Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (18) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XVIII.
Ергенлък

Не съм експерт по това как се управлява една завладяна страна, така че ще се въздържа от критики към политиката на президента Патън спрямо Далекоизточните територии. Скъпият ми приятел и съпруг доктор Джубал Харшо ми разправя, че по неговата времева линия (код „Нийл Армстронг“) политиката към победения враг била съвсем различна — по-скоро политика на поддържане, отколкото на сурови мерки.

Ала и двете политики (и по двете времеви линии) са се оказали пагубни за Съединените щати.

През периода 1952–1982 не ми се удаде нито един истински случай да приложа знанията си по японски език и правопис. Но след двайсет и четири века заради моето владеене на японски Джубал ме помоли да приема един странен ангажимент, след като се бях преместила от стажант-подмладителка в Корпуса на времето. Изходът на дългата и сурова война между Съединените щати и Японската империя беше злощастен и за двете страни по всички времеви линии, наблюдавани от Кръга Ороборос — и по тези, при които Съединените щати „побеждаваха“, и по онези, по които „победител“ беше Японската империя, като например времева линия седем (код „Феърейкърс“), по която императорът и Reichsführer-ът си разделиха континента по средата, покрай Мисисипи.

Математиците от Корпуса на времето, оглавени от Либи Лонг, и банката им от компютърни симулатори, наблюдавани от Майкрофт Холм (компютъра, водил революцията на Луната по времева линия три), се опитаха да определят може ли да се създаде ревизирана история, в която Японо-американската война от 1941–1945 г. никога да не се е случвала. И ако може, дали би спряло да се влошава положението на Земята след тази война по всички изследвани времеви линии?

За целта Корпусът се нуждаеше от агенти преди 1941 г. в Япония и Съединените щати. Агентите за Съединените щати не бяха проблем, тъй като в Буундок разполагаха с изобилни запаси на американския английски, американската история и култура от XX век според Грегорианския календар, както и с жители на Терциус, които бяха живели в тази култура: Лазарус Лонг, Морийн Джонсън, Джубал Харшо, Ричард Кембъл, Хейзъл Стоун, Зеб Картър, Хилда Мей Бъроуз, Дийти Картър, Джак Бъроуз и други — и по-специално Ан, Честен свидетел. Знам, че нея я изпратиха. А вероятно и други.

Но жителите на Телус Терциус, запознати с японския език и култура от XX век според Грегорианския календар, се колебаеха между „нула“ и „такива не съществуват“. Имаше двама от китайски произход, Дон Ксия и Марси Чоу-Му, които физически наподобяваха японските норми, но и двамата нямаха представа нито от японски език, нито от японска култура.

Аз не бих могла да мина за японка — рижите японки се срещат горе-долу толкова често, колкото и косматите риби — но можех да говоря и да пиша на японски — разбира се като туристка. Така че взеха едно разумно решение: ще отида там като туристка — туристка изключение, която си е направила труда да понаучи нещичко от езика, културата и историята на Нипон.

Турист, който си прави труда да учи подобни неща за една страна, винаги е добре дошъл, ако се държи учтиво според техните правила за учтивост. Лесно ще е лекомислено да заявим, че всеки турист би трябвало да го прави, но всъщност това е трудна работа и гълта много време и пари. На мене езиците ми се удават и ми е приятно да ги уча. Така че на седемдесетгодишна възраст знаех пет съвременни езика, включително и родния си.

Значи оставаха около хиляда, които не знаех, и около три милиарда души, с които нямах общ език. Прекалено много работа — направо Танталови мъки.

Но бях добре екипирана за ролята на безобидна туристка в Япония по време на десетилетието преди голямата война от 1941–1945 г. Така че заминах и ме приземиха в Макао — място, където рушветът е норма и с пари можеш да постигнеш почти всичко. Бях въоръжена с обилно количество пари и три много истински паспорта: в единия пишеше, че съм канадка, във втория — американка, а според третия бях британка.

Заминах с ферибот за Хонконг — място, което почти може да мине за почтено, ала въпреки това и там прекалено уважаваха парите. Дотогава бях разбрала, че по онова време в Далечния изток нямат добро мнение нито за британците, нито за американците, но канадците все още не им вдъхваха особена неприязън и затова използвах паспорта, според който съм родена в Британска Колумбия и живея във Ванкувър. Един холандски кораб, „Руйс“ ме закара от Хонконг в Йокохама.

Прекарах една чудесна година, 1937–1938, в скитосване из Япония — спях в местни ханове, храних мъничките сърнички в Нара, останах без дъх пред гледката на Фуджи-сан призори, кръстосвах Вътрешното море с малък очукан параход, наслаждавах се на красотите на една от най-прекрасните страни и култури, като през цялото време събирах данни в имплантираното, командвано от гласа ми записващо устройство — горе-долу като това, дето използвам в момента.

Освен това вътре в себе си носех и „намирач“, какъвто нося и сега, и фактът, че още не са ме намерили, за мене означава, че в Главната квартира на Корпуса на времето не знаят на коя планета се намирам. Предполага се, че апаратурата е достатъчно фина, за да проследи агент, пропуснал рандеву, без значение къде се намира, щом той е на въпросната планета.

Това беше лошата новина. А сега и добрата: по време на онази година, прекарана в Япония, на няколко пъти чух за друга червенокоса англичанка-американка-канадка, която обикаляла из империята и изучавала японските градини. Говорела японски и хората разправяха, че приличала на мене, макар че това последното не означава почти нищо: ние, кокорчовците, всичките им изглеждаме еднакви, само дето червената коса винаги се забелязва, а владеенето на японски съвсем определено се набива на очи.

Била ли съм — ще бъда ли изпратена обратно, на друго посещение в предвоенна Япония? Дали съм влязла в примка на времето? Парадоксът хич не ме тревожи; агентите на Времето са свикнали с примките, аз вече съм в примка за годината 1937/38: първия път съм прекарала тази година в Канзас сити.

Ако съм в примка (тройна) в Япония през 1937/38 г., значи разтрояването по личната ми времева линия се случва след сегашния момент… което означава, че Пиксел ще предаде съобщението и ще ме спасят. Парадокси във времето не съществуват — всички привидни парадокси могат да се разплетат.

Но тази нишка е твърде тънка, за да закача надеждите си на нея.

 

 

Вторник, 5 август 1952 г., времева линия две, започна като тъжен ден за Морийн… сам-самичка за първи път в живота ми, сама с досадното задължение да изчистя старата фермерска къща, да я заключа и да се отърва от нея. Но поне за едно денят беше радостен. Животът ми на омъжена жена приключи, когато Брайън се разведе с мене; вдовството ми приключи, когато Сюзън се омъжи; това досадно задължение беше началото на ергенлъка.

 

 

Пети август 1952 г. беше началото на моя ергенлък, защото тогава реших, че от този ден нататък с мене ще се държат като с мъж, що се отнася до правата и привилегиите — иначе ще вдигам врява чак до Бога. Вече нямах семейство, не можех да раждам, не си търсех съпруг, бях финансово независима (че и отгоре!).

Не смятах да бъда агресивна. Ако един джентълмен ме пропуснеше да мина първа през вратата, щях да приема любезния жест и да му благодаря. Джентълмените обичат да правят малки галантни жестове; дамите обичат да ги приемат изящно, с усмивка и любезна дума.

Споменавам го, защото през седемдесетте години имаше много жени, готови най-безмилостно да разгонят фамилията на някой мъж, само заради малка любезност: да предложи стол на една жена или да й подаде ръка на влизане или на излизане от колата. Тези жени (малцинство, ала крайно противно малцинство, което сякаш беше навсякъде) се отнасяха към традиционната любезност като към кръвна обида. Постепенно започнах да ги наричам наум „Лесбийската мафия“. Не знам дали всички са били хомосексуални (макар и да съм сигурна за някои), но поведението им ме караше да ги слагам в един кюп.

Ако сред тях имаше и такива, които не са лесбийки, то къде ли си намираха хетеросексуални партньори? Що за мухльо би се примирил с такава грубост у една жена? Мъчно ми е да го казвам, но през 1970 г. мухльовци имаше всякакви и то в изобилие. Мухльовците вземаха връх. Мъжествените мъже, галантните джентълмени, онези, които не чакат някой да ги ръчка, се намираха все по-трудно.

 

 

Основният проблем при изнасянето ми бяха книгите: кои да запазя, кои да раздам, кои да взема със себе си. Мебелите и разните дреболии — от тенджерите и тиганите до чаршафите — щях да ги предоставя предимно на благотворителни организации. Живяхме в тази къща двайсет и три години. Повечето мебели бяха също на толкова години. След като цял рояк шавливи дечица беше работил по тях, пазарната им стойност беше твърде ниска, за да оправдае запазването им — тъй като нямах намерение да си създавам истински дом в обозримо бъдеще.

За пианото се поколебах. Беше ми старо приятелче; Брайни ми го беше подарил през 1909 г. — още тогава го беше купил от втора (трета?) ръка; то беше първото доказателство, че „Брайън Смит асоушиейтс“ наистина е минала от червено на черно. Брайън беше платил за него четиринайсет долара на търг.

Не! Ако имах намерение да осъществя плановете си, не трябваше да влача със себе си много багаж. Пиано можеш да си наемеш навсякъде.

След като реших да изоставя пианото, вече ми беше лесно да вземам решения, така че се захванах с книгите. Кой да ти повярва, че една къща може да побере толкова много книги?

Вкарах вътре голямата маса; започнах да опаковам върху нея книгите, които щях да складирам тук. Вкарах и малката масичка за чай — на нея слагах тези, които щях да взема със себе си. Масичките за карти — за книгите, които щях да дам на „Добра воля“. Или на Армията на спасението. Който дойдеше първи, той щеше да вземе всичко — дрехи, книги, спално бельо, мебели, всичко — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Но първо трябваше да дойдат да го вземат.

След час продължавах упорито да си повтарям: Не! Недей да се захващаш да четеш нищо! Ако трябва да го прочетеш, слагай книгата при онези, дето ще вземеш със себе си.

И тогава чух котешко мяукане.

— Ох, това момиче! Сюзън, какво ми стори? — рекох си аз.

Преди две години бяхме останали без котка поради трагичната смърт на Капитан Блъд, внук на Шарже д’афер — внезапна смърт: някакъв шофьор го беше ударил на булевард „Рокхил“ и бе офейкал. През изминалите дотогава четирийсет и три години никога не бях оставяла къщата без котка. Склонна съм да се съглася с господин Клеменс, който бе наел три котки, след като се бе преместил в дома си в Кънектикът, за да придобие новата къща атмосфера на обитаема.

Но този път реших да продължа борбата без котка. Патрик беше на осемнайсет години, Сюзън — на шестнайсет. Всеки бе получил Хауардовия си списък. Съвсем предсказуемо беше, че в близкото бъдеще и двамата ще излетят от гнездото.

Котките си имат един основен недостатък. След като веднъж осиновиш котка, вече си вързан за дял живот. Искам да кажа, за целия живот на котката. Тя не говори човешки език и не разбира неизпълнените обещания. Ако я изоставите, умира и призракът й ви преследва нощем.

На вечеря в деня, когато убиха Капитан Блъд, всички едва докоснахме храната и на никого не му се говореше. Най-накрая Сюзън се обади:

— Мамо, да започваме ли да преглеждаме обявите? Или ще отидем в Хуманното общество?

— Защо, миличка? — съвсем умишлено се направих на гьон.

— За котенце, разбира се.

Така че си казах репликата:

— Едно коте живее петнайсет години или повече. Когато вие двамата напуснете семейството, ще продадем къщата, тъй като нямам намерение да се мотая самичка из четиринайсетстайна къща. И какво ще стане с котката?

— Нищо. Защото няма да има котка.

 

 

Някъде след две седмици Сюзън закъсня малко от училище. Влезе и рече:

— Мамо, трябва да изляза за час-два. Имам да свърша нещо.

Носеше кафяв хартиен плик.

— Да, миличка. Мога ли да попитам къде ще ходиш и по каква работа?

— Ами по тази — тя остави плика на кухненската маса. Той се килна настрани и от него излезе едно котенце. Сладко котенце — мъничко, чистичко, черно-бяло — като излязло от стихотворение на господин Елиът.

— Ох, Божичко! — възкликнах аз.

— Всичко е наред, мамо. Вече й обясних, че не може да живее тук — обади се Сюзън.

Котето ме погледна ококорено, после приклекна и взе да мие бялото си жабо.

— Как се казва? — попитах аз.

— Няма си име, мамо. Няма да е честно да я кръстим. Ще я нося в Хуманното общество, за да я приспят, без да я заболи. Това трябва да свърша.

 

 

Бях много твърда със Сюзън — сама щеше да храни котето. Щеше да чисти кутията му с пясък и да го сменя, когато стане нужда. Тя ще го учи да използва вратичката за котки; да се грижи да бъде ваксинирано и ако стане нужда, да го носи до ветеринарната клиника на „Плаза“. Котето си е нейно и само нейно, и когато се омъжи и напусне дома, трябва да знае, че е длъжна да го вземе със себе си.

Котето и момичето изслушаха всичко това с ококорени очи и сериозни физиономии и двете се съгласиха с условията. А аз се опитах да не се сприятелявам с тази котка — нека да си гледа само Сюзън и да се привързва само към нея.

Но вие как ще постъпите, ако една черно-бяла пухкава топчица приклекне пред вас на задни крачета, изпъчи тлъсто коремче, размаха седемсантиметровите си лапички покрай ушите си и ви изтърси пределно ясно:

— Моля те, мамо… хайде да се борим, моля те!

Въпреки това Сюзън беше решила да вземе котето със себе си. Така и не обсъдихме въпроса повторно, но уговорката си оставаше.

 

 

Отидох до входната врата — котки никакви. Тогава отидох до задния вход.

— Влезте, ваше височество.

Нейно височество, принцеса Поли Пондероза Пенелопа Пичфъз, влезе с парадна стъпка и с гордо вирната опашка. („Е, сети се най-после! Както и да е, но повече да не се повтаря! Какво има за обяд?“) Приклекна пред кухненския шкаф, в който държахме котешката храна.

Омете цяла консерва от сто и седемдесет грама риба тон и дроб, поиска си още и се справи също толкова успешно с телешкото в собствен сос, после хапна за десерт известно количество хрупки, като спираше от време на време, за да се отърка в коленете ми. Най-накрая спря и започна да се мие.

— Поли, я да ти видя лапичките! — Не беше в обичайния си безупречен вид и никога не я бях виждала толкова гладна. Къде ли се беше губила през последните три дена?

След като прегледах лапичките й, вече бях сигурна, че е миткала по улиците. Намислих си няколко мрачни въпроса, които смятах да задам на Сюзън, когато ми се обади по телефона. Ако се обадеше. Но междувременно котката беше тук, беше си у дома и следователно в момента аз отговарях за нея. Когато тръгнех да се изнасям, трябваше да я взема със себе си. Беше неизбежно. Сюзън, щеше ми се да беше останала неомъжена само още съвсем малко, колкото да те напляскам по дупето.

Намазах лапичките й с вазелин и пак се захванах за работа. Принцеса Поли заспа върху купчина книги. И да й липсваше Сюзън, не ми го каза. Май беше склонна да се примири и с една-единствена слугиня.

Към един часа на обяд все още подреждах книги и се опитвах да реша дали да мина само със студен сандвич или да се разшетам и да отворя кутия доматена супа. Точно тогава звънецът на входната врата звънна. Принцеса Поли вдигна глава.

— Очаквате някого? Може би Сюзън?

Отидох да отворя.

Не беше Сюзън. Доналд и Присила.

— Влизайте, милички! — отворих вратата широко. — Гладни ли сте? Обядвали ли сте? — не им зададох никакви други въпроси. Има едно стихотворение на Робърт Фрост, много известен през онзи век по онази времева линия, „Смъртта на наемния работник“, в което четем: „У дома е мястото, където, щом се върнете, ще ви приемат“. Две мои деца си бяха дошли у дома. Просто се радвах, че имам къща, в която мога да ги приема, и чаршафи, които да им постеля. Котките и децата не бяха променили плановете ми — но плановете можеха да почакат. Радвах се, че не бях успяла да разчистя предния ден, четвърти, понеделник — щях да ги изпусна и тримата. Трагедия!

Веднага се заех да им спретна обяд с изискани гозби; наистина отворих две консерви доматена супа „Кембъл“.

— Чакайте сега да видим. Имаме доста не много изсъхнала торта, останала от сватбата, и две кила ванилов сладолед, който изобщо не отворихме. Вие двамата колко можете да изядете?

— Много!

— Прис е права. Днес нищо не сме яли.

— Ох, Боже мили! Сядайте. Я бързо хапнете малко супа, пък после ще видим какво искате. Бекон с яйца? Овесена каша?

— К’во да е — отговори синът ми. — Ако е още живо, ще му откъсна главата.

— Я се дръж прилично, Дони — скастри го сестра му. — Първо ще хапнем супа, мамо.

Докато обядвахме, Присила ме попита:

— Защо книгите са струпани тук, мамо?

Обясних, че смятам да се изнеса и да продам къщата. Децата ми се спогледаха; и двамата добиха жален, почти убит от скръб вид. Погледнах първо единия, после — другия.

— Я по-весело — окуражих ги аз. — Няма нищо тъжно. Не ме гонят никакви срокове и този дом е ваш. Искате ли да ми кажете какво става?

Какво ставаше си личеше до голяма степен от състоянието им: мръсни, уморени, гладни и без пукната пара. Имаха някакви проблеми с баща си и мащехата си и бяха напуснали Далас „завинаги“.

— Ама, мамо, ние не знаехме, че смяташ да продаваш къщата… Ще намерим къде другаде да отидем… защото с Дони вече никога няма да се върнем там!

— Няма защо да бързате — усмихнах се аз. — Не сте на улицата. Да, смятам да продам къщата, но ще си намерим друг покрив над главата. Точно сега е моментът да продадем тази къща, защото казах на Джордж Стронг — той се занимава с недвижими имоти — че ще е свободна, след като Сюзън се омъжи. Хммм… — отидох до видеотелефона и набрах „Хариман и Стронг“.

На екрана се появи женско лице.

— „Хариман и Стронг, инвестиции. Хариман ентърпрайзис. Обединени индустрии.“ С какво мога да ви бъда полезна?

— Обажда се Морийн Джонсън. Бих желала да говоря с господин Хариман или господин Стронг.

— И двамата отсъстват. Можете да оставите съобщение. Или можете да говорите с господин Уоткинс.

— Не. Свържете ме с Джордж Стронг.

— Съжалявам. Искате ли да говорите с господин Уоткинс?

— Не. Просто предайте на господин Стронг следното съобщение: Джордж, обажда се Морийн Джонсън. Къщата вече е свободна и се обаждам, за да ти предложа първия отказ, както ти обещах. Изпълних обещанието си, но смятам да приключа с това днес. Така че ще се обадя в „Джей Си Никълс къмпани“.

— Задръжте, моля — лицето й беше заменено с цветна градина, а гласът й — със сиропирана версия на „В една всекидневна от XVIII век“.

После се появи Джордж Стронг.

— Здравейте, госпожо Джонсън. Радвам се да ви видя.

— За тебе съм Морийн, стари друже. Обадих се да ти кажа, че се изнасям. Ако си още навит, сега е моментът. Искаш ли я още?

— Ще ми свърши работа. Имаш ли някаква цена предвид?

— Да, разбира се. Точно двойно колкото си склонен да платиш.

— Е, бива си го за начало. Давай да се пазарим.

— Само още нещо, Джордж. Трябва ми нова къща, по-малка. С три спални и някъде близо до Югоизточното шосе. Имаш ли подръка нещо такова?

— Май да. По-точно от другата страна на шосето и близо до шосе „Шоуни мишън“. Искаш ли да се сменим?

— Не, смятам да те одера. Искам да я наема за тази година с автоматично подновяване на договора, освен ако не съм заявила други намерения три месеца предварително.

— Добре. Да мина ли утре да те взема? В десет часа? Искам да поогледам твоята съборетина, да ти изтъкна недостатъците й и да ти смъкна цената.

— Добре, значи десет часа. Благодаря ти, Джордж.

— Удоволствието е мое, Морийн.

 

 

— Сега всички телефони в Далас са триизмерни. Как така в Канзас още използват плоски екрани? Защо не се модернизират? — попита Доналд.

— Въпрос на пари — отвърнах аз. — Доналд, отговорът на всеки въпрос, който започва със „защо не…?“ е „пари“. Но в случая мога да ти съобщя и други подробности. Оказа се, че пробно въведените в Далас телефони не могат да оправдаят вложените средства и триизмерните телефони ще бъдат извадени от употреба. За цялата история виж в „Уолстрийт джърнъл“ Броевете от последното тримесечие са в библиотеката. Статията е излязла в продължение на шест поредни броя на първа страница.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса. Ако питаш мене, могат да използват и димни сигнали.

— Радвай се, че си го повдигнал и се възползвай от възможността, която ти предлагам. Доналд, ако имаш намерение да се оправяш в джунглата там отвън, ще трябва „Уолстрийт джърнъл“ и други подобни издания, като например „Икономист“, да ти станат любимите комикси. Сладолед и торта? — добавих аз.

 

 

Настаних Присила в стаята на Сюзън, а Доналд — в тази на Патрик, точно до банята ми. Легнахме си рано. Горе-долу към полунощ се събудих и станах да пишкам. Не си направих труда да паля лампата, защото лунната светлина осветяваше всичко. Точно се готвех да дръпна казанчето и чух един ритмичен звук, който не можех да сбъркам с нищо: скърцане на легло. Изведнъж цялата настръхнах.

Прис и Дони бяха напуснали дома ми почти бебета — бяха на две и четири годинки; сигурно не знаеха, че стените в тази къща пропускат звука като стените на палатка. О, Боже! Горките дечица.

Притаих се. Ритъмът се ускори. След това чух как Присила започна да стене, а Доналд — да сумти. Скоро след това скърцането спря и двамата въздъхнаха. Чух как Присила каза:

— Имах нужда от това. Благодаря ти, Дони.

Гордеех се с нея. Но беше време да побързам — колкото и да не ми се искаше, трябваше да ги изловя на местопрестъплението. Иначе не бих могла да им помогна.

Секунди по-късно почуках на вратата на Доналд.

— Милички? Може ли да вляза?