Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (23) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5

История

  1. — Добавяне

XXIII.
Приключенията на Прудънс Пени[1]

 

Чак когато откриха подвижната магистрала Кливлънд-Синсинати, успях да набия в главата на Джордж Стронг, че моите пророчества наистина са точни. Винаги внимавах да не допускам ни най-малък намек за източника на тези ми знания, защото имах силното подозрение, че Джордж много по-трудно би преглътнал истината, отколкото мистерията, която обвиваше цялата тази история. Така че се шегувах: спуканата ми кристална топка; малка машина на времето, която държа в мазето до дъската за викане на духове; моят дух водач, вождът Раздвоен език; чаени листа, но трябва да е чай „Черен дракон“, „Оранж Пекоу“ на „Липтън“ не притежава необходимите вибрации.

 

 

Джордж всеки път се усмихваше, когато му тръснех някоя подобна глупост — душица си беше той — и най-накрая престана да ме пита и започна да се отнася към всичко написано в пликовете като към надеждни прогнози, каквито си и бяха.

Но когато откриха шосето Кливлънд-Синсинати, той все още продължаваше темата. Отидохме заедно на откриването, седнахме в голямата ложа и видяхме как губернаторът на Охайо преряза лентата. Там, където бяхме седнали, можехме да си говорим тихичко — речите по високоговорителите заглушаваха думите ни.

— Джордж, какво недвижимо имущество притежават „Хариман и Стронг“ от двете страни на пътя?

— Ъ? Ами доста. Макар че някой наблюдателен тип се е сетил преди нас и е взел най-хубавите места за търговия. Както и да е, „Хариман индъстрийз“ имат значителни инвестиции в екраните „Д-М“ — но ти го знаеш; нали присъства на гласуването и гласува „за“.

— Точно така. Въпреки че предложението ми да се инвестира три пъти повече при първото гласуване беше отхвърлено.

Джордж поклати глава.

— Твърде е рисковано. Морийн, пари се правят, като се рискуват пари… но не и като се хвърляш на сляпо. Достатъчно проблеми си имам с това да удържам Делос да не се хвърля — не му давай лош пример.

— Но излязох права, Джордж. Искаш ли да видиш какви цифри щяхме да натрупаме, ако предложението ми беше прието?

— Морийн, човек винаги може да си прави изчисления въз основа на разни догадки, които случайно съвпадат с действителността. Но това не оправдава догадките. Просто игнорира догадките, които не са съвпаднали с действителността.

— Но нали точно това ти казвам, Джордж — аз не правя догадки, а знам. Пликовете са у тебе; ти ги отваряш. Някога да съм сбъркала? Поне веднъж?

Той поклати глава и въздъхна.

— Точно обратното.

— Ами да, точно обратното — и твоето недоверие струва и на „Хариман и Стронг“, и на „Хариман индъстрийз“ пари, много пари. Карай. Та какво казваш — че някой бил взел най-добрите места?

— Да. Сигурно някой, който е имал възможност да види картите, преди да оповестят решенията.

— Не, Джордж, не е бил някой наблюдателен тип, а една гадателка. Аз. Виждах, че не действате достатъчно бързо и договорих каквото можах, използвайки целия си ликвиден капитал, който можах да докопам, плюс всичките пари в брой, които можах да взема назаем срещу недвижима собственост.

Джордж изглеждаше обиден. Добавих припряно:

— Прехвърлям моите опции на тебе, Джордж. На същата цена, а после ти ще решиш колко да ми отпуснеш, след като особената позиция, която държим, започне да си връща парите.

— Не, Морийн, така не е честно. Ти си вярвала в себе си, ти си го докопала първа; печалбата си е твоя.

— Джордж, не си ме чул както трябва. Аз нямам капитал, за да разработя тези опции — влагам всеки цент, който изкарам, в самите опции. Ако можех да докопам още някой и друг милион, щях да взема още повече земя още по-нататък и за по-дълги срокове. Само се надявам следващия път да ме слушаш. Притеснявам се от това, че като ти кажа, че от небето ще вали чорба, ти излизаш с чаена лъжичка, а не с кофата. Или да отида право при господин Хариман и да се опитам да го убедя, че съм автентична гадателка?

Той въздъхна.

— По-добре да го кажеш на мене. Ако искаш.

Прошепнах много тихичко:

— Довечера можем ли да се приютим някъде?

Той отговори също толкова тихо:

— Разбира се. Винаги, мила госпожо.

 

 

Същата вечер му съобщих повече подробности:

— Следващото преобразувано шосе ще е Джърси Търнпайк със скорост сто и трийсет километра в час. В сравнение с него това дето го видяхме днес се влачи като охлюв с шейсет километра в час. Но магистралата „Хариман“…

— Хариман?

— Прерийната магистрала „Д. Д. Хариман“ от Канзас сити до Денвър ще бъде шосе, движещо се със сто и шейсет километра в час, което ще се разрасне в град-ивица, петдесет километра широк — от Старите калища до Скалистите планини. Населението на Канзас за десет години ще нарасне от два на двайсет милиона… с безкрайни специални позиции за всеки, който знае какво ще става.

— Морийн, плашиш ме.

— И аз самичка се плаша, Джордж. Рядко човек се чувства спокоен, като знае какво го чака — реших да се хвърля в дълбокото. — Подвижните шосета ще продължават да се строят в трескав ритъм веднага щом успеят да произведат слънчевите екрани, които да ги захранват — покрай Източното крайбрежие, шосе 66 или „Ел камино реал“ от Сан Диего до Сакраменто и по-нататък. Това е добре, защото слънчевите екрани по покривите на крайпътните градове ще поемат газовете и ще предотвратят депресията, когато затворят електроцентралата в Парадайз и я изпратят в космическа орбита.

Джордж мълча толкова дълго, че си помислих, че е заспал. Най-накрая рече:

— Правилно ли те чух? Голямата атомна електроцентрала в Парадайз, Аризона, ще бъде пусната в орбита? Как? И защо?

— Чрез космически кораби, разработени на основата на днешните глайд-ракети. Ала захранвани с гориво, разработено в „Парадайз“. Но, Джордж, Джордж, това не бива да става! Централата в Парадайз трябва да се затвори, тя е ужасно опасна, построена е неправилно — също като парна машина без клапан за изпускане на парата. Трябва да бъде закрита, но да не се изпраща в орбита. Ще бъдат открити безопасни начини да се построи атомна електроцентрала — централата в „Парадайз“ не ни е нужна. Междувременно слънчевите екрани ще запълнят дупката.

— Щом като е опасна — познавам някои хора, които се тревожат за това — след като бъде изведена в орбита, вече няма да е опасна.

— Да, Джордж, точно затова ще я изведат в орбита. Тогава тя вече няма да застрашава нито град Парадайз, нито щата Аризона… но какво ще кажеш за хората в орбита заедно с нея? Ще загинат.

Ново продължително мълчание.

— Струва ми се, че би могло да се разработи електроцентрала с дистанционно управление като товарните ракети. Трябва да питам Фъргюсън.

— Надявам се да си прав. Защото като се върнеш в Канзас сити и отвориш моя плик номер шест, както и номер седем, ще видиш, че според пророчествата ми електроцентралата в Парадайз ще бъде изведена в орбита, ще гръмне и всички на борда й ще загинат, а ракетите, които я обслужват, ще бъдат унищожени. Джордж, не трябва да позволяваме това да се случи. Вие с господин Хариман трябва да го спрете. Обещавам ти, мили, че ако това може да бъде предотвратено — ако пророчеството ми се окаже грешно — ще строша кристалната си топка и няма да пророкувам никога повече.

— Не мога нищо да ти обещая, Морийн. Разбира се, двамата с Делос сме директори в Енергийния синдикат… но и като притежатели на акции, и като членове на съвета сме доста дребни риби. Енергийният синдикат представлява практически целия капитал на отрасъла в Съединените щати. Шърмановият антитръстов закон беше отменен, за да може той да бъде сформиран с цел да се построи електроцентрала в Парадайз. Ммм… обикновено един човек на име Даниъл Диксън контролира мнозинството. Силен е. Много-много не го харесвам.

— Никога не съм го чувала, не го познавам. Джордж, той поддава ли се на съблазняване?

— Морийн!

— Джордж, ако мога да отърва петдесет и кусур невинни хора от смърт при промишлен инцидент, ще направя значително повече от това, да му предложа като рушвет това грохнало тяло. Пада ли си по тънката част? Ако не съм аз жената, по която ще си падне, то може би ще я намеря.

 

 

Диксън хич не ме погали с перце, нито пък аз, но това няма значение. Като че ли нямаше никакви пукнатини в бронята си. След като Енергийният синдикат гласува да се закрие електроцентралата в Парадайз „в интерес на обществото“, успях само да накарам Джордж и господин Хариман да гласуват срещу реактивирането на тази гигантска бомба в орбита — само те гласуваха „против“. Смъртният сценарий продължаваше да се разгръща и не можах да го спра: спътниковата електроцентрала и космическият кораб „Шарон“ се взривиха заедно, всички на борда им загинаха — а аз нощи подред съзерцавах тавана и размишлявах над лошите страни на това да знаеш твърде много за бъдещето.

Но не спрях да работя. Още през 1952 г., скоро след като бях представила на Джордж най-ранните си предсказания, бях ходила до Канада да се видя с Джъстин: първо, за да направим екип, който да се справя с бизнеса за моята колонка на „Прудънс Пени“ и, второ, за да му предложа същите подробни предсказания, които бях представила на Джордж.

Не зарадвах много Джъстин.

— Морийн, правилно ли съм те разбрал — през всичките тези години си притежавала допълнителна информация от сержант Бронсън — или капитан Лонг, както и да е, от Хауардовеца от бъдещето — и не си я предала на Фондацията?

— Да.

По лицето на Джъстин си личеше, че едва сдържа нетърпението си.

— Трябва да призная, че съм изненадан. Е, по-добре късно, отколкото никога. Имаш ли го написано или ще го продиктуваш?

— Аз няма да ти я предавам цялата, Джъстин. Ще продължавам да ти я изпращам от време на време, на части — данни, които съм запазила, едно по едно, когато потрябва.

— Морийн, длъжен съм да настоявам. Това е работа на Фондацията. Ти имаш тези данни от един бъдещ председател на Фондацията — поне той твърдеше така, а аз му вярвам — така че е редно те да се съхраняват при мене. Говоря ти не като твоя стар приятел Джъстин, а като Джъстин Уедърал в официалната си роля на главен изпълнителен директор на Фондацията и пазител на нейните придобивки за облага на всички нас.

— Не, Джъстин.

— Длъжен съм да настоявам.

— Настоявай си, стари ми друже — то е полезно.

— Това едва ли е уместната позиция, Морийн. Тези данни не са твоя собственост. Те принадлежат на всички нас. Дължиш ги на Фондацията.

— Джъстин, ама не се прави чак толкова на мъж, отегчително е. Данните на сержант Теодор спасиха мангизите на Фондацията в Черния вторник през 1929 г. Така ли е?

— Така е. И точно затова…

— Нека се доизкажа. Същите тези данни отърваха и собствения ти задник и те направиха богат — направиха богата и Фондацията. Защо? Как? Кой? Дъртата въртиопашка Морийн, ето кой! Защото съм неморална кучка, която се влюби в горепосочения мъж, препъна го, просна го по гръб и го накара да се разприказва. Това няма нищо общо с Фондацията, а само с мене и с разпуснатия ми нрав. Ако не бях те светнала, ти никога нямаше да срещнеш Теодор. Признай си! Вярно? Грешно? Отговори ми.

— Е, като го кажеш така…

— Наистина го твърдя и не говоря празни приказки, така че стига с тези глупости какво дължа на Фондацията и какво не дължа. Не и преди да си изчислил какво ми дължи Фондацията на мене. Поддържам обещанието си да съобщавам данни, когато е нужно. Точно сега Фондацията трябва здравата да се ангажира със слънчевите екрани „Дъглас-Мартин“ и ако ти нищо не знаеш за тях, прегледай си последните броеве на „Икономист“, „Уолстрийт джърнъл“ или „Торонто стар“. По-нататък най-горещата нова инвестиция — веднага щом бъдат открити — ще са подвижните шосета и недвижимите имоти покрай тях.

— Подвижните шосета ли?

— Да му се не види, Джъстин, знам, че Теодор ги спомена на онова събрание на съвета на 29 юни 1918 г., защото аз водех бележки, после ги преписах на пишеща машина и ти дадох копие, а на съдията Спърлинг — оригинала. Можеш да провериш.

Така още тогава, през 1952 г., показах на Джъстин къде ще са най-големите крайпътни градове, както ми беше казал Теодор.

— Отваряй си очите, за да не ги изпуснеш. Ранно пиле невероятни печелби трупа. Но се отърви от всички акции в железниците.

По онова време реших да не безпокоя Джъстин с моето начинание „Прудънс Пени“ — не и след като го бях настъпила по мъжествения мазол. Вместо това вкарах в играта Елинор. Да довериш тайна на Елинор беше по-сигурно, отколкото да я споделиш с Исус.

 

 

„Прудънс Пени. Домакинята инвеститор“ започна като седмична рубрика в провинциалните вестници като онзи, който излизаше в Тийбс — „Лайл каунти лидер“. Винаги предлагах първите шест седмици да не ми плащат. Ако по време на изпитателния срок рубриката събудеше някакъв интерес, можеше да продължи да излиза срещу съвсем малък хонорар — тези седмични вестничета не могат да плащат повече от пари за семки; нямаше смисъл, поне в началото, да се мъча да печеля от това.

Всъщност целта ми не беше да печеля. Или поне не пряко.

Установих стандарта през 1953 г. с първата колонка и никога не го смених:

ПРУДЪНС ПЕНИ
ДОМАКИНЯТА ИНВЕСТИТОР

ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ДНЕС. (Всеки път давах поне по едно определение. Хората, които въртят пари, си имат свой собствен език. Ако не знаете думичките им, не можете да се включите в играта. Обикновени акции, преференциални акции, фондове, обществени фондове, девалвации, маржове, продажни цени, вложения и дивиденти, живи тръстове, обща собственост, съсобственици, движение, задължение, улеснение, облекчение, лична собственост, обществена собственост, авторско право, патент и т.н., и т.н.

Тривиално? За вас може би. Ако е така, „Прудънс Пени“ не ви трябва. Но за повечето хора тези елементарни понятия звучат като на старогръцки. Така че всеки път пусках по едно определение, като обяснявах дадено понятие с едносрични англосаксонски думи, които само някой професор по английски би могъл да разбере погрешно.)

После предлагах коментар на някоя новина от деня, която би могла да засегне инвестирането. Тъй като всичко — от прогнозата на времето през избори до пчелите убийци — засяга инвестирането, това беше лесно. Ако можех да пусна някоя сносна клюка, правех го. Но никакви обидни или жестоки подмятания и много внимавах да не публикувам нищо, за което биха могли да ме дадат под съд.

Следващият раздел всяка седмица беше ПРЕПОРЪЧИТЕЛНАТА ИНВЕСТИЦИЯ ЗА ДНЕС. Това си беше нещо сигурно, основаващо се пряко или непряко върху предсказанията на Теодор. Едни и същи препоръки можеха да се повтарят многократно, разнообразявани с други от същия източник.

Винаги завършвах с ПОРТФЕЙЛА на Прудънс Пени:

Дами, през януари 1953 г., когато обявихме този Портфейл, в него се съдържаха хиляда долара ($ 1000). Ако сте инвестирали същото количество пари по същото време и сте инвестирали и прехвърляли инвестиции точно като нас, сега в портфейла ви има $ 4 823,27.

Ако сте инвестирали $ 10 000,00, в портфейла ви има $ 48 231,70.

Ако сте инвестирали $ 100 000, днес имате в портфейла $ 482 317,00.

Но никога не е късно да започнете да инвестирате благоразумно заедно с Пени. Можете да започнете днес с $ 4 823,17 (или колкото искате дяла), което ви поставя както следва:

(списък на инвестициите, съставляващи $ 4 823,17).

Ако искате сами да проверите в подробности как хиляда долара нарастват до (цифрата в момента) само за (еди-колко си) години и (…) месеца, изпратете ($ 1,00, $ 2,50, $ 4,00 — цената непрекъснато растеше) до „Пени по пени пъбликейшънс“, ап. 8600, Хариман тауър, Ню Йорк, N. Y. HKL 030 (пощенска кутия, от която прехвърляха пощата на „мекерето“ на Елинор в Торонто) или си го купете от местната книжарница: „Ръководство по преуспяващи инвестиции за домакини“ от Прудънс Пени.

 

 

Цялата тази галимация с адреса беше с цел онези от Борсовата комисия по охраната да не се усетят, че „Прудънс Пени“ е директор в „Хариман индъстрийз“. Тия от БКО имат много закостенели възгледи за „вътрешната информация“. Доколкото знам, на тях изобщо не би им пукало, че моите съвети наистина биха могли да са от полза за всеки, който ги следва. Всъщност заради това сигурно биха ме обезглавили още по-скоростно.

Рубриката се разпространи от провинциалните седмичници в градските ежедневници и наистина започна да печели пари след първата година и спечели доста пари за тринайсетте години, докато я пишех. Жените я четяха и следваха съветите ми така поне сочеше пощата — но си мисля, че дори още повече мъже я четяха не за да следват съветите ми, а в опити да проумеят как така тази женска мечка може да танцува.

Крайната ми цел не беше нито да натрупам пари, нито да впечатля някого, а да си създам репутация, която да ми позволи да напиша през април 1964 г. специална статия, озаглавена „ЛУНАТА ПРИНАДЛЕЖИ НА ВСИЧКИ — но първият Лунен кораб ще принадлежи на «Хариман индъстрийз»“.

Посъветвах ги да се държат за своите Портфейли на Прудънс Пени, но да съберат всяка стотинка, която биха могли да изкопчат отнякъде, и да я заложат в новото велико начинание на Д. Д. Хариман — човек да стъпи на Луната.

Оттук нататък „Прудънс Пени“ все имаше какво да каже за космическите пътувания и „Хариман индъстрийз“ всеки път, когато излизаше. Без бой си признавах, че космосът е дългосрочна инвестиция, но продължавах да им набивам в главите идеята, че несметни богатства очакват онези проницателни инвеститори, който рано заложат на него. Не купувайте на парче, не се впускайте в бързи печалби — купете си акции на Хариман, приберете ги в касичката си и ги забравете; внуците ще са ви неописуемо благодарни.

 

 

През пролетта на 1965 г. се преместих в хотел „Бродмур“ на юг от Колорадо спрингс, защото господин Хариман строеше Лунния си кораб на „Питърсън фийлд“. През 1952 г. се бях опитала крайно неохотно да зарежа къщата в Канзас сити, след като Брайън беше отвел Присила и Доналд обратно в Далас. Но Джордж ме прецака. Къщата се водеше на Джордж, а не на „Хариман и Стронг“ или на „Хариман индъстрийз“. Когато му казах, че вече нямам нужда от къща с четири спални, той ме помоли да я задържа, без да плащам наем.

Изтъкнах му, че ако ще му ставам платена любовница, това далеч не е достатъчно, но ако ще продължавам да се правя на почтена жена, е твърде много. Той ми рече:

— Добре, каква е актуалната тарифа за любовници? — щял да ми плаща двойно.

Така че аз го целунах, вкарах го в леглото си и стигнахме до компромис. Къщата си беше негова и той щеше да настани в нея шофьора си и жена му, аз можех да отсядам там винаги, когато поискам… а пък двамата щяха да се грижат за принцеса Поли.

Джордж беше напипал слабото ми място. Веднъж бях подложила горкото котенце на травмата да изгуби Единствения си дом; вкопчих се в тази възможност да не й го причинявам пак.

Ала наистина си наех апартамент на „Плаза“, пренесох там най-необходимите книги, получавах си пощата и от време на време водех Поли — наистина, подлагах я на унижението да си върши работата в боклуджийско кошче, но тя не придиряше. Сноването напред-назад по това късо трасе я накара да свикне с кошницата-клетка и с това, от време на време да излиза от къщи. Постепенно се превърна в истинска котка-пътешественичка, държеше се с голямо достойнство и се чувстваше у дома си и в най-добрите хотели — изтънчена гостенка, на която и през ум няма да й мине да издраска мебелите. Така на Илайджа и Чарлийн им беше много по-лесно да си вземат отпуски или да заминат някъде, когато Джордж ги повика.

През пролетта на 1965 г., няколко седмици преди историческия първи полет до Луната, двете с принцеса Поли се нанесохме в „Бродмур“. Пристигнах с Поли в кошницата-клетка багажът щеше да дойде по-късно от терминала на прерийната магистрала „Хариман“, на осемдесет километра северно оттам. Мразех подвижните шосета още от първия път, когато се возих на такова — заболя ме главата. Но ми бяха казали, че по прерийната магистрала проблемът с шума бил преодолян. Никога не вярвай на реклами!

Чиновникът на рецепцията в „Бродмур“ ми рече:

— Мадам, имаме чудесен приют за домашни любимци зад клуба по тенис. Ще извикам пиколото да отнесе там котката ви.

— Само момент — извадих визитната си картичка от „Хариман индъстрийз“ — моята беше със златна лента.

Чиновникът й хвърли едно око и извика дежурния помощник-директор. Той се спусна към мене — гардения на ревера, раирани панталони и професионална усмивка.

— Госпожо Джонсън! Колко съм щастлив да ви посрещна! Апартамент ли предпочитате? С кухня или без?

Не се наложи да затварят принцеса Поли в приют. Тя вечеря с кълцан черен дроб, подарък от ръководството, и получи свое собствено котешко легълце и котешка тоалетна, и двете гарантирано стерилизирани, както пишеше на хартиената лента, която обвиваше всяко от тях — също като онази на тоалетната чиния в банята.

Нямаше биде. Иначе „Бродмур“ си беше първокласен хотел.

 

 

След като се изкъпах и се преоблякох — докато бях в банята, багажът ми пристигна — оставих принцеса Поли да гледа телевизия и слязох в бара да пийна едно.

И намерих там сина си Удроу.

Забеляза ме още щом влязох.

— Здрасти, мамо!

— Удроу! — Как се зарадвах само! Целунах го. — Колко е хубаво, че те виждам, сине! Ти какво правиш тук? Последното, което чух за тебе, е че работиш в „Райт-Патерсън“.

— О, напуснах ги — не можаха да оценят един гений. И освен това искаха от мене да ставам твърде рано. Сега съм в „Хариман индъстрийз“ и се опитвам да не им позволявам да ми се качват на главата. Трудна работа.

Трябваше ли да кажа на Удроу, че съм директор в „Хариман индъстрийз“? Избягвах да го съобщавам на хора, на които не им влизаше в работата — така че да почакаме.

— Радвам се, че успяваш. Тоя техен Лунен кораб… ти имаш ли нещо общо?

— Първо седни. Какво ще пиеш?

— Каквото и ти, Удроу.

— Е, аз пия водата на Маниту с мехурчета.

— Прилича ми на водка с тоник. Това ли е?

— Не точно. Водата на Маниту е местна минерална вода. Вони горе-долу като скункс, но не е чак толкова вкусна.

— Хммм… Нека моето да е водка с тоник и лимонов сок. Хедър тук ли е?

— Не й понася височината. Когато напуснахме „Райт-Патерсън“, тя заведе децата обратно във Флорида. Не ми вдигай вежди — ние с нея се разбираме чудесно. Когато й дойде време да забременее пак, ми се обажда. Ще рече, веднъж на три години. Така че аз се прибирам, оставам месец-два, запознавам се отново с децата. И пак се връщам на работа. Няма „у-а“, няма напъване, няма семейни караници.

— Звучи ми чудесно, щом устройва и двама ви.

— Наистина ни устройва — той ми поръча питието. Така и не се научих да пия, но се бях научила как да поръчвам „дълги“ питиета и да си ги пия по цяла вечер, докато ледчетата се разтопят. Огледах Удроу. Като че ли бузите му се бяха изопнали, а ръцете му бяха доста кокалести.

Сервитьорката си тръгна. Той пак се обърна към мене:

— А сега, мамо, кажи ми ти какво правиш тук.

— Винаги съм била много запалена по космическите пътувания — помниш ли как четяхме заедно серията „Големите чудеса“ на Рой Рокууд? „Изгубени на Луната“, „През космоса към Марс“

— И още как! Научих се да чета, защото си мислех, че все нещо прескачаш.

— В тези не съм. Може би малко в книгите за Барсум.

— Винаги съм искал прекрасна марсианска принцеса… но не и по начина, по който се сдобиваха с тях на Барсум. Спомняш ли си как вечно се колеха? Не, не е за мене това. Аз съм от мирните хора, мамо. Нали си ме познаваш.

Чудя се дали изобщо има майки, които познават децата си. Но тебе наистина те чувствам близък, миличък. Надявам се с Хедър наистина да се разбирате.

— Като чух за Лунния кораб, реших да дойда тук. Искам да го видя как излита… щом не мога да полетя с него. Ти какво ще кажеш, Удроу? Според тебе ще свърши ли работа?

— Ами ще видим — Удроу се огледа, после викна на някого, който седеше на бара. — Хей, Лес! Я си домъкни тук „кръвясалия поглед“ и ела да седнеш при нас.

Човекът се приближи. Беше дребничък, с големи длани като на жокей.

— Мога ли да ти представя капитан Лесли Лекроа, пилот на „Пионер“? — усмихна се синът ми. — Лес, запознай се с дъщеря ми Морийн.

— За мене е чест, госпожице. Но вие не може да сте дъщеря на Бил — твърде млада сте. И освен това сте хубава. А пък той е… ами нали виждате.

— Престанете, момчета. Аз съм майка му, капитане. Значи наистина сте капитан на Лунния кораб? Впечатлена съм.

Капитан Лекроа седна при нас. Забелязах, че „кръвясалия поглед“ беше също прозрачна напитка във висока чаша.

— Няма от какво да се впечатлявате — рече ми той. — Компютърният пилот върши цялата работа. Но аз ще я яздя… ако успея достатъчно дълго да избягвам Бил. Вземи си шоколадово еклерче, Бил!

— Усмихвай се, като го казваш, чужденецо!

— Бургер със сиренце? Поничка с желе? Купичка зърнени ядки с мед?

— Мамо, виждаш ли го какво прави, негодникът му с негодник. Опитва се да ме накара да си наруша диетата и току-виж съм му строшил ръцете. Или врата.

— Но защо, Удроу?

— Няма, няма. Но Лес си мисли, че ще го направя. Той тежи едва петдесет и седем килограма. Аз в най-добрата си форма, когато тренирам, тежа шейсет и шест, може и да си спомняш. Но в деня на изстрелването и часа „X“ трябва да тежа точно колкото него… защото ако вземе, че настине или се подхлъзне в банята и си счупи нещо, пази Боже, аз ще трябва да седна на мястото му и да се правя, че пилотирам. Не мога да го избегна — приех парите им. И са наели голям, грозен мъж да ме следва навсякъде, за да са сигурни, че няма да избягам.

— Не му вярвайте, мадам. Много внимателно минавам през вратите и не ям онова, което не отворят пред очите ми. А той има намерение в последния момент да ме осакати. Ама наистина ли е ваш син? Не може да бъде!

— Купих го от една циганка. Удроу, какво ще стане, ако не успееш да отслабнеш?

— Ще ми клъцнат някой крак — по малко, докато не стана точно петдесет и седем килограма. На космонавтите не им трябват крака.

— Удроу, винаги си бил голям палавник. На Луната ще ти трябват крака.

— Един стига за там. Гравитацията е една шеста от тукашната. Ей, ей го онзи големия и грозния, дето са го вързали да ме варди! Идва насам.

Джордж Стронг се приближи и се поклони.

— Драга госпожо! Виждам, че сте се запознали с капитана на Лунния ни кораб. И с резервния пилот Бил Смит. Мога ли да седна при вас?

— Мамо, познаваш ли го тоя? И тебе ли те наеха да ме следиш? Кажи ми, че не е вярно!

— Не е вярно. Джордж, резервният ви пилот е мой син — Удроу Уилсън Смит.

 

 

По-късно същата нощ на нас с Джордж ни се удаде да си поговорим на спокойствие и насаме.

— Джордж, синът ми разправя, че трябвало да отслабне до петдесет и седем килограма, за да може да полети, ако му се наложи, като резервен пилот. Вярно ли е?

— Да, съвсем вярно.

— Той не е тежал толкова от предпоследния клас на гимназията. Ако отслабне, а капитан Лекроа се разболее, подозирам, че Удроу ще е твърде слаб, за да се справи. Няма ли да е по-разумно да се приспособява теглото — така, както е при състезателните коне? Ако полети капитан Лекроа, сложете няколко оловни тежести; ако полети резервният пилот — махнете ги.

— Морийн, ти не разбираш.

Признах си, че не разбирам.

Джордж ми обясни от какво голямо значение е точното тегло на пилота за кораба. Конструкцията на „Пионер“ беше сведена до най-основните неща. Нямаше радиостанция — само навигационни инструменти, без които не можеше. Нямаше дори и стандартен скафандър против натиск — само гумен костюм против ускорение и шлем. Нямаше раница — само манерка на пояса. Отваряш вратата, пускаш флагчето с тежестта, грабваш две-три камъчета и се прибираш обратно вътре.

— Джордж, на мене не ми звучи както трябва. Няма да го казвам на Удроу — в крайна сметка той вече е голям (официална възраст — трийсет и пет, действителна — петдесет и три) — но се надявам капитан Лекроа да не се разболее.

Пак дълга пауза от онези, когато Джордж обмисля нещо неприятно.

— Морийн, това е абсолютна, строго секретна тайна. Изобщо не съм сигурен дали някой ще полети с този кораб.

— Проблеми ли?

— Проблеми с шерифа. Не знам колко време още бих могъл да мотая кредиторите. А няма вече към кого да се обърнем. Заложили сме си и ризите, така да се каже.

— Джордж, ще видя какво мога да направя.

Той се съгласи да живее в апартамента ми и да се грижи за принцеса Поли, докато ме няма — принцеса Поли нямаше нищо против, защото беше свикнала с него. Сутринта заминах за Скотсдейл да се видя с Джъстин.

 

 

— Погледни го от тази гледна точка, Джъстин: колко зле ще бъде засегната Фондацията, ако оставиш „Хариман индъстрийз“ да рухне?

— Фондацията ще пострада. Но не фатално. Ще успеем да възстановим пълните суми за пет години, най-много за десет. Морийн, едно нещо е сигурно: пазителят на чужди пари никога не трябва да хвърля добри пари при лошите.

Успях да изстискам от него само осем милиона и се наложи да гарантирам за тях. Половината бяха в ценни книжа, на които им изтичаше срокът още преди шест месеца.

За да постигна поне това, се наложи да кажа на Джъстин, че, първо, вече няма да види от мене „предсказанията на Теодор“, ако не извади парите, и, второ, че ако сложи парите на масата, аз пък ще сложа до тях пълен и изчерпателен препис от въпросните записки, които си бях водила в нощта на 29 юни 1918 г.

На следващата сутрин в „Бродмур“ Джордж не пожела да приеме парите от мене, а ме заведе при господин Хариман, който изглеждаше съвсем отнесен и като че ли дори не ме позна, докато не казах:

— Господин Хариман, искам да откупя още дялове в изстрелването на кораб до Луната.

— Ъ? Съжалявам, госпожо Джонсън, повече акции не се продават. Поне такива, за които знам.

— Тогава нека го кажем така: позволете ми да ви дам назаем осем милиона долара — лично на вас и без гаранция.

Господин Хариман ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път. Беше измършавял от последния път, когато го видях, а очите му горяха с фанатичен пламък — напомняше ми пророк от Стария завет.

Огледа ме и се обърна към Джордж:

— Обяснил ли си на госпожа Джонсън какъв риск поема?

Джордж кимна мрачно.

— Тя знае.

— Чудя ви се, госпожо Джонсън. Аз съм на червено, а „Хариман индъстрийз“ е куха черупка — точно затова и не съм свиквал напоследък събрание на директорите. Щеше да ми се наложи да обясня на вас и на останалите директори какви рискове съм поемал. Ние с господин Стронг се опитвахме да удържаме нещата със здрава захапка и чисто нахалство достатъчно дълго, че „Пионер“ да се издигне от стартовата площадка в небето. Още имам надежда… но ако взема парите ви и съм принуден да банкрутирам, а най-важната ми компания — да бъде обявена в несъстоятелност, вие може би няма да можете да си върнете парите. Може да вземете три цента за долар, може и нищо да не вземете.

— Господин Хариман, вие няма да банкрутирате, а онзи строен кораб там навън ще полети. Капитан Лесли Лекроа ще кацне на Луната и ще се върне здрав и невредим.

Той ми се усмихна.

— Радвам се да разбера, че имате вяра в нас.

— Не е само вяра — убедена съм. Не можем да се провалим заради това, че ни липсват някакви монети. Вземете парите и ги използвайте. Ще ми ги върнете, когато можете. Не само „Пионер“ ще полети, а и ще изпратите и много кораби след него. Вие самият сте въплътената съдба, сър! Вие ще основете Луна сити… откритото пристанище на Слънчевата система!

 

 

По-късно същата седмица Джордж ме попита дали искам да бъда в блокхауза при старта — господин Хариман ме поканил. Вече го бях обмислила — знаех, че мога да настоявам, ако искам.

— Джордж, май оттам стартът няма да се наблюдава най-добре, нали?

— Да, но е най-безопасно. Там ще са ВИПовете. Губернаторът. Президентът — ако дойде. Посланиците.

— Звучи ми доста клаустрофобично. Джордж, най-безопасните места никога не са ми били кой знае колко интересни… а пък и колкото пъти съм се срещала с ВИПове, неизменно са били кухи черупки, манипулирани от служителя по връзки с обществеността. Ти къде ще бъдеш?

— Още не знам. Там, където Делос има нужда от мене.

— И аз така си помислих. Прекалено ще си зает, че и аз да ти вися на главата…

— За мене би било чест, мила госпожо. Но…

— … но си нужен другаде. Откъде се вижда най-добре? Ако не беше зает, откъде щеше да го гледаш?

— Ходила ли си в Брадмурския зоопарк?

— Още не. Смятам да отида. След изстрелването.

— Морийн, до зоопарка има паркинг. Оттам гледката се вижда съвсем ясно на изток — от едно място с около петстотин метра по-високо от „Питърсън фийлд“. Господин Монгомъри е уредил с хотела да поставят там шезлонги. И радиовръзка. Телевизия. Кафе. Ако не бях зает, щях да съм там.

— Значи аз ще бъда там.

По-късно се натъкнах на сина ми Удроу във фоайето на „Бродмур“.

— Здрасти, мамо. Хванаха ме на работа.

— И как успяха?

— Не съм си прочел договора достатъчно внимателно. Става въпрос за „образователна дейност и работа с обществените комуникации, свързани с Лунния кораб“ — което значи, че трябва да подредя нещата, за да показвам на хората как работи корабът, къде ще ходи и къде на Луната са диамантите.

— Има ли диаманти на Луната?

— После ще ти кажем. Ела за секунда — той ме поведе встрани от събралата се във фоайето тълпа и ме вкара в един страничен коридор до бръснарницата.

— Мамче — рече ми, — ако искаш, имам достатъчно мои хора, за да те вкарам в блокхауза.

— Оттам ли се вижда най-добре?

— Не, вероятно най-зле. На мене ще ми е горещо като на булка през юни, защото климатикът хич не го бива. Но там е най-безопасно и там ще са големите клечки. Разни гостуващи крале, партийни лидери, шефове на мафията…

— Удроу, откъде се вижда най-добре? Не ти говоря за безопасност.

— Аз бих се качил на планината Шейен. Там пред зоопарка има голям павиран паркинг. Ела да се върнем във фоайето искам да ти покажа нещо.

Върху един гигантски (метър и двайсет) глобус, от който, щом го видях, ми потекоха лигите, Удроу ми показа проекто-пътя на „Пионер“.

— Защо няма да излети право нагоре?

— Не става така. Първо ще полети на изток и ще се възползва от земното въртене… и ще разтовари всичкия баласт. Най-долната секция, най-голямата, номер пет, ще падне в Канзас.

— Ами ако падне върху Прерийната магистрала?

— Ще се запиша в Чуждестранния легион… веднага след Боб Костър и господин Фъргюсън. Честно, не може, мамо. Ние излитаме оттук, на осемдесет километра южно от шосето, а тя ще падне тук, край Додж сити — над сто и петдесет километра южно от него.

— Ами Додж сити?

— Там има един дребосък с едно копче, нает единствено за да натисне това копче и да приземи секция номер пет в открито поле. Ако сбърка нещо, ще го вържат на някое дърво и ще пуснат дивите кучета да го разкъсат. Не се тревожи, майче. Секция четири ще падне тук, до брега на Южна Каролина. Секция три ще падне в Атлантическия океан на север от най-тясното място, където носът на Северна Америка се протяга към издутото на Африка. Ако падне твърде далече, ще чуем някои интересни псувни на африкаанс. Секция едно… о, точно за нея е зорът. Ако имаме късмет, ще кацне на Луната. Ако Боб Костър е сбъркал нещо… ами хайде обратно!

 

 

За никого няма да е нищо ново, че „Пионер“ излетя по план и че капитан Лесли Лекроа кацна на Луната и се върна жив и здрав. Аз го гледах от планината Шейен, от паркинга пред зоопарка. Оттам се откриваше такава прекрасна гледка чак до хоризонта, че ми се струваше, че ако се изправя на пръсти, ще видя Канзас сити.

Радвам се, че успях да видя една от големите ракети, докато още ги използваха — не знам на някоя планета във всичките патрулирани вселени все още използват големи ракети — много са скъпи, много материал хабят и са много опасни.

Ала колко са величествени!

Когато стигнах горе, тъкмо се смрачаваше. На изток изгряваше пълната луна. „Пионер“ беше на единайсет километра оттам, но се виждаше като на длан и се извисяваше гордо, окъпан в светлината на прожекторите.

Погледнах си хроното, после към блокхауза през бинокъла. От върха му изригна бял пламък — точно навреме.

Нов проблясък се разсипа в червено-зелена огнена топка. Пет минути.

Тези пет минути се проточиха поне половин час. Бях започнала да си мисля, че ще отменят изстрелването — и ме обзе непоносима скръб.

Бял пламък изригна от основата на кораба и бавно, тромаво той се отлепи от площадката… и се заиздига все по-бързо и по-бързо, и по-бързо и целият пейзаж — на километри и километри наоколо — изведнъж се окъпа в ярка светлина!

Нагоре, нагоре и все по-нагоре — до явния си зенит — а после свърна на запад и ми се стори, че пада върху нас…

… а след това светлината вече не беше толкова ярка и виждахме, че това „слънце“ над нас се движи на изток… беше движеща се ярка звезда. То като че ли се пропука и един глас каза по радиото:

— Секция пет се отдели.

Спомних си, че трябва да дишам.

И тогава звукът стигна до нас. Колко секунди трябват на звука, за да измине единайсет километра? Аз съм забравила, пък и без това през онази нощ не бяха пуснали от обикновените секунди.

Беше „бял“ шум, почти непоносим, макар и от такова разстояние. Ехтеше ли, ехтеше… най-накрая вихърът ни връхлетя, вдигна поли и взе да събаря столове. Някой падна, изпсува и извика:

— Ще ги осъдя!

Човекът беше на път към Луната. Първата му стъпка към неговия Единствен дом…

 

 

Джордж умря през 1971 г. Доживя да види как всички пари се върнаха до цент, космическият катапулт на Пайкс пийк — в действие, Луна сити — процъфтяващ концерн с над шестстотин жители, повече от сто от които жени, които родиха там и бебета; а „Хариман индъстрийз“ — по-богати от всякога. Мисля, че беше щастлив. Знам, че още ми липсва.

Не съм сигурна дали господин Хариман беше щастлив. Той не искаше милиарди; просто искаше да отиде на Луната, а Даниъл Диксън го прецака.

В сложните маневри, в резултат на които човекът стъпи на Луната, най-накрая се оказа, че Диксън държи повече акции от контролния пакет от господин Хариман, и господин Хариман изгуби контрола над „Хариман индъстрийз“.

За капак в резултат на лобистките маневри във Вашингтон и в Обединените нации една дъщерна фирма на Хариман, „Спейсуейс“, се превърна в „избрания инструмент“ за ранното овладяване на космоса с правило „Законът за предпазни мерки в космоса“, според което компанията контролира кой може да излита в космоса и кой не може. Чух, че на господин Хариман му отказали заради физическото му състояние въз основа на това правило. Не съм сигурна какво е ставало зад кулисите след като господин Диксън пое командването, мене ме освободиха като член на управителния съвет. Нямах нищо против Диксън никак не ми харесваше.

В Буундок векове по-късно и някъде преди шейсет години и нещо по личната ми времева линия изслушах един куб — „Митове, легенди и традиция — романтичната страна на историята“. Вътре имаше и една история за времева линия две, в която се твърдеше, че много години по-късно легендарният Ди Ди Хариман, вече много стар и почти забравен, успял да купи пиратска ракета и най-после стигнал до Луната… за да умре там при лошо приземяване. Но на Луната, където копнееше да отиде.

Попитах Лазарус за това. Каза, че не знаел.

— Но е възможно. Старецът беше голям инат, Господ го знаеше.

Надявам се, че е успял.

Бележки

[1] От prudence — благоразумие; penny — пени. Името може да се преведе свободно като Благоразумната Пестеливка. Бел.пр.