири часа, за да се яви на предварително уговорено място с цялото си оборудване.

През първите часове, докато екипажите се събираха, ПВ и аз бяхме извикали моя офицер по операционните въпроси Марко и старши сержант Големия Мак и започнахме да разработваме стратегията си. Така се вършеха нещата в „Група 6“. Офицери, сержанти, а и редници — всички имаха право на глас по отношение на това, което ставаше, макар че за всичко аз вземах окончателното решение.

Още отначало знаехме, че за операция по море не можеше да става и дума, защото щеше да отиде много време за десант от кораб-майка. Това означаваше, че ще извършим въздушно нападение. Като се имаше предвид местоположението на лагера на терористите, за нас би било по-лесно да се спуснем право на острова, отколкото да ни хвърлят с лодки на десетина мили от брега.

Получихме и първите сведения от един, когото наричах Чушката, бивш подполковник от флотата. Работеше по специалните операции на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, в една стая на четири или пет етажа под земята. Около тази стая се въртяха всички тайни и нелегални операции по целия свят, а моят приятел Чушката седеше в нея като някакъв оплешивяващ Буда, който наблюдава и следи развитието на нещата.

Наричах го Чушката, защото отглеждаше собствени, невероятно люти тайландски чушки в градината на крайградския си дом в Мериленд. Това беше едно кулинарно наследство от бойните му дни зад фронтовата линия в Югоизточна Азия. Чушката беше от онези чудесни бивши военни събирачи на боклуци, които могат да ти намерят всичко по всяко време. Вероятно във Виетнам е бил от хората, дето намират бутилка „Чивас Рийгал“^[3] или каса бира дори и ако е по средата на десетдневен патрул зад зеления пояс в Камбоджа. Сега работеше с шифри и секретна информация. Малко бяха нещата, които не би могъл да сподели, ако човек му е приятел или ако има съответните разрешителни за получаване на такава информация. Аз ги имах.

Той незабавно ни предостави цялата информация, която ни позволи да очертаем основната си стратегия: кратко обяснение за хората, при които отиваме, историята им, метода им на работа и основните им политически и военни цели. Не беше нужно много време, за да стигнем до крайния извод, че тези хора не са приятни.

Мачетеросите бяха започнали активни действия от 1978 г. Бяха малка, добре финансирана партизанска група със стегната организация, състояща се от ултранационалисти. Целта им беше да водят терористична война срещу това, което наричаха „американски колониален империализъм“ по малоформатните „комюникета“, които пуснаха след дванадесетото си нападение. Обучени в Източна Европа със съгласието на КГБ, те бяха усвоили добре уроците си по смърт. Мачетеросите бяха провели няколко смъртоносни, много ефективни нападения, при които убили шест пуерторикански полицаи. През четиринадесетте месеца преди последното нападение при засади бяха унищожили двама американски моряци, а трима американски военни служители бяха ранени.

След като обсъждахме действията си в продължение на около час, се появи помощник-боцманът — моят инструктор по скокове, когото наричах Франк Насипното злато. Разказах му набързо какво става. Той и ПВ, който пък е бил член на парашутно-десантната група на флотата, започнаха да обсъждат сложните моменти при тайния скок на петдесет и шест души, дългия десет мили полет с парашута-крило, приблизителния товар, носен от всеки, топографските особености на остров Виекс и типът на зоната за кацане, на която щяхме да се спуснем.

Появиха се и други двама сержанти от „ТЮЛЕН-група 6“: Конското лице и Пръстите. Те бяха най-добрите ми експерти по разрушаване. Заеха се да събират експлозивни материали, необходими за разрушаване на охранявана инсталация. Неприятно беше, че на някои от въпросите им не можах да отговоря. Например: „Колко са дебели вратите? Дървени ли са или метални?“

— Аз да не съм ясновидец? — отговорих и набрах номера на мазето на АНС, където се намираше всезнаещият Чушката.

— Чушка? Тук е Дики. Ще ми дадеш ли малко информация за дебелината и материала на вратите?

— Това е винаги първият въпрос на група „Делта“, Марчинко. Какъв загубеняк си. Какво ти става? Не можеш ли да питаш нещо по-оригинално? — изсмя се високо той.

Обичах да ми говори така.

— Да ти го… лайнен мозък такъв!

Помолих го да ми изпрати по факса снимка на целта ни — лагера на терористите, — за да може Конското лице да определи приблизителното количество на заряда, който може да разбие вратата, без да убие намиращия се вътре заложник. През това време Пръстите (така го наричахме, защото беше загубил два пръста по време на разрушителна операция) започна да събира останалите експлозивни заряди — тези, с който щяхме да взривим ядрената глава в случай, че не можем да я вземем с нас.

— Един самолет „Блекбърд“ е в действие, Дик — каза Чушката. Това беше добре. Искам да кажа, че той вече беше вдигнал един шпионски самолет СР–71 и камерите му снимаха от двадесет и четири хиляди метра. На такава височина не можеше да бъде видян с просто око, а дори не и с всякакъв бинокъл. Щяхме да имаме снимките най-много след два часа.

— Ще получим пълна картина след около седем-осем часа — завърши Чушката.

„Пълната картина“ беше това, което идваше от един от шпионските спътници КХ–11 (съкратено от Keyhole^[4]). Тези спътници работеха за Агенцията за национална сигурност съвместно с ЦРУ и военните.

— Звучи добре. Дръж ме в течение, смрадливецо — отвърнах и затворих, преди той да може да ми го върне. Нашият свързочен експерт — наричах го Амече, на името на Дон Амече, който играеше Александър Греъм Бел в оня филм от тридесетте — докладва готовността си за действие. Той започна да настройва релетата за спътникова комуникация. Ние не обичаме да работим чрез оператора в „ТЮЛЕН-група 6“ — предпочитаме да се свързваме директно. Портативните ни телефони се наричаха ПСЦ–1, което на езика на флотата означаваше преносими терминали за спътникова комуникация.

ПВ и аз се обадихме по телефоните и поискахме от Военновъздушните сили да определят времето за прибирането ни, така че „Група 6“, заложникът и ядрената глава да бъдат откарани с хеликоптери XX–53, които да долетят от 20-а ескадрила за специални операции от летището в Хълбърт, на западния край на Еглин — базата на Военновъздушните сили във Флорида. Координацията беше важна: по време на полета четирите хеликоптера трябваше да бъдат презаредени с гориво от двойка самолети „Комбат Талън МЦ–130“. Не можеха да пристигнат толкова рано, че да не издадат местоположението ни. Ако закъснееха, щяха да ни направят уязвими, поставяйки ни в една враждебна, потенциално смъртоносна територия. Вдигнеха ли ни във въздуха, щяха да ни откарат в приятелско летище на главния остров, който беше на около единадесет минути път оттук. Там трябваше да се срещнем с един самолет „Ц–141 Старлифтър“ от летище „Честъртън“ в Южна Каролина, който от своя страна да откара нас и багажа ни в CONUS — Континенталните съединени щати.

Екипът ни беше започнал да пристига вечерта. Идваха от целия район на Вирджиния Бийч. Приличахме на тълпа мърляви типове. Флотата наричаше това „променени стандарти за външния вид“. Аз му виках опашчици, обеци, бради и мустаци в китайски стил, рокерски якета, елечета и тениски.

Колите и пикапите на момчетата бяха претъпкани с оборудване и покрити с брезенти и платнища. Бях им купил най-доброто — от оборудване за алпинисти до безбутилкови апарати „Дрегер“ за подводно дишане. И докато успеем да комплектуваме лично оборудване за всеки човек, трябваше да си донасят всичко при повикване. Кой би могъл да знае къде ще ни пратят.

Излетяхме в 14,00 часа. Момчетата бяха готови, макар да изглеждаха уморени. Бяха се разположили колкото е възможно по-удобно в брезентовите седалки на самолета или по палетите за товар, разхвърляни върху мръсния под. Нашият психолог Майк Психото се разхождаше нагоре-надолу и проверяваше дали някой не е станал прекалено нетърпелив. От Група „Делта“ знаехме, че присъствието на един SOB^[5] беше добра идея. Не ни трябваше човек, който ще откачи при скачането от самолета. Майк познаваше тези хора. Бях го натоварил със задачата да ме уведоми незабавно, ако открие някакъв проблем.

След излитането оформих окончателния план въз основа на информацията и снимките, които започваха да идват по закодираните ни факсмашини. ПВ и аз бяхме на различни самолети, но можехме да разговаряме с телефони и да разменяме информация, да се консултираме с Дик Шолтс във Форт Браг или пък да се обаждаме на Чушката в мазето му в Мериленд за съвети, ако ни трябваха такива.

Изкачих стълбичката до кабината и погледнах към тъмнеещото небе през предното стъкло. Съвсем скоро ще зареждаме. Над нас се полюляваха тромаво два самолета-цистерни КЦ–135. Движеха се със скорост четиристотин мили в час, а зад тях се вееха фуниеобразните зарядни клапани. Пилотите доближиха самолета до тях, съединиха се и започнаха да изсмукват гориво. Разсеяно извадих пачката с патроните от пистолета си и я изпразних в дланта си. Всъщност патроните, които тази вечер носеха тюлените, бяха от специален склад с муниции в базата ни. Бяха презаредени в пълнителите на беретите и автоматите ни. Пускането им в употреба беше разрешено от Командването на съвместните специални операции непосредствено преди излитането.

Нещо не беше както трябва. Тежаха по-малко от направените по поръчка патрони, при чиято разработка бях помагал. Прокарах нокътя си по матовото олово на куршума и оставих диря.

Това беше смесен куршум — бяха ни дали тренировъчни патрони. Изпращаха ни на поредното тъпо упражнение — „пълна схема на мисията“.

По дяволите! Мачетеросите бяха достатъчно реални. Защо, дявол да го вземе, не ни позволят да се заемем с тях? Бяхме подготвили добра операция, базирана на реални данни от разузнаването, и я провеждахме, съобразявайки се с броя на терористите. Защо не ни оставят да правим това, за което сме обучавани? Преди петнадесет години във Виетнам бях научил на място какво тюлените можеха най-добре: откриваха хора и ги убиваха. Но дори и във Виетнам системата ми пречеше да намирам и да убивам толкова врагове, колкото бих искал. След това никой не ми беше предоставял възможността да върша тази работа, докато не ми заповядаха да създам екип от мъже, чиято единствена цел, както ми беше обещано, ще бъде убиването на хора.

Сега бюрократичната система отново действаше. Бяхме готови. Способни. Смъртоносни. Защо, по дяволите, не ни използваха? Никога не съм считал „ТЮЛЕН“ за стратегическо оръжие — като ония скъпи системи, дето стоят в арсенала като плашила, но не се използват никога. „ТЮЛЕН“ е тактическо оръжие. Искахме да ни изпращат на мисии. Искахме да стреляме и да плячкосваме, да скачаме с парашути — да вършим всичките чудесни и смъртоносни неща, които тюлените би трябвало да правят.

Започнах да вярвам, че най-накрая и ние имаме възможност да се проявим. Но куршумът в дланта ми казваше друго.

Разярен тръгнах към кодираното радио, за да се обадя на Пол и да му кажа, че това беше поредната игра от серията, която командването играеше с нас. Но по средата на стълбичката се спрях. Дики имаше по-хубава идея. Ще проведа тази операция така, сякаш не знам нищо, и ще я превърна в моя собствена военна игра.

Трябваше да разрешавам повече въпроси, отколкото Обединеното командване на съвместните операции. Например — как ще действат хората ми по време на такива сложни серии от задачи? Всички бяха добри, но кои ще бъдат страхотни под напрежението на строгото бойно разписание? Дали някой от тях ще разбере, че не го правим наистина? И ако разберат, какви ще бъдат реакциите им?

Исках да знам на кои от тях мога да разчитам, кои биха свършили работа, въпреки че тя би могла да означава и смъртта им. Част от задачата ни беше да сме пушечно месо. Всеки, който идваше доброволно в „ТЮЛЕН-група 6“, знаеше, че е отписан — от мен чак до най-младото хлапе в групата. Това беше възможност да изпитам тяхната готовност — да видя кои могат да играят непрекъснато и кои ще се отдръпнат в последния момент.

Това беше „ТЮЛЕН-група 6“ — игра без прекъсване. О, разбира се. Проклетите военни технологии бяха почти неразбираеми — не става дума само за зареждане във въздуха или супермодерни спътници, а също и за микропредаватели и самолети „Стелт“, за стотици милиони долари, вложени в технологии — ракети, изстрелвани от рамото и управлявани с лазерен лъч, противотанкови оръдия с компютри, „умни“ бомби и цял набор оръжия, за които задниците в Пентагона бързаха да кажат, че могат да мислят сами.

Днес човек може да си седи в изтребител, да натисне бутон за изстрелване на ракета и да порази врага на двадесет-тридесет мили отвъд хоризонта, като наблюдава избухването на самолета на телевизионен екран точно така, както е при видеоигрите на децата ми.

И все пак след всичките глупости, компютрите и видеото, нещата се свеждаха до един основен въпрос, поставен от куршума в ръката ми. Ще може ли някой от хората ми да погледне друг човек в очите, да натисне спусъка и да го убие, без да се колебае нито за миг?

Във Виетнам бях разбрал кой може да убива в двубой и кой не. Но това беше преди двадесет години и по-малко от половината хора от групата бяха участвали в битки. Ето защо имаше само един начин да разбера кой ще натисне спусъка и кой ще се гипсира. Начинът беше да изиграя всичко и да видя кой си е свършил работата и кой не. В края на краищата войната не е Нинтендо^[6]. Във войната не става дума за технологии или играчки. Във войната се убива.