Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (14) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XIV.
Черният вторник

СВЕТЪТ КАТО МИТ. Колкото да обичам Хилда, колкото да обичам и Джубал и да уважавам аналитичния му гений, „Светът като мит“ не обяснява всичко.

Както би казал доктор Уил Дюран, това е недостатъчна хипотеза. Учих философия при доктор Дюран в Канзас сити през 1921 и 1922 г. — скоро след като беше напуснал Католическата църква и бе станал агностик, социалист и бенедиктинец. И всичко това, задето беше загубил едно четиринадесетгодишно момиче — на половината на годините му.

Доктор Дюран сигурно е бил страшно разочарование за госпожа Пуританка, защото се оженил за прокурорското си гадже и си остана женен за нея чак до смъртта си на деветдесет и няколко си годишна възраст без нито помен от скандал. За госпожа Пуританка случаят сигурно е бил от раздела „Има дни, в които почти не си струва да се наднича през ключалките“.

Онова, което Църквата беше загубила, Светът бе спечелил.

Неспособността на един млад даскал мераклия да се удържи да не пусне ръка на хубавата си умна ученичка, която си е била вече мома за женене, даде на няколко вселени велик учител по история и философия… а благодарение на това Морийн се запозна с метафизиката: най-голямото ми интелектуално приключение, откакто татко ме запозна с трудовете на професор Томас Хенси Хъксли.

Професор Хъксли ми изясни факта, че теологията е наука, която не дава отговори, защото не притежава предмет, с който да се занимава.

Не притежава предмет на занимание? Точно така, абсолютно никакъв предмет на занимание — само боядисана водичка с изкуствен подсладител. „Тео“ е равно на „Бог“, а „логия“ — на „дума/и“, т.е. всяка дума, завършваща на „ология“ означава „да говорим за“ или „дискусия за“, или „думи относно“, или „наука за“, независимо дали е хипология, астрология, проктология, есхатология, скатология или каквото щеш. Но за да се дискутира по даден предмет, първо трябва да се договорите за какво ще си говорите. С хипологията няма проблеми — всеки е виждал кон. С проктологията също — всеки е виждал задник… или ако са ви възпитавали толкова внимателно, че никога не сте виждали такъв, идете до кметството — там бъка от тях. Но предметът, означен с буквения символ „теология“, е от съвсем друг чешит.

Значи Бог или бог, или богове — да сте виждали някога Бог? Ако е така, къде и кога точно, колко висока е Тя и колко тежеше? Какъв цвят имаше кожата Й? Имаше ли пъп и ако да, защо? Гърди имаше ли? С каква цел? Ами репродуктивни и отделителни органи — имаше или нямаше?

Ако си мислите, че си правя майтап с идеята за Бог, сътворен по образ и подобие на Човека и обратно, имате много здраве от мене.

Опитите да се даде определение за „Бог“ докарват човека до копривна треска.

За разлика от теологията „метафизиката“ има предмет на занимание — материалния свят, света, който можеш да почувстваш, вкусиш и видиш, света на дупките по пътя, красивите мъже, железопътните билети, лаещите кучета, войните и сладоледените мелби. Но също като теологията, метафизиката не предлага отговори. Само задава въпроси.

Но пък какви хубави въпроси!

Този свят сътворен ли е? Ако да, то от кого и защо?

Как съзнанието („азът“) се връзва с материалния свят?

Какво става с този „аз“, когато тялото, в което съм сега, спре, умре, изгние и го изядат червеите?

Защо съм тук, откъде идвам, къде отивам?

Защо вие сте тук? Тук ли сте? Изобщо дали сте някъде? Съвсем сама ли съм?

И още много други.

Хората, които твърдят, че имат отговори на тези въпроси, неизменно са лъжци, които търсят начин да ви вземат парите. Без никакво изключение. Ако ги разобличиш, ако дръзнеш да заявиш на висок глас, че царят е гол, те при възможност ще те линчуват, винаги ръководени от най-високи подбуди.

И тъкмо това ми е проблемът в момента. Направих грешката да оставя ченето си да плещи, преди да съм разбрала местната структура на властта… и сега се гласят да ме бесят за много сериозно престъпление — светотатство.

Трябваше да внимавам. Не предполагах, че някой би имал нещо против, когато изтъкнах, че наличните доказателства сочат, че по всяка вероятност Исус е бил гей.

Но се чуха гневни викове — от две групи:

а) гейове

б) не-гейове.

Имах късмет, че успях да се измъкна от града.

(Страшно ми се иска Пиксел да се върне.)

 

 

В петък оженихме дъщеря ми Нанси и Джонатан Уедърал. Булката беше облечена в бяла рокля над ембриона, голям колкото фъстък, осигурил й облагите на фондация „Хауард“. Майката на булката се разхождаше с глупава усмивка, резултат от личните й занимания през тази седмица; усмивката на майката на младоженеца беше по-кротка, а погледът й отнесен, което се дължеше на подобни лични занимания.

Много зор видях, докато набутам Елинор Уедърал под сержант Теодор. Елинор е истински детектор и успява да улови лъжите, когато е сексуално свързана с обекта, и да ги разкрие.

Налага се да се върнем два дена назад — в сряда моята „менажерия“ се върна от цирк в 6.05 ч. вечерта; в 6.30 ч. си направихме пикник в задния двор — Карол беше приготвила храната още от сутринта. По залез Брайън запали лампите в градината и по-младите се заиграха на крокет, а ние, възрастните — Брайън, татко, Теодор и аз — седяхме на градинската люлка и си приказвахме.

Разговорът ни започна с темата за плодовитостта на жената. Брайън искаше татко да чуе нещо, което капитан Лонг имал да каже по въпроса.

Но първо трябва да отбележа, че предната вечер бях съобщила на татко за странната история, която сержант Теодор ми беше разказал по-рано същата вечер след онова тъпо непредвидено посещение на Електрическия парк — история, в която твърдеше, че бил капитан Лазарус Лонг, Хауардовец от бъдещето.

Въпреки че обещах да не казвам на никой друг, татко остави вратата открехната. Нанси почука и я поканихме да влезе. Тя приседна от другата страна на татковото легло, срещу мене, и внимателно изслуша повторението.

— Морийн, според мене ти му вярваш — за пътуването във времето, за въздушния кораб и въобще — рече баща ми.

— Татко, той знаеше рождената дата на Удроу. Ти казвал ли си му я?

— Не. Знам каква ти е политиката.

— Знаеше кога си се родил и ти — не само годината, но и деня и месеца. Ти казвал ли си му?

— Не, но това не е тайна. Писал съм го на какви ли не документи.

— Но откъде да знае къде да ги търси? Освен това знаеше и рождения ден на мама — ден, година, месец.

— Това е по-трудно. Ала не е невъзможно. Дъще, както ти ми каза, че самият той е изтъкнал: всеки, който има достъп до архива на Фондацията в Толидо би могъл да провери за тези дати.

— Но защо ще знае кога е рожденият ден на Удроу, ала не и този на Нанси? Татко, той е дошъл тук, поназнайвайки доста за всеки от предците си — за тези, които твърди, че са му предци, което ще рече Удроу и предците на Удроу — но не и рождените дни на братята и сестрите му.

— Не знам. Ако е имал достъп до архива на съдията Спърлинг, би могъл да запомни само данните, необходими да подкрепят историята му. Но най-интересно е предположението му, че войната ще свърши на 11 ноември т.г. Аз смятам, че ще е през лятото с лоши новини за Великобритания, още по-лоши — за Франция и унижение за нас… или не по-рано от лятото на 1919 г. с победа за съюзниците, която обаче ще им излезе ужасно скъпо. Ако се окаже, че Тед е прав за 11 ноември 1918 г., то тогава ще му повярвам. Отначало докрай.

— Аз му вярвам — изведнъж се обади Нанси.

— Защо, Нанси? — попита татко.

— Дядо, помниш ли… не, тебе те нямаше тук. Беше преди година, в деня, когато обявиха войната. Татко ни целуна за сбогом и замина. Дядо, ти излезе веднага, след като замина татко…

— Спомням си — кимна баща ми.

— … а пък ти, мамо, беше отишла да полегнеш. Чичо Тед се обади по телефона. О, знам, че се обади и по-късно и ти говори с него, дядо. Ти… ти се държа много гадно с него…

— Съжалявам за това, Нанси.

— О, това беше недоразумение, всички знаем. Беше, преди той да говори с тебе, може би час преди това, а може би и повече. Бях разстроена и май че плачех, а чичо Тед разбра… и ми каза да не се тревожа за татко, защото той — искам да кажа, чичо Тед — бил ясновидец и виждал в бъдещето. Твърдеше, че татко ще се върне у дома жив и здрав. И изведнъж аз престанах да се притеснявам и оттогава не съм се притеснявала… не и за това. Защото знаех, че казва истината. Чичо Тед наистина познава бъдещето… защото е от бъдещето.

— Татко?

— Откъде да знам, Морийн? — баща ми изглеждаше ужасно замислен. — Ала смятам, че би трябвало да приемем най-вероятната хипотеза — че Тед сам си вярва. Което, разбира се, не изключва хипотезата, че е пълно куку.

— Дядо! Ти знаеш, че чичо Тед не е луд!

— Според мене не е. Но тази история е съвсем смахната. Нанси, опитвам се да мисля рационално. Виж, недей да упрекваш дядо си — старая се, колкото мога. В най-лошия случай ще разберем със сигурност след около пет месеца. 11 ноември. Което в момента едва ли е утешение за тебе, Морийн, но поне може донякъде да компенсира мръсния номер, който ти е изиграл Удроу. Трябваше да го напердашиш на място.

— Не и навън в гората нощем, татко, не и толкова малко дете. А сега вече е твърде късно. Нанси, ти помниш ли онова място, където преди година сержант Теодор те заведе на пикник? Там бяхме.

Ченето на Нанси увисна.

— Уди беше с вас? Значи не сте… — тя се сепна. Татко си беше сложил строгата физиономия.

Погледнах към единия, после — към другия.

— Милички мои! Доверих плановете си и на двама ви. Но не казах на никого от вас, че съм казала на другия. Да, Нанси, отидох там точно с онази цел, за която ти казах: да предложа на сержант Теодор възможно най-хубавото сбогуване с воин. И той се готвеше да го направи, когато се оказа, че Удроу се е скрил на задната седалка.

— О, какъв ужас!

— И аз това си казах. Така че набързо се измъкнахме оттам, отидохме в Електрическия парк и изобщо не ни се удаде да се усамотим.

— О, горкичката мама! — Нанси се наведе през краката на татко, прегърна главата ми и взе да ми гука, точно както аз й бях гукала през всичките тези години, когато имаше нужда от съчувствие.

После тя се изправи.

— Мамо, трябва да го направиш веднага!

— Тук? В къщата, пълна с деца? Мили Боже! Не, не!

— Аз ще те вардя! Дядо! Според тебе не трябва ли да го направи?

Татко не каза нищо.

— Не, мила, не. Прекалено е рисковано — повторих аз.

— Мамо, ако тебе те е страх тук в къщата, мене не ме е страх, да знаеш — отговори ми тя. — Дядо знае, че съм бременна, нали, дядо? Иначе нямаше да се женя. Знам и какво би казал Джонатан — тя изправи гръб и тръгна да става. — Отивам право долу да се сбогувам с чичо Тед по войнишки. Утре ще кажа на Джонатан. И… мамо, Джонатан ми каза да ти предам нещо. Но ще ти го кажа, когато се върна.

— Недей да се бавиш много — отроних аз безнадеждно. — Момчетата стават в четири и половина. Не се оставяй да те хванат.

— Ще внимавам. Чао.

Татко я спря.

— Нанси! Сядай долу. Престъпваш прерогативите на майка си.

— Но, дядо…

— Трай си! Морийн ще слезе долу, за да довърши започнатото. Както и трябва. Дъще, аз ще те вардя, а Нанси може да ми помага, ако иска. Но се вслушай в собствения си съвет — не се бави много там. Ако до три часа не се качиш, ще дойда да ти почукам на вратата.

— Мамо, защо да не слезем и двете? — възкликна въодушевено Нанси. — На бас, че на чичо Тед ще му хареса!

— И аз се хващам на бас, че ще му хареса — обади се мрачно татко, — но няма да го получи точно тази вечер. Ако искаш да го изпратиш, както се изпраща войник, хубаво. Но не тази вечер и не преди да си говорила с Джонатан. А сега бягай да си лягаш, миличка… а ти, Морийн, върви долу при Тед.

Наведох се, целунах го и понечих да стана.

— Върви, Нанси — обади се татко. — Аз първи ще застъпя на поста.

Тя изпъчи долната си устна.

— Не, дядо. Ще остана тук да ти досаждам.

Излязох през верандата, минах през моята стая, след това слязох долу боса, увита само с кърпа и не спрях да проверя дали татко е изритал Нанси. Ако беше успяла да прикотка татко, след като аз не можах, а пък беше на половината на годините ми, не исках да го знам. Не и сега. Мислех си за Теодор… толкова успешно, че когато отворих вратата на шивалнята, вече бях напълно готова.

Тъй като беше съвсем тихо, той ме чу и ме прегърна още щом затворих вратата. Прегърнах го и аз, после го пуснах, махнах кърпата и отново протегнах ръце към него. Най-после, най-после бях гола в ръцете му.

 

 

Което неизбежно доведе до това, че седях с Теодор, Брайън и татко на люлката в задния двор след пикника в сряда и слушах как баща ми и Теодор си говорят, докато младежите играят на крокет наоколо. По молба на Брайни Теодор беше повторил твърденията си относно това, кога и как женската от Homo sapiens може или не може да забременее.

Разговорът премина към акушерството и те започнаха да си разменят латински думички, каквито не ги пише в граматиките. Колкото по-големи бяха различията им, толкова по-учтиво се държаха един с друг. Аз нямах никакво мнение по въпроса, защото усложненията при раждане са нещо, за което знам само от книгите, тъй като раждам бебетата горе-долу също толкова лесно, колкото кокошката снася яйца — едно голямо „уф!“ и толкова.

Най-накрая Брайни ги прекъсна — донякъде и за мое облекчение. Не искам и да слушам за ужасиите, които стават, ако при раждането нещо се обърка.

— Всичко това е много интересно — рече Брайън, — но мога ли да те попитам нещо, Айра? Тед доктор по медицина ли е или не е? Извинявай, Тед.

— Няма защо, Брайън. Цялата ми история звучи много измислено, знам. Точно затова и избягвам да я разказвам.

— Брайън, ти чул ли си ме да се обръщам към Тед с „докторе“ през последните трийсет минути? — попита татко. — Онова, което толкова ме ядосва или по-скоро толкова ме дразни е, че Тед знае повече неща за медицинското изкуство, отколкото аз изобщо бих могъл да науча! Ала професионалният му жаргон ме кара отново да започна да практикувам медицина.

Теодор прочисти гърло. Също като татко.

— Кхъ-кхъм. Доктор Джонсън…

— Да, докторе?

— Мисля, че по-добрите ми познания за терапията… поправка: познанията ми за по-добрата терапия ви безпокоят, отчасти защото според вас съм по-млад. Но както обясних, аз просто изглеждам млад. Всъщност съм по-възрастен от вас.

— На колко години сте?

— Отклоних същия въпрос, когато ми го зададе и госпожа Смит.

— Теодор! Аз се казвам Морийн.

— И стените имат уши, Морийн — тихо ми рече Теодор. — Доктор Джонсън, терапията на моето време не е по-трудна за изучаване от днешната. По-лесна е, защото е по-малко емпирична, а повече се основава върху педантично разработена и идеално проверена теория. Когато имаш за основа правилна и логична теория, за нула време научаваш новостите, после бързо пристъпваш към клинична работа под ръководството на наставник. Никак няма да ви е трудно.

— Да му се не види, сър, никога няма да имам този шанс!

— Но, докторе, аз точно това се опитвам да ви предложа. Сестрите ми ще ме вземат — както сме се договорили предварително — на 2 август 1926 г. от Аризона — след осем години. Ако желаете, за мене ще е удоволствие да ви отведа в моето време и на моята планета, където можете да учите терапия — аз съм председател на съвета на едно тамошно медицинско училище. Няма да имате никакви проблеми. После можете да останете на Терциус или да се върнете на Земята — точно на онова място и в онзи миг, в който сте напуснали, ако така желаете, но с осъвременено медицинско образование, а вие самият — подмладен… и с подновен хъс за живот, който е просто страничен ефект, но чудесно допълнение към подмладяването.

Татко го гледаше отнесено, като омагьосан. Чух го да си мърмори:

— … на една много висока планина, показва му всичките царства на света…

— … и тяхната слава — довърши сержант Теодор. — Евангелие от Матея, глава четвърта, стих осми. Но, докторе, аз не съм дяволът и не ви предлагам нито власт, нито богатства, а просто гостоприемството на моя дом, така, както аз се радвах на гостоприемството на този… плюс възможност за опреснителен курс, ако искате. Ала не сте длъжен да вземете решение още тази вечер — имате повече от осем години на разположение. Можете да отлагате решението си до последната минута. На „Дора“ — така се казва корабът ми — има място колкото щеш.

Обърнах се и положих длан върху рамото на баща ми.

— Татко, помниш ли какво направихме през 1893 г.? — и погледнах към Тед. — Татко е учил медицина при един наставник, който изобщо не вярваше в микробите. Така че след многогодишна практика през 1893 г. отново отиде в Северозападния университет, за да изучи последните новости. Татко, но това е същото — невероятна възможност! Татко приема. Теодор… той просто понякога си признава доста бавно.

— Гледай си работата, Морийн. Тед ми каза, че имам на разположение осем години, за да му отговоря.

— На Карол няма да й трябват осем години. Нито пък на мене! Стига Брайън да ми разреши. Ако Теодор може да ме върне в същия ден и час…

— Мога.

— Ще се запозная ли с Тамара?

— Естествено.

— Ох, Божичко! Брайън? Само да им погостувам и ще се върна вкъщи още същия ден…

— Брайън, и ти можеш да дойдеш с нея — намеси се Теодор. — Да си изкарате няколко дена или няколко месеца ваканция и ще ви върнем още същия ден.

— Ъ-ъ… о, небеса! Сержанте, ние с вас първо трябва да спечелим войната. Можем ли да отложим разговора за след като се върнем от Франция?

— Естествено, капитане.

 

 

Не си спомням как стигнахме и до икономиката. Първо ме накараха да се закълна, че ще мълча за периодичната природа на женската плодовитост… и се заклех с кръстосани пръсти. Дрън-дрън-ярина. И двамата доктори, татко и Теодор, изтъкнаха, че моите слизести ципи никога не са били нападани от разни гадини — gonococci, spirochete treponema paladum и тям подобни — защото ми е било много добре втълпено „винаги да използвам презерватив, освен когато не искам бебе“, а аз на свой ред го бях втълпила на своите момичета. Не споменах далеч по-многобройните случаи, когато с най-голяма радост зарязвах тези досадни гуми, защото бях бременна и го знаех. Като например снощи. Избягването на болестите не зависи от нещо толкова тривиално като гумен капут; то зависи от това много, ама много да подбираш с кого си лягаш. Една жена може да прихване нещо гадно през устата или през очите също толкова бързо, колкото и през влагалището си — и много по-лесно. А ще се сношавам ли аз с някой мъж, без да го целувам? Я стига глупости.

Не си спомням някога да съм използвала презерватив, след като Теодор ми обясни точно как да изчислявам дните си на овулация. Нито пък да съм пропускала да „раздрънкам касата“, когато съм го искала.

И после чух:

— … на 29 октомври 1929 г.

— Ъ? — изтърсих аз. — Ама нали каза, че ще си тръгваш през 1926 г. На 2 август.

— Следи разговора, морков рошав — обади се съпругът ми. — В понеделник сутринта ще има препитване.

— Морийн, говорех за Черния вторник — поясни Теодор. — Бъдещите историци ще го нарекат „най-голямата катастрофа на пазара за акции в цялата история“.

— Искаш да кажеш, като през 1907 г.?

— Не съм много сигурен какво е станало през 1907 г., защото както ти казах, изучих внимателно само историята на десетилетието, което смятах да прекарам тук — от годината след края на тази война до 1929 г. Тези десет години след Първата световна война…

— Задръж! Докторе, казахте „Първата световна война“… Първата?

— Доктор Джонсън, ако не броим този Златен век — от 11 ноември 1918 до 29 октомври 1929 г. — през целия век ще се водят войни. Втората световна ще избухне през 1939 г. и е по-дълга и по-гадна от тази. Войни ту избухват, ту стихват — най-вече избухват — чак до края на века. Но през следващия век, двадесет и първия, е много по-зле.

— Тед — обади се татко, — онзи ден, когато обявиха войната… ти просто говореше истината така, както си я виждал. Нали?

— Да, сър.

— Защо тогава се записа в армията? Това не е твоя война… капитан Лонг.

Теодор отговори много тихо:

— За да спечеля уважението ти, прадядо мой. И да накарам Морийн да се гордее с мене.

— Кхъ-кхъ! Добре! Надявам се, че никога няма да съжалите, сър!

— Никога!

 

 

Четвъртък наистина беше много напрегнат ден; двете с Елинор с помощта на всички мои и нейни големи деца и с много помощ от страна на сержант Теодор като мой адютант, с известна помощ от мъжете ни и от татко успяхме да стъкмим официална църковна сватба само за двадесет и четири часа.

О, трябва да призная, че ние с Елинор предварително бяхме свършили доста работа — бяхме съставили плановете и списъците с гостите, бяхме предупредили свещеника, портиера и снабдителя веднага след като това стана възможно след първото телефонно обаждане на Брайън, отпечатахме поканите във вторник, в сряда нейните двама най-добри писари надписаха пликовете, после две от моите и две от нейните момчета разнесоха поканите с молба за отговор по телефона в офиса на Джъстин и т.н., и т.н.

Успяхме да облечем булката правилно и навреме, защото сержант Теодор прояви нов неочакван талант: на дамска шивачка… не, дамски шивач. Вече бях постигнала основната си цел — да използвам особения телепатичен талант на Елинор, като накарах Теодор да ме закара в къщата на Елинор в южния край на града в четвъртък сутринта. Там й изложих проблема си и ускорих нещата, като си смъкнах дрехите веднага щом с Ел се заключихме в личния й апартамент. После Елинор изпрати прислужницата си да доведе Теодор.

Ще пропусна потните подробности. След още половин час Елинор ми докладва:

— Морийн, миличка, Теодор си вярва на всяка думичка, която ни е казал — на което Теодор възрази, че всеки един Наполеон във всяка една лудница е убеден също толкова твърдо в онова, което казва.

— Капитан Лонг — отговори му Елинор, — малцина мъже виждат добре реалността; според мене това няма и значение. Вие ми казахте истината такава, каквато я знаехте, когато ми разказахте за дома си в бъдещето, и пак ми казахте истината, когато ми съобщихте, че обичате Морийн. Тъй като и аз я обичам, се надявам да спечеля и известна част от вашата обич. А сега, моля ви, ако ми позволите да стана… благодаря ви, сър! Доставихте ми огромно удоволствие.

Веднага след това се натъкнахме на конфликт във времето: как да закараме сватбената рокля на Елинор.

— Защо ни е шивачка? — попита Теодор. — Елинор, онова шкафче ей там не крие ли в себе си шевна машина „Сингер“? Мамо Морийн, ти не ми ли беше казала, че с Нанси имате еднакви мерки?

Съгласих се, че ние с Нанси можем да си разменяме дрехите.

— Аз съм с два сантима и половина по-широка в бедрата и горе-долу със също толкова — в бюста. Но, Лазарус, ние не смеем и да докоснем роклята на Елинор — чакай само да я видиш.

Беше великолепен тоалет от бял сатен, обилно избродиран с перлички. Имаше и воал от белгийска дантела и триметров шлейф.

Всички пари на света не биха били достатъчни да се ушие сватбена рокля от такова качество за няколкото часа, след които щеше да потрябва.

Елинор донесе роклята. Теодор й се възхити, но като че ли не миряса.

— Елинор, дай да я направим плътно по тялото на мама Морийн и тогава ще е тъкмо по мярка на Нанси. Какво бельо ще носи освен комбинезона? Корсет? Сутиен? Гащички?

— Никога не съм напъхвала Нанси в корсет и тя казва, че никога няма и да сложи! — заявих аз.

— Браво на Нанси! — съгласи се Елинор. — Ще ми се и аз никога да не бях го слагала. Мо, на Нанси не й трябва сутиен. Ами долни гащи? С тази рокля не може да носи кюлоти. И в „Емъри бърд“, и в „Харцфелд“ има от късите гащи… но ако направим роклята толкова тясна, колкото би трябвало, те ще се очертават.

— Без гащи! — постанових аз.

— Всички дърти брантии там ще разберат, че е без гащи — рече колебливо Елинор.

Обясних й в стил Чосър липсата ми на интерес към това, какво си мислят дъртите брантии.

— Ще й сложа колан с жартиери. Тя може да го смени с чорапогащи, когато се преоблича за тръгване.

— Тогава може да си обуе и долни гащи — добави Теодор.

Направо се изумих.

— Ама че си и ти, Теодор! Шашна ме. Че за какво са й на булка долни гащи?

— Най-мъничките, оскъдните, миниатюрните момичешки гащички, каквито продават днес, искам да кажа — не кюлоти. Та да може Джони да й ги събуе, като легнат, мила. Символична дефлорация, древен езически ритуал. С това тя разбира, че е омъжена.

Двете с Ел се изкикотихме.

— Да не забравя да го кажа на Нанси.

— Аз пък ще го кажа на Джонатан, за да изпълни обреда както трябва.

През следващите двадесет и пет минути Теодор беше страшно зает, аз нито мърдах, нито шавах, а Елинор току му подаваше карфици. Не след дълго Ел попита:

— Лазарус, къде си се учил да шиеш дамски дрехи?

— В Париж, след около сто години.

— Да не бях те питала. Ти мой потомък ли си? Както си на Морийн?

— Щеше ми се да съм. Обаче не съм. Ала съм женен за три твои потомки… Тамара, Ищар и Хамадриад. И освен това съм съсъпруг на друг твой потомък, Айра Уедърал. Вероятно имаме и други връзки, но аз проверих архивите само за собствените си предци. Не бях се сетил, че ще те срещна, Ел. Почти свърших. Да продължаваме ли като я мина на машината? Или да я занесем на твоята дамска шивачка?

— Морийн? — обади се Ел. — Ще ми се да подложа роклята на риск. Имам доверие на Лазарус — искам да кажа, на мосю Жак Ноар. Но не бих я рискувала за сватбата на Нанси без твое разрешение.

— Нищо не мога да преценя за Теодор, Лазарус или както там се казва днес — имам предвид този тук жребец, който ме третира като шивашки манекен. Но… сержант, не ми ли споменахте, че сам сте прекроили брича си? Закърпили сте го?

— Oui, madame.

— Oui, madame разправяй на старата ми шапка. Къде сте си зарязали гащите, сержант? Винаги трябва да знаете къде са ви гащите!

— Аз знам къде са! — възкликна Ел и ги донесе.

— На коленете, Ел. Обърни ги наопаки и погледни — аз също се надвесих и се загледах в шевовете. След малко се обърнах. — Ел, не виждам къде са преправени.

— Аз виждам. Ето тук. Оригиналният конец е избелял едва-едва. Конецът, който той е използвал, е в същия нюанс като плата отвътре — плата, който не е бил излаган на слънце.

Съгласих се.

— Ммм… да, след като го гледам на по-силна светлина. Ако се вгледам по-внимателно.

Ел вдигна поглед.

— Нает си, момче. Квартира, храна, десет долара на седмица и всички мацки, които успееш да докопаш.

Теодор като че ли се замисли.

— Ами… става. Макар че за това, последното, обикновено ми плащат допълнително.

Ел го погледна изненадано, после се засмя весело, спусна се към него и започна да трие цици в ребрата му.

— Съгласна съм с условията ви, капитане. Каква е таксата ви за жребец?

— Обикновено вземам най-доброто от котилото.

— Дадено!

 

 

Сватбата беше прекрасна, а нашата Нанси бе ослепително красива във великолепната рокля, която й стоеше идеално. Мари беше шаферка, Ричард — шафер. И двамата — в бели празнични дрехи. Джонатан беше с официален костюм, вратовръзка в перлено-сиво с перлена игла, сиви раирани панталони и гети. Теодор, в униформа, му беше шафер; татко беше с униформа, окачил многобройните си медали, и бе церемониалмайстор; Брайън беше прекрасен с ботушите си, офицерския портупей, шпори, сабя, медалите от 1898-ма, зеленикавия си жакет и с карамфил в петлицата.

Карол също беше шаферка, почти толкова ослепителна, колкото и булката, в роклята си от резедав тюл и с букета. Брайън младши беше другият церемониалмайстор и бе облечен в абитуриентския си костюм, който само преди две седмици беше чисто нов — двуредно синьо сако и първите му дълги панталони. Държеше се съвсем като възрастен.

Джордж беше натоварен с едно-единствено задължение — да се грижи Удроу да не вдига шум и да се държи прилично; бе му позволено при необходимост да прилага сила. Татко даде на Джордж тези инструкции в присъствието на Удроу… и Удроу наистина се държа много прилично. На него винаги можеше да се разчита, щом действаше в свой личен интерес.

Доктор Дрейпър изобщо не се впусна в онези глупости, с които преподобният Тимбърли едва не провали моята сватба… и само след малко нашата Нанси вървеше обратно по пътеката между редовете, хванала подръка съпруга си под звуците на традиционния сватбен марш. Въздъхнах с облекчение. Беше идеална сватба, без никакви издънки и си помислих как ли щеше да изгуби ума и дума госпожа Пуританка, ако бе видяла болшинството от семействата на младоженците преди трийсет и шест часа зад заключените врати да празнува Деня на Карол с нежна оргия.

Това беше първото празнуване на един празник, който щеше да се разпространи като вълна из цялата Диаспора на човешката раса; Денят на Карол, Кароловден, Рожденият ден на Каролита (не беше!), Фиеста де Санта Каролита. Теодор ни беше казал, че този ден се е превърнал (щеше да се превърне) в летния ритуал за плодородие по всички планети. После бе вдигнал наздравица с шампанско за посвещаването на Карол в жена, а Карол беше отговорила на наздравицата с голяма сериозност и достойнство… след това в носа й влязоха мехурчета, тя се разкиха и се разкашля и трябваше да я утешаваме.

Нито тогава знаех, нито сега знам дали Теодор е осенил втората ми дъщеря с благодатта, за която тя копнееше. Мога да кажа само, че им дадох всякаква възможност. Но с Теодор човек никога не знае.

В събота следобед се състоя събрание на настоятелите на фондация „Айра Хауард“. Съдията Спърлинг беше дошъл с тази цел чак от Толидо: съдията Спърлинг, господин Артър Дж. Чапман, Джъстин Уедърал, Брайън Смит, сержант Теодор… и аз. И Елинор.

Щом съдията Спърлинг си прочисти гърлото, аз разбрах сигнала и понечих да се оттегля. Тогава Теодор стана да излиза с мене.

Настана раздвижване и резултатът беше, че останах и Елинор също остана, защото щом тръгнахме към вратата и Теодор се запъти натам. После обясни, че Хауардовите семейства в своята постоянна организация признават пълното равенство на половете… и като председател на „Хауард“ в своето собствено време, присъстващ на това събрание по любезната покана на организацията на „Хауард“ от XX век, по съвест не би могъл да участва в събрание, от което са изключени жените.

След като веднъж прескочи тази летва, събранието продължи с това, че Теодор повтори предсказанието си за 11 ноември 1918 г. — че тогава ще свърши войната — последвано от предсказанието му за Черния вторник, 29 октомври 1929 г. След като го разпитаха, той изясни последното като спомена девалвацията на долара — от двадесет долара за унция злато до трийсет и пет за унция.

— Президентът Рузвелт ще го направи чрез декрет, макар че Конгресът ще го ратифицира… но това ще стане чак в началото на 1933-та.

— Само момент, сержант Бронсън или капитан Лонг, или както там се казвате — да не би да твърдите, че полковник Рузвелт ще се върне? Трудно бих го преглътнал. През 1933 г. той ще е на… ъ-ъ… — господин Чапман млъкна и се замисли.

— На седемдесет и пет — намеси се съдията Спърлинг. — Какво му е толкова необикновеното, Артър? Аз съм по-стар и нямам никакво намерение скоро да се оттеглям.

— Не, джентълмени, не — обади се Теодор. — Не Теди Рузвелт. Франклин Рузвелт. В момента е помощник-секретар на господин Джоузефъс Даниълс.

Господин Чапман поклати глава.

— Това ми е още по-трудно да го повярвам.

Теодор му отговори доста сприхаво:

— Няма никакво значение в какво вярвате, съветнико. Господин Рузвелт ще встъпи в длъжност и скоро след това ще затвори всички банки, ще събере пялото злато и сертификати за злато и ще смъкне долара. Доларът никога няма да си върне сегашната стойност. Петдесет години по-късно унция злато ще сменя бясно цената си — от около сто долара до близо хиляда за унция.

— Младежо — произнесе се господин Чапман, — вие говорите за анархия.

— Не съвсем. И по-зле става. Много по-зле. Повечето историци наричат втората половина на този век „Смахнатите години“. Социално Смахнатите години започват в края на следващата световна война. Но от икономическа гледна точка Смахнатите години започват на Черния вторник, 29 октомври 1929 г. През останалата част от този век, ако не поддържаш силни кеш-позиции, ризата ти от гърба ще смъкнат. Но този век дава също и големи възможности почти във всяка една дисциплина.

Господин Чапман закри лице с ръце. Забелязах, че е решил твърдо да не вярва на нищо. Но Джъстин и съдията Спърлинг си размениха някои странични реплики, а после съдията рече:

— Капитан Лонг, бихте ли ни казали какви са тези „големи възможности“?

— Ще се опитам. Светска авиация — за пътници и за товари. Железниците ще се озоват в тежко положение и никога няма да успеят да се възстановят. Към сегашните филми ще се добави и звук — говорещо кино. Телевизия. Стереовизия. Пътувания в космоса. Атомна енергия. Лазери. Компютри. Всевъзможна електроника. Рудници на Луната. По астероидите. Движещи се магистрали. Крионика. Изкуствени манипулации в генетиката. Лична броня. Слънчеви екрани. Замразена храна. Хидропоника. Микровълнови печки. Някой от вас да познава Д. Д. Хариман?

Чапман се изправи.

— Съдия, предлагам да закрием заседанието.

— Сядай, Артър, и се дръж прилично. Капитане, разбирате колко шокиращи са предсказанията ви, нали?

— Съвсем сигурно — отговори Теодор.

— Единственият начин да изслушвам съпричастно думите ви е да си спомням промените, които съм виждал през целия си живот. Ако вашето предсказание за края на войната се окаже точно, тогава, мисля, трябва да приемем съвсем сериозно всичко казано от вас.

 

 

На 30 юни ние с Карол и всички деца разцелувахме и двамата на изпроводяк. След това се прибрах вътре и щом колата на капитан Бозел потегли, се усамотих да си поплача.

Това лято идваха все по-лоши и по-лоши новини.

Едва през късната есен започна да личи, че надвиваме над Централните сили. Кайзерът абдикира и избяга в Холандия и тогава разбрахме, че ще победим. Дойде фалшивото примирие и радостта ми беше помрачена от мисълта, че не е 11 ноември.

А после беше сключен и истинският мир — точно навреме, на 11 ноември. Всяка камбана, всяка свирка, сирена и рог — всичко, което издаваше някакъв звук, прозвуча едновременно.

Но не и за нашия дом. В четвъртък Джордж донесъл вкъщи „Канзас сити поуст“. В репортажа за жертвите беше отбелязано: „БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ ПРИ АКЦИЯ — Бронсън, Тео., ефр., КСМО.“