Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (3)

(Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Отвъд залеза
Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена)
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5


III.
Змията в градината

Въпросът на баща ми дали се каня да се отърва от девствеността си или не, ме разстрои, защото от седмици вече само това ми беше в главата. Или може би от месеци. Така че отговорих:

— Разбира се, че не! Как можа да си го помислиш, татко?

— Събранието се закрива.

— Сър?

— Мислех, че сме те излекували от този вид банални малки лъжи. Виждам, че не сме, така че не ми губи повече времето. Ела пак, когато почувстваш нужда от сериозен разговор — той се врътна заедно със стола към бюрото си и отвори едно чекмедже.

— Татко…

— Ъ? Още ли си тук?

— Моля те, татко. Напоследък все това ми е в ума.

— Кое?

— Това. Да изгубя девствеността си. Да ми разкъсат ципата.

— Медицинският термин е „химен“, както знаеш — изръмжа той. — „Ципа“ влиза в онзи списък с англосаксонските синоними, макар че тази думи не носи точно проклятието на онези, другите. Ама не ми говори за „губене“, когато всъщност ще спечелиш правото си да раждаш — върховния статус на една жена, който биологичното ти наследство прави възможен.

Замислих се над думите му.

— Татко, както го представяш, ми звучи толкова привлекателно, че бих изтичала веднага навън да намеря някой, който да ми помогне с разкъсването на химена ми. Още сега. Веднага. Така че би ли ме извинил? — и понечих да стана.

— Ей! Я не мърдай оттам! Щом имаш такова намерение, няма да те заболи, ако изчакаш още десетина минути. Морийн, ако беше юница, щях да кажа, че си готова да те обслужат. Само че не си: ти си човек, девойче в една сложна и нерядко жестока култура. Мисля, че ще е по-добре да поизчакаш година-две. Можеш дори да отидеш девствена под венчило — въпреки че като лекар знам, че в тези модерни времена това не се случва кой знае колко често. Та… коя е единадесетата заповед?

— Не се оставяй да те хванат.

— Къде си крия „френските гумички“?

— В долното чекмедже отдясно, а ключът е в горната лява преградка — точно на обратно.

 

 

Не го направих същия ден, нито пък същата седмица. Нито пък същия месец. Но не минаха кой знае колко месеци.

Направих го около десет часа сутринта в един благоуханен ден през първата седмица на юни 1897 година, само четири седмици преди петнадесетия ми рожден ден. Мястото, което избрах, беше пода на съдийската ложа на окръжния хиподрум, на сгънат конски чул, постлан върху голите дъски. Познавах мястото, защото бях прекарала много мразовити утрини в същата съдийска ложа, измервайки времето на баща ми, докато тренираше с конете. Когато за първи път измервах времето бях на шест години и трябваше да държа хронометъра с две ръце — толкова беше тежък.

През юни 1897 година отидох там решена да го направя — с презерватив и дамска превръзка в чантата, тъй като знаех, че може да шурне кръв и ще трябва да убедя майка си, че ми е подранило с три дена.

Съучастникът ми в това „престъпление“ беше един мой съученик от гимназията на име Чък Пъркинс — с една година по-голям от мене и горе-долу с една глава по-висок. Дори не си въобразявах по детински, че съм влюбена в него, но се преструвахме на влюбени (той може и да не се е преструвал, но откъде да знам?) и прогресивно се съблазнявахме един друг през цялата учебна година. Чък беше първият мъж — момче, пред когото разтворих устните си за целувка… и впоследствие формулирах нова „заповед“: „Разтваряй си устните само ако имаш намерение да си разтвориш и краката“ — защото открих, че целуването ми харесва.

Как ми харесваше само! Устата на Чък беше сладка; не пушеше, миеше си зъбите редовно и те бяха здрави като моите, а езикът му беше сладък и мил. По-късно прекалено често съм се натъквала на мъже, които не се грижат за устата и дъха си… и не си разтварях устните. Нито пък краката.

И до днес съм убедена, че целувката с език е по-интимно нещо от съвъкупляването.

В подготовката за тази среща бях следвала и моята четиринадесета заповед: „Пази тайните си местенца чисти като варени яйца, иначе в църквата ще вониш“, към която баща ми, похотливецът, добави: „… и за да задържиш любовта на съпруга си, когато си хванеш такъв.“

На хиподрума оставихме коня и двуколката на Чък в една от големите празни плевни с торба овес на врата и се изкачихме до съдийската ложа. Аз водех — нагоре по стълбите през покрива на голямата ложа към капандура в пода на съдийската ложа. Запретнах си полите и се заизкачвах пред Чък — страхотно ми харесваше скандалната гледка, която представлявах. О, Чък беше виждал краката ми и преди, но те, мъжете, обичат да си зяпат.

След като и двамата се качихме, накарах Чък да затвори капака и да изтика върху му един тежък сандък.

— Сега не могат да ни хванат — весело казах аз и се обърнах.

— Но могат да ни гледат, Мо. Отпред се вижда всичко.

— На кого му пука? Само не заставай пред съдийската пейка. Ако ти не ги виждаш, и те не те виждат.

— Мо, сигурна ли си, че го искаш?

— Че нали затова се качихме тук? Я ми помогни да постеля този чул. Ще го сложим на два ката. Съдиите си го постилат, за да не си натъртят нежните задни части. Ще пази и моите от трески, както и твоите колене.

Чък не обели и дума. Изправих се и го погледнах. Не приличаше на мъж, на когото му предстои една така отдавна желана и радостна консумация — изглеждаше като изплашено момченце.

— Чарлз… сигурен ли си, че го искаш?

Той ме погледна стреснато.

— Бял ден е, Мо. Тук се вижда ужасно. Не можем ли да си намерим някое закътано местенце около Осейдж?

— Буболечки, комари и хлапета, преследващи мускусни плъхове. И ще ни налетят, точно когато сме най-заети. Не, благодаря, господине. Но, Чарлз, миличък, мислех, че и двамата сме съгласни? Със сигурност аз не искам да те насилвам за нищо. Имаш ли нещо против да се откажем от пътуването до Бътлър? (Бях се оправдала пред нашите, че отивам в Бътлър на покупки и съм помолила Чък да ме закара нея сутрин.)

— Ами добре, Мо, няма, щом не искаш да ходим.

— Тогава би ли имал нещо против да наминем към Ричард Хейзър? Трябва да говоря нещо с него. Чък, усмихвам се и говоря нежно… но бих искала хубаво да те разтрия с бейзболна бухалка!

— Ъ… Мо? Нещо не е наред ли?

— И да, и не. Знаеш защо дойдохме тук. Ако ти не искаш да си ми първият, Ричард ми даде да разбера, че той иска. Не съм му обещала нищо… обаче му казах, че ще си помисля — погледнах Чък и сведох очи. — И наистина си помислих и реших, че ти ще си… че те искам още оттогава, когато ме качи на камбанарията. На великденското тържество на училището. Нали се сещаш? Но, Чарлз, ако си променил решението си… не желая слънцето да залезе, а аз да съм още девствена. Та би ли ме откарал до Ричардови?

Жестоко, казвате? Е, не. Няколко минути по-късно изпълних обещаното. Ала мъжете са много по-плахи от нас; понякога единственият начин, по който можеш да накараш някого да се размърда, е да го поставиш във възможно най-остра конкуренция с друг мъжкар. Това и котките го знаят. Като казвам „плах“, нямам предвид „бъзлив“. Един мъж — онзи, когото аз смятам за мъж — посреща спокойно смъртта. Ако бъде изненадан в разгара на акта… може да се потресе до мозъка на костите си.

— Не съм променил решението си! — каза го много натъртено.

Усмихнах му се с най-слънчевата си усмивка и разтворих ръце.

— Тогава ела тук и ме целуни така, че да ме убедиш!

Той го направи и пак се разпалихме. Бях се поохладила, когато се дръпна и взе да бяга по тъча. По онова време още не бях чувала думата „оргазъм“ — не съм сигурна дали през 1897 г. вече е била измислена — но си бях експериментирала насаме и знаех, че е възможно вътре в мене да избухне нещо много подобно на фойерверк. Към края на целувката усетих, че се приближавам към тази точка.

Отдръпнах лице, колкото да измърморя в устата му:

— Скъпи, ще си съблека всичките дрехи, ако поискаш.

— Ъ? Да!

— Искаш ли ти да ме съблечеш?

Той взе да ме разсъблича — или поне се опитваше — докато аз разкопчавах и развързвах всичките копчета, копчелъци, връзки и връзчици пред него. След малко бях гола-голеничка като жаба и готова да избухна в пламъци. Весело заех поза, която бях упражнявала, и го оставих да ме разгледа. Дъхът му секна, дъхът, а аз усетих как нещо вътре в мене започна да гори.

Приближих се към него и взех да го разкопчавам. Срамуваше се и не бързах. Все пак го накарах да си свали панталоните и гащите. Сложих ги върху моите на сандъка и полегнах на постелята.

— Чарлз…

— Идвам!

— Имаш ли предпазител?

— К’во?

— „Веселата вдовица“.

— О… Господи, Мо, ама как да си купя? Няма начин — нали съм само на шестнадесет! Има ги само при Поп Грийн… а той ги продава на женени или ако си навършил двадесет и една. — Горкичкият, изглеждаше съвсем смачкан.

— А ние не сме женени, нито пък искаме да се женим — додадох тихо аз. — Не и така, както ожениха Джо и Амелия. Майка ми ще прерита. Но… стига си се кахърил и ми подай чантата.

Взех я и извадих кондома.

— Да си докторска щерка си има определени предимства, Чък. Гепих го, докато чистех клиниката на баща ми. Я да видим как ще ти стои. — Всъщност исках да проверя неговата чистоплътност. На някои от съучениците ми и от двата пола нямаше да им навреди бащин съвет и малко топла вода със сапун.

Чък изглеждаше чист и миришеше на сапун — май се беше мил също толкова неотдавна, колкото и аз. Понамирисваше на мъж, но на чисто. Дори и на онази възраст вече схващах разликата.

Бях весела и щастлива. Колко мило от негова страна — да ми предложи една така добре поддържана играчка!

Беше само на сантиметри от лицето ми. Изведнъж се наведох и бързичко го целунах.

— Ей! — Чарлз едва не изпищя.

— Шокира ли се, мили? Ама той е такъв един хубав и сладък, че ми се прищя да го целуна. Не исках да те шокирам.

— Не се шокирах. Ъх… хареса ми.

— Би ли се прекръстил като го казваш?

— Да, наистина, много ми хареса!

— Хубаво. — Изчаках го да стане готов. — А сега ме вземи, Чарлз.

 

 

Бях непохватна и неопитна, ала ми се налагаше аз да го водя — внимателно, тъй като вече веднъж бях наранила гордостта му. Чарлз бе дори по-неопитен и от мене. Вероятно това, което знаеше за секса, го беше научил по бръснарниците, кръчмите и зад плевните — от невежото фукане на местните ергени… докато аз го бях чула от моя старец — мъдрия доктор, който ме обичаше и искаше да бъда щастлива.

В чантичката си носех и друго лекарство — „вазелин“, но нямаше нужда! Бях хлъзгава като варено ленено семе.

Въпреки това…

— Чарлз! Моля те, миличък! Недей толкова бързо!

— Но първия път трябва да тласна бързо, Мо. Та да те заболи по-малко. Това всеки го знае.

— Чарлз, аз не съм „всеки“. Аз съм си аз. Ако го направиш бавно, изобщо няма да ме заболи. Поне така си мисля. — Нямах търпение, ужасно бях възбудена и го исках дълбоко в мене — но като че ли наистина беше по-голям, отколкото очаквах. Всъщност не ме заболя. Съвсем мъничко. Но знаех, че ако го беше направил бързо, щеше да ме заболи и още как!

Миличкият Чарлз не помръдваше, лицето му беше напрегнато. Прехапах устна и тласнах напред. И пак. Накрая той се прилепи към мене и влезе вътре докрай.

Отпуснах се и му се усмихнах.

— Готово! Така е много добре, мили. А сега се движи, ако искаш. Давай!

Но май бях протакала твърде дълго. Той се ухили, после усетих две-три бързи трепвания, усмивката му угасна и ме погледна стреснато. Беше се изпразнил.

 

 

Така че първия път — никакви фойерверки за Морийн, пък и за Чарлз не бяха кой знае какви. Ако не бях изцяло разочарована — бях постигнала основната си цел: вече не бях девствена. Отбелязах си, че трябва да питам татко какво се прави, за да продължи по-дълго — сигурна бях, че ако бяхме поразтеглили работата, щяха да дойдат и фойерверките. След това изхвърлих мисълта от ума си и се почувствах щастлива от постигнатото.

Тогава направих нещо, което щеше да ми стане обичай за дълги-дълги години занапред. Усмихнах му се и казах:

— Благодаря ти, Чарлз. Беше чудесен.

Мъжете не очакват да им се благодари. А в този момент са склонни да вярват на всякакви комплименти… най-вече ако не са ги заслужили. Да им благодариш и да ги похвалиш е лесна инвестиция, която дава големи дивиденти. Вярвай ми, сестро!

— Мили Боже, Морийн. Ти си върхът.

— И ти, Чък, сладък мой — прегърнах го с ръце и крака, после се отпуснах и добавих: — Май ще е по-добре да ставаме. Тоя под е корав — нищо, че чулът е на два ката.

 

 

Докато ме караше към Бътлър, Чарлз мълчеше — изобщо не приличаше на умилкващ се донжуан, току-що отървал девойка от онова, което не я прави богата. За първи път се сблъсквах с онази tristess, която изпитват някои мъже след сношение… докато самата аз щях да се пръсна от радост. Вече не ми беше криво, че не съм достигнала върха. Може би онези „фойерверки“ бяха нещо, което човек можеше да постигне само самичък. Бяхме се справили хладнокръвно и се чувствах много пораснала. Седях, изправила гръб, и се радвах на слънчевия ден. Не ме заболя — не толкова, че да има значение.

 

 

Мисля, че мъжете често се чувстват като пребити от секса. Имат толкова много да губят, а ние твърде често не им оставяме почти никакъв избор. Идва ми наум един много странен случай с един мой внук — как беше тласнат към нещо от съдбата и от първата си жена.

Освен това участваше и нашият котарак Пиксел, по онова време — малко котенце, пухче.

Става въпрос за внука ми полковник Кембъл, син на сина ми Удроу, който едновременно с това е и съпругът ми Теодор, но това да не ви притеснява — и Удроу, и Теодор — всъщност и двамата са Лазарус Лонг, който във всяка вселена си е странен. Да не забравя да ви разкажа как Лазарус, без да иска, оплоди три жени наведнъж — майка, щерка и внучка… и му се наложи да си прави някои необичайни уговорки с Времевия корпус, за да изпълни първата заповед в личния си декалог, а тя гласи: „Никога не оставяй бременна жена да посрещне съдбата си, без да има опора до себе си.“

Тъй като Лазарус ги сваляше подред векове наред в няколко вселени, това отнемаше доста от времето му.

Лазарус съвсем невинно пристъпи собствената си първа заповед по отношение на майката на внука ми и косвен резултат от тази злополука беше, че внук ми се ожени за моята сестра по съпружество Хейзъл Стоун, която за тази цел си взе отпуска от нашето семейство… Тя трябваше да се ожени за Колин Кембъл, за да могат двамата да спасят Майкрофт Холмс IV — компютъра, който беше начело на Лунната революция по времева линия 3, код „Нийл Армстронг“. Нека пропуснем подробностите — всичкото това го има в „Енциклопедия Галакта“ и в разни други книги.

„Операцията беше успешна, но пациентът умря.“ Горе-долу така и стана. Компютърът бе спасен и сега е жив, здрав и щастлив в Буундок. Целият нападателен отряд се измъкна без драскотина… освен Колин, Хейзъл и котенцето Пиксел — всички те умираха с ужасни рани, в някаква пещера на Луната.

 

 

Пак се налага да се отклоня. В онзи нападателен отряд имаше една млада офицерка, Гретхен Хендерсън — пра-пра-правнучка на сестра ми по съпружество Хейзъл Стоун. Четири месеца преди нападението Гретхен беше родила момченце, което внук ми познаваше.

Онова, което не знаеше, беше, че баща на сина на Гретхен е той.

Всъщност знаеше с абсолютна сигурност, че никога не се е съвъкуплявал с Гретхен и също толкова сигурно знаеше, че никъде и никога не е оставял сперма в банка като донор.

Въпреки всичко умиращата Хейзъл убедено бе твърдяла, че той и никой друг е баща на бебето на Гретхен.

— Парадокс — казваше тя.

Парадокс във времето — това Колин го разбираше. Беше член на Времевия корпус; бе минавал през времеви примки; знаеше, че при парадокс във времето е възможно да се извърнеш и да се ухапеш по врата.

Ето защо сега разбра, че ще оплоди Гретхен някъде напред по собствената си времева линия и някъде назад по нейната — парадоксът на обърнатата наопаки примка.

Ала „помогнеш ли си сам, ще ти помогне и Господ“. Това щеше да стане само ако се измъкнеше жив оттук и успееше да го осъществи.

Скоро след като получи това прозрение, спасиха и тримата — Колин прибави към сметката си нови трупове и го раниха още два пъти, но и тримата оцеляха. Изпратиха ги две хиляди години напред в бъдещето при най-великите лекари във всички вселени — Ищар и нейния екип. Сестра ми по съпружество Ищар не би оставила и един пациент да умре, щом тялото е още топло, а мозъкът — неувреден. Доста работа падна — особено по Пиксел. Мъничето го държаха няколко месеца при температура 0,3 по скалата на Келвин, докато пристигне доктор Боун от друга вселена, а дузина от най-добрите в екипа заедно със самата Ищар изкараха ускорен курс по котешка медицина, хирургия, физиология и т.н. После вдигнаха температурата на Пиксел до проста хипотермия, възстановиха го, докараха температурата му до нормалната и го събудиха. Така че днес той е здрав и силен котак, ходи и броди където си ще и прави котенца, където завари.

Междувременно Хейзъл уреди времевата примка и Колин срещна и ухажва, спечели, свали и оплоди една малко по-млада Гретхен. Тъй че тя си роди бебето, а по-късно (по личната си времева линия) се присъедини към Хейзъл и Колин при спасяването на компютъра Майкрофт Холмс.

Но защо такива крайни усилия само заради някакво си коте? Защо просто не са му съкратили мъките на умиращото писенце?

Защото без Пиксел и неговата способност да минава през стени нямаше да могат да спасят Майкрофт Холмс, целият нападателен отряд щеше да измре и бъдещето на цялата човешка раса щеше да бъде изложено на риск. Шансовете бяха така разпределени, че в половината бъдеще те умираха, а в другата половина успяваха. Малкото котенце промени нещата. То ги предупреди с единствената дума, която беше овладяло:

Опа!

 

 

На връщане от Бътлър Чарлз се беше възстановил от посткоиталната депресия: искаше пак. Е, аз също, но не днес. Пътуването с двуколка по черен път ми бе напомнило, че онова, на което седях, е поожулено.

Обаче на Чарлз му се искаше, та две не виждаше — и то сега, веднага.

— Мо, ей там има една полянка и можем да оставим двуколката така, че да ни закрива. Няма страшно.

— Не, Чък.

— Ама защо?

— Всеки може да отбие и да спре там. Вече закъсняваме, а днес не ми се отговаря на въпроси. Не и днес. Освен това нямаме друг презерватив и това приключва въпроса, защото въпреки че смятам да имам деца, нямам намерение да ги раждам на петнадесет години.

— О…

— Точно така. Имай търпение, мили, ще го направим пак… някой друг ден, ще се подготвим внимателно… ти помисли как.

А сега си махни ръката оттам, ако обичаш; по пътя идва някой — виждаш ли праха?

 

 

Мама не ми се скара, че съм закъсняла с половин час. Но не настоя, когато Чарлз отказа предложената му лимонада с извинението, че трябва да води Нед (кастрирания си кон) вкъщи и да го натимари, а също и да почисти двуколката. Твърде завързана лъжа — сигурна съм, че просто не можеше да погледне мама в очите, нито пък би понесъл тя да го разпитва. Радвам се, че татко ме научи да избягвам завързаните лъжи.

Майка ми се качи горе веднага щом Чък си тръгна; аз пък излязох навън.

Преди две години татко ни беше снабдил с един лукс, който мнозина от нашата църква смятаха за греховно прахосничество: два външни клозета — един за момчетата и един за нас, момичетата — също като в училище. Всъщност наистина имахме нужда от тях. Този ден много се зарадвах, че момичешкият е свободен. Бутнах резето и се прегледах.

Кръв — не много. Никакъв проблем. Леко наболява и толкова.

Така че въздъхнах облекчено, изпишках се, стегнах се и се върнах в къщата, като пътьом подбрах една цепеница за кухнята от купчината с дърва — дан, която всички ние плащахме на връщане от всяко излизане.

Пуснах цепеницата на пода и се спрях в бараката за миене, залепена за кухнята. Измих си ръцете и ги подуших. Чисто. Просто гузната ми съвест ми погаждаше номера. Отидох в клиниката, като поспрях само да разроша русата косица на Люсил и да я тупна по дупето. Люсил май беше на три годинки — да, родена е през 1894, в годината след като с татко ходихме в Чикаго. Тя беше като кукличка — все засмяна. Реших, че и аз искам да си имам такава… но не тази година. Ала скоро. Чувствах се много женствена.

Стигнах в клиниката точно когато си тръгваше госпожа Алтшулер. Поздравих я учтиво. Тя ме погледна и рече:

— Одри, пак си излизала на слънце без шапка. Докога така?

Благодарих й, че е толкова съпричастна към благоденствието ми и влязох. Според татко тя страдаше само от запек и липса на движение… но се домъкваше два пъти месечно и от началото на годината не беше платила нито пени. Баща ми бе силен мъж, държеше на своето, но хич не го биваше да си прибере парите от длъжниците.

Татко я отбеляза в тефтера и вдигна поглед.

— Вземам офицера ви, млада госпожице.

— Сигурен ли сте, че не искате да промените решението си, сър?

— Не. Може да греша, но съм решил. Защо? Сбърках ли?

— Според мене да, сър. Мат в четири хода.

— Я? — татко се изправи и се приближи до масичката за шах. — Я ми покажи.

— Дали просто да не я разиграем? Може да греша.

— Уфффф! Ще ме вкараш в гроба бе, момиче — той огледа дъската и пак се върна на бюрото. — Това ще те заинтересува. Получих го тази сутрин по пощата. От господин Клеменс…

— Майчице мила!

 

 

Особено добре си спомням един пасаж:

„Съгласен съм с вас и с Барда, сър — нека ги обесим. Ако обесим адвокатите, това няма да намали мъките и тегобите на тази страна, но ще падне голяма веселба, пък и на никого няма да навреди.

И другаде съм споменавал, че Конгресът е единствената отявлено криминална класа в тази държава. Не може да е чисто съвпадение, че деветдесет и седем процента от конгресмените са адвокати.“

Господин Клеменс добавяше, че неговата агенция е планирала идущата зима да изнесе лекция в Канзас сити. „Спомням си, че преди четири години се разминахме в Чикаго за една седмица. Възможно ли е да дойдете в Канзас сити на десети януари сл.г.?“

— О, татко! Ще можем ли?

— Ти нали тогава си на училище?

— Татко, знаеш, че си наваксах всичко, когато ходихме в Чикаго! Известно ти е, че съм първа сред момичетата в класа… и щях да съм първа и сред момчетата, ако не ме беше предупредил, че не е препоръчително да те смятат за твърде умен. Но ти може и да не си забелязал, че съм събрала достатъчно кредити и можех да завърша…

— С класа на Том миналата седмица. Забелязах. Ще видим как ще стане. Ако не ни мине котка път. Ти намери ли каквото търсеше в Бътлър?

— Каквото търсех, намерих си го. Ама не в Бътлър. — Е?

— Направих го, татко. Вече не съм девствена.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Успя да ме изненадаш.

— Вярно ли, татко?! — Не исках да ми се сърди… а според мене доста отдавна ми беше намекнал, че няма да ми се сърди за това.

— Вярно. Защото си мислех, че си го свършила още през миналата коледна ваканция. От шест месеца чакам и се надявам да ми се довериш.

— Сър, дори не ми е идвало наум да го пазя в тайна от вас. Вие ме храните и поите.

— Благодаря. Ммм… Морийн, прясно дефлорирана госпожице, би трябвало да ви прегледат. Да повикам ли майка ти?

— О! Мама трябва ли да знае?

— Редно си е. Но ако те е страх, няма нужда тя да те преглежда…

— Страх ме е!

— В такъв случай ще те заведа при доктор Чадуик.

— Татко, защо да ходя при него? Това си е нещо съвсем естествено, не съм пострадала и мисля, че няма нужда.

 

 

Проведохме учтив спор. Татко ми изтъкна, че един етичен лекар не лекува собственото си семейство, особено жените от него. Отвърнах му, че знам… но не се нуждая от лечение. И хайде пак отначало.

След малко, след като се увери, че мама дреме на горния етаж, татко ме заведе в кабинета, заключи вратата, помогна ми да се настаня на масата и се оказа, че позата, която бях заела за преглед, е кажи-речи същата, която бях заела по-рано за Чарлз. Само дето този път си свалих само кюлотите.

Изведнъж усетих, че се възбуждам.

Опитах се да го потисна и се надявах татко да не го е забелязал. Дори и на петнадесет години не бях наивна, що се отнася до необикновената и донякъде нездрава връзка с баща ми. Още на дванадесет бях сънувала онзи сън с пустинния остров и баща ми беше другият оцелял от корабокрушението.

Но знаех много добре, че табуто идва от Библията, от класическата литература и митовете. И си спомнях твърде добре как баща ми окончателно и безвъзвратно престана да ме взема в скута си, след като ми дойде първата менструация.

Татко си сложи чифт гумени ръкавици. Беше започнал да го прави след пътуването до Чикаго… където заминахме не за да може Морийн да разгледа Колумбийското изложение, а баща ми да ходи на училище в Северозападния университет в Еванстън и да се запознае с теорията на професор Пастьор за микробите.

Татко открай време си държеше на сапуна и водата, но отношението му не беше научно подкрепено. Предшественикът му, доктор Филипс, бе започнал да практикува през 1850 г. и се отнасяше към дошлите от Франция слухове по следния начин:

— Че какво да очакваш от шепа жабари?

След като татко се върна от Еванстън, вече нищо не беше достатъчно чисто за него. Започна да използва гумени ръкавици и йод, да изварява и понякога да обгаря използваните инструменти, особено в случаи на тетанус.

Тези безлични студени гумени ръкавици ме охладиха… но със срам осъзнах, че съм цялата влажна.

Реших да не обръщам внимание. И баща ми не му обърна внимание. След малко ми помогна да сляза и се обърна да махне ръкавиците, докато аз си обувах кюлотите. След като се приведох в „приличен вид“, той отключи вратата и я отвори.

— Здрава нормална жена — пресипнало рече той. — Няма да имаш проблеми с раждането на деца. Препоръчвам ти няколко дена да се въздържаш от полово общуване. Стигам до извода, че си използвала френска гумичка. Познах ли?

— Да, сър.

— Това е добре. Ако продължиш да ги използваш… — всеки път! — и си дискретна в публичното си поведение, няма да имаш никакви сериозни проблеми. Хммм… пътува ли ти се пак с двуколка?

— Защо не, сър? Защо да не ми се пътува?

— Не. Подочух, че последното бебе на Джони Мей Иго напира да излезе; обещах днес да се опитам да намина към тях. Ще помолиш ли Франк да впрегне Дейзи?

 

 

Пътят беше дълъг. Татко ме взе със себе си, за да ми разкаже за Айра Хауард и Фондацията. Слушах и не вярвах на ушите си… само дето това ми го казваше татко, единственият напълно сигурен източник на информация.

След дълго мълчание най-накрая се обадих:

— Татко, мисля, че разбрах. Това по какво се различава от проституцията? Или не се различава?