Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (7) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

VII.
Дрънкането на касата

От откровените автобиографии на разни освободени жени, написани през XX век — особено онези, излезли след втората фаза на Последните войни, а именно от 1950 г. нататък — знам, че сега от мене се очаква да опиша в най-големи подробности и от всички страни първата си бременност и раждането на първото ми дете: с всичкото там сутрешно повръщане, периодичните депресии, сълзи и самота… после фалшивите родилни болки, неочакваното изтичане на водите, последвано от еклампсия, спешния кабинет и секретите, които съм изляла от себе си под упойка.

Ще прощавате, ама нищо подобно. Виждала съм жени, които сутрин повръщат — очевидно е ужасно, но аз никога не съм минавала през това. Моят проблем винаги е бил как да „опазя линията“ и да не кача повече килограми, отколкото моят лекар е сметнал, че е здравословно за мене.

С първото ми бебе родилните болки продължиха четирийсет минути. Ако през 1889 г. раждането в болница беше обичайна практика, Нанси щеше да се роди в линейката, докато ме карат нататък. Както обаче се получи, Брайън изроди Нанси под мое ръководство и той видя много повече зор, отколкото аз.

Доктор Рамзи пристигна, върза й пъпчето, сряза пъпната връв и рече на Брайън, че е свършил чудесна работа.

По-нататък съм се мъчила и по-дълго при раждане, но никога ужасно дълго. Първия път не родих с епизиотомия и не са ме кърпили после: и за следващите пъти никога не позволих да ме режат долу — затова сега там нямам кьорав белег, само здрави мускули.

Аз съм си разплодна кобила, направо съм създадена да раждам — с широки бедра и родилен канал от жив каучук. Доктор Рамзи каза, че всъщност разликата била в отношението ми към раждането, но аз си знам по-добре: предците ми са ми дали генетично наследство на женска от най-висока проба, за което съм им благодарна… защото съм виждала и жени, които не бяха от тия и страдаха ужасно, а някои дори умряха. Да бе, да, естествен подбор, оцелява най-силният и Дарвин е прав — това едно на ръка. Обаче изобщо не е майтап да присъстваш на погребението на своя близка приятелка, умряла в най-хубавите си години, убита от бебето си. През двайсетте години ходих на едно такова погребение и попът, дъртакът му мазен, дърдореше нещо за „Божията воля“. На гробището, като се дръпнах от ковчега, успях да му забия едно остро токче в ходилото. Оня изсумтя, а аз му рекох, че туй била Божията воля.

Веднъж родих посред партия бридж. Тогава родих Пат — Патрик Хенри Смит — значи е било 1932 г. и значи сме играли контра, а не плафон, и всичко се връзва, защото Джъстин и Елинор Уедърал ни научиха да играем контра, след като те се научиха на тая игра, и играехме у тях. Елинор и Джъстин са родителите на Джонатан Уедърал, мъжа на първородната ми щерка — та семейство Уедърал също се бяха оженили чрез „Хауард“, но си бяхме приятели дълго преди да научим. Разбрахме го, чак когато една пролет Джонатан цъфна в списъка на млади ергени от сой, изпратен на Нанси от фондацията.

При това раздаване с Джъстин играехме срещу Елинор и Брайни. Картите беше раздал Джъстин; бяхме достигнали договор и тъкмо се канехме да го разиграем, аз викам:

— Свалете картите с лице надолу и ги покрийте с нещо, щото ще раждам.

— Махни ги картите! — рече мъжът ми.

— Разбира се! — съгласи се моят партньор.

— Как пък не, по дяволите! — отвърнах като истинска фина дама, каквато винаги съм била. — Аз я подхванах тая пущина и ще си я изиграя, мама му стара! Я ми помогнете да стана.

След два часа разиграхме играта. Доктор Рамзи младши беше дошъл и си бе отишъл. Аз се бях проснала на леглото на Елинор с крака, подпрени на възглавници, масата — тропната в скута ми, а пък моят партньор дундуркаше новородения ми син. Ел и Брайни бяха приседнали от двете страни на леглото. Имах малък шлем на пики — дублиран и редублиран, слаб.

Набутах се.

Елинор вирна нос и го подпря с показалец.

— Хитрата сврака — с двата крака! — После изведнъж се сепна. — Мо! Миличка, я мръдни малко нататък! И моето тръгна да излиза!

Та значи същата нощ Брайни изроди две бебета и доктор Младши му се наложи да се връща точно когато си беше стигнал вкъщи и ни се оплака, че много му се щяло да сме си били помислили навреме — сега щял да ни поиска да му плащаме пътя и за извънреден труд. После ни разцелува и си тръгна — по онова време вече отдавна знаехме, че и семейство Рамзи са от Хауардовците, и това го правеше наш човек.

Обадих се на Етел, съобщих й, че няма да се прибираме, и й обясних защо.

— Всичко наред ли е, скъпа? Ще се оправите ли с Теди? (Четири дечица самички вкъщи. Дали не бяха пет? Не, четири, четири.)

— Естествено, мамче. Ама момче ли е или момиче? Ами на леля Елинор?

— И момче, и момиче. Моето е момченце, а пък леля ти Елинор току-що роди момиченце. Деца, започвайте да измисляте имена… поне за моето.

Но най-големият майтап беше нещо съвсем друго — нещо, което не бяхме казали на доктор Младши за децата: онзи, който беше сложил въпросното момиченце в корема на милата ми скъпа Елинор, беше Брайни, а пък мъжът й Джъстин беше майсторът на моето момченце… всичкото това бе станало по време на един уикенд в Озаркс, когато празнувахме петдесет и петия рожден ден на Елинор. По едно време се поразпуснахме и мъжете ни решиха, че щом и четиримата сме Хауардовци, няма смисъл да се мъчим с ония гумени пущини… щом можем да раздрънкаме касата.

(Бележка под линия: Споменах, че Елинор е забременяла на петдесет и петия си рожден ден. Но в акта за раждане доктор Младши попълни в графата „възраст на майката“ четирийсет и три или нещо такова. А в моя пишеше трийсет и осем, а не петдесет. През 1920 г. всички бяхме получили предупреждение от настоятелите на фондация „Хауард“, предадено ни на ухо, че ще е добре да поокастрим с някоя и друга година официалната си възраст при всеки удобен случай. По-късно през същия век ни насърчаваха и помагаха да приемаме нова самоличност горе-долу на всеки трийсет години. Това постепенно се бе превърнало в онзи „маскарад“, спасил семейството на „Хауард“ по време на Смахнатите години и така нататък. Но за Маскарада знам само от архивите, тъй като изпаднах от този въртоп — слава на Небесата и на Хилда! — през 1982 г.)

Раздрънкахме касата пет пъти — ние с Брайън — по време на Бежовото десетилетие. Пет бебета за десет години — между 1900 и 1910 г. според Грегорианския календар. Първа аз го бях нарекла „да раздрънкаме касата“, а съпругът ми прегърна моя груб, вулгарен израз. Измислих го, след като се възстанових от раждането на първото ни дете — нашата мила Нанси, и доктор Рамзи ми разреши отново да се заемем със „съпружеските си задължения“, ако искаме.

Тогава се върнах вкъщи, сложих вечерята на печката, изкъпах се пак, мацнах се с един скандален парфюм, който Брайни ми беше подарил за Коледа, наметнах лимонено-зеления халат, подарък от леля Карол за сватбата, погледнах манджата, изключих котлона и когато Брайни се прибра, вече бях готова.

Той влезе и ме завари в тържествена поза. Изгледа ме от главата до петите и рече:

— Изпраща ме Джо. Улучил ли съм адреса?

— Зависи какво точно търсиш, готин — отвърнах му с плътен сладострастен глас. — Мога ли да ти предложа специалитета на заведението? — после разчупих позата и си казах репликата: — Брайни! Доктор Рамзи рече, че вече може!

— Я се изразявай по-ясно, момиченце. Какво може?

— Всичко може. Вече нищо, ама нищичко ми няма! — изведнъж отметнах халата. — Хайде, Брайни! Давай да раздрънкаме касата!

Тъй и направихме, макар че тогава не стана — прихванах пак чак в началото на 1901 г. Но винаги опитите да хвана са били щур купон и ние най-старателно опитвахме — пак и пак. Както веднъж ми рече мама Дела:

— Ма’а му стара, дъще, сто пъти по сто и па нищо, и па нищо!

Откъде се взе мама Дела ли? Брайън я намери — ето откъде — когато вече толкова се бях надула, че ми беше трудно да пера. Първият ни дом, малка къщичка на Двайсет и шеста улица, беше съвсем близо до негърската махала. Дела живееше на две-три крачки от нас и беше навита да работи на ден за по долар и пари за пътни. Това, че не ползваше трамвая, нямаше значение. Дела се бе родила робиня и не можеше нито да чете, нито да пише… но беше една от най-големите дами, които някога съм познавала, със сърце, пълно с любов към всички, които биха приели любовта й.

Мъжът й беше общ работник при братя Ринглинг^[1]; никога не съм го и виждала даже. Тя продължи да идва при мене — или при Нанси, „нейното“ бебе — и след като вече нямах нужда от помощ и понякога довеждаше и последното си внуче… после оставяше внучето при Нанси и настояваше да свърши моята работа. Понякога успявах да й пробутам някоя чаша чай и да я озаптя. Но не ми се удаваше често. След това тя пак идваше да ми помага, когато бях бременна с Карол. И така с всяко следващо бебе чак до 1911 г., когато „Господ я прибра при себе си“. Ако раят съществува, то Дела е там.

Възможно ли е раят да е толкова реален за онези, които вярват в него, колкото и Канзас сити? Май това добре би се вързало с космологията за „Светът като мит“. Трябва да питам Джубал за тая работа, като се махна най-накрая от този пандиз и се върна в Буундок.

В най-изисканите ресторанти на Буундок много високо ценят „Картофите а ла Дела“, както и други нейни рецепти. От Дела научих много. Мисля, че аз едва ли бих могла да я науча на нещо, защото тя беше много по-отракана и повече разбираше от онези неща, които бяха общи и за двете ни.

Ето и първите ми пет бебета от „касата“:

Нанси Айрини — 1 декември 1899 г. или 5 януари 1900 г.

Карол (Санта Каролита, кръстена на леля ми Карол) — 1 януари 1902 г.

Брайън младши — 12 март 1905 г.

Джордж Едуард — 14 февруари 1907 г.

Мари Агнес — 5 април 1909 г.

След Мари прихванах пак чак през пролетта на 1912 г. Тогава се роди моят глезльо, моето мамино детенце — Удроу Уилсън… който по-късно беше любовникът ми Тиъдър Бронсън… и още по-късно съпругът ми Лазарус Лонг. Не зная защо толкова време не забременях, но не беше от липса на опити: двамата с Брайни опитвахме да раздрънкаме касата при всяка удобна възможност. Не ни беше грижа ще хвана ли, няма ли да хвана — правехме го за кеф… и ако не станеше, това просто отлагаше онези няколко седмици, през които трябваше да се въздържаме — преди и след раждането. О, далеч не се въздържахме от всичко — аз станах много сръчна и с ръцете, и с устата, както и Брайни. Обаче ако ставаше дума за пълно щастие и удоволствие, и двамата предпочитахме доброто старо „вътре-вън“ — независимо дали в мисионерската поза или в осемнайсетте други.

Беше страхотно това, че откакто престанах да бъда ученичка, занимаваща се с разни непристойни неща, почти никога не ми се е налагало да използвам предпазни средства.

През един необичайно топъл и уханен февруарски ден на 1912 г. Брайни ме просна на земята на брега на Блу ривър, като почти точно повтори един по-ранен случай — на 4 март 1899 г. на брега на Маре де Син. И двамата много обичахме да се любим на открито, особено ако я имаше и тръпката от опасността да ни хванат. Когато направихме оная щуротия през 1912 г., бях облечена с дълги копринени чорапи и зелени жартиери; моят мъж ме снима така — гола-голеничка посред бял ден, само по чорапи и жартиери — и тази снимка изигра огромна роля в живота ми след шест години, след седемдесет години и над двеста години по-късно.

Казаха ми също, че тази снимка променила цялата история на човечеството по няколко времеви линии.

Може и така да е, може и да не е. Не съм убедена докрай в теорията за Светът като мит, нищо, че съм действащ агент на Времевия корпус и въпреки че най-умните хора, които познавам, ми разправят, че там била истината. Татко винаги е искал от мене да мисля самостоятелно, а господин Клеменс също ме насърчи. Учили са ме, че единственият Непростим грях, обидата към собствената ти същност, е да приемеш каквото и да било просто защото имало авторитет.

 

 

Нанси има два рождени дни: деня, в който я родих, регистриран във Фондацията, и деня за пред хора, който по-добре съответстваше на датата на сватбата ми с Брайън Смит. В края на XIX век това беше лесно, тъй като в Мисури тъкмо започваха да водят статистика на населението. Повечето записки все още бяха от типа „Семейна библия“. Чиновникът, който отговаряше за окръг Джаксън, регистрираше раждания, бракове и смърт, ако някой му съобщеше, но ако някой пропуснеше, нищо не се случваше.

Известихме на Фондацията за точния ден на раждането на Нанси с документ, подписан от мене и Брайън и заверен от доктор Рамзи. После, месец по-късно, доктор Рамзи попълни акта за раждане заедно с чиновника и вписа вътре фалшивата дата.

Нищо по-лесно — Нанси се роди вкъщи. Чак до средата на трийсетте години винаги раждах вкъщи, така че нямаше болнична регистрация, която да обърка работата. На 8 януари писах за щастливото събитие (с фалшивата дата) на няколко души в Тийбс и изпратих съобщение в „Лайл каунти лидер“.

Нашият хитър номер не даде на никого в Тийбс да разбере, че малката ни сладка Нанси е „копеле“. Разбира се, мама знаеше, че датата е фалшива… но мама я нямаше в Тийбс. Тя беше в Сейнт Луис при дядо и баба Пфайфър. А баща ми отново беше в армията.

Още не знам какво да мисля за това. Дъщерите не трябва да съдят родителите си… няма и да ги съдя.

Испано-американската война ме бе сближила с мама. Нейните скърби и тревоги ме накараха да реша, че тя наистина обича татко; те просто не го показваха пред децата.

После, в деня на сватбата ми, докато ме обличаше, мама ми даде онзи майчински съвет, който майката на булката по традиция й дава, за да има мир в къщата.

И познайте какво ми каза! Я по-добре седнете, че ще паднете.

Каза ми да търпя безропотно, когато мъжът ми изпълнява „съпружеските си задължения“. Тъй бил рекъл Господ и това била цената, която жените трябвало да платят за привилегията да раждат деца… Но трябвало да разбера също, че нуждите на мъжете били различни от нашите; и че е необходимо да посрещам неговите нужди. Да не го смятам за нещо животинско или грозно — просто да мисля за милите си дечица.

— Да, мамо. Ще го запомня — отговорих й аз.

Значи какво ли беше станало? Дали мама не бе отрязала баща ми? И затова той се беше върнал в армията? Или пък й беше казал, че иска да се махне от този забутан и затънал в лайна град и да опита да изгради нова кариера в армията?

Не знам. Не ми и трябва да знам — не е моя работа. Татко се върна в армията толкова бързо след сватбата ми, че със сигурност го е бил намислил предварително. От писмата му разбрах, че е прекарал известно време в Тампа, после се е прехвърлил в Гуантанамо, Куба… след това е заминал чак за Минданао във Филипините, където мюсюлманите изтрепаха повече наши войници, отколкото испанците бяха успели… и оттам — в Китай.

След Боксьорския бунт си мислех, че баща ми е мъртъв, защото дълго време не получих ни вест, ни кост от него, но после се обади от хотел „Президио“ в Сан Франциско и разбрах за някакви писма, които така и не бях получила.

Напусна армията през 1912 г. По това време беше на шейсет години — дали се е пенсионирал заради възрастта си? Не знам. Татко винаги казваше онова, което искаше да знаеш; ако започнеш да го притискаш, той ти пробутваше някоя измислица… или те пращаше право по дяволите.

Премести се в Канзас. Брайън го покани да дойде да живее при нас, но татко вече си беше намерил квартира още преди да ни се обади, че е в града — всъщност още преди да сме разбрали, че е напуснал армията.

След пет години обаче така и така дойде да живее при нас, защото имахме нужда от него.

 

 

В началото на века Канзас сити беше доста вълнуващо място. Въпреки че бях прекарала три месеца в Чикаго преди десет години, не бях свикнала с големия град. Когато пристигнах като млада булка, в Канзас сити живееха 150 000 души. Имаше електрически трамваи, почти толкова автомобили, колкото и теглени от коне карети, навсякъде — трамвайни кабели, телефонни кабели и електрически кабели. Всички по-главни улици бяха павирани; системата от паркове вече я знаеха по цял свят, а все още не беше завършена. Обществената библиотека притежаваше почти половин милион тома.

Залата за събрания в Канзас сити беше толкова голяма, че Демократическата партия щеше да проведе точно там събранието си, на което да излъчи своя кандидат за президентските избори през 1900 г. Тогава залата изгоря за една нощ и реконструкцията й започна още преди да е изстинала пепелта, а демократите посочиха Уилям Дженингс Брайън за свой кандидат в същата тази зала само деветдесет дни след пожара.

Междувременно републиканците пък отново посочиха президента Маккинли, а заедно с него и полковник Теди Рузвелт, героя от хълма Сан Хуан.

През септември 1902 г., едва шест месеца след като беше преизбран, нашият президент бе убит по най-ужасен начин… и бляскавият герой от войната се настани в най-висшестоящата канцелария.

Има времеви линии, по които господин Маккинли не е бил убит и полковник Рузвелт никога не е заемал президентския пост, а далечният му братовчед не се е кандидатирал през 1932 г., което изцяло променя хода и на двете войни — и през 1917, и през 1941 г. Нашите математици от Корпуса на времето се занимават с тези неща, но структурните симулации са нещо твърде голямо дори за новия компютърен комплекс, в който са обединени Майкрофт Холмс IV и Палас Атене; на мене пък това съвсем не ми е по силите. Аз съм фабрика за бебета, добра готвачка, а в леглото се старая да бъда пълно безумие. Струва ми се, тайната на щастливия живот е да знаеш кой си и да си доволен от това — да изглеждаш какъвто си с гордо вдигната глава и да не копнееш да бъдеш някой друг. Амбицията никога няма да успее да превърне врабчето в ястреб или гаргата — в райска птица. Аз съм Джени Рошавата гарга — и това ми отива.

Пиксел е прекрасен пример за това, да изглеждаш точно такъв, какъвто си. Опашката му вечно е вирната и той е вечно уверен в себе си. Днес пак ми донесе мишка и аз го похвалих, погалих и задържах мишката, докато си тръгна — и чак тогава я пуснах в канализацията.

Една среднощна мисъл най-сетне изплува на повърхността. Тези мишки са първото доказателство, притежавано от когото и да било, че Пиксел може да замъкне със себе си каквото си ще, когато захапе някоя вероятност и тръгне да минава през стените, ако това е за описание на онова, което върши. Е, поне е някакъв етикет.

Какво съобщение бих могла да изпратя, на кого и как да го вържа за котарака?

 

 

При преминаването ми от качеството на ученичка в качеството на съпруга се наложи да добавя още нещо към „Личният декалог на Морийн“. Едното беше: Простирай се винаги според чергата си. Другото го бях формулирала по-рано: Не позволявай децата ти да те виждат как плачеш — а когато стана ясно, че Брайън доста често ще пътува, включих и него вътре. Винаги да го посрещам с усмивка на лицето… недей, недей, НЕДЕЙ му вгорчава завръщането с разни дреболии за това как тръбата замръзнала и чиракът на бакалина те обидил, или какво бил направил онзи калпазанин, песът, с лехата с теменужките. Нека щом се прибере у дома, се почувства щастлив и да му е тъжно, когато се налага да замине.

Нека децата го посрещнат; не им позволявай да го вбесяват. Той иска децата му да имат майка… но иска и съжителка, която да има ищах и да му е на разположение. И ако ти не си такава, ще си намери другаде.

Още една заповед: Обещанията трябва да се спазват — особено онези, които си дал на децата. Така че три пъти премисли, преди да обещаеш нещо. Ако имаш дори и най-малкото съмнение, недей да обещаваш.

И над всичко: Не отлагай наказанията за „като си дойде баща ти“.

Много от тези правила не важаха, докато имах само едно бебе и то — пеленаче. Но аз си измислих повечето правила предварително и после си ги записах в личния дневник. Татко ме беше предупредил, че нямам чувство за морал — ето защо е необходимо да предугаждам какви решения ще ми се налага да вземам. Не бих могла да разчитам съвестта да ми нашепва какво да направя — просто нямаше кой да ми шепне. Ето защо вместо това се налагаше да обмислям нещата предварително и да си измислям правила за поведение, нещо като Десетте Божии заповеди — само дето бяха повече и им липсваха бляскавите ефекти на древен племенен кодекс, предназначен само за пастири варвари.

Но нито едно от моите правила не беше наистина мъчно за спазване и си карах страхотен кеф!

 

 

Никога не съм се опитвала да разбера колко плащаха на Брайни за всяко родено от мене бебе. Не исках да знам. Но ми беше гот да вярвам, че всеки път му дават по един милион долара в кюлчета червено злато — с цвета на косата ми — и всяко златно кюлче е толкова тежко, че сам мъж не може да го вдигне. Една кралска фаворитка, която се къпе в диаманти, е горда с положението си на „паднала жена“ — уличната дрипла без пукната пара, която продава тялото си за жълти стотинки, е онази, която се срамува от занаята си. Тя е пълна неудачница и го знае. В мечтанията си бях любовница на крал, а не кахърен парцал.

Но Фондацията май си плащаше доста добре. Вижте сега: първата ни къща в Канзас сити горе-долу хващаше минимума като за почтени хора от средната класа. Беше близо до негърската махала — през 1899 г. това правеше квартала евтин, въпреки че в него се допускаха да живеят само бели. Освен това се намираше на улица, която вървеше от изток на запад и беше със северно изложение — още две черни точки. Намираше се на висока тераса и човек трябваше да изкачва дълго-дълго стълбище до нея. Беше едноетажна къща, строена през 1880 г., и едва по-късно се бяха сетили да й прокарат канализация — от банята се влизаше направо в кухнята. Нямаше трапезария, нямаше антре — една спалня и толкова. И мазе нямаше като хората — само килия с пръстен под за пещта и варела с въглища. Тавански стаи също нямаше — само едно недовършено помещение с нисък таван.

Но къщи под наем, които да са ни по джоба, почти не се предлагаха — Брайни извади голям късмет, че въобще я намери. От известно време си мислех, че ще родя първото си бебе в пансион.

Брайни ме заведе да видя къщата, преди да сключи сделката — любезност, която оцених, тъй като по онова време съпругите не подписваха договори; не беше задължително той да се съветва с мене.

— Мислиш ли, че ще можеш да живееш тук?

Дали съм щяла да мога? Течаща вода, тоалетна с казанче, вана, газ, газени лампи, пещ…

— Брайни, прекрасна е! Но можем ли да си я позволим?

— Това е мой проблем, госпожо С., не твой. Наема ще го плащаме. Всъщност ти ще го плащаш като мой агент на първо число всеки месец. Нашият хазяин, господин на име Ебинизър Скрудж^[2]…

— Ебинизър Скрудж? Не може да бъде!

— Мисля, че така се казваше. Но докато се уговаряхме, мина един трамвай, та може и да не съм чул както трябва. Господин Скрудж сам ще идва да взема наема на първо число всеки месец, освен ако не се пада неделя — в такъв случай ще идва да го вземе предната събота, а не следващия понеделник — за това той много настоя. Освен това го иска в брой, не в чекове. И за това много настоя. В брой, ама както си му е редът — в сребърни търкалета, а не в банкноти.

Въпреки многото недостатъци на къщата наемът беше висок. Когато Брайни ми го каза, направо зяпнах: дванайсет долара на месец.

— О, Брайни!

— Ей, луничавата, недей да настръхваш. Ще живеем в нея само една година. Ако смяташ, че ще можеш да изтраеш, няма да ти се налага да си имаш работа с милия господин Скрудж — той се казва О’Хенеси де, — тъй като мога да му предплатя за дванайсет месеца с намаление четири пункта… това говори ли ти нещо?

Замислих се.

— Сега ипотеката е шест процента… значи три пункта идват от средната цена за наемане на парите, тъй като плащаш предварително и парите не са тяхна собственост, докато не си ги спечелят месец след месец. Единият пункт сигурно е за това, че на господин О’Хенеси Скрудж няма да му се наложи да се разкарва дванайсет пъти дотук за наема. Значи стават сто трийсет и осем долара и двайсет и четири цента.

— Пламъче, ти все ще ме смаеш с нещо!

— Но всъщност трябва да ти дадат и още един пункт за административно облекчение.

— Как така?

— За счетоводството, което им спестяваш, защото плащаш всичко накуп. Това прави сто трийсет и шест долара и осемдесет цента. Предложи му сто трийсет и пет, Брайни. После се спазарете за сто трийсет и шест.

Съпругът ми ме погледна сащисан.

— Само като си помисля — ожених се за тебе, защото можеш да готвиш! Виж какво, хайде аз да си остана вкъщи да родя бебето — ти ходи да работиш вместо мене. Мо, откъде си го научила това?

— От гимназията в Тийбс. Е, да речем. Работих известно време по сметките на баща ми, после намерих вкъщи един учебник на брат ми Едуард — „Търговско смятане и въведение в счетоводството“. Ние си пазехме учебниците и си ги предавахме — в задния коридор имахме цели рафтове с учебници. Тъй че курса не съм го минала, но прочетох учебника. Само че е много глупаво, дето казваш, че бих могла да върша твоята работа — аз бъкел не разбирам от минно дело. Освен това хич не ми се пътува с трамвая на запад чак до гъза на географията.

— То май и мене не ме бива да раждам бебета.

— Това ще го свърша аз, сър — направо нямам търпение да го свърша! Но бих искала да пътувам с тебе всяка сутрин до улица „Макгий“.

— За мене е повече от удоволствие, мадам. Но защо до улица „Макгий“?

— Канзаският бизнес колеж, ето защо. Искам през следващите няколко месеца, преди да се издуя съвсем, да се науча да пиша на машина и да овладея Питмановата стенография. И после, ако някога се разболееш, бих могла да работя в канцелария и да изкарвам парите… а пък ако някога подхванеш собствен бизнес, бих могла да ти върша канцеларската работа. Това ще ти спести наемането на момиче, а може и да ни прекара през мъчнотиите, с които, както го пише по книгите, започва всеки нов бизнес.

Брайни ми рече провлачено:

— Беше заради готвенето и заради още един талант — много ясно си го спомням. Кой да ти се сети?

— Искаш да кажеш, че мога да се запиша?

— Я по-добре пресметни колко пари ще трябват за такса за обучение, пътни, храна…

— Аз ще приготвям суха храна и за двама ни.

— Утре, Мо. Или вдругиден. Нека първо да се оправим с тази къща.

Наехме къщата, макар че онзи кожодер се закучи на сто трийсет и осем долара. Останахме там две години и още една дъщеря време — Карол — а после се преместихме зад ъгъла на Мерсингтън в една мъничко по-голяма къща (хазаинът беше същият), където родих първия си син, Брайън младши, през 1905 г.… и разбрах какво е станало с премиите от „Хауард“.

Беше пролетта на 1906 г., една майска неделя.

Разходихме се до Двайсет и седма улица и хванахме трамвая на запад само за десет пресечки, след което Брайни натисна копчето.

— Какъв хубав ден! Нека се поразходим по булеварда.

— Става.

Брайън ми подаде ръка. Преминахме на южната страна и тръгнахме към западната страна на булевард „Бентън“.

— Миличка, би ли искала да живееш в този квартал?

— Много бих искала и съм сигурна, че след двайсетина години ще се преместим да живеем тук. Много е хубаво.

Наистина си беше — всяка къща — на по два етажа, с поне десет-дванайсет стаи, всяка — с алея и гараж за каретата (плевня, както си му викахме ние, селяндурите). Цветни лехи, витражи от опушено стъкло над вратите, всичките къщи — нови или идеално поддържани — по архитектурата познах, че са някъде от 1900-ната година. Май си спомнях, че онази година, когато дойдохме в Канзас сити, тук се строеше усилено.

— Двайсет години за душманите, любима моя — не бъди песимистка. Хайде да си изберем една и да си я купим. Какво ще кажеш за оная с паркирания на тротоара отпред саксън?

— И саксънът ли върви заедно с нея? Не ми харесва тая врата, дето се отваря назад — някое детенце може да изпадне. Предпочитам онзи файтон с чифта врани коне.

— Ние няма да купуваме коне — само къщи.

— Ама, Брайън, не можем да си купим къща в неделя! Договорът няма да е законен.

— Щом аз ти казвам, значи може. Ще си стиснем ръцете и ще подпишем документите в понеделник.

— Много добре, сър.

Брайни обичаше да си играе игрички. Каквито и да бяха те, аз се включвах. Той беше щастлив мъж и правеше и мене щастлива.

В края на пресечката минахме от източната страна и продължихме на юг. Пред третата къща след ъгъла Брайън спря.

— Мо, тая ми харесва как изглежда. Прилича на щастлива къща. На тебе как ти се струва?

Къщата беше същата като всички други наоколо — голяма, удобна, хубава… и скъпа. Не беше толкова предразполагаща като другите, тъй като явно беше необитавана: на верандата нямаше мебели, щорите бяха спуснати. Но аз се съгласявах със съпруга си винаги, когато беше възможно… пък и къщата не беше виновна, че в нея не живее никой. Ако наистина не живее никой.

— Сигурна съм, че би могла да бъде щастлива къща, ако в нея живее който трябва.

— Например ние?

— Например ние — съгласих се аз.

Брайън тръгна по алеята към къщата.

— Мисля, че вкъщи няма никой. Я да видим дали не са оставили някоя врата отключена. Или някой прозорец — отворен.

— Брайън!

— Трай, жено.

Та волю-неволю го последвах по алеята с чувството, че госпожа Пуританка се звери към мене иззад пердетата по цялата пресечка открай-докрай. По-късно научих, че си е било точно така.

Брайън натисна дръжката.

— Заключено. Е, я да оправим това.

Бръкна в джоба си, извади ключ, отключи вратата, отвори я и ме пусна да мина.

Без да смея да си поема дъх от страх, прекрачих прага и малко си отдъхнах, като видях голите подове и чух как отекват стъпките ни — личеше си, че е празна.

— Брайън, какво става? Не ме нервирай, моля те.

— Не те нервирам, Мо. Ако тази къща ти харесва… това е моят дълго отлаган сватбен подарък от младоженеца за булката. Ако не ти харесва, ще я продам.

Наруших едно от правилата си: позволих му да ме види как плача.