Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (2) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

II.
Райската градина

Спомням си Земята.

Познавах я, когато беше чиста и зелена — прекрасната невеста на човечеството — сладка, сочна и гальовна.

Говоря за собствената си времева линия, разбира се — под номер две и с кодово име „Лесли льо Кроа“. Но най-известните времеви линии — онези, които ги следи Времевият корпус за Кръга на Ороборос — по времето, когато съм родена, са представлявали една-единствена линия. Родена съм през 1882 година по грегорианския календар — само девет години след смъртта на Айра Хауард. През 1882 година населението на Земята е било някакви си милиард и половина.

Когато напуснах Земята само век по-късно, то беше прехвърлило четирите милиарда и се роеше на всеки тридесет години.

Спомняте ли си онази древна персийска басня за удвояващите се оризови зърна на шахматната дъска? Четири милиарда народ са нещо доста по-голямо от оризово зрънце — много скоро шахматната дъска вече не ви стига. По една от времевите линии земното население се разду до над тридесет милиарда и най-накрая апокалипсисът връхлетя; по друга краят дойде още преди да прехвърлят десетте милиарда. Но по всички времеви линии доктор Малтус се смя последен.

Няма смисъл да оплакваме трупа на Земята — също толкова глупаво би било да плачем над празната какавида, когато пеперудата излети оттам. Но аз съм неизлечимо сантиментална и винаги ще ми е тъжно заради онова, което се случи със Старата къщурка на човечеството.

Детството ми беше щастливо и прекрасно.

Не само живеех на Земята, когато тя беше млада и хубава, но извадих и късмета да се родя сред една от най-прекрасните градини — Южен Мисури, преди хора и булдозери да опустошат зелените й хълмове.

Освен късмета с месторождението извадих и особено големия късмет да съм дъщеря на баща си.

Бях още съвсем малка, когато татко ми рече:

— Обична ми дъще, ти си една малка аморална негодница. Знам го, защото си се метнала на мене: умът ти щрака точно като моя. Ако не искаш този недостатък да те съсипе, трябва сама да си измислиш правила и да живееш според тях.

Помислих си за онова, което ми беше казал, и ми стана топло и хубаво отвътре. „Малка аморална негодница…“ Татко така добре ме познаваше!

— Какви правила да следвам, тате?

— Трябва сама да си ги избереш.

— Десетте Божи заповеди?

— Има и по-добри. Десетте Божи заповеди са за куците и сакати мозъци. Първите пет служат единствено за облага на поповете и властимащите; вторите пет са полуистини — нито пълни, нито адекватни.

— Добре, кажи ми за вторите пет. Какво трябва всъщност да гласят?

— Няма да ти наливам акъл в кофата, ленивке — трябва сама да го проумееш! — той се изправи внезапно, а аз се изтърколих от скута му и една не тупнах по дупе на земята. Така си играехме. Ако шавах бързо, се приземявах на крака. Ако не — точка за него. — Анализирай Десетте Божи заповеди — нареди ми той. — И ми кажи какво трябва да гласят. Междувременно ако само веднъж чуя за сръдни, когато майка ти те прати да си поговорим, по-добре си подложи читанката отзад в гащичките.

— Татко, ти няма да го направиш!

— Само пробвай, рошличке, и ще видиш. Обичам да те тупам.

Празна заплаха — и един шамар не съм изяла от него, след като пораснах достатъчно, за да разбирам за какво ми се карат. Но дори и преди това никога не беше ме удрял толкова силно, че да ме заболи дупето. Само сърцето ми се свиваше.

Татковият периметър беше Висшето правосъдие, а наказанията на мама бяха съвсем друго нещо. Тя се оправяше със средното и с низшето — с тънка жилава шибучица. Ох!

Баща ми страшно ме разглези.

Имах четирима братя и четири сестри: Едуард, роден през 1876 г.; Одри — през 1878, Агнес — 1880, Том — 1881, през 1882 г. съм дошла на бял свят аз, Франк се роди през 1884, после, през 1892 — Бет, Люсил — 1894. Джордж — през 1897 г. Аз отнемах на баща ми време, колкото три мои братчета и сестричета, че и отгоре. Да речем — колкото четири. Сега, като си мисля за това, не разбирам защо се занимаваше с мене повече, отколкото с другите. Но без съмнение фактът, че прекарвах повече време с баща си, свърши работа.

Две стаи на първия етаж вкъщи представляваха клиниката и кабинета на баща ми. Прекарвах повечето си свободно време там — книгите му страшно ме привличаха. Според мама не трябваше да ги чета — медицинските книги бяха пълни с неща, в които една дама просто не би трябвало да се рови. Не подобава на дама. Неприлично е.

Баща ми й беше казал:

— Госпожо Джонсън, в тези книги има някои грешки, които аз ще посоча на Морийн. Що се отнася до по-многобройните и по-важни истини, доволен съм, че Морийн иска да ги научи. „И ще познаете истината, и истината ще ви освободи“ — Евангелие от Йоана, глава 8, стих 32.

Майка ми намусено прехапа устни и не отговори. За нея Библията беше последната дума… докато татко бе свободомислещ — факт, който по онова време не признаваше дори и пред мене. Но баща ми познаваше Библията много по-добре от мама и вечно я затапваше с някой цитат — според мене много нечестен похват при спорове, но той се нуждаеше от това предимство, за да се справи с нея. Майка ми беше голям инат.

Мненията им се разминаваха за много неща. Но си имаха правила, които им позволяваха да живеят заедно, без да се стига до кръвопролития. Не само да живеят заедно, а и да споделят едно легло и да си раждат бебета едно през друго. Цяло чудо.

Мисля, че татко беше установил повечето правила. По онова време и на онова място от само себе си се разбираше, че бащата е главата на семейството и то трябва да го слуша. Може да не ми повярвате, но по онова време сватбеният обред изискваше булката да обещае, че ще се подчинява на мъжа си — винаги и във всичко.

Ако познавам майка си (а всъщност не я познавам), тя не е спазила това обещание по-дълго от половин час.

Но си бяха изработили практични компромиси.

Мама командваше домакинството. Бащиното ми царство бяха клиниката и кабинетът, както и плевнята, и външните постройки и всичко, свързано с тях. Баща ми се занимаваше с всички финансови въпроси. Всеки месец даваше на майка ми пари за домакинството, които тя харчеше, както намери за добре. Но той изискваше от нея да си записва разходите и всеки месец проверяваше счетоводството.

Закусвахме в седем, обядвахме по пладне, вечеряхме в шест часа; ако заради медицинската му практика се налагаше баща ми да яде по друго време, той уведомяваше мама — по възможност предварително. Но семейството сядаше на масата в определения час.

Ако татко беше там, той държеше стола на майка ми; тя му благодареше, после сядаше и тогава сядахме и ние. Татко четеше молитвата — сутрин, обед и вечер. В отсъствието на баща ми брат ми Едуард настаняваше майка ми и тя четеше молитвата. От време на време караше някой от нас да изрече благодарностите — да се упражняваме. После се хранехме — и да се лигавиш на масата беше само една степен по-долу от държавна измяна. Но на децата не се налагаше да продължават да седят и да се въртят на стола, докато чакат възрастните да се наядат — всеки можеше да помоли за извинение и да стане от масата. Ала не можеше да се върне — дори ако откриеше, че е направил ужасна грешка, като например да забрави, че тази вечер има десерт. (Но мама се смиляваше и позволяваше на детето да си изяде десерта в кухнята… ако преди това е нямало хленчове и лиготии.)

В деня, когато най-голямата ми сестра Одри постъпи в гимназията, баща ми разшири протокола. Както обикновено той настани мама на масата, след което тя каза:

— Благодаря, докторе.

Едуард, който беше с две години по-голям от Одри, настани по същия начин сестра ми на масата — но след като мама седна.

— Какво се казва, Одри? — попита мама.

— Казах го, мамо.

— Аз не чух.

— Благодаря, Еди.

— Моля, Од.

А после и ние, останалите, седнахме на масата.

И оттук нататък, щом някое момиче постъпваше в гимназията, по-голямото от него момче беше посвещавано в обреда.

В неделя обядвахме в един часа, защото всички освен татко ходехме на неделно училище, а заедно с него — на църква.

Баща ми не се бъркаше в кухнята. Мама не стъпваше в клиниката и в кабинета, дори за да почисти. Наемахме чистачка или някоя от сестрите ми вършеше тази работа, а като пораснах достатъчно, започнах да чистя и аз.

По неписано правило, което не се нарушаваше никога, нашите живееха в мир и покой. Според мен приятелите им ги мислеха за идеалната двойка, а техните рожби — за „онези хубави деца на Джонсън“.

Наистина, мисля, че бяхме щастливо семейство — всичките девет деца и родителите ни. Изобщо не си и помисляйте, че като сме живели при такава строга дисциплина, не сме се забавлявали. Страшно се забавлявахме — и вкъщи, и навън.

Но веселбата си я правехме преди всичко сами. Спомням си времена, години по-късно, когато като че ли американските деца не можеха да се забавляват, ако не разполагат с цял куп електрически и електронни джаджи. Ние нямахме такива измишльотини, но не ни липсваха. Горе-долу по онова време господин Едисон беше измислил електрическата крушка, а професор Бел — телефона, но тези чудеса на съвременността не бяха достигнали в Тийбс, окръг Лайл, щата Мисури. Що се отнася до електронните играчки, думата „електрон“ тепърва щяха да я измислят. Но братята ми имаха шейни и каручки, а момичетата — кукли и шевни машини — играчки; имахме и много игри, които бяха обща собственост — домино, дама, шах, пръчици, лото, анаграми…

Навън се забавлявахме с игри, за които не трябваше нищо или почти нищо. Играехме една разновидност на бейзбола, наречена „скраб“, за която трябваха от трима до осемнадесет играчи плюс доброволните усилия на кучета, котки и една коза.

Имахме и други животни: от един до четири коня в зависимост от годината; крава на име Клитемнестра; кокошки, токачки, патици, чат-пат зайци и само едно лято — свиня на име Гуреливка. Баща ми продаде Гуреливка, когато се оказа, че не можем да ядем прасе, което сме гледали. А и нямаше нужда да гледаме прасета — на баща ми му плащаха по-често с пушена шунка и бекон, отколкото с пари.

Всички ходехме на риболов, а момчетата ловуваха. Щом някое момче станеше достатъчно голямо, за да държи пушка (доколкото си спомням, като навършеше десет години), баща ми го научаваше да стреля. Учеше ги и да ловуват, но това не съм го виждала — момичетата не ги вземаха на лов. Не желаех да имам нищо общо с дрането и корменето на зайчета-байчета, а те бяха обичайният им дивеч, но страшно исках да се науча да стрелям… и направих грешката да го кажа на глас, точно когато майка ми можеше да ме чуе. Тя избухна.

— По-късно ще си поговорим за това — пошушна ми татко.

И си поговорихме. Горе-долу след година, когато ми стана обичай да возя баща ми, щом го повикат някъде, без майка ми да знае, той започна да крие в каручката, отзад, под чувалите, малка пушка… и Морийн се научи да стреля… а особено добре научи как да не се застреля и всички правила за безопасност при работа с огнестрелно оръжие. Баща ми беше търпелив учител, който изискваше съвършенство.

Месец-два по-късно той ми рече:

— Морийн, ако запомниш на какво съм те научил, то може и да ти помогне да живееш по-дълго. Надявам се да е така. Тази година няма да се занимаваме с пистолета — ръцете ти още не са укрепнали достатъчно.

За нас, децата, целият свят беше игрище. Беряхме диви къпини, ходехме за орехи, търсехме шишарки и трънки. Правехме си излети и пикници. Когато някой от нас започнеше да се източва на ръст и да усеща копнежи — нови и прекрасни — ухажването също ставаше навън — викахме му „задиряне“.

Семейството ни не пропускаше да отбележи празниците — единадесет рождени дни, годишнината от сватбата на нашите, Коледа, Нова година, свети Валентин, рождения ден на Вашингтон, Великден, Четвърти юли (двоен празник — нали тогава и аз имах рожден ден) и Деня на признанието на десети август. Най-хубаво беше на Окръжния панаир — „най-хубаво“, защото баща ми участваше в надбягването с каруци и предупреждаваше пациентите си тази седмица да не се разболяват или да отиват при другия лекар, доктор Чадуик. Седяхме на пейките и преграквахме от викане… макар баща ми рядко да обираше залозите. После идваха Вси светии и Денят на благодарността и ето ти пак Коледа.

Това си е цял месец празници и всичките се празнуваха с шумно въодушевление.

А имаше и такива непразници, когато сядахме около масата и се надпреварвахме да вадим ядките от орехите, а татко и Едуард се надпреварваха да ги чупят, а мама или Одри ни четяха на глас за Кожения чорап или за Айвънхоу или пък Дикенс. Или пък пукахме пуканки и правехме топки от тях (всичко започваше да лепне!) или месехме шоколадови бонбони, или се събирахме покрай пианото и мама свиреше — тогава беше най-хубаво.

Имаше зими, когато всяка вечер си играехме на игри с правопис, защото Одри се беше заела много сериозно с това. Тя се разхождаше с речника на Макгъфи под едната мишница и „Американският правопис“ на Уебстър под другата с отнесен поглед и с мърдащи устни. Вечно побеждаваше в семейните игри — ние си го и очаквахме: състезанието обикновено беше между нея и Едуард, а аз се борех за второто място.

Одри се справи добре: първо място по правопис в прогимназията в Тийбс, когато беше в шести клас, а на другата година замина чак за Джоплин, за да участва в регионалното състезание — само за да я бие някакво си гадно момченце от Рич хил. Но когато постъпи в гимназията, победи и в регионалното състезание и замина за Джеферсън сити, където спечели златен медал за най-добър правопис в Мисури. Майка ми и Одри отпътуваха заедно за столицата на щата за финалите и представянето — с карета до Бътлър, оттам — с железница до Канзас сити и пак с железница — до Джеферсън сити. Сигурно щях да й завиждам — задето пътува, а не за златния медал — ако точно по онова време не се гласях да замина за Чикаго. Но това е друга история.

Особено добре си спомням един горещ юлски следобед — „циклон“, реши баща ми. И няма шега, няма измама — този ден минаха три торнада, едното — съвсем близо до къщата ни.

Нямаше страшно — веднага щом притъмня, татко ни изпрати в укритието против бури и много внимателно помогна на мама да слезе по стълбите — тя пак беше в положение… трябва да е била със сестричката ми Бет. Останахме там три часа на светлината на газен фенер, пихме лимонада и ядохме захарните бисквитки на майка ми — дебели, вкусни и засищащи.

Баща ни беше застанал на горното стъпало, а капандурата бе отворена, докато над нас не прелетя парче от плевнята на Ритърови.

Тогава майка ми му кресна — за първи и единствен път в наше присъствие:

— Докторе! Влизай вътре веднага! Нямам намерение да оставам вдовица, само за да си докажеш, че на всичко можеш да се опреш!

Баща ми послушно слезе долу, като преди това залости капака.

— Мадам — рече той, — както винаги срещу вашата логика не може да се възразява.

Всеки от нас си имаше определени домашни задължения горе-долу от шестгодишна възраст нагоре. Те бяха записвани и проверявани — по-късно и аз възпитавах собственото си котило, по-голямо от това на майка ми, според нейните правила.

О, моите правила не бяха точно като тези на майка ми, защото не живеехме в една и съща обстановка. Например едно от най-важните задължения на братята ми беше сеченето и цепенето на дърва; синовете ми не цепеха дърва, защото домът ни в Канзас сити се отопляваше с въглища. Обаче се грижеха за пещта, мъкнеха въглища, чистеха пепелта, влачеха я от мазето нагоре по стълбището и я изхвърляха.

На моите момчета не им се налагаше да носят вода, за да се къпем — в Канзас сити имахме течаща вода. И така нататък — синовете ми работеха също толкова здраво, колкото и братята ми, но по друг начин. Градската къща с електричество, газ и пещ с въглища не може да създаде условия за тежки домашни задължения като в селска къща през „веселите деветдесет“. Къщата, в която отраснах, нямаше течаща вода, никаква канализация, нито пък парно. Светехме си с газени фенери и свещи. На горния етаж печки нямаше… но решетки в тавана пропускаха нагоре топлия въздух.

Нашата беше една от най-големите къщи в градчето и вероятно най-модерната, тъй като татко бързо възприемаше всяко наистина полезно изобретение веднага щом то можеше да се намери. В това той съзнателно подражаваше на господин Самюел Клеменс.

Според баща ми господин Клеменс бе един от най-умните, а може би и най-умният човек в Америка. Господин Клеменс беше със седемнадесет години по-възрастен от татко. Баща ми за първи път се беше запознал с „Марк Твен“ от историята за Скачащата жаба. Оттогава четеше всичко от господин Клеменс, което успееше да докопа.

В годината, когато съм се родила, татко писал на господин Клеменс, за да изрази възхищението си от „Наивници в чужбина“. Господин Клеменс му изпратил любезен и изпълнен с хумор отговор; баща ми го окачи в рамка на стената в клиниката си. Оттук нататък татко пишеше на господин Клеменс след всяка новоизлязла книга на Марк Твен. Като пряк резултат от това малката Морийн беше изчела де що има издадени произведения на господин Клеменс, сгушена в ъгъла на бащината си клиника. Майка й не четеше такива книги — смяташе ги за вулгарни и пагубни за морала.

Принудена съм да предположа, че майка ми познаваше неморалните книги по миризмата, тъй като никога, ама никога не беше чела нещичко от господин Клеменс.

И така, тези книги си стояха в клиниката и аз ги изгълтвах там от кора до кора заедно с още книги, които не се и мяркаха във всекидневната — не само медицински, но и такива безсрамно подривни неща като лекциите на полковник Робърт Ингерсол и (най-хубавото от всичко) есетата на Томас Хенри Хъксли.

Никога няма да забравя онзи следобед, когато прочетох съчинението на професор Хъксли за „Гадаренската свиня“.

— Татко — обадих се аз дълбоко развълнувана, — през цялото време са ни лъгали!

— Сигурно — съгласи се той. — Какво четеш?

Казах му.

— Е, за днес си чела достатъчно. Професор Хъксли е силно лекарство. Нека да поговорим за това. Ти как се справяш с Десетте Божи заповеди? Готова ли си с окончателната версия?

— Като че ли — отговорих.

— Засега колко са?

— Като че ли шестнадесет.

— Твърде много са.

— Ако просто ми позволиш да махна първите пет…

— Не и докато живееш в моята къща и ядеш от хляба ми. Виждала си ме да ходя на църква и да пея химни, нали така? Дори не проспивам проповедите. Морийн, преструвката е крайно необходимо умение за оцеляване… където и да е, когато и да е. Да чуем последната ти версия на първите пет.

— Татко, ти си много гаден човек и ще свършиш зле.

— Не и докато мога да увъртам. Стига инат.

— Тъй вярно. Първа заповед: да отдаваш публично дан на Бога, предпочитан от обществото, без да се кикотиш и дори да се усмихваш в шепа.

— Давай нататък.

— Не си създавай истукани, които могат да подразнят властимащите, особено госпожа Пуританка — и exempli gratia, точно затова в учебника ти по анатомия клиторът не е показан. Това няма да се хареса на госпожа Пуританка, защото тя няма такъв.

— Или пък може нейният да е колкото банан — допълни баща ми, — но тя да не иска никой да разбере. При цензурата няма логика, но също като при рака е много опасно да не й обръщаш внимание, когато се прояви. Мила ми щерко, целта на втората заповед е просто да подсили първата. „Истукан“ е всеки идол, който може да съперничи на официалния Бог — това няма нищо общо със скулптурата и резбата. Давай нататък.

— Не произнасяй напразно името Божие… което значи: недей да ругаеш, не казвай дори „пусто да остане“ или „невидяло се“, или „мътните го взели“, или да използваш някоя от онези, лошите думички или каквото и да било, което мама може да сметне за вулгарно. Тате, тука има нещо, което няма смисъл. Защо „вагина“ е чиста дума, а пък „путка“ — мръсна? Разгадай ми я тази гатанка.

— Както излизат от устата ти и двете са мръсни, мушморок, освен ако не си приказваш с мене… а тогава ще използваш латинските медицински термини от уважение към професията ми и белите ми коси. Разрешава ти се да казваш под носа си англосаксонския синоним само ако никой не те чуе.

— Понякога ми харесва, но не успях да анализирам защо. Номер четири…

— Чакай малко. Прибави към номер три: не кълцай инфинитивите и не раздърпвай причастията. Избягвай граматичните грешки и употребените не на място думи. Почитай благородната английска реч, езика на Шекспир, Милтън и По и той ще ти служи до края на живота ти.

— Татко, ама това беше без да искам! Исках да…

— Оправдавай се, оправдавай се. Я да чуем номер четири.

— Заповед номер четири. Ходи на църква в неделя. Усмихвай се и се дръж прилично, но гледай да не лицемерничиш прекалено. Не позволявай на децата си — ако и когато имам деца — да играят пред къщи в неделя или да вдигат твърде много шум вътре. Поддържай църквата с дела и пари, без да е твърде показно.

— Морийн, добре го каза. Само за жена на проповедник си.

— Ох, ама си и ти, татенце — по-скоро бих станала курва!

— Двете не са несъвместими. Continuez, ma chère enfant.

— Mais oui, mon cher papa. Почитай баща си и майка си пред очите на другите. Но напуснеш ли веднъж дома си, животът си е твой. Не ги оставяй да те водят за носа. Mon papa, ти сам го каза… ама на мене не ми харесва особено. Аз те почитам, защото така искам. И нямам нищо против мама — просто говорим на различни езици. Но съм й благодарна.

— Избягвай благодарността, миличката ми — тя причинява киселини в стомаха. Като се ожениш и аз умра, ще поканиш ли Адел да живее при тебе?

— Ъ… — млъкнах. Нямах отговор.

— Помисли си! Помисли си много внимателно още сега… защото всеки отговор, който би дала прибързано, докато гробът ми е още пресен-пресен, няма как да не е погрешен. Следващото.

— Не убивай. Тоест, това означава да не лишаваш от живот неоправдано никого. Другите убийства са няколко вида и всеки от тях трябва да бъде анализиран. Все още работя над това, татко.

— И аз. Само помни, че човек, който яде месо, е на същото морално равнище като касапина.

— Тъй вярно. Не прелюбодействай… това означава: не забременявай, не хващай срамна болест, не давай повод на госпожа Пуританка дори да те подозира и преди всичко — не позволявай съпругът ти да се усети; това ще го направи нещастен… а може и да се разведе с тебе. Татко, мисля, че аз изобщо няма да се изкуша от прелюбодеяние. Ако Бог беше решил жената да има повече от един мъж, щеше да направи повече мъже… а не едва да стигат.

— Кой каза бил решил? Че не му чух името.

— Казах „Бог“, но знаеш какво имам предвид!

— Знам, знам. Затъваш в теология — бих предпочел да вземаш лауданум. Морийн, когато някой говори за волята Божия и за намеренията Господни или природни — в случай че го е страх да каже „Господ“, — веднага разбирам, че пробутва фалшиво златно кюлче. Понякога на себе си, както ти току-що направи. Да прозреш морален закон във факта, че се раждат толкова мъже, колкото и жени, значи да наготвиш цяла тенджера яхния от една стридка; това е толкова хлъзгаво, колкото и „Post hoc, propter hoc“.

Що се отнася до твоята увереност, че никога няма да се изкушиш — още си с жълто около човката и само година след първия мензис… и си мислиш, че знаеш всичко, което трябва за заплахите на секса… също като всяко момиченце на твоите години в цялата история на човечеството. Така че давай! Прескочи плета със затворени очи. Разбий сърцето на съпруга си и съсипи достойнството му! Посрами децата си! Превърни се в махленски скандал! Нека тръбите ти се напълнят с гной и после някой касапин ти ги накълца в мръсна задна стаичка без обезболяващо. Давай, Морийн! Света го пиши загубен за любов. Защото тъкмо дотам ще те докара едно нескопосно прелюбодейство: освен това ще легнеш рано-рано в гроба, а децата ти никога няма да споменават името ти.

— Ама, татко, аз казах, че трябва да бягам от прелюбодейството — то е твърде опасно. Мисля, че мога да го избегна — усмихнах му се и изрецитирах:

Живяла девойка на име Елена…

Баща ми подхвана:

която се пазела неомърсена

чрез мисли за Господ,

и болест заразна

и за това, че да надуеш корем е опасно…

— Да, знам — нали аз те научих на това стихче. Морийн, ти не успя да споменеш най-безопасния път към благоразумното прелюбодеяние. И все пак знам, че си го чувала — споменах ти го в деня, когато те помолих да прецениш колко често мъжете в този окръг прескачат чужди плетища.

— Сигурно съм го пропуснала, татко.

— Знам, че го споменах. Ако ти се наложи, кажи на мъжа си какво те гризе, помоли го за разрешение, за помощ, помоли го да ти бъде опора.

— О, да! Ти наистина ми разказа за две такива двойки в нашия окръг… но така и не разбрах кои са.

— Не исках да разбереш. Затова те подведох малко.

— Досетих се, сър, нали ви познавам. Ала въпреки това не успях да се сетя кои са. Но татко, това ми изглежда толкова недостойно! И няма ли моят… ъ-ъ… съпруг да се разгневи ужасно?

— Може да се надуе, но няма да се разведе само задето си го попитала. После току-виж ти помогнал въз основа на здравата теория, че може да си навлечеш още по-голяма беля, ако каже „не“. И… — тук татко се подсмихна, — вероятно ще открие, че тази роля му харесва.

— Татко, аз съм шокирана!

— Тогава го преодолей. Безучастните съпрузи са нещо обичайно, откакто свят светува — всеки си е донякъде воайор… особено мъжете, но и жените не правят изключение.

— Чакай малко, моля те! Искам да поговорим още за това. За прелюбодейството.

— Точно това не искам. Помисли си за всичко, но да не съм чул и дума по темата поне две седмици напред. Следващата.

— Не кради! Тази не можах да я направя по-добра, татко.

— Би ли откраднала, за да нахраниш дете?

— Ъ-ъ… да.

— Помисли си и за други изключения: ще си поговорим за това след година-две. Но е хубаво общо правило. Защо обаче не искаш да крадеш? Имаш ум бръснач; сигурно можеш цял живот да се изхранваш с кражби. Защо не желаеш?

— Ъх…

— Недей да ми сумтиш.

— Татко, караш ме да побеснея! Не крада, защото съм прекалено горда, ма’а му ста’а.

— Точно така! Страхотно! По същата причина и не мамиш в училище и при разните игри. Гордост. Собствената ти представа за себе си.

„На себе си ти верен винаги бъди,

тъй както идва нощ след ден…

— … за никого не ще си ти фалшив.“ Да, сър.

— Обаче онзи израз не го произнесе правилно. Повтори го цялото, но този път както трябва: ти не крадеш, защото…

— … съм прекалено горда… мама му стара!

— Така. Представата за собствената ти гордост е най-силният възможен подтик към правилното поведение. Твърде горда, за да крадеш, твърде горда, за да мамиш, твърде горда, за да вземаш бонбонките на малките дечица или да буташ мънички патенца във водата. Морийн, моралният кодекс на едно племе трябва да се основава на племенното оцеляване… но при индивидуално-правилното поведение всичко се крепи на върха на гордостта, а не на личното оцеляване. Ето защо капитанът потъва с кораба си; ето защо „стражът умира, но не се предава“. Човек, който няма за какво да умре, няма и за какво да живее. Следващата заповед.

— Саймън Легри. Не лъжесвидетелствай срещу ближния си. Преди ти да ме поквариш…

— Кой кого е покварил? Аз съм въплъщение на високата нравственост… тъй като съвсем точно знам защо се държа, както се държа. Когато се захванах с тебе, ти нямаше никакъв морал и поведението ти беше наивно-безсрамно като на коте, което се опитва да се скрие на голия под.

— Да, сър. Та исках да кажа: докато ти не ме поквари, си мислех, че деветата заповед означава: не лъжи. Но всичко, което казва тя, е, че ако отидеш в съда да свидетелстваш, трябва да кажеш истината.

— Топло-топло.

— Татко, ама ти не ме остави да довърша!

— О, Морийн — моля за извинение. Продължавай.

— Казах „не изричай лъжи, които могат да наранят другите“, но имах намерение да добавя „… ама тъй като да знаеш предварително докъде могат да навредят, единственото сигурно правило е изобщо да не лъжеш“.

Доста дълго татко не каза нищо. Накрая се обади:

— Морийн, с тази няма да свършим за един следобед. Лъжецът е по-лош и от крадец… и все пак бих се разбрал по-скоро с лъжец, отколкото с някого, който се гордее, че казва истината, винаги истината и цялата истина независимо от всичко, което значи: „Без значение кого ще нарани това, без значение чий живот ще съсипе.“ Морийн, човек, който самодоволно се гордее, че казва само голата истина, е садист, а не светец. Има най-различни лъжи — неистини, измислици, неверни твърдения и т.н. Като упражнение за мускулите на ума…

— Умът няма мускули.

— Брей, че си ми умничка. Не продавай на краставичар краставици. Твоят ум няма мускули и точно това искам да оправя. Опитай да разделиш на категории с помощта на логиката различните видове неверни твърдения. После се решй кога и къде би могла да се използва морално всяка една, ако изобщо е възможно… а ако не — защо. Задачката трябва да ти попречи да вършиш пакости през следващите четиринадесет-петнадесет месеца.

— О, тате, толкова си ми добричък!

— Спри да се заяждаш или ще ти отупам праха от гащите. Донеси ми предварителен доклад след месец-месец и половина.

— Да бъде волята ти! Папа, имам и един специален случай: „Недей да лъготиш майка си, иначе ще ти измият устата със сапун за пране.“

— Поправка: „Недей да лъготиш майка си така, че да те хване.“ Ако някога й разкрия голата истина за нашите частни разговори, ще трябва да се махна от къщи. Ако хванеш Одри да се натиска с онзи съмнителен младок, дето напоследък все я търси, какво ще кажеш на майка си?

Е, с това татенцето ме изненада. Наистина бях хванала Одри да се натиска… и ме гризеше подозрението, че не е минало само с натискане. А това ме тревожеше.

— Нищичко няма да кажа на мама!

— Добър отговор. Но на мене какво ще кажеш? Знаеш, че не споделям моралистичното и пуританско отношение на майка ти към секса, както и че няма да използвам нищо от онова, което ми кажеш за Одри, за да я накажа, а само за да й помогна. Е, какво ще кажеш на татко си?

Усетих как стените ще ме смачкат — бях притисната между верността към татко и обичта си към кака, която винаги ми беше помагала и се бе държала добре с мене.

— Аз… такова… Хич нищичко няма да ти кажа, ’гати!

— Ура! Прескочи летвата, без дори да я закачиш! Адски си права, миличка: в училище не клюкарим, не правим признания от името на някой друг. Но недей да казваш „’гати“. Казва се „ега ти“, щом държиш да го кажеш.

— Да, сър. Хич нищичко няма да ти кажа, ега ти, за Одри и онзи, нейния. И, мили Боже, ако има такъв — нека сестра ми не забременее, защото майка ми ще се затръшка и въобще — ужасна работа. Да бъде твоята воля… ама не чак дотам. Морийн Джонсън. Амин.

— Хайде тогава да се справим бързо с номер десет и да минем към онези, които Мойсей не си е направил труда да свали от планината. Номер десет май не е проблем за тебе. Да си пожелавала нещо напоследък?

— Май не. Защо е забранено да пожелаваш жената на ближния си, но не и да пожелаваш мъжа на ближната си? Недоглеждане на Йехова или какво? Или наистина в днешно време ловният сезон за съпрузи е открит?

— Не знам, Морийн. Предполагам, че е просто надувка от страна на някои древни евреи, които дори не са могли да си представят, че на жените им ще се прииска да прескочат плета, след като си имат такива мъжаги и герои вкъщи. Старият завет не поставя жените кой знае колко високо — започва се още с това, че Адам хвърля вината върху майка Ева… а после става още по-зле. Но тук, в окръг Лайл, щата Мисури, това си е забранено… и ако някоя тукашна женичка те хване да мяташ белтъци към мъжа й, най-вероятно ще ти избоде хубавите зелени оченца.

— Нямам намерение да я оставя да ме хване. Но да предположим, че е обратното. Да предположим, че той ме желае или поне така изглежда. Ако например ме щипне по дупето?

— Ей, ей! Кой беше, Морийн! Кой го направи?

— Хипотетичен случай, mon cher pere.

— Много добре. Ако пак те щипне хипотетично, можеш да му отговориш хипотетично по няколко хипотетични начина. Можеш хипотетично изобщо да не му обърнеш внимание, хипотетично да се престориш, че десният ти gluteus maximus е зле — или той е левак?

— Не знам.

— Или да прошепнеш хипотетично: „Не тук. Да се срещнем след църква.“

— Татко!

— Ти повдигна въпроса. Можеш също хипотетично да го предупредиш, че ако още веднъж те щипне хипотетично, ще го издадеш на хипотетичния си баща, който си има и хипотетичен камшик, и хипотетична пушка. Можеш да ми го кажеш на ушенце или така да креснеш, че да го чуе цялото паство барабар с хипотетичната му жена. По избор на дамата. Чакай малко. Ти каза, че е нечий мъж, нали така?

— Не съм. Но мисля, че това се предполагаше в хипотезата.

— Морийн, щипване по задника е израз на съвсем определени намерения. Ако го насърчиш, то води след три кратки стъпки към копулация. Ти си млада, но физически си зряла жена, способна да забременее. Имаш ли намерение да добиеш женственост в пълна форма в съвсем недалечно бъдеще?