Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (17) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5

История

  1. — Добавяне

XVII.
Ново начало

Дъщеря ми Сюзън се ожени за Хенри Шулц в събота, 2 август 1952 г., в Епископалната църква „Сейнт Марк“ в Канзас сити. Брайън дойде и отведе дъщеря си до олтара; Мариан беше останала в Далас с децата си… и трябва да добавя, имаше съвсем приемливо извинение: терминът й почти беше дошъл и беше съвсем разумно да помоли Брайън да си остане вкъщи. И бе настоявала да не разочарова Сюзън.

Не съм сигурна, че Сюзън щеше да забележи, но аз го забелязах.

Повече от половината ми деца присъстваха, повечето — със съпругите и съпрузите си, заедно с около четирийсет внуци и техните съпрузи и съпруги и цяло котило правнуци, че и едно пра-правнуче. Не е лошо за жена на официална възраст четирийсет и седем години. Не е лошо дори за жена, чиято точна възраст е седемдесет години и един месец.

Невъзможно ли, казвате? Не съвсем. Моята Нанси роди Роберта на Коледа през 1918 г. Роберта се омъжи на шестнайсет години и роди Ан Барстоу на 2 ноември 1935 г. Ан Барстоу се омъжи за Юджийн Харди и роди първото си дете, Нанси Джейн Харди, на 22 юни 1952 г.

Според архивите Нанси Джейн Харди (Фут) е родила Джъстин Фут, първия с това име, в последния ден на XX век, на 31 декември 2000-та година. Аз се ожених за един негов (и мой) далечен потомък, Джъстин Фут Четирийсет и девети, след като се ожених за семейството на Лазарус Лонг през 4316 г. от н.е. според Грегорианския календар, след почти двайсет и четири века — на сто и една години според личната ми времева линия.

Семейство Шулц беше почти също толкова добре представено на сватбата на Сюзън, макар че на повечето от тях се наложи да летят дотук от Калифорния или Пенсилвания. Ала не можеха да се похвалят с пет поколения, събрани на едно място. Страшно се радвах, че ние можем, и изобщо не се поколебах, когато фотографът, Кенет Барстоу, поиска да ни направи групова снимка. Той ме сложи в средата с пра-правнучката в скута ми, а дъщеря ми, внучката ми и правнучката ми пърхаха около нас като ангелчета около Мадоната с младенеца.

И за това ни се скараха. Кен продължаваше да снима, докато накрая на Нанси Джейн й писна и започна да реве. И точно тогава се появи Джъстин Уедърал и рече на Кен:

— Кен, мога ли да разгледам фотоапарата ти?

— Разбира се, чичо Джъстин.

Почетен чичо — предполагам, че му се е падал нещо като осемнайсети братовчед. Семействата от „Хауард“ започваха да стигат до онзи етап, когато всеки се падаше някакъв роднина на всички… заедно с онези неизбежни дефекти в резултат на браковете между роднини, които по-късно се наложи да бъдат изкоренени.

— Ей сега ще ти го върна. Вижте сега, дами — особено ти, Морийн: онова, което имам да ви казвам, трябва да си остане между нас, хората, регистрирани във Фондацията. Огледайте се. Залата изолирана ли е? Има ли сред нас чужди хора?

— Джъстин — обадих се аз, — входът на приема е само с покани. На сватбата можеше да дойде всеки. Но за да влезеш в тази стая, ти трябва покана. Аз изпратих поканите на нашето семейство; Йохана Шулц — на роднините на Хенри.

— Аз влязох без покана.

— Джъстин, тебе всеки те познава.

— Точно това казвам и аз. Кой друг е влязъл без покана? Добрият стар Джо Блоу, дето всички го познават, разбира се. Това там Джо ли е — зад онази маса — дето разлива пунша?

— Разбира се, тук вътре има нает обслужващ персонал. Музиканти. Хората на снабдителя. И други такива.

— „И други такива“ — Джъстин понижи глас и се обърна директно към нас петте и Кен. — Знаете какви усилия полагаме всички, за да поддържаме оптимална възраст. Ти, Морийн, на колко години си?

— Ъ-ъ… на четирийсет и седем.

— Нанси? Ти на колко си, миличка?

Нанси понечи да каже „на петдесет и две“ и дори каза първите срички, но после прехапа език.

— Ох, стига бе, татко Уедърал — аз не си следя годините!

— На колко години си, Нанси? — настоя Джъстин.

— Чакай да видя. Мама ме е родила на петнайсет, така че… Ти на колко си, мамо?

— На четирийсет и седем.

— Да, разбира се. На трийсет и две съм.

Джъстин погледна към внучка ми Роберта, правнучка ми Ан, пра-правнучка ми Нанси Джейн и рече:

— Вас трите няма да ви питам на колко години сте, защото както и да ми отговорите, това ще подчертае невъзможността самото ви съществуване да се помири някак си с възрастта, посочена от Нанси и Морийн. От името на настоятелството мога да ви заявя колко сме доволни, че всички вие изпълнявате целта на завещанието на Айра Хауард. Но пак от името на настоятелството съм длъжен отново да подчертая нуждата от това, никога да не привличаме вниманието към нашите особености. Трябва да се опитаме да избегнем който и да било да забележи, че сме по-различни от другите.

Въздъхна и продължи:

— Така че съм принуден да ви кажа, дами, че много съжалявам като ви виждам всичките пет в една стая и да добавя, че се надявам това никога повече да не се случва. И направо се потрисам от идеята да ви снимат и петте заедно. Ако тази снимка попадне на светската страница на „Джърнъл поуст“ от следващата неделя, тя може да съсипе грижливите усилия на всичките ни братовчеди да не привличат внимание към себе си. Кен, не мислиш ли, че ще е добре да се унищожи тази снимка?

Кен Барстоу се беше оклюмал — виждах, че се готви да остави шефа на Фондацията да се наложи.

Но аз не се бях оклюмала.

— Хей! Джъстин, я престани! Да, ясно, ти си председател на настоятелството. Но никой не те е назначавал за Господ. Тези снимки са за мене и моите деца. И ако ги унищожиш или накараш Кен да го направи, ще те фрасна с апарата по главата.

— Виж, Морийн…

— „Виж, Морийн“ го разправяй на старата ми шапка! Ще гледаме да не попадне във вестниците, много ясно. Но искам пет броя от най-хубавата снимка на Кен — по един за всяка. А и Кен също може да направи копие за личния си архив, ако иска.

Договорихме се и Джъстин също поиска копие за архива на Фондацията.

По онова време си мислех, че Джъстин проявява излишна предпазливост. Грешах. С въвеждането и упоритото налагане на политиката, известна по-късно като Маскарад, Джъстин застави нашите братовчеди да влязат в Поменика на пророците, като осемдесет процента от тях бяха на официална възраст под четирийсет и само три процента — под петдесет. След като полицията на мисълта на Пророците се задейства, стана и трудно, и опасно да се сменят обстановката и самоличността — поради предвидливостта на Джъстин тези опити бяха обикновено излишни.

Според архивите Брайън е починал през 1998 г. на възраст сто и деветнайсет години — през XX век това беше възраст, за която заслужаваше да пишат по вестниците. Но по онова време за пред хора той беше на осемдесет и две години — възраст, която съвсем не заслужава да се пише за нея. Политиката на Джъстин позволи на почти всички клиенти на „Хауард“ да влязат в Поменика (2012 г.) с намалена официална възраст, която им позволяваше да живеят и да умрат, без дълголетието им да се набива на очи.

Слава Богу, на мене не ми се наложи да мина през това! Не, не слава на Бога, а слава на Хилда Мей, Зеб, Дийти, Джейк и на прекрасната и обична машина на име „Веселият измамник“. Много бих искала да ги видя и петимата, още сега — мама Морийн пак има нужда от спасение.

Може би Пиксел ще ги намери. Мисля, че разбра.

 

 

Няколко души, които идваха от други градове, останаха за уикенда, но във вторник сутринта, на 5 август, бях сама — наистина сама за първи път за седемдесет години живот. Двете ми най-малки деца — Доналд, на шестнайсет години, и Присила, на четиринайсет, все още не бяха женени. Но вече не бяха мои. При развода те бяха избрали да живеят при децата, с които бяха живели като братя и сестри и които сега им бяха братя и сестри по закон, тъй като Мариан ги беше осиновила.

Сюзън беше най-малката от четирите деца, които бяха живели при Бети Лу и Нелсън по време на войната, и се омъжи последна от тях. Алис Вирджиния се бе омъжила за Ралф Спърлинг веднага след края на войната; Дорис Джийн се омъжи за Родерик Бригс следващата година, а Патрик Хенри, синът ми от Джъстин, се ожени за Шарлот Шмит през 1951 г.

Бети Лу и Нелсън се преселиха в Тампа скоро след като се върнах у дома и взеха със себе си и трите си деца, които все още живееха при тях. Родителите на Бети Лу и майката на Нелсън, леля Карол, живееха във Флорида; Бети Лу искаше да се грижи за всички тях.

В събота бях triste не само защото последното ми пиленце се омъжваше и напускаше гнездото, но най-вече защото сватбеният ден на Сюзън съвпадаше със стотния рожден ден на баща ми. Той се беше родил на 2 август 1852 г.

Очевидно никой не свързваше датата с татко и аз не го споменах, защото сватбеният ден принадлежи на младата двойка и никой не трябва по никакъв начин — с думи, с действия, с каквото и да било — да помрачава радостта им. Така че си мълчах.

Но никога не забравях тази дата. Бяха изминали дванайсет години и два месеца, откакто татко беше заминал на война… и той ми бе липсвал през всеки един от тези четири хиляди четиристотин четирийсет и един дни — и особено много през годините, след като Брайън ме смени с нов модел.

Моля ви, разберете ме — не че обвинявам Брайън. Някъде около началото на Втората световна война аз загубих способността си да раждам, докато Мариан съвсем определено си можеше — а целта на всеки спонсориран от „Хауард“ брак са децата. Мариан и искаше, и можеше да му роди още деца, но искаше и брачно свидетелство. Съвсем разбираемо е.

Никой от двамата не се опита да се отърве от мене. Брайън бе приел, че оставам да живея при тях, докато не им изясних, че няма да остана. Мариан ме молеше да остана и плака, когато си тръгнах.

Но Далас не е Буундок, а неестествената практика на моногамията е също толкова вкоренена в американската култура на XX век, както груповият брак — в квазианархистичната и неструктурирана култура на Терциус от третото хилядолетие на Диаспората. По онова време, когато реших да не живея с Брайън и Мариан, нямах опита от Буундок, от който да се ръководя — но просто вътрешният глас ми подсказваше, че ако остана, двете с Мариан волю-неволю ще бъдем въвлечени в борба за надмощие — борба, която и двете не желаехме и в която буферът щеше да е Брайън, а той щеше да се чувства нещастен от това.

Ала не бях щастлива, когато си тръгнах. Разводът — всеки развод, независимо колко е наложителен — е ампутация. Дълго време се чувствах като животно, прегризало собствения си крак, за да се измъкне от капана.

По собствената ми времева линия всичко това се е случило преди повече от осемдесет години. Все още ли съм злопаметна?

Да, така си е. Но не се ядосвам на Брайън, а на Мариан: Брайън не таеше злоба в себе си — сигурна съм в сърцето си, че не е имал намерение да се отнесе лошо с мене. В най-лошия случай човек би могъл да каже, че не е било много умно от негова страна да заплоди вдовицата на сина си. Но колко ли са мъжете, които действат умно по отношение на жените? Откакто свят светува, броят им не надвишава броя на пръстите на единия палец.

 

 

Мариан… тя е друго нещо. Тя ми се отблагодари за гостоприемството, като настоя съпругът ми да се разведе с мене. Баща ми ме бе учил никога да не очаквам това въображаемо чувство, „благодарност“. Но не е ли редно да очаквам прилично отношение към мене от страна на някой, когото съм приютила под моя покрив?

„Благодарност“: въображаемо чувство, награда за въображаемото поведение „алтруизъм“. И двете въображаемости са фалшивите лица на егоизма, който е истинско и честно чувство. Много отдавна в есето си „Какво е човекът?“ господин Клеменс показа, че всеки от нас през цялото време действа в свой собствен интерес. След като веднъж го разберете, това ви предлага начин да се договорите с противника така, че да извлечете взаимна облага. Но ако сте убедени в собствения си „алтруизъм“ и се опитате да накарате противника да се срамува от ужасния си егоизъм, доникъде няма да стигнете.

Така че къде сгреших в отношението си с Мариан?

Дали не се подхлъзнах в „алтруизма“?

Май че да. Трябваше да й кажа:

— Виж какво, кучко! Я се дръж прилично и можеш да останеш да живееш тук, колкото си искаш. Но що се отнася до идеята да ме изпъдиш от собствения ми дом, просто забрави — или направо ви изхвърлям тебе и безименното ти бебе вънка на снега.

А на Брайън:

— Хич не се и опитвай, пич! Иначе ще намеря някой бабанко, дето ще те накара да си мечтаеш никога да не беше хвърлял око на тая повлекана. Ще си платиш до последния грош.

Но подобни мисли ме спохождат само посред нощ. Бракът е психическо състояние, а не граждански договор и тапия. След като един брак умре, той е мъртъв и започва да вони по-бързо и от умряла риба. Онова, което има значение, е не кой я е убил, а фактът, че е умряла. Тогава идва време за подялба, раздяла и бягство и няма защо да си губите времето с взаимни обвинения.

Така че защо ли си губя времето след цели осемдесет години в мисли над трупа на отдавна мъртъв брак? След като тия гадни таласъми убийци ми създават достатъчно неприятности? Сигурна съм, че Пиксел не го гризат мисли за отдавна мъртви котарани. Сега той живее във вечността… където би трябвало да живея и аз.

 

 

През 1946 г., веднага щом се върнах в Канзас сити, първото нещо, което исках да направя, беше да се запиша студентка. И университетът в Канзас сити, и колежът „Рокхърст“ бяха на километър и половина от нас. Медицинският факултет към Канзаския университет беше на десет минути път с кола. Канзаската правна школа беше в центъра на града, на двайсет минути път с кола.

Всеки от тях си имаше и предимства, и недостатъци. „Рокхърст“ беше много малък, но беше йезуитски колеж и затова вероятно преподаването там беше на високо ниво. Беше мъжко училище, но не съвсем. Бяха ми казали, че „колежките“ до една са монахини, учителки, повишаващи квалификацията си, и не бях много сигурна, че там ще ме приемат добре. Отец Маккоу, президент на „Рокхърст“, ми изясни:

— Госпожо Джонсън, нашата политика не е изрязана върху камък. Повечето от студентите ни са мъже, но не изключваме жените, които сериозно желаят да се възползват от това, което им предлагаме. Ние сме католическо училище, но приемаме с охота и студенти, които не са католици. Тук, в „Рокхърст“, не проповядваме активно, но съм длъжен да ви предупредя, че членове на Епископалната църква като вас самата, подложени на влиянието на здравата католическа доктрина, често накрая се обръщат към истинската църква. Ако докато сте сред нас, почувствате нужда от наставления във вярата и догмата, ще се радваме да ви помогнем. Но няма да ви насилваме. Сега… искате ли да защитите степен? Или не?

Обясних му, че съм се регистрирала като специална студентка и потенциална кандидатка за бакалавърска степен в Канзаския университет.

— Но повече се интересувам от това да получа образование, отколкото степен. Точно затова дойдох и тук. Известна ми е репутацията на йезуитското обучение. Надявам се тук да науча неща, които не бих научила в друго учебно заведение.

— Човек може винаги да се надява — той надраска нещо на едно листче, откъсна го и ми го подаде. — Вече сте специална студентка и можете да посещавате всеки лекционен курс. Това са допълнителните такси за някои курсове като например лабораторните. Занесете това в канцеларията на квестора — там ще приемат таксата ви за обучение и ще ви обяснят какви са другите такси. Наминете да ме видите след една-две седмици.

Следващите шест години, от 1946 до 1952, прекарах в училище, включително и летните сесии. Вкъщи нямаше бебета и малки деца. В такава къща няма много работа, а и тази, дето я имаше, я възложих на… на Дорис. Тя беше на шестнайсет години и точно бе започнала да проверява Хауардовия си списък под моята грижовна закрила и на Сюзън, само дванайсетгодишна и все още девствена (в това бях доста сигурна), но изключителна готвачка за възрастта си. Така че се заех с половата й просвета, тъй като ми беше известна силната взаимовръзка между готварския талант и силното либидо… само за да разбера, че леля Бети Лу се бе справила чудесно с моите момичета. Беше ги отгледала като невинни многознайки, които бяха съвсем наясно с темата си и с женската си наследственост далеч преди да реализират тази наследственост емоционално.

Само един от синовете ми живееше у дома — Пат. През 1946 г. той беше на четиринайсет. Реших донякъде неохотно, че трябва да проверя какво знае и какво не знае той за секса, преди да си е лепнал някоя тъпа болест или да е заплодил някоя слабоумна дванайсетгодишна с големи цици и мозък колкото грахче, или се е забъркал в публичен скандал. Никога досега не ми се беше налагало да се справям с подобно нещо — синовете ми ги учеха или Брайън, или татко, или и двамата.

Патрик ме изслуша много търпеливо.

Най-накрая ми рече:

— Мамо, има ли нещо по-специално, за което искаш да ме попиташ? Ще се опитам да ти го обясня. Леля Бети Лу ме изпита по същия начин, както Алис и Дорис… и не можах да отговоря само на един въпрос.

Направо онемях.

— И на кой въпрос?

— Не можах да обясня що е това „ектопична бременност“. Но вече мога. Да ти обясня ли?

— Карай. Леля ти Бети Лу или чичо ти Нелсън говориха ли с тебе за Фондацията „Айра Хауард“?

— Донякъде. Когато започнаха да ухажват Алис, чичо Нел ме дръпна настрана и ми рече да си гледам работата и да си държа езика зад зъбите… и да му се обадя, когато сам реша, че искам да ухажвам. Ако реша. Реших, че не искам. Но после му се обадих. И… и тогава той ми разказа за субсидиите за бебета. За Хауардовите бебета. Само за Хауардовите бебета.

— Да. Е, мили, леля ти Бети Лу и чичо ти Нелсън май са ти казали всичко, което трябва. Ъ-ъ… чичо ти Нелсън показа ли ти гравюрите на Форбърг?

— Не.

Да му се не види, Брайни, защо не си тук? Това е твоя работа!

— Значи трябва да ти ги покажа аз. Ако ги намеря къде са.

— Леля Б’Лу ми ги показа. В моята стая са — той се усмихна срамежливо. — Обичам да си ги разглеждам. Да ти ги донеса ли?

— Не. Е, както искаш. Патрик, ти май знаеш за секса всичко, което би трябвало да знае едно момче на твоята възраст. Има ли нещо, което бих могла да ти кажа? Или да направя за тебе?

— Ъ-ъ… май че не. Ами такова… леля Б’Лу редовно ме снабдяваше с гуми. Обещах й винаги да ги използвам… но в „Уолгрънс“ не ги продават на момчета на моите години.

Какво ли още беше направила за него Бети Лу? Ако си легнеш с леля си, това кръвосмешение ли е? Поправка: с леля по сватовство? Те със сигурност нямат кръвна връзка. Морийн, я си гледай работата!

— Добре, ще те снабдявам. Ъ-ъ… Патрик, ти къде ги използваш? Не „с кого“, а къде?

— Точно сега само познавам едно момиче, което… а майка й я държи много изкъсо. Казала й е, че може да го прави само вкъщи, в стаята за игри в мазето. Или другаде.

Не го питах за „другаде“.

— Майка й явно е много разумна. Е, мили, тук вкъщи също можеш да го правиш съвсем спокойно. Но никъде другаде, надявам се. Например не и в парк „Суопи“. Много е рисковано. Морийн, точно ти ли ги приказваш тия?

И трите бяха добри деца и не съм имала неприятности с тях. Домакинството си се оправяше само, а аз само леко го понаглеждах и ми оставаше време да уча. Когато Сюзън се омъжи през 1952 г., имах не една, а четири степени: бакалавър на изкуствата, бакалавър по право, магистър на науките и доктор по философия.

Не можех да претендирам за средно образование, защото дипломата ми за средно образование от 1898 г. никак не се връзваше с четирийсет и четирите години, на които бях според фондация „Хауард“ през 1946 г. О, винаги когато беше възможно, посочвах възрастта си като „над двайсет и една“, но ако ме притиснеха, си казвах Хауардовите години и избягвах всяка ситуация, която би ме свързала по някакъв начин със събития отпреди 1910 г. Това правех най-вече като си държах устата затворена — никакви „познавахте ли еди-какво си“ и никакви „помниш ли, когато…“.

Така че се записах в Канзаския университет не като първокурсничка, а като специален слушател. После помолих за по-висока позиция с изпити и статут, който да ми позволи да получа степен и не се пазарих за високите такси, които ми поискаха за специалните изпити. През целия остатък от семестъра постоянно се явявах на изпити, зубрех всяка нощ за следващия и понякога посещавах лекции от другата страна на булеварда за десерт.

В началото на лятната сесия ме извикаха в кабинета на декана на академията, доктор Банистър.

— Моля, седнете, госпожо Джонсън.

Седнах и зачаках. На вид той ми напомняше за господин Клеменс, макар че не носеше бели костюми и не пушеше онези ужасни пури. Но имаше същия чорлав ореол от бели коси и вид на сатана веселяк. Харесах го от пръв поглед.

Той продължи:

— Вие взехте всичките си специални изпити. Мога ли да ви попитам какъв статут очаквате да получите?

— Нищо не съм очаквала, докторе. Помолих да бъда изпитана, за да си изясня къде ми е мястото.

— Хммм… В молбата ви не е посочено никакво училище.

— Учила съм при частни учители, докторе.

— Да, виждам. Значи никога не сте посещавали училище?

— Посещавала съм доста училища, сър. Но за кратко, никога достатъчно дълго, за да получа академичен кредит. Баща ми пътуваше много.

— Какво работеше баща ви?

— Беше доктор по медицина, сър.

— Използвате минало време.

— Беше убит в битката за Британия, докторе.

— О! Съжалявам. Госпожо Джонсън, точната ви степен на образование е бакалавър по изкуствата… не, не, изслушайте ме. Ние не присъждаме такива степени, нито каквато и да било степен само въз основа на изпити, без да сте посещавали лекции. Имате ли планове да посещавате университета през следващите два семестъра? През академичната година 1946/47?

— Разбира се. Както и текущата лятна сесия. А и по-нататък, тъй като целта ми е да подам молба да бъда приета за кандидат за докторска степен, ако и когато защитя бакалавърската.

— Наистина ли? В каква област?

— Философия. По-точно метафизика.

— Е, госпожо Джонсън, направо ме слисахте. В молбата си сте се самоопределили като „домакиня“.

— Определението отговаря на истината, докторе. Три от децата ми все още живеят вкъщи. Обаче две от тях са момичета в юношеска възраст и и двете са добри готвачки. Разпределяме помежду си домашните задължения и и трите имаме време за училище. И ви уверявам, че между мръсната вода от чиниите и любопитството към ноумените[1] не съществува никаква фундаментална несъвместимост. Аз имам внуци и никога не съм имала време да посещавам колеж. Но не мога да повярвам, че съм твърде стара, за да уча. Тази баба тук отказва да седи до камината и да плете — добавих аз. — Доктор Уил Дюран водеше лекции тук през 1921 г. Тогава за първи път се запознах с метафизиката.

— Да, самият аз съм го слушал. Вечерния курс в „Гранд авеню темпъл“. Очарователен оратор. Мили Боже, но вие не ми изглеждате толкова възрастна. Това беше преди двайсет и пет години!

— Баща ми ме водеше. Обещах си, когато имам време, да започна отново да уча философия. И сега имам време.

— Разбирам. Госпожо Джонсън, знаете ли какво преподавах, преди да постъпя в администрацията?

— Не, сър. Разбира се, че знам. Татко би се срамувал от мене, ако предварително не бях проучила територията.

— Преподавах латински и старогръцки… и древногръцките философи. После годинките се изнизаха и латинският вече не беше задължителен, старогръцкият също отпадна, а гръцките философи бяха пренебрегнати за сметка на „модерни“ идеи като Фройд, Маркс, Дюи и Скинър. Така че се сблъсках с нуждата да се занимавам с нещо друго в университета… или да ходя да си търся работа някъде другаде — в натоварените търговски центрове например — той се усмихна печално. — Трудна работа. Професор по природни науки може да си намери работа в „Доу кемикъл“ или при Д. Д. Хариман. Но преподавател по старогръцки? Остави се. Значи казвате, смятате да вземете тази лятна сесия.

— Да, сър.

— Да речем, че сега ви запишем в последния курс… и в края на първия семестър през януари 1947 г. защитите бакалавърска степен по изкуствата… хммм… с основна специалност съвременни езици и втора специалност… о, ами каквото си искате. Класически езици. История. Но можете да се възползвате от лятната сесия и първия семестър, за да преследвате и основната си цел, метафизиката. Хммм… Аз самият имам внуци, госпожо Джонсън, и съм старомоден учител по забравени предмети. Но би ли ви устроило да ме приемете за ваш научен ръководител?

— О, наистина ли?!

— Намирам, че вашата цел ми е интересна… и съм сигурен, че можем да съберем комисия, симпатизираща на тази цел. Хммм…

Да, старостта си има чест и мъки.

Смъртта е краят. Ала и сега

по силите ни благородно дело

да свършим е — тъй, както подобава

на воини, били се със богове.

Аз подхванах:

Лъчи мъждукат веч откъм скалите,

денят угасва. Бавната луна

изгрява. Дълбините морски стенат

със хиляди безбройни гласове.

Приятели, елате —

дордето не е вече твърде късно

да търсим нови светове…

Той се усмихна широко и продължи:

… Да тръгнем

ехтящите вълни да разсечем

с весла… Че моя цел е да отплувам

зад залеза, отвъд, отвъд звездите

на запада, дордето аз умра[2]

Той се изправи.

— Тенисън добре се връзва, нали? И щом Одисей е можел да въстане срещу възрастта, и ние можем. Елате утре при мене и започваме да планираме курса ви на обучение за получаване на докторска степен. По-голямата част ще е самостоятелно обучение, но можем да прегледаме каталога и да решим кои курсове биха могли да ви свършат работа.

 

 

През юни 1950 г. ми присъдиха степен доктор по философия със специалност метафизика. Дисертацията ми беше озаглавена „Сравнение на картината на света у Аристокъл, Арус и Джугашвили, разгледана чрез взаимодействието на епистемологията, телеологията и есхатологията“. Действителното й съдържание беше нула, както е редно при честната метафизика, но я натъпках с алгебрата на Буле, което (ако някой решеше задачките) доказваше, че Джугашвили е негодник и убиец… както прекалено добре знаеха украинските кулаци.

Дадох копие от моята дисертация на отец Маккоу и го поканих на защитата. Той прие, после погледна дисертацията ми и се усмихна.

— Според мене Платон би бил доволен да е в компанията на Волтер… но и двамата биха избягвали компанията на Сталин.

Години наред единственият човек, разчел вярно от пръв поглед и трите имена, беше отец Маккоу… като не броим доктор Банистър, който беше измислил шегата.

Дисертацията не беше важна. Но правилата изискваха да предам достатъчно килограми учени писания, за да оправдая докторската си степен. И четири години подред си прекарвах чудесно и от двете страни на булеварда.

 

 

Същата седмица, когато защитих доктората си, се записах в Медицинския факултет на Канзаския университет и в Канзаската правна школа — конфликт между двете почти нямаше, защото повечето лекции в Правната школа бяха вечерни, а курсовете, които посещавах в Медицинския факултет — дневни. Не бях кандидат за доктор по медицина, а за магистърска степен по биохимия.

Можех да взема тази степен за една година; проточих го, защото имаше и още курсове, които исках да изслушам. Междувременно обучението в Канзаската правна школа се водеше четиригодишно… но бях я посещавала и преди — прослушах няколко от техните курсове, докато Брайън учеше право през 19341938 г. Деканът имаше желание да ми дава кредити за прослушани курсове, като просто се явявах на изпити, след като си плащах пълните такси за всички курсове: училището беше частно и таксите бяха нещо много важно.

Явих се на всички изпити през пролетта на 1952 г. и ги взех за обща изненада и на състудентите си, и на професорите. Може да ми е помогнало и това, че в документите ми пишеше „М. Дж. Джонсън“, а не „Морийн Джонсън“. След като веднъж ме допуснаха до изпитите ан блок, не ми правеха проблеми с вземането на дипломата — училището се хвалеше с процента студенти, стигнали до всички изпити наведнъж — много по-висока летва от дипломата.

Ето как законно завърших четири висши образования за шест години. Но честно си мисля, че най-много научих в малкия католически колеж, където бях само слушател и никога не бях кандидатствала за степен.

Особено от един американски свещеник от японски произход, отец Тезука.

За първи път в живота си имах възможността да науча източен език и веднага се нахвърлих върху този шанс. Курсът беше за бъдещи мисионери, които да заместят избитите по време на войната; посещаваха го и свещеници, и семинаристи. Приеха ме добре според мене само по една-единствена причина: структурата на японския език и идиоми и японската култура се различават от американската култура и език дори повече, отколкото мъжът — от жената. Аз бях „нагледно средство“.

През 1940 г. — лятото, което прекарахме в Чикаго — се бях възползвала от възможността да изучавам семантика при граф Алфред Коржибски и доктор С. И. Хаякава, тъй като Институтът по немска семантика беше близо до дома ни. Едно нещо, което заседна в ума ми, беше, че и двамата учени непрекъснато подчертаваха факта, че една култура се отразява в езика си, че всъщност тези две неща така се преплитат взаимно, че за да дискутираме адекватно по този въпрос, е необходим нов език с нова структура („метаезик“).

А сега помислете над датите. Президентът Патън беше избран през 1948 г. и смени президента Баркли през януари 1949 г.

Инцидентът в Осака се случи през декември 1948 г. — между избирането на президента Патън и встъпването му в длъжност. Така че президентът Патън се изправи лице в лице с нещо, което можеше да прерасне в открито въстание в Далекоизточните територии, известни преди като Японска империя. Тайното общество „Божествен вятър“ като че ли беше склонно да разменя десет души от техните за един от нашите до безкрайност.

В речта при встъпването си в длъжност президентът Патън съобщи на японците и на света, че тази размяна не е приемлива. Започнаха веднага — един мъртъв американец, едно разрушено и осквернено шинтоистко светилище. И с всеки следващ инцидент цената се покачваше.

Бележки

[1] Ноумен (филос.) — във философията на Кант: непознаваемата същност, „вещта сама в себе си“. Бел.пр.

[2] Алфред Тенисън, „Одисей“. Бел.пр.