Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (9) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5

История

  1. — Добавяне

IX.
Долари и разум

Къде е тая проклета котка?

Не, не, връщам си думите назад. Пиксел, мама Морийн не искаше да каже това; тя просто е разтревожена и притеснена. Пиксел е добро момче, хубаво момче; това всеки го знае.

Ала да му се не види, къде се губиш, когато имам нужда от тебе?

 

 

Веднага щом се настанихме в новия си дом, тръгнахме да търсим котенце на Брайни, но не по магазините за домашни любимци. Не съм сигурна дали изобщо в Канзас сити през 1906 г. имаше такова нещо като магазини за домашни любимци — не помня да съм виждала такъв… Специални продукти за котки, като например прах против бълхи, си купувахме от Болницата за кучета и котки на ъгъла на Трийсет и първа улица и Главната. Но за да си намериш коте, трябваше да питаш и после да се ослушваш.

Първо получих разрешение да сложа бележка на дъската за бюлетини в училището на Нанси. После казах на бакалина, че си търсим котка, а след това — и на зарзаватчията, който всяка сутрин идваше с каруца в квартала и предлагаше пресни плодове и зеленчуци.

Голямата чаена компания „Атлантик и Пасифик“ продаваше стоката си по същия начин, но фургонът им минаваше само веднъж седмично, тъй като караше само чай и кафе, захар и подправки. Ала това означаваше, че покрива по-голяма площ с повече клиенти, ето защо шансовете да се намери коте бяха по-големи. Тъй че дадох телефонния ни номер — дом Линууд 446 — на шофьора и го помолих да се обади, ако чуе за някое котило, а после, тъй като го бях помолила за услуга, купих от него специалното предложение за седмицата — единайсет килограма захар за един долар.

Грешка — той настоя сам да внесе захарта, като рече, че единайсет кила е тежест, твърде голяма за една дама… и разбрах, че всъщност иска да ме докопа насаме. Избегнах ръцете му, като гушнах Брайън младши — тактика, на която ме бе научила госпожа Олшлагер, когато Нанси беше мъничка. Най-сигурно е с малко и много подмокрено бебенце, но всяко дете, достатъчно дребно, за да го вдигнеш на ръце, би отклонило надяващия се мъжкар от пътя и би го охладило. О, откачен изнасилвач то надали ще спре, но повечето доставчици (водопроводчици, техници и т.н.) не са изнасилвачи — те са просто най-обикновени разгонени мъже, които, ако им предложиш, ще се възползват. Проблемът е просто да ги отхвърлиш твърдо, ала внимателно, без да им уронваш достойнството. Точно така става, като гушнеш дете.

Освен това се оказа, че цял долар за захар беше твърде много за домакинския ми бюджет и още по-зле — не разполагах с шкаф, който би могъл да побере толкова много захар, без да влизат мравки… Накрая похарчих още шейсет цента за сейф за захар, поради което седмица по-късно сервирах за вечеря пържен качамак, вместо банички с кайма.

Пържения качамак сервирах с тънки ивици бекон, а прясната салата от глухарчета ми помогна да попълня менюто.

Вечерята беше тъничка, но най-накрая поднесох засищащ десерт, който успях да стъкмя с онова, което имах подръка: ябълкови кнедли с гъст сос.

Брайън не ми каза нищо за качамака, но ме похвали за кнедлите. А на първо число следващия месец ми рече:

— Мо, по вестниците пишат, че цените на храната се покачвали, въпреки че фермерите вдигат аларма. Сигурен съм, че за да въртиш тази голяма къща, ти трябват повече пари — ако ще да е само за ток, газ и сапун. От колко още имаш нужда на месец?

— Сър, не искам повече пари. Все ще се оправим някак.

— Сигурен съм, но след месец настъпват жегите. Не ми се ще да плащаш на ледаджията по начина, по който го правят някои домакини. Хайде да вдигнем издръжката с пет долара.

— О, много са ми!

— Нека я вдигнем и да видим какво ще стане. Ако ти останат пари, задели ги. В края на годината ще ми купиш яхта.

— Да, сър. Какъв цвят да бъде?

— Изненадай ме.

 

 

Успях да добавя пенита, петачета и десетачета към тия „пари за семки“ през месеците, като никога не купувах на вересия дори и от бакалина — което ни дойде таман, тъй като Брайън подхвана самостоятелен бизнес доста по-рано, отколкото очакваше.

След две години работодателят му, господин Фоунс, го беше направил младши съдружник, а после, през 1904 г. — помощник-управител. Шест месеца след като се преместихме в чудесната ни нова къща, господин Фоунс реши да се оттегли и предложи на Брайън шанс да се откупи.

Това беше един от малкото пъти, когато съм виждала мъжа ми да се чуди. Обикновено вземаше решения бързо, с леденото спокойствие на комарджия от речен кораб; този път като че ли беше угрижен — сложи си на два пъти захар в кафето и накрая забрави да го изпие.

По някое време рече:

— Морийн, трябва да се посъветвам с тебе по делови въпрос.

— Но, Брайън, аз нищичко не разбирам от делови въпроси!

— Изслушай ме, мила. Не искам да те притеснявам с делови въпроси. Вероятно няма да има и нужда да го правя пак. Но това засяга тебе и нашите деца.

Разказа ми в най-големи подробности какво му е предложил господин Фоунс.

Замислих се сериозно, след това казах:

— Брайън, значи според тази уговорка трябва да плащаш всеки месец на господин Фоунс как го каза… „пълзяща сума“?

— Да. Ако бизнесът докара по-голяма печалба от средната през последните няколко години, делът му нараства.

— Да предположим, че докара по-малко. Делът му спада ли?

— Не и под цифрата на пълзящата сума.

— Дори и ако бизнесът е губещ?

— Дори и ако е губещ. Да, това е част от предложението.

— Брайни, ама той какво ти продава? Сключваш договор, за да го издържаш неопределено…

— Не, само дванайсет години. Толкова се очаква да изкара.

— И като умре — край? Хммм… Знае ли за пралеля ми Борджия?

— Не, ако умре, не идва краят, затова скрий някъде това пламъче в очите си. Ако умре, парите отиват при наследниците му.

— Добре де, дванайсет години. Издържаш го дванайсет години. А на тебе каква ти е далаверата?

— Ами… получавам бизнес, който върви. Архив, записки и най-вече доброто му име. Ще имам право да използвам името „Фоунс и Смит, консултанти по минно дело“ — и той млъкна.

— И какво още? — попитах аз.

— Мебелировката на канцеларията и наемния срок. Канцеларията си я виждала.

Да, бях я виждала. Далеч на запад, та чак на майната си, срещу „Интернешънъл харвестър“. През пролетното наводнение от 1903 г., Брайни ходеше на работа с лодка. Чудех се какво ли търси там минна компания — мини нямаше, само черна кал оттам, та чак до Китай. И тежката воня на складовете.

— Брайни, защо канцеларията е там?

— Заради ниския наем. Ако си вземем също толкова голямо помещение на „Уолнът“ или на Главната, или чак на Петнайсета улица, ще ни струва четири пъти по-скъпо. Аз поемам и наема, разбира се.

Мислих усилено няколко минути.

— Сър, колко често е пътувал господин Фоунс по работа?

— Отначало или напоследък? Когато постъпих на работа при него, и той, и господин Дейвис пътуваха; аз си стоях в канцеларията. После той ме светна по въпроса какво очаквал от един оглед — това беше преди господин Дейвид да се пенсионира. А след това…

— Извинете ме, сър — искам да кажа, колко пъти е пътувал господин Фоунс миналата година?

— Ъ? Господин Фоунс не е правил огледи вече повече от две години. Един-два пъти ходи за пари. Два пъти — до Сейнт Луис и веднъж — до Чикаго.

— Все ти ли си газил в калта?

— И така може да се каже.

— Ти така му казваш, Брайни. Миличък, искаш да започнеш самостоятелен бизнес, нали?

— Знаеш, че искам. Само че това ми идва по-рано, отколкото си мислех.

— Сериозно ли ме питаш какво би трябвало да направиш — според мене? Или просто ме използваш като камертон, за да си подредиш мислите?

Той ми се усмихна мило.

— Може би донякъде и двете. Аз ще взема решението. Но наистина искам и ти да ми кажеш какво да правя, все едно зависи само от тебе.

— Много добре, сър. Но имам нужда от повече информация. Никога не съм знаела каква точно ти е заплатата — и сега не искам да знам; на съпругата не й подобава да пита за такива неща. Но кажи ми ето какво: тази цифра на пълзящата сума по-голяма ли е или по-малка от заплатата ти?

— Ъ? По-голяма е. Доста по-голяма. Дори да броим и премиите, които получих от някои сделки.

— Разбрах. Добре, Брайни… Откажи му. Утре сутринта иди и му го кажи. В същото време го натисни за повишение. Попитай го — не, заяви му, че очакваш заплата, равна на тази пълзяща сума, която той ти предлага да цица от бизнеса.

Брайни ме погледна стреснато, после се разсмя.

— Той ще получи удар.

— Може би да, може би не: Но, естествено, ще се ядоса. Разчитай на това и се дръж. Просто най-спокойно му кажи, че трябва да е честно. През последните две години все ти вършиш тежката и мръсна работа. Щом бизнесът може да си позволи да плаща на господин Фоунс такава сума, задето изобщо не работи, разбира се, може да плаща и на тебе толкова, задето се трепеш. Права ли съм?

— Ами… да. Но на господин Фоунс няма да му хареса.

— Изобщо не очаквам да му хареса. Той се опитва да те прецака; много ясно, че няма да му хареса да му пробутат същия номер. Брайни, татко ме е учил, че една сделка е честна, ако удържи на следната проверка: изглежда ли също така честно, като се обърне обратно, огледално? Изтъкни му го.

— Добре. Веднага щом падне долу от тавана. Мо, той няма да ми плаща толкова пари. Няма ли да е по-добре за мене да си подам оставката?

— Честно да ти кажа, Брайни, според мене, не. Ако просто се откажеш, той ще се развика колко нелоялен си бил, как те е взел като голобрад младок без никакъв опит и как те е научил на занаят…

— Е, в това има известна истина. Преди да ме наеме, имах някакъв опит под земята с оловото, цинка и въглищата от летните практики в училище. Но благородните метали не бях ги и помирисвал — всичко знаех само на книга. Така че докато работех за него, доста се поизучих.

— Тъкмо затова не трябва да подаваш оставка. Просто поискай да ти плащат, колкото ти е цената. Честното си е честно. Той може да си се оттегли и да ти плаща толкова, за да ръководиш бизнеса, докато сам се радва на чистата печалба.

— Направо ще роди бодливо свинче, още докато му го обяснявам.

— Не, ще те уволни. О, може пък и да ти излезе с контрапредложение — може да позабави нещата. Но че ще те уволни — ще те уволни. Брайни, удобно ли ще ти бъде на връщане да се отбиеш в магазина за канцеларско обзавеждане „Виандот“ и да купиш една пишеща машина „Оливър“? Моля-моля-моля? Не, по-добре ще е да я вземем под наем за един месец с условието наемът да влезе в цената, ако решим да я купим. Редно е да я пробвам, преди да хвърлим толкова много пари. Междувременно ще измислим бланките. Смятам, че звучи добре — „Брайън Смит асоушиейтс“. Консултанти по минно дело. Не, бизнес консултанти. Мини. Ферми и чифлици. Права върху минералите. Права върху петрола. Права върху водата.

— Ей, ама аз далеч не разбирам от всичко това!

— Ще се научиш — потупах корема си. — Още три месеца и това прасенце тук вътре ще раздрънка касата за нас. — Сетих се и за „двуглавия орел“, който татко набута в кесията ми на сватбата. Така и не го бях похарчила; почти бях сигурна, че Брайни не знае за него. Официалният сватбен подарък от татко беше чек, отишъл за мебелировката на оная кибритена кутийка, в която се нанесохме отначало.

— Миличък, гарантирам ти, че гладни няма да останем, докато докладваш за това бебе пред съдията Спърлинг. После парите от Фондацията трябва да ни стигнат за известно време… а ние с тебе можем да се пробваме да раздрънкаме касата още веднъж, преди парите от номер четири да свършат. Ако бизнесът дотогава не е започнал да печели, може би ще се наложи да си потърсиш работа. Но се хващам на бас, че отсега нататък винаги сам ще си си господар… и че най-накрая ще забогатеем. Аз вярвам във вас, сър. Тъкмо затова се омъжих.

— Така ли? Аз пък мислех, че е заради нещо друго — наперената ми пишка.

— Е, и заради това, признавам. Допълнителен фактор. Но недей да сменяш темата. Отдал си на господин Фоунс повече от шест изпълнени с напрегнат труд години — като през голяма част от това време си бил далече от къщи — и сега той иска да те направи свой чирак, да те зароби за жълти стотинки. Опитва се да те издои като крава. Покажи му, че си го разбрал… и че няма да му го позволиш.

Съпругът ми кимна сериозно.

— Няма да му го позволя. Знаех какво се опитва да направи. Но трябваше да мисля за тебе и за децата.

— Ти мислиш. И ще мислиш. И винаги си мислил.

 

 

Брайън се прибра рано на другия ден. Мъкнеше очукана пишеща машина „Оливър“. Остави я и ме целуна.

— Мадам, влях се в редиците на безработните.

— Наистина ли? О, доброто ми момче!

— Аз съм неблагодарен негодник. Не съм по-добър от разбойниците и сигурно съм такъв. Бил се държал с мене като със син, като с родна плът и кръв. И сега да му причиня такова нещо. Смит, махай се оттук! Напусни сградата; не ща да ти виждам повече физиономията. Да не си посмял вече да вземеш и една хартийка от тази канцелария. Като консултант по минно дело си свършен — ще разглася из целия бранш колко ненадежден, изцяло вятърничав и безкрайно неблагодарен си ти!

— Не ти ли дължеше пари?

— Цяла заплата, предизвестие за уволнение две седмици предварително и дялово участие от онази сделка със „Силвър плюм“ в Колорадо. Отказах да се разкарам, докато не ми плати. С голяма неохота ми даде парите, като продължаваше да коментира по мой адрес — Брайни въздъхна. — Мо, много се разстроих, като го слушах какви ги приказва. Но си и отдъхнах. Свободен — за първи път след повече от шест години!

— Нека ти напълня ваната. Ще вечеряш по хавлия и после — право в леглото. Горкичкият ми Брайни!

 

 

Стаята ми за шиене се превърна в офис. Инсталирахме телефон „Бел“ в добавка към домашния номератор и ги сложихме един до друг до пишещата машина. На бланката ни бяха изписани и двата номера, както и този на пощенската кутия. Вътре в офиса държах и бебешко легълце и кушетка, на която подремвах. Враждебността на господин Фоунс като че ли не ни беше засегнала, а може би ни беше и помогнала. Първата работа, която свърших на машината, бяха съобщения до сто и петдесет човека и фирми, че „Брайън Смит асоушиейтс“ се включва в бизнеса… и обявява нова политика.

— Мо, идеята е, че се осланям на собствената си преценка. Бих разговарял с всекиго тук, в Канзас сити — първото посещение е безплатно. Ако ще пътувам, трябва да ми се плати билета за влак, по два долара на нощ за хотел, по три долара — за храна, разходи като конюшня под наем, както си му е ред, плюс такса за консултация… всичко това — предварително. Предварително, защото докато работех за господин Фоунс, разбрах колко невъзможно е да накараш клиента да плаща за умрял кон. Фоунс го постигаше като им висеше на главата, чак докато не получеше на ръка разписка за сума, равна на предвидените разходи; пращаше я по-нагоре и очакваше минимална печалба… или повече, ако можеше да изстиска.

И точно с тази такса моите методи ще се различават от тези на „Дейвис и Фоунс“. Аз ще използвам официален подписан договор, който предоставя на клиента по-нататък две възможности за избор. Четирийсет долара на ден…

— Какво!!!

Брайън го беше казал сериозно.

— Господин Фоунс вземаше от клиентите толкова за моите услуги. Скъпа моя, има много адвокати, които вземат по толкова per diem за чистичка хубава работа в топлата съдебна зала. Аз искам да ми се плаща по толкова, задето се влача насам-натам, шляпам в калта и понякога пълзя през мини, в които е вечно студено и обикновено мокро. За тези пари те ще получават най-добрата ми професионална оценка колко би струвала разработката на тази мина, включително капиталните инвестиции, които се изискват, преди да натоварят първия си тон руда… и най-доброто ми предположение, основаващо се на статии, геоложки изследвания и други фактори, дали биха могли да извлекат печалба… защото това, че в минното дело повече пари отиват под земята, отколкото се вадят от нея, е тъжен факт.

Това ми е работата, Мо. Не копаенето. На мене ми плащат, за да казвам на хората да не копаят. Да престанат да губят и да бягат. Често не ми вярват и тъкмо затова се налага да настоявам да ми плащат предварително.

Но от време на време ми се е случвало щастието да кажа на някого: „Давай, давай! Ще ти струва толкова и толкова пари… но ще ги избиеш и още ще спечелиш.“

И точно оттук идва и втората възможност — онази, която наистина предпочитам. При нея с клиента си играем на залагания. Аз смъквам моя моята такса и вместо това вземам няколко пункта в мрежата. Ще вземам най-много пет пункта и няма да правя оглед за повече пари от разходите плюс такса от петнайсет долара на ден минимум. Тази скоба оставя мегдан да се пазаря.

А сега… Можеш ли да ми напишеш едно писмо образец, в което се обяснява схемата на тарифите? Как те могат да получат най-доброто от нас на стандартна цена. Или ще рискуваме с тях на много по-ниска цена и те пак ще получават най-доброто от нас.

— Слушам, шефе.

 

 

Видяхме се с пари. Забогатяхме. Но аз не подозирах колко много сме забогатели и го разбрах чак след четирийсет години, когато обстоятелствата ни принудиха да оценим всичките си имоти и да пресметнем колко струват. Но това стана чак след четирийсет години, а не се знае дали ще стигна до онези събития.

Печелехме особено добре заради една странност на човешката психология… или на тези, обладани от златната треска, което може да не е едно и също. Например…

Пристрастените към хазарта, онези, които вечно играят на лотария, на ротативки и на разни други игри, почти винаги залагат на това, че ще забогатеят, ако заложат сума, която не могат да избият с печалба. Всеки се вижда като каубоя Уомак… и не иска да дели щастливата си звезда с някакъв си там наемник, ако ще да е за мизерни пет пункта. Така че ако сколасаше криво-ляво да я събере, човекът си плащаше пълната такса, като не спираше да мърмори.

 

 

Сетих се, че не съм ви разказала за Нелсън и Бети Лу, и за Случайните числа и господин Ренуик. Така става, когато си оперативен агент на Корпуса на времето — всички времена ти изглеждат еднакви и темпоралната последователност губи значението си. Добре де, попълвам пропуска.

„Случайните числа“ сигурно е най-шантавата котка, с която някога съм живяла — макар че всички котки са си такива по рождение, а Пиксел си има поддръжници в съревнованието за най-смешна котка без никакви ограничения на всички времена и вселени. Ала съм сигурна, че Бети Лу би гласувала за Случайните числа. Теоретически собственик на Случайния беше Брайън, тъй като котаракът бе неговият сватбен подарък. Но е глупаво да се говори за собственост, щом става дума за котки, а според Случайния Бети Лу му беше личната робиня, на негово разположение по всяко време — да го чеше по главицата, да го гушка, да му отваря вратите — убеждение, което тя поддържаше, като се подчиняваше робски и на най-малката му прищявка.

Бети Лу беше любимото гадже на Брайън… ами три години време — и то доста стабилно, а после обстоятелствата ги събраха за години и години наред. Бети Лу беше жената на Нелсън — Нелсън, братовчед ми, майстора на номерата с лимонов пай. Миналото ме преследваше.

Нелсън се появи през декември 1906 г. — скоро след като Брайън беше решил да опита сам. Брайън се беше виждал с Нелсън веднъж, на сватбата, и оттогава и двамата не го бяхме срещали.

Тогава той беше на петнайсет години, не по-висок от мене; сега беше висок и хубав млад мъж на двайсет и три години, защитил магистърска степен по агрономство в Канзаския държавен университет, Манхатън… и си беше пак чаровен, както винаги или даже още повече. Усетих как вътре пак ме парва и студените светкавици започват да трещят в основата на гръбнака ми. Морийн, рекох си, ще се вкараш в беля — също като кучето, което се връща при изповръщаното от него. Единственото, което те предпазва, е, че си в седмия месец, голяма колкото прогимназия и изкусителна като свиня порода „полско-китайска“. Довечера в леглото си признай на Брайни и му кажи да те държи под око.

Отървах се, няма що! Нелсън дойде следобед, Брайън го покани да остане за вечеря. Когато разбрахме, че не е на хотел, мъжът ми го покани и да преспи вкъщи. Трябваше да се очаква — по онова време в онези краища хората не ходеха на хотел, щом имаха подръка роднинска къща.

Същата нощ не казах нищичко на Брайън. Сигурна бях, че съм му разказала случката с лимоновия пай, но не бях убедена, че съм споменала Нелсън по име. Ако не бях — или пък ако Брайън не беше направил връзката, то тогава да спи зло под камък. Много беше готино да имаш разбран и толерантен мъж, но, Морийн, недей да бъдеш алчна развратница! Не се забърквай пак в тази каша.

На другия ден Нелсън още беше вкъщи. Сега Брайън сам си беше господар, но не беше претрупан с клиенти; не му се налагаше да излиза за друго, освен да провери пощенската ни кутия на Южната подстанция. Нелсън беше пристигнал с автомобил — спретнато четириместно „Рео“. Той предложи на Брайън да го закара и на мене да се повозя. Радвах се, че си имам извинение да му откажа — трябваше да наглеждам дъщеричка (Нанси беше на училище, Карол — у дома) и синче-бебенце. Никога не се бях возила в автомобил и правичката да си кажа, ме беше страх. Естествено, очаквах някой ден да се кача — виждах, че след време това ще си бъде нещо съвсем обичайно. Но винаги, когато съм била бременна, съм ставала по-плаха — особено към края; най-лошият ми кошмар беше спонтанният аборт.

— Не можеш ли да викнеш момичето на Дженкинс да дойде за един час? — попита ме Брайън.

— Благодаря ти, Нелсън, друг път — рекох аз. — Брайън, да плащаме на бавачка е просто излишен разход.

— Скръндза.

— Такава съм си. Като управител на канцеларията ти имам намерението да се скъпя за всяко пени така, че индианците да ревнат. Вървете, господа — през това време аз ще измия чиниите от закуската.

Нямаше ги три часа. Можех да отида и да се върна пеша до пощата за по-малко време. Но следвайки един естествен извод от разширените ми Десет Божии заповеди, не казах нищо, нито пък споменах, че съм се притеснявала да не е станала някоя катастрофа. Усмихнах се и ги поздравих щастливо:

— Добре дошли, господа! Обядът ще е готов след двайсет минути.

— Мо — рече ми Брайън, — запознай се с новия ни партньор! Нел ще оправдае онова, дето го пише на бланката. Той ще ме научи на фермерство и чифликлък, на това, от кой край на кравата излиза млякото… а пък аз ще го науча как да различава „златото на глупаците“ от самите глупаци.

— О, чудесно! (Една пета от нулата е нула; една шеста от нулата пак е нула — но нали Брайън иска така.) — Лепнах на Нелсън бърза целувчица. — Добре дошъл във фирмата!

— Благодаря ти, Морийн. Екипът ни сигурно ще е добър — сериозно отговори Нелсън. — Брайън ми вика, че бил твърде мързелив, за да размахва мотиката, аз пък съм твърде мързелив, за да газя тор… затова и двамата ще бъдем джентълмени и ще обясняваме на другите как се прави това.

— Логично — съгласих се аз.

— Освен това нямам ферма, пък и не успях да си намеря чиновническа работа — нито дори като момче, което отваря писмата на чиновниците. Търся си работа, която да ми дава възможност да издържам съпруга. Предложението на Брайън Господ ми го праща.

— Брайън ще ти плаща достатъчно, за да издържаш съпруга?

— Точно така — отвърна Брайън. — Нищо няма да му плащам. Тъкмо затова можем да си позволим да го наемем.

— О… — кимнах в съгласие. — Изглежда ми справедливо. Нелсън, след година, ако се справяш добре, ще препоръчам на Брайън да ти удвои надницата.

— Морийн, ама и ти си една!

Не го попитах какво иска да каже с това. Имах скътана бутилка „Мускател“, която Брайни бе купил за Деня на благодарността. Беше пълна, само веднъж бях отляла малко за една наздравица. И сега я донесох точно с тази цел.

— Господа, нека да пием за новото партньорство.

— Хайде, хайде!

Така и направихме — господата пиха, а аз близнах и после Нелсън предложи нова наздравица:

— Животът е кратък!

Погледнах го, постарах се да не ми проличи колко съм изненадана и отговорих:

— Но годините са дълги!

Той допълни — точно както ни го беше казал съдията Спърлинг:

— Не и „докато не дойдат лоши дни“.

— О, Нелсън! — разлях чашата си. След това му се метнах на врата и го целунах, ама както си трябва.

 

 

Всъщност нямаше никаква мистерия. От една страна, Нелсън по едната линия на рода си беше от сой: баба и дядо Джонсън ни бяха общи. Баща ми беше писал на съдията Спърлинг, че му било направило впечатление, че родителите на снаха му, госпожа Джеймс Юинг Джонсън от Тийбс, родена Карол Ивон Пелетие в Ню Орлийнс, са още живи — ето защо племенникът му Нелсън Джонсън вероятно би бил подходящ да се възползва от привилегиите на Фондацията „Хауард“, ако се ожени за кандидатка на Фондацията.

Това отнело известно време — за проверка на здравето и други неща, а в случая с Нелсън — за да установят, че баща му е починал при нещастен случай (удавяне).

Нелсън бе дошъл в Канзас сити, защото в Тийбс и околностите му нямаше кандидатки — от Фондацията му бяха дали списък за Канзас сити. И точно така се запозна с Бети Лу — мис Елизабет Луиз Барстоу. Нелсън завърши ухажването си — искам да кажа, тя забременя — под нашия покрив, докато Морийн играеше придружителката, която си затваря очите: роля, която през идните години често щях да изпълнявам за собствените си дъщери.

Това ме предпази от собствената ми глупост — доста се бях вкиснала. Нелсън си беше моя лична собственост далеч преди Бети Лу изобщо да му е виждала очите. Обаче Бети Лу е сладурана — не можах да се цупя дълго. Пък и нямаше нужда.

Бети Лу беше от Масачузетс. Учеше в Канзаския университет кой знае защо — в Масачузетс си има добри училища. Но излезе така, че ние трябваше да заместим родителите й на сватбата. Те не можеха да дойдат, защото се грижеха за собствените си родители. На теория Нелсън и Бети Лу трябваше да заминат за Бостън, за да се оженят. Но не искаха да харчат пари. Златната треска се разгаряше и макар че това щеше да предизвика бум в бизнеса на Брайън, засега то означаваше само, че парите са кът.

Сватбата се състоя в нашия салон на 14 февруари — беше студено и бушуваше виелица. Новият ни пастор, доктор Дрейпър, завърза свещения възел, аз ръководех приема; Случайни числа се престараваше да ми помага, убеден, че тържеството е в негова чест.

После, след като доктор и госпожа Дрейпър си тръгнаха, аз бавно се качих на горния етаж — Брайън и доктор Рамзи ми помагаха… първият и кажи-речи последният път, когато изчаках лекарят ми да дойде.

Джордж Едуард тежеше четири килограма и двеста и петдесет грама.