Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (24)

(Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Отвъд залеза
Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена)
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5


XXIV.
Упадък и рухване

Не съм убедена, че положението ми се подобри, след като тези вампири ме отвлякоха от онези таласъми. Предполагам, че всеки си е фантазирал да накаже по достоен начин някое престъпление или негодник, на когото би му отивало да изпълнява главната роля в някое погребение. Безобиден начин да си убиваш времето, когато сън не те хваща.

Обаче тия откачалки го вземат съвсем насериозно.

Убийства — това е единственото, за което мислят. Първата вечер, която прекарах с тях, те изброиха над петдесет души, които трябвало да бъдат убити, описаха подробно престъпленията им и ми предложиха да бъда поредният член, който да избере жертвата — хайде, давай, избери си клиент! Някой, чиито престъпления са били особено обидни за вас, госпожо Джонсън.

Признавам, че изброените мерзавци си бяха противна сбирщина и за тях сигурно и родните им майки не биха плакали, но също като любимия син на господин Клеменс, Хъкълбери Фин, и аз не се интересувам особено от убиване на непознати. Не съм противник на смъртното наказание — гласувала съм „за“ всеки път, когато се е стигало до гласуване, а това се случваше често по време на упадъка и рухването на Съединените щати, но за убийство pour le sport трябва да съм емоционално ангажирана. О, ако съм принудена да избирам, по-скоро бих убила човек, отколкото сърна; не виждам никакъв „спорт“ в това, да убиеш едно нежно тревопасно създание, което не може да ти отвърне с изстрел.

Но ако имах пълен избор, по-скоро бих предпочела да гледам телевизия, отколкото да убивам непознати. Или поне някои.

Казах им:

— В този списък не виждам никой, който да ми е по вкуса. Случайно в списъка ви „По-добре мъртъв“ да има някой, който изоставя котенца?

Дебелият председател ми се усмихна под тъмните очила.

— Великолепна идея! Не, май че не… освен ако някой случайно не е номиниран по други причини, но освен това и изоставя котенца. Ще накарам тия от разузнаването веднага да се заемат с въпроса. Мадам, каква би била подходящата смърт за подобен клиент? Изучавали ли сте я?

— Не, не съм. Но смъртта му трябва да включва носталгия по дома… и самота… и студ… и глад… и страх… и пълно отчаяние.

— Артистично. Но може би непрактично. Подобна смърт би могла да се проточи с месеци… а ние всъщност не разполагаме със средства, които да позволяват изтриването да продължава повече от няколко дена. А, Синя брада, имаш да добавиш нещо ли?

— Да направим онова, което нашата сестра предлага, за колкото дни можем да си позволим. После да заобиколим клиента с холограми на огромни камиони — гигантски холограми — така, както сигурно уличното движение изглежда на едно котенце. И образите да се втурват към него с размазващи звукови ефекти. След това да го ударим с истински камион — светкавичен удар, с който да го осакатим. И да умира бавно, както често се случва с убитите на шосето животни.

— Мадам, това харесва ли ви?

Идеше ми да повърна.

— Е, ако не измислим нищо по-добро…

— Ако можем да ви намерим такъв клиент, ще го запазим и ще го предоставим на ваше разположение. Междувременно трябва да ви открием друга мишена и да не ви оставяме сред нас без истинско достойнство, сякаш сте гола.

Това се случи преди седмица и започнах съвсем лекичко да усещам, че ако бързо-бързо не си намеря клиент за унищожаване от техния списък… ако скоро не пролея кръв, как биха могли да ми имат доверие, че няма да ги предам на прокторите на Върховния епископ?

Щеше ми се по време на мисията за Корпуса на времето в Япония през трийсетте години да бях проверила слуховете за онази жена, дето може да съм била и аз. Ако си бях доказала, че наистина съм била утроена през 1937–1938 г., тогава тук и сега щях да спя по-спокойно, тъй като третата примка тепърва щеше да предстои по личната ми времева линия… което щеше да е доказателство, че ще се измъкна от тази пълна бъркотия, все още способна да дишам…

Точно в това е номерът: да не спираш да дишаш. Нали така, Пиксел? Пиксел? Пиксел! Ох, по дяволите!

 

 

Промени: през 1972 г. принцеса Поли умря в съня си — според мене сърцето й беше отказало, но не се съгласих да й направят аутопсия. Тя беше мъничка стара дама, преживяла дълъг и, мисля, общо взето щастлив живот. Помолих се на Бубастис да бъде нащрек когато във Вечните мишеловни полета пристигне мъничка черно-бяла котка, която никога никого не беше одраскала или ухапала без основателна причина и която бе имала нещастието да роди само едно котенце — с Цезарово сечение, а котенцето така и не отвори очички. После я стерилизирахме, защото докторът каза, че никога не би могла да има нормално потомство и не може да рискува с втора бременност.

Не си взех друго коте. През 1972 г. бях на деветдесет години (макар че си признавах само петдесет и девет от тях… и направо се съдирах — упражнения, диети, стойка, козметика, дрехи за да изглеждам на четирийсет). Но всъщност си бях на деветдесет и беше напълно възможно дори котето да ме надживее. Реших да не рискувам.

Преместих се в Албъкърки, защото там не ме преследваха никакви призраци. Канзас сити гъмжеше от призраците на моето минало — и тъжни, и щастливи. Предпочитах да не минавам постоянно покрай места като старата ни къща на булевард „Бентън“ и мястото, където някога беше старата ни фермерска къща в южните квартали — колчем минех покрай някое такова място, мрачното „днес“ засенчваше щастливото „вчера“.

Предпочитах да си спомням Централната гимназия такава, каквато беше, докато децата ми учеха там. По онова време според оценките на абитуриентите тя се класираше като най-доброто средно училище в западните щати, където обучението се равняваше на обучението в най-добрите подготвителни училища като „Гротън“ или „Лорънсвил“ — а не такава, каквато беше станала: забавачница за преждевременно развити хлапешници, място, където полицейските коли се събираха всеки следобед, за да прекратяват побои, конфискуват ножове и тарашат „учениците“ за наркотици — „гимназия“, където половината от учениците не е трябвало да ги допускат да завършат и основно образование, защото не умееха нито да четат, нито да пишат достатъчно добре, за да се справят с външния свят.

В Албъкърки нямаше призраци; никога не бях живяла там, никое от децата ми не живееше там, нито пък от внуците ми. (Правнуците? Е, може би.) Албъкърки имаше късмета (от моя гледна точка) подвижното шосе 66 да го заобикаля отдалече. Старото павирано шосе, номерирано с 66, което някога бяха наричали „главната улица на Америка“, навремето минаваше направо през Албъкърки, но крайпътният град Шосе 66 се намираше на километри южно от него — нито се виждаше, нито се чуваше.

Освен това предпочетох Албъкърки, защото и много от болестите на Смахнатите години го бяха заобиколили отдалече. Въпреки че беше малък — 180 000 души — и ставаше все по-малък заради крайпътния град южно от него, той продължаваше да съхранява онази сладка атмосфера на малките градове, толкова обичайна в началото на XX век и толкова оскъдна в края му. Там се намираха основните сгради и общежития на университета на Ню Мексико… училище, благословено с директор, неподдал се на глупостите на шейсетте години.

Някои от тамошните студенти вдигнаха бунт само веднъж; доктор Макинтош ги изрита и се оплака в столицата на щата Санта Фе. Беше казал на настоятелството и на законодателните органи, че на територията на университета ще цари ред и цивилизовано поведение, докато той отговаря за него. А ако не им стиска да го подкрепят, ще напусне веднага, а те да си наемат някой мухльо мазохист, на когото му харесва да управлява лудница. Подкрепиха го.

Всеки, уличен в притежаване на наркотици, беше изпращан на съд.

Специално за пласьорите на дрога законодателните органи възстановиха един хубав стар обичай: публичното обесване. По площадите издигнаха бесилки. Естествено, осъдените на смърт пласьори винаги подаваха жалби до Върховния съд и после — до Вашингтон. Но след като петима членове, включително и главният съдия на Върховния съд на Съединените щати, бяха назначени от президента Патън, излезе, че наркопласьорите в Ню Мексико нямат причина да се оплакват от „протакане от страна на закона“. Един млад и хитър търговец живя точно четири седмици от ареста до бесилото. Средното време, след като нещата в системата тръгнаха, нямаше и два месеца.

Както обикновено Адвокатската колегия вдигна голяма врява. Неколцина адвокати от Колегията прекараха значително време в пандиза поради неуважение към съда — не в новия пандиз, ами в килиите за пияници на стария заедно с алкохолетата, дрогите, нелегалните имигранти и псевдомъжките проститутки.

Това бяха някои от причините да се преместя в Албъкърки. Цялата страна беше тръгнала да откача — масова психоза, която така и никога не разбрах напълно. Албъкърки не беше имунизиран срещу нея, но се съпротивляваше и в управата му достатъчно разумни мъже и жени заемаха ключови постове, за да бъде градът добро място за живеене през десетте години, които прекарах там.

Точно по времето, когато американските училища и семейства се разпадаха, страната изживяваше ренесанс на науката и техниката — и не само в големите неща като космическите пътувания и крайпътните градове. Докато студентите се шляеха, изследователските лаборатории на университетите и промишлеността работеха по-добре от всякога — физика на елементарните частици, физика на плазмата, космическо пространство, генетика, екзотични материали, медицински изследвания, която си щеш област.

Експлоатацията на космоса процъфтяваше така, че да не повярваш. Решението на господин Хариман да я държи настрана от хватката на правителството и да остави частните предприятия да печелят от нея, беше отмъстено. Докато космодрумът в Пайкс пийк беше още нов, „Спейсуейс ООД“ строеше по-големи, по-дълги и по-ефикасни катапулти на Куито и остров Хаваи. Изпратиха хора на Марс и на Венера и първите миньори на астероидите.

Междувременно Съединените щати се разпадаха.

Упадъкът напредваше не само по времева линия две, но и по всички изследвани времеви линии. За петдесет години в Буундок прочетох няколко научни студии по сравнителна история на изследваните времеви линии, засягащи така нареченото „израждане през XX век“.

Не съм много сигурна какво да мисля. Виждала съм го само по една времева линия — и то само до средата на 1982 г. и само в собствената ми страна. Имам си мнение, но няма нужда да го приемате насериозно, тъй като някои водещи учени поддържат други мнения.

Ето някои от онези неща, които смятах за неправилни:

В Съединените щати имаше над 600 000 практикуващи адвокати. Това е поне с 500 000 повече от действително необходимото. Не броя адвокати като мене — аз никога не съм практикувала. Изучих правото само за да мога да се защитавам от адвокатите и има още много такива като мене.

Упадъкът на семейството — мисля, той дойде от това, че и двамата родители вече работеха извън къщи. Много пъти е казвано, че от средата на века нататък се е налагало и двамата родители да работят, за да могат да плащат разходите. Ако това е вярно, защо през първата половина на века не е било необходимо? Как така машините, спестяващи на хората труда, и неимоверно нарасналата продуктивност причиняваха обедняване на семейството?

Някои казват, че причината била във високите данъци. Това звучи по-разумно; спомням си как се шокирах онази година, когато правителството събра един трилион долара.

Но като че ли рационалното мислене наистина западаше. Съединените щати се бяха превърнали в страна, където бъркаха комиците и професионалните атлети с важни хора. Идолизираха ги и се отнасяха към тях като към лидери; търсеха мнението им за всичко, а те се вземаха също толкова насериозно; в крайна сметка ако на един атлет му плащат милион и повече на година, той разбира, че е важен… и затова мнението му за международното положение и вътрешната политика също би трябвало да е важно, макар че колчем си отвори устата и лъсва, че е невежа и учил-недоучил. (Повечето му фенове бяха също толкова невежи и неграмотни — болестта се разпространяваше.)

Замислете се над следните неща:

1) „хляб и зрелища“;

2) премахването на „сиромашката клетва“ по време на първия мандат на Франклин Рузвелт;

3) минаването в по-горен клас в обществените училища на принципа „връстници“.

Тези три условия произтичат едно от друго. Премахването на „сиромашката клетва“ като условие за обществена благотворителност създаде възможност обичайните неудачници, некадърници от всякакъв вид, хора, които не могат да си изкарват прехраната и които не искат — всички до един да имат същото право на глас в управлението на държавата, в събирането на данъци и харченето им, както например Томас Едисон и Томас Джеферсън, Андрю Карнеги и Андрю Джаксън. В резултат на груповото преминаване на всички връстници в по-горен клас избирателното право започна да се упражнява от неграмотни некадърници. А „хляб и зрелища“ неизменно е онова, което се случва на всяка демокрация, поела по този път; неограниченото харчене за „социални“ програми в крайна сметка води до национален банкрут, който исторически винаги е следван от диктатура.

На мене ми се струва, че тези три неща са ключовите грешки, унищожили най-добрата култура по онова време във всички известни истории. О, имаше и други неща — например стачките на обществените служители. Баща ми беше още жив, когато това се превърна в проблем. Татко рече мрачно:

— Има едно готово решение за всеки, на когото държавата му плаща и според когото не му плаща достатъчно: може да си подаде оставката и да започне да си изкарва прехраната с труд. Това важи с еднаква сила за конгресмени, „клиенти“ на социалните служби, учители, генерали, събирачи на боклук и съдии.

И, разбира се, целият XX век от 1917 година нататък беше помрачен от зловредната глупост „марксизъм“.

Но марксистите нямаше и не биха могли да придобият чак толкова голямо влияние, ако американците не бяха започнали да губят онзи твърд здрав разум, помогнал им да завоюват цял континент. През шейсетте години всеки приказваше за „правата“ си и никой — за задълженията си, а патриотизмът беше тема за шегички.

Не вярвам, че Маркс, или онзи фишек „възрожденец“, дето стана „Първият пророк“, щяха да навредят толкова на страната, ако народът не беше изкукал.

„Но всеки има право на свое мнение!“

Може би. Всеки — всички до един — си имаше собствено мнение за всичко, независимо колко е тъпо.

По два въпроса превъзхождащото мнозинство от хората смятаха собственото си мнение за абсолютна истина и искрено вярваха, че всеки, който не е съгласен с тях, е неморален, скандален, грешен, богохулник, оскърбител, непоносим, тъп, откачен, съд за него, предател, действащ срещу интересите на обществото, загубен и непристоен.

Тези два въпроса бяха сексът и религията.

На въпросите за секса и религията всеки американски гражданин знаеше Единствения верен отговор, съобщен му чрез Откровение лично от Господ.

При такова разнообразие на мнения няма как повечето от тях да не са били погрешни. Ала щом ставаше реч за тези два въпроса, то разумът нямаше думата.

„Но религиозните убеждения на другите трябва да се уважават.“ Ама защо, за Бога? Тъпото си е тъпо — вярата не го прави умно.

Спомням си обещанието на един кандидат от президентската кампания през 1976 г. — обещание, което за мене е показателно за това, докъде беше стигнал упадъкът на американския разум:

— Ще продължаваме да прокарваме тази линия, докато всички граждани на Америка започнат да получават доходи над средните.

Никой не се засмя.

 

 

Когато се преместих в Албъкърки, си опростих живота в няколко отношения. Опростих холдингите си и ги разделих на три консервативни управления в Торонто, Ню Йорк и Цюрих. Написах ново завещание, като изброих няколко сантиментални наследства, но по-голямата част, над деветдесет и пет процента, завещах на Фондацията „Хауард“.

Защо? Решението взех в резултат на дълги-дълги среднощни размишления. Имах далеч повече пари, отколкото можех да похарча — остави се, ами че аз не можех да похарча дори дохода, който ми носеха! Да го оставя на децата? Те вече не бяха деца и никой от тях нямаше нужда от това — а всеки беше получил не само премии от „Хауард“, но и началния капитал, който ние с Брайън бяхме уредили за всеки от тях.

Първоначалният капитал беше дошъл от фондация „Айра Хауард“. Реших да изпратя натрупаното богатство обратно във фондация „Айра Хауард“. Изглеждаше ми уместно.

Купих модерен апартамент близо до университета между Сентрал авеню и булевард „Ломас“, записах се на курс по педагогика в университета — не че имах сериозни намерения да уча, а за да намеря начин да присъствам в университета. В едно университетско градче има всякакви поводи да се събираш с хора кинопрожекции, пиеси, открити лекции, танци, клубове. Докторатите са за университета нещо толкова обичайно, колкото и бълхите — за кучето, но въпреки това докторската степен е съюзната карта, която ти осигурява достъп до много места.

Присъединих се към най-близката унитарианска църква и я поддържах с либерални дарения с цел да използвам многобройните предимства на посещаващия църквата в общуването с хора, без да ми досаждат с тесногръди проповеди.

Присъединих се и към клуб по бални танци, по виенски валс, по бридж, по шах, дискусионен клуб за текущите събития, в който поднасяха и вечеря, и дискусионен клуб по гражданските събития, в който пък сервираха обяд.

За шест седмици се опитаха да ми се качат повече мъже, отколкото на Скалистите планини. Това ми позволи да подбирам и все пак да се въвличам в далеч по-голямо дружеско развратничество, отколкото през изминалия четвърт век. През всичките тези години не се ограничавах само с Джордж Стронг, но бях твърде заета, че да гоня сериозни постижения в спорта номер едно за всички времена.

Сега имах време. Както беше казала някаква си дърта мацка (Дороти Паркър?): „Няма нищо по-забавно от един мъж!“

„Мъж и жена ги сътвори“ — добре го е измислил — и десет години аз се възползвах най-всестранно от това.

 

 

Не прекарвах цялото си време в преследване на мъже… или в това да им позволявам да ме преследват като бягам много бавно. Последното ми беше специалитет, защото мъжът се изнервя, ако жената показва съгласието си прекалено открито; това противоречи на традиционния протокол. По отношение на секса мъжете са консервативни — особено онези, които си мислят, че не са.

Ние, Хауардовците, не сме склонни да поддържаме връзка с всичките си роднини — това просто не е възможно. Когато се преместих в Албъкърки, вече имах повече потомци, отколкото са дните в годината… трябвало да помня рождените им дни ли? Мили Боже, та аз не можех да им запомня имената!

Но наистина си имах любимци, хора, които обичах, независимо дали между нас съществуваше кръвна връзка или не: по-голямата ми сестра Одри, по-голямата ми „сестра“ Елинор, брат ми Том, братовчед ми Нелсън и жена му Бети Лу, баща ми той продължаваше да ми липсва. Майка си не обичах, но я уважавах — тя беше направила всичко по силите си за всички нас.

Децата ми? Докато живееха вкъщи, се опитвах да се отнасям с тях по един и същи начин и да изливам върху всяко от тях любов и доброта, дори когато ме цепеше главата и ме боляха краката.

След като веднъж се оженеха… е, сега идва моментът на истината. Опитвах се да се отнасям така, както се отнасяха с мене. Ако някое ми се обаждаше редовно, стремях се и аз да му се обаждам също толкова често. Но просто няма как да си хем щедра със сто осемдесет и един внуци, хем да си щедра към всички поравно — а на броя им бях загубила чет и го научих чак на деветдесет и деветия си рожден ден.

Най-обичните ми… кръвните връзки не бяха задължително замесени в това. Например малката Хелън Бек, която беше точно на годините на Карол; двете момиченца ходеха заедно в училището „Грийнууд“ в първи и втори клас. Хелън беше много хубаво дете и много миличко. Тъй като майка й беше вдовица и ходеше на работа, тя прекарваше доста време в кухнята ми, докато не се преместихме да живеем твърде далече.

Ала тя не ме забрави и аз не я забравих. Захвана се с шоубизнес и пътуваше много; опитвахме се да се информираме една друга коя къде ще заминава, така че да можем да се срещаме по веднъж на пет-шест години. Тя живя доста дълго за не-Хауардовка и си остана красавица чак до смъртта си — дотолкова, че можеше да си позволи да танцува гола на седемдесет и няколко години, като караше всички присъстващи мъже да получават ерекция. Ала танците й никога не са били умишлено провокативни, изобщо не приличаха на тези на ориенталската танцьорка Литъл Иджипт от по-предното поколение.

Хелън си смени името още в началото на кариерата — повечето хора я познаваха като Сали Ранд. Аз обичах Сали и тя ме обичаше и можехме и да не се видим няколко години подред, ала когато успеехме да се съберем, си бяхме пак същите близки приятелки, все едно че изобщо не сме се разделяли.

Нанси остана по-близка с мене, отколкото другите ми деца и бях любовница на мъжа й от време на време в продължение на шейсет и четири години… защото Нанси го беше решила още преди да се омъжи за Джонатан. Не ми се вярва Джонатан наистина да се е интересувал от тези дърти деветдесет и кусур годишни телеса, но как прекрасно лъжеше! Ние наистина се обичахме, а ерекцията е най-ласкателният комплимент, който може да направи един мъж на възрастна жена.

Като страничен продукт на това, че Нанси ми предложи Джонатан, Брайън получи нейното сладко младо тяло — първото кръвосмешение в семейството, така мисля. Дали се е случвало и след това, не знам, нито пък ми влиза в работата. Ние с Нанси много си приличахме по темперамент — и двете се интересувахме страшно от секса, ала не се стягахме. Отдавахме му се охотно, но без да се напрягаме.

Карол… Винаги се опитвах да запазя за Карол 26 юни, Деня на Карол, Деня на Каролита, Кароловден, а също и Феста де Санта Каролита за милиони хора, които никога не са я познавали. След 26 юни 1918 г. тя изцяло се отказа от рождения си ден в полза на Деня на Карол.

По време на десетилетието, което прекарах предимно в Албъкърки, на няколко пъти й се наложи да участва в спектакли като звезда в Рино или Вегас на Деня на Карол. Но тя винаги празнуваше на 26 юни, дори и някое среднощно шоу да я принудеше да започне празненството чак в четири сутринта. Ала без значение колко е часът, приятелите й се събираха от цялото земно кълбо. Да бъдеш поканен на годишното празненство на Каролита се превърна в голяма чест — нещо, с което се хвалеха и в Лондон, и в Рио.

Карол се ожени за Род Дженкинс от семейство Шмит през 1920 г. Той току-що се беше върнал от Франция — бе служил в Дивизията на дъгата и бе награден със Сребърна звезда и Пурпурно сърце. Род беше учил математика в Техническия институт в Илинойс и беше специализирал топология, а между трети и четвърти курс бе постъпил в армията. Когато се върна, се прехвърли в „сценични изкуства“. Беше решил да се превърне от магьосник аматьор в професионалист — говоря ви за сценична магия. Веднъж ми каза, че след като стреляли по него, това го накарало да направи преоценка на ценностите и амбициите си.

Така че семейният живот на Карол започна с това, да подава на мъжа си разни неща на сцената, облечена в толкова оскъден костюм, че всеки път, когато трепнеше, разсейваше всички. Опита се така да подреди нещата, че да ражда бебетата си, когато Род беше в почивка. Ако това не беше възможно, продължаваше да работи, докато някой директор на театър не прекратеше представленията… обикновено в резултат на оплакванията на не чак толкова надарени жени. Карол беше от онези жени с късмет, които стават по-красиви, когато надуят корема.

През 1955 г. (така си мисля) Род направи грешка при изпълнението на един фокус с улавяне на куршум и умря на сцената.

На следващата вечер Карол изнесе неговото представление (или някакво магическо представление с неговите приспособления). Едно беше сигурно: че не крие нито помощни средства, нито зайци в костюма си. Когато започна да изнася представления в Рино, Вегас и Атлантик сити, тя го сведе до един триъгълник отпред. Прибави и жонгльорски номера.

По-късно, след като взе няколко урока, добави пеене и танци. Но феновете й не ги интересуваше какво всъщност прави те искаха Карол, а не разните номера. По таблата на театрите в Лае Вегас и Рино пишеше само „КАРОЛИТА“ и нищо повече. Понякога, както си жонглираше, спираше и казваше:

— Днес съм твърде уморена, за да жонглирам, пък и без това У. К. Фийлдс го можеше по-добре. — После излизаше напред с ръце на хълбоците, облечена в миниатюрни гащички и усмивка, и казваше:

— Хайде да се опознаем по-отблизо. Хей, ти там! Хубавото момиченце със синята рокличка. Как се казваш, миличка? Ще ми изпратиш ли въздушна целувка? Ако аз ти изпратя, ще я изядеш ли или ще ми я хвърлиш обратно? — Или: — Кой има днес рожден ден? Я си вдигнете ръцете.

Сред тълпата в театъра поне един от петдесет души има рожден ден — не един от триста шейсет и пет. Тя ги помолваше да се изправят и повтаряше високо и ясно всяко име, а после молеше публиката да изпее с нея „Честит рожден ден“ и когато ревът стигнеше до „Честит рожден ден, мили…“, оркестърът спираше и Карол изпяваше всяко име, сочейки човека — „… мили Джими, Ариел, Бейби, Мери, Джон, Филип, Ейми, Миртъл, Винсънт, Оскар, Вира, Пеги…!“ — махване с ръка и оркестърът гръмваше: „Честит рожден ден!“

Ако посетителите имаха право на глас, Каролита щеше да бъде избрана единодушно за кмет на Лае Вегас.

Веднъж я попитах как успява да запомни всички тези имена.

— Не е трудно, мамо — отговори ми тя, — щом искаш да ги запомниш. Ако се объркам, те ми прощават — знаят, че съм се опитала. — И после добави: — Мамо, онова, което наистина искат те, е да си мислят, че съм тяхна приятелка — и аз съм.

През тези десет години аз от време на време пътувах, за да се видя с най-любимите си хора, но най-вече си седях вкъщи и те идваха при мене. През останалото време се радвах на живота и на новите си приятели — на някои в леглото, на други — извън него, а на трети — и на двете места.

Докато десетилетието минаваше и наближавах стотака, открих, че все по-често усещам хладния повей на есента — сутрин ставите ми скърцаха, откривах бели косми сред червените, тук-таме по нещичко увисваше — и най-лошото: чувството, че ставам все по-чуплива и трябва да избягвам паданията.

Не се оставих това да ме спре — само продължих да упорствам. По това време имах един сравнително верен обожател, Артър Симънс.

 

 

През юни 1982 г. бях тръгнала пеша на среща с Артър. Мислех си да му предложа да се разделим без сълзи през онези спокойни минути след първия път… а после втори път, ако иска, и да се сбогуваме. Или може би би било по-любезно да му съобщя, че заминавам на изток да се видя с дъщеря си? Или просто да му го заявя направо?

Бях стигнала до кръстовището на булевардите „Ломас“ и „Сан Матео“. Това кръстовище никога не ми е харесвало — светлините на светофарите се сменяха много бързо, а булевардите бяха широки и напоследък се разширяваха още повече.

Точно бях по средата на шосето, когато светлините се смениха и към мене връхлетяха безброй скупчени коли, начело с един огромен камион. Замръзнах на място, опитах се да се втурна обратно, спънах се и паднах.

Мярнах един полицай, разбрах, че камионът ще ме удари и за миг се зачудих дали татко би ми препоръчал да се помоля, след като цял живот бях живяла безпътно.

Някой ме вдигна от паважа и аз припаднах.

Стори ми се, че ме вадят от линейка и ме слагат на болнична количка. Пак припаднах и се свестих в легло. Една дребничка, хубава, тъмна жена с вълниста коса се беше надвесила над мене. Тя заговори бавно и внимателно, с акцент — както ми се стори, испански:

— Мамо Морийн… Тамара съм аз. От името… на Лазарус… и на всички… твои деца… те приветствам… с добре дошла на Терциус!

Втренчих се в нея — не вярвах на очите си. Нито пък на ушите си.

— Ти си Тамара? Наистина си Тамара? Жената на капитан Лазарус Лонг?

— Жена съм аз на Лазарус. Тамара съм аз. Дъщеря съм твоя, мамо Морийн. Добре дошла, мамо. Обичаме те.

Заплаках и тя ме притисна към гърдите си.