Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (10)

Глава 7

Беше топло, влажно, приятно и свежо. По селски пасторалната атмосфера — изпълнена с миризма на свински изпражнения. Обикновено при слизане от самолет от първия полъх на въздуха се усеща къде сте попаднали. Първият полъх, дошъл през спуснатата рампа, ми напомни за Пуерто Рико и веднага разбрах, че ще харесам адски много Виетнам.

Огледах се. Наоколо имаше торби с пясък и укрития за самолети. Над асфалта бръмчаха хеликоптери марка „Хюи“. Но имаше и палмови дървета, и оризища, а отвъд бодливата тел и минираните полета се виждаха колибки и ферми. Зад грубите им дървени огради имаше пиленца, бягащи из дворовете, и въргалящи се в калта прасета.

Протегнах се, вдигах автомата над главата си като гира и вдишвайки, напълних дробовете си с прекрасния влажен тропически въздух с фина миризма на бензин. Да. Пуерто Рико. Панама. Ароматът определено беше като в Третия свят. Странно. Макар да не бях прекарал много време из Третия свят, пристигането ми напомняше завръщане у дома.

Приблизително за два часа се бяхме настанили в Тре Нок, намиращ се на около една миля от военновъздушната база в Бин Туй и разположен на река Басак — главен воден път в района на делтата на река Меконг. (От юг на изток са реките Меконг, Басак, Ко Чиен, Хам Лунг и Май То. Всяка от тях тече от запад на изток, идват от Камбоджа и се вливат в Южнокитайското море). Военноморският флот имаше щаб на ПЛР (патрулна лодка/речна), разположен на реката, минаваща през Тре Нок. Това беше Оперативна група 116.

Ние бяхме разпределени към 116, за да подпомагаме речните операции в района. Групата имаше подходящото кодово наименование „Пазач на дивеч“. Задачата ни беше да помагаме на патрулните лодки да пресрещат виетнамските доставки, превозвани на сампани или мъкнати през плитчините от носачи. Пресрещахме и виетнамски куриери, убивахме ги или ги пленявахме и предавахме информацията, която пренасяха, на военноморското разузнаване.

Двата километра от Бин Туй до Тре Нок изминахме с очакването да видим палатки и полеви тоалетни. От слуховете, които дочухме, преди да тръгнем, знаехме, че условията за живот в щаба за речните операции са примитивни.

Съвсем не беше така. Когато наближавахме с камиона, видях бетонни постройки, от чиито прозорци стърчаха климатици. Виждаше се и една доста голяма столова, голям пристан и механична платформа за оръдие, а също и щабен комплекс, който, въпреки че не се намираше в Литъл Крийк, беше значително по-голям, отколкото очаквахме.

Щом спряхме, четиримата лейтенанти — Джейк Райнболт, Лари Бейли, Боб Гормли, Фред Кочи — и аз оставихме двата взвода отвън и се вмъкнахме в горещия главен щаб на Оперативна група 116, която се командваше от един старши офицер със звание ескадрен командир. Представихме документите си, тръгнахме по коридора и почукахме на вратата на командира.

— Влез.

Влязохме в стая, замъглена от цигарен дим. Командирът, капитан с мърлява светлокафява риза, чиито ръкави бяха навити до бицепсите, ни махна с ръка да влезем, без дори да ни погледне.

Отдадохме небрежно чест.

Командирът вдигна поглед. Започна да ни разглежда и в един момент очите му се спряха на мен.

— Мама му стара! Ти още ли отваряш парашута ниско, Марчинко, идиот такъв?

Б. Б. Уитъм, бившият капитан на кораба „Ръшмор“, на който бях провел последното си плаване като водолаз десантник със звание редник, смачка вездесъщата си цигара в отрязаната гилза, която използваше за пепелник, скочи, прасна ме по рамото и енергично раздруса дясната ми ръка.

— Кучи син!

Уитъм разгледа критично единичните нашивки на яката ми. Протегна ръка и ги докосна, за да се убеди, че са истински. Бръчките около очите му се свиха в нещо, което минаваше за обветрена усмивка на човек от Нова Англия.

— Трудно бих повярвал, че си изкарал офицерската школа.

Накрая забеляза и останалите четирима в стаята, каза им да застанат свободно и сърдечно ме халоса в гърдите.

— За малко да получа сърдечен удар заради тоя кучи син, когато командвах един десантен кораб — обясни той, като радостно ме тупаше по ръката.

— Мамка му стара, сър — обади се Райнболт, най-старшият тюлен, — той пак прави така. По време на обучение има навика да…

— Браво на Марчинко — прекъсна го командирът. — Слушайте внимателно! Ако има нещо, което харесвам у един офицер, то е постоянството. — Погледна ме, сякаш бях блудният син. — Прав ли съм, идиотски задник такъв?

Какво да кажа? Човекът беше чудесен.

След това Уитъм ни накара да седнем и ни разказа накратко как ще протече животът ни в близкото бъдеще. Щяхме да живеем в една от шестте едноетажни бетонни постройки с плоски покриви, в стаи с четири легла. Щяхме да си имаме стол, душове — всички удобства, че дори и камериерка, която да ни пере дрехите. А тя нямаше да скучае, защото Уитъм щеше да ни уплътнява времето.

— Ще прекарвате много време в джунглата и се надявам, че нямате нищо против да се пооцапате.

Накрая ни изрита от стаята, прати ни да се оправим за два часа и ни каза, че после ще се срещнем на бира.

Б. Б. Уитъм обикновено беше скромен в преценките си. Необходима ни беше цяла седмица, за да се оправим с багажа си. Боеприпасите трябваше да бъдат складирани, оборудването подредено и оръжията почистени. Скоро се превърнах във фанатик по отношение на чистотата на оръжието, защото разбрах, че климатът беше в състояние да го повреди за няколко часа. Влага, ръжда, кал, прах — постоянно трябваше да се борим с тях.

Към края на третия ден започнах да ставам нетърпелив. Четиримата лейтенанти — Райнболт, Кочи, Бейли и Гормли — бяха отишли с хеликоптери на север към специалната зона Рунг Сат. Това беше убийствено блато с растителност от мангрови дървета и с площ 600 квадратни мили. Простираше се на югоизток от Сайгон и стигаше до Южнокитайското море. Отидоха там, за да се срещнат с „ТЮЛЕН-група 1“ и да видят със собствените си зъркели как се воюва. Идеята им беше да копират тактиката на „ТЮЛЕН-група 1“ — да правят статична засада и да чакат врагът да се покаже.

А в това време мичманът и неговата весела банда младши идиоти останаха в тила. Големите батковци ни казаха, че сме твърде малки, за да идем с тях.

— Почини си — каза ми Джейк Райнболт. — Иди си играй с играчките.

Затова седях обиден и половин ден се пекох на слънце. Това беше губене на време. Не бях дошъл, за да се пека. Отидох в разузнавателната служба, където запитах гадателите по гълъбови изпражнения как оперират виетконгците в района и къде имаше най-голяма вероятност да ги срещне човек. Същата вечер шестте тюлени-бебета от „Браво“ изпиха каса бира и кроиха планове. Когато възрастните излязат и децата останат ненаглеждани, може да се стигне до всякакви неочаквани приключения.

На следващото утро Орела и аз се запътихме надолу към пристана и успяхме да се подмажем да ни качат на борда на един РПК (речен патрулен катер) за сутрешния патрул. РПК са чудесни плавателни съдове. Дълги са девет метра и петдесет сантиметра и се задвижват със система, работеща на принципа на баня с „джакузи“^[1], което означава, че газят плитко и са бързи — движат се с около двадесет и осем или двадесет и девет възела — и са много маневрени. Въоръжени са с картечници 50-и калибър, монтирани на носа, 71-калиброви минометни пушки на кърмата, а над капаците за двигателя — 40-милиметрови оръдия „Ханиуел Гатлинг“. Екипажите, съставени от четири или пет човека, носеха автомати М–16 и картечници М–60, както и автоматични пистолети 45-и, а в някои случаи и 38-и калибър. Така че, речните патрулни катери бяха не само бързи, но и смъртоносни.

Екипажът отблъсна катера и се понесохме по мътната кафяво-зелена вода. Все още нямаше осем часа, но температурата беше по-висока от тридесет и пет градуса. Влагата беше страхотна — почти се виждаше как въздухът се раздвижва, ако човек размаха ръка. Надвивайки шума на двигателя, запитах един от екипажа дали има нещо против да стоя до мостика и след като получих утвърдително кимване, се качих в кабината и застанах до старшината, който въртеше руля.

Той беше идеален представител на хората от този тип. Изглеждаше към четиридесетте и имаше рядка светлокестенява коса, която отгоре беше подстригана плоско, а отстрани почти нула номер. Ушите му стърчаха като дръжки на кана. По мускулестите си ръце имаше татуировки, които изчезваха под тарикатски навитите ръкави на памучната работна риза. Повечето моряци, служещи на речни патрулни катери, носеха зелени или светлокафяви дрехи. Не и този. Беше старомоден перверзен тип и искаше това да се знае от всички.

— Добро утро, командире.

Той развъртя руля и катерът навлезе в средата на реката. Подаде още малко газ, защото се движехме срещу течението. Мълча, докато се отдалечихме доста от двата пилона на пристана. След това нареди на картечарите да почистят оръжията си. Накрая се обърна към мен:

— Добро… утро, сър.

Паузата между първата и втората дума беше толкова дълга, че можех да броя до хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три.

Погледнах зелената ниска растителност на около петнадесетата метра, която се беше надвесила над реката.

— Хубав ден за плаване, старшина.

— Щом казвате така… сър. — Обърна се и изрева една команда, съдържаща думите „шибан смотаняк“, на един шибан смотаняк от екипажа си.

Знаех какво си мисли — че съм поредният нахакан и посран мичман, от когото на човек му се повдига и който е дошъл тук да си отбие номера, да си поиграе на война и да си иде вкъщи.

Изчаках да се обърне към кормилото. В продължение на още деветдесет секунди не ми обърна внимание.

— Хей, старшина, мамицата ти!

Това привлече вниманието му.

— Какво?

— Казах: „Старшина, мамицата ти!“ Тук съм, за да се уча, така че учи ме. Обяснявай ми и не ми разправяй лайнарщини. Мамицата му, какво става?

Отново завъртя руля и насочи катера в средата на канала. Отпусна газта и започнахме да се движим бавно с постоянна скорост. Старшината бръкна под бронираната си жилетка, извади цигара „Лъки страйк“ от джоба на памучната си риза, почука я по стъклото на часовника си, запали, дръпна силно и изкара дим през носа си.

— Ти си изтакован умник… сър.

— Това ми казваха и в групите.

Челото му се присви подигравателно:

— Ти от групите ли си?

— Група за подводна диверсия 21 и 22. Пет години.

— Къде си плавал?

Насочих палец назад към Тре Нок.

— Последните два пъти бях заедно със стария Б. Б. Уитъм из Средиземноморието — на кораба „Ръшмор“.

— „Ръшмор 114“ ли? Без майтап?

— Без майтап.

Той отново се съсредоточи в плаването, намали газта и катерът започна да се движи едва-едва срещу течението. Както задържането на хеликоптер неподвижно във въздуха, така и този маньовър изисква опит. Старшината посочи надясно.

— Ето там има пясъчна ивица. Трябва да внимаваш, когато изкарваш лодките си.

— Разбрано, старшина.

— Цигара?

Поклатих глава.

— Бил ли си в Неапол?

— Да, старшина. При всяко шибано пътуване. А преди това служих там една година — бях радиооператор от 1960 до 1961 година.

— Какъв те водеха?

— В Неапол ли? Моряк на несрочна служба.

Той дръпна от цигарата си и изпусна едно идеално кръгче, което вися във влажния въздух цяла вечност.

— Винаги съм харесвал шибания Неапол — бях там от 1955 до 1960 година. Напълнях от тестените им яденета, чуках много — живеех с една bella ragazza^[2] — и се бърках в работата на шибаните офицери. Беше страхотно време.

— Най-грозната жена офицер, която познавам, отговаряше за комуникационния център в скапания Неапол през 60 и 61 година.

— Чувал съм за нея. Деветдесеткилограмова пачавра.

— Наричах я Трътла — Тлъста Ръбеста Тъпа Лайнарка от Армията.

Поусмихна се, но се въздържа от по-нататъшно размекване.

— Без майтап — каза той и ме заоглежда точно така, както го правеше Ев Барет. Дръпна още веднъж от цигарата си, издиша и я хвърли, като направи в река Басак идеална параболична дъга. Позяпа как цигарата изсъска и след това се загуби във водата.

— Та как каза, че е шибаното ти име, синко?

Усмихнах се като току-що благословен.

— Марчинко, старшина Марчинко. Но ме наричай Риж.

 

 

Офицерите рядко се вслушват в думите на редниците. Аз го правя. Това ми стана навик. Научавах доста. От новоизлюпения си наставник разбрах, че Чарли^[3] има навика да поставя оперативните си войски в засада на речните патрулни катери. Офицерите от 116 се придържаха към определена схема. Операциите се извършваха като по книга: непрекъснато и последователно. Резултатът според командира беше, че противникът знае точно какво да очаква.

Чарли обикновено чакаше патрулният катер да се приближи. Изпращаше примамка — цивилен или доброволец — през реката върху сампан или сал. При лош късмет нещастникът смотаняк биваше убит или заловен. Но Чарли също така знаеше, че съгласно официалния метод на работа на Военноморския флот на Съединените щати, след като една операция е започната, завършена и приключена, тя е приключена наистина и катерът ще продължи да се движи. След като той се отдалечи нагоре по реката и изчезне от погледа, виетконгците мобилизираха главните си снабдителни конвои или войски и те преминаваха през водата.

Номерата с примамките стават най-добре, когато часовникът ти е сверен с операциите на врага. Виетконгците бяха успели да го сторят — часовниците им бяха сверени по американския Военноморски флот. Имах намерението да променя всичко това.

Най-напред трябваше да разбера какъв вид огнева мощ мога да събера. На около тринадесет километра северно от Тре Нок имаше брод, наречен Джулиет. Той беше център на дейността на виетконгците. По реката, малко по-надолу от това място, имаше и един малък остров — може би триста на сто метра. Това беше зона, в която се стреляше без предупреждение. В нея не се срещаха приятелски настроени хора.

Вечерта, след като предприех пътуването с патрулния катер, събрах група „Браво“ и натоварихме две ЛТН (лодки за тактическо нападение). ЛТН са направени от фибростъкло и имат два извънбордни двигателя „Меркурий“ по сто и десет конски сили. Това ги прави доста бързи. В средата на лодката е монтиран триножник с петдесеткалиброва картечница. Предните перила имат куки за опиране на картечници от лявата и дясната страна. Носехме и безоткатни пушки за стрелба от рамо с калибри 57 и 90 милиметра. С тях изстрелвахме експлозивни и касетни снаряди, пълни със сачми, които при удар причиняват много наранявания.

Натоварихме толкова много муниции, че лодката потъна с петнадесетина сантиметра. Към 18,30 часа се отправихме на малко развлекателно пътуване към брода Джулиет. Уотсън Кръпката пое кормилото на първата лодка, а Боб Галахър управляваше втората, която се намираше на около стотина метра от лявата ми страна.

Почти бяхме стигнали до Джулиет, когато Галахър ме повика по радиото.

— Мистър Рик?

— Чувам те, Орел.

— Гледай как рибите скачат зад нас.

Погледнах назад. Наистина, ято малки бляскащи риби нарушаваха спокойствието на тъмната водна повърхност. Погледнах отново.

— Орел, мамицата му, това не е риба, а куршуми от автоматична стрелба!

Потупах Кръпката по рамото.

— Обръщай! — Продължих да гледам преследващите ни куршуми — „пльок, пльок“. Не чувахме нищо от шума на двигателите, но Чарли стреляше по нас — в това нямаше никакво шибано съмнение, а стрелбата със сигурност идваше от острова с разрешение за неограничена стрелба.

Гледахме като хипнотизирани как куршумите се забиват във водата. До мен седеше един тюлен на име Хари Матингли, който се беше качил, за да се вози. Изведнъж той извика:

— О, мамка му! Удариха ме!

Проснах го на палубата и го огледах. Един куршум, ри коширал от водата, го беше ударил точно между очите. Кървеше адски. Но му нямаше нищо, защото раната беше повърхностна. Когато куршумът го улучи, лицето му беше на по-малко от тридесет сантиметра от моето — това беше невероятно.

— Ти си кучи син с късмет — казах му. — Ставай и почвай да стреляш срещу тях.

Кръпката завъртя кормилото. Галахър ни последва. Двете патрулни лодки се насочиха към отсрещния бряг на реката. Взех радиомикрофона.

— Аз ще те последвам, когато тръгнеш към тях. Щом Чарли започне да стреля по теб и видя огъня от дулата, ще го ударя с безоткатните. След това е твой ред.

В продължение на два часа обстрелвахме острова с всичко, което имахме, като лодката на Орела и моята се редуваха. Тръгвахме към острова, изразходвахме мунициите и се оттегляхме. От жалкия насрещен огън предполагах, че там може би няма повече от един-двама виетконгци. Но бройката нямаше значение. Важното беше, че стрелят по нас, а ние отвръщаме на огъня.

Към осем часа реших да повикам въздушна подкрепа. Включих радиото и поисках „Страшилището“ — позивната за вълшебния дракон Пуф^[4] — един самолет Ц–47, въоръжен с четири оръдия „Вулкан-Гатлинг“, всяко от които изстрелва по шест хиляди снаряда в минута.

— „Сребърен куршум“, не става без пълномощие от командира на виетнамските провинции — отговори гласът от Военновъздушните сили.

„Сребърният куршум“ бях аз. Това беше най-грандиозната радио позивна, която можах да си измисля набързо. Упълномощаване ли? Няма проблеми. Просто събудих командира за виетнамските провинции и поисках подкрепа.

— Тук е напечено, сър.

— Кой си ти? Казах му кой съм.

Той изохка.

— Вие, американските задници, винаги създавате неприятности. — Но ми разреши „Страшилище“.

Гледахме как самолетът се плъзга на стотина метра над острова с около деветдесет мили в час. Дори в тъмното се виждаше как хвърчаха дръвчета, храсти и пръст от обстрела с оръдията „Вулкан“. „Страшилището“ направи пет бавни и смъртоносни прелитания, след което махна с крила, наклони се и отлетя на запад. Свързах се с него по радиото:

— Благодаря ви, момчета. Край.

Обадих се на Галахър:

— Не беше лошо, а?

— Точно така, мичман „Сребърен куршум“. — Чувах как Орела се хили по микрофона. — Ти защо не се нарече просто „Голямата пишка“?

— Не се сетих. Хайде да си тръгваме. — Завих лодката си наляво.

Беше вече десет и половина — крайно време за няколко студени бири след приятно прекараните четири часа.

— Време е да се прибираме — казах на Галахър. Завъртяхме кормилата на лодките, дадохме газ и понесохме задниците си надолу по течението като някаква шибана армада от двадесети век. Не можех да спра да се хиля. Изстреляли бяхме всичките си куршуми и воняхме на кордит и пот. Миришехме като воини, каквито винаги сме искали да бъдем. Войната беше велико нещо!

Естественото опиянение продължи, докато не стигнахме до пристана. Видях го от реката — някакъв разярен задник, подскачащ нагоре-надолу като маймуна на каишка. Устата му работеше в три четвърти такт.

Като наближихме, успях да го разпозная. Това беше командирът по операционната сигурност, лейтенант на име Ханк Мъстин. Не го познавах лично. Само бях чувал за него. Беше завършил академията, баща му и дядо му бяха адмирали и всичко това впечатляваше до посиране мен, мъничкия арогантен мъж.

Когато стигнахме на около двадесетина метра от него, успях да чуя виковете му над гърленото бръмчене на двигателите ни.

— Кого викаш за въздушно нападение, без да съм ти разрешил? Майка му стара! Кой ти е давал шибаното разрешение да измъкваш проклетия командир за провинциите от изтакованото му легло? Кой ти е давал правото да използваш позивната на това поделение?

Честно да си призная, не бях се замислял над нито един от тези въпроси. Човек се впуска в бой и толкова. Не мачка с ръка шапката си и не пита: „Може ли?“

Затова му отговорих в същия тон:

— Хей, гъз такъв, дошъл съм тук, за да наритам виетнамските задници и да им изпълня присъдите — и тази вечер се занимавах точно с това. Ако това не ти харесва, то си таковай майката и всички като теб, нещастен лайнен мозък с миризлива уста и пишка като молив! Тъпак такъв!

Лицето му стана абсолютно бяло и той се разкрещя:

— Загази го, господинчо! — Обърна се и си тръгна. Забравих за този инцидент чак до следобеда на следващия ден.

Всеки ден веднага след обяд капитан Б. Б. Уитъм имаше навик да се изляга в един хамак, опънат до командирската му колибка, за да чете, да сърба кафе и да поддържа тена си. В деня след лудорията той ме повика при себе си. Отбих се на път за кльопането.

Уитъм смъкна синята бейзболна шапка, която покриваше гъстата му, ниско подстригана сиворуса коса, вдигна с палец слънчевите си очила на челото и ме погледна накриво:

— Дик, ти пак започваш. — Протегна ръка, взе цигара, запали я и издуха дима към мен. — Вече си загазил.

— Moi?^[5]

— Oui, toi, mon petit phoc.^[6]

Какво, по дяволите, ми плещеше?

— Какво съм направил? — Наистина не се сещах.

Уитъм остави цигарата си, взе чаша кафе, постави я обратно на сандъчето за патрони, което му служеше за масичка, и отново вдигна марлборото.

— Думите Ханк и Мъстин говорят ли ти нещо?

— А, значи…

Уитъм разтърка с раздразнение твърдия си рус мустак.

— Недей да ми обясняваш. Тоя можеше да те прати на военен съд. Старши офицер е. Има връзки във Вашингтон. Завършил е академията. И не е лош човек. Всъщност, мичман Идиот, ако не се беше запознал с него така, че той да иска да ти откъсне топките и да ги окачи на пилона за знамето, Мъстин можеше да ти бъде много полезен.

— Слушам, сър.

— Не ми пробутвай и тези конски фъшкии, Дик. Като казвам, че може да ти бъде от помощ, говоря сериозно. Ханк подписва оперативните планове.

— Е, и? Голяма работа.

— Ти си най-арогантният кучи син, когото съм срещал. — Уитъм си дръпна от цигарата. — Слушай много внимателно, Дик. Това е човекът, който реши тук да дойдат тюлени.

— Но той не е тюлен, сър. Той е някакъв тъпак, завършил академията, който се опита да ми обясни: „Когато срещнеш враг, трябва да ме питаш «Може ли?», преди да изстреляш дори един патрон.“

— Не ти е казал такова нещо.

— Така го разбирам аз.

— В зона с неограничена стрелба можеш да действаш, без да се допитваш до никого. Изкарваш командира по провинциите от леглото му, за да ти разреши въздушна подкрепа, и даваш позивната на поделение 116, на което аз съм командир. И ми казваш, че Ханк Мъстин е задник, защото е разтревожен. Майната му на него — аз съм разтревожен, Дик.

— Е, може би снощи се поразгорещих малко.

— Слушай ме. Въздържай се, въздържай се, въздържай се! Обикаляй наоколо и опитай както снощи да кажеш на още няколко майори, че трябва да идат на майната си, и те ще те изпратят оттук в белезници.

— Окей. Разбрано. Ще се подчиня.

Уитъм поклати глава.

— Добре. — Замълча, сръбна малко кафе и продължи: — Всъщност, Дик, нещата тук трябва да имат някакъв порядък.

— Съгласен съм. Но ми се струва, че тук се гледа твърде условно на нещата. Управляваш лодките и слушаш какво казват началниците. От това следва, че Чарли знае какво ще направим, защото я караме като по книга.

— Е, и?

— Време е за нова книга — нещо, което още не е чел.

— Имаме нова книга — каза Уитъм. — Ханк Мъстин я е написал. Тюлените ще подкрепят речните операции и…

— Шкипере, ние сме тези, които трябва да имат свой план. За него тюлените са помощни групи. Майната му, Ханк Мъстин може да е страхотен човек, но това, което е измислил, е плод на традиционно, академично, смотано мислене. За бога, шкипере, тюлените са нетрадиционни. Искам да кажа, че не работим по книга. — Изчаках да сръбне от кафето си. — Не съм дошъл тук, за да чакам Чарли да ме намери. Искам да го изритам от собствената му земя. Това е нетрадиционно.

— И това, което направи снощи ли?

— А-а, снощното беше само репетиция. Исках момчетата да потренират, преди сериозно да се захванем за работа.

— Ще ти кажа нещо, Дик — въздъхна Уитъм. — Тук няма репетиции и практика. Всеки проклет ден всичко е наистина. Ако искаш да изразходваш мунициите ми за четири часа, доведи ми виетнамец пленник или някакви сведения, или нещо, което ще мога да използвам.

Имаше право, дявол да го вземе. Имаше.

Тонът му поомекна:

— Поне удари ли нещо там?

— Ако на оня остров е имало нещо, то не се движеше, след като приключихме. Прибрахме се сухи. Не ни беше останал нито куршум — дори и в автоматите.

— Хей, ти наистина изглеждаш така, сякаш си свикнал да си играеш с огъня. — Отново поклати глава и продължи: — Виж какво, стой далеч от Ханк Мъстин за няколко седмици. Аз ще изгладя нещата и накрая ще станете приятели. Но, Господи! Що за начало.

Спусна очилата си и шапката с дълга козирка и вдигна книгата си.

— Свободен си, мичман Идиот.