Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (21) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5

История

  1. — Добавяне

XXI.
Змийски зъб

Проблемите ми през следващите десет години бяха принцеса Поли, Присила, Доналд, Джордж Стронг… и един любопитен метафизичен проблем, който все още не зная как да разреша — или как би трябвало да го разреша, макар да съм го обсъждала с моя съпруг Джубал Харшо и с някои от най-добрите математико-манипулативни космолози във всички вселени, като започнем с Елизабет „Лепкавата Либи“ Лонг. Става въпрос за вечния парадокс на свободната воля и предопределението.

Свободната воля е факт, докато я изживявате. А предопределението е факт, когато погледнете отстрани всяка поредица от събития.

Но в Света като мит и „свободна воля“, и „предопределение“ са лишени от съдържание понятия. Всяко от тях е семантична нула. Ако ние сме просто измислени образи, стъкмени от писачи на историйки, то човек може да говори за „свободна воля“ на шахматните фигури в играта. След като играта мине в историята и приберат фигурите обратно в кутията, дали Черната царица губи съня си и по цяла нощ стене: „О, не трябваше да я вземам тази пешка“?

Пълен абсурд.

Аз не съм сбор от измислици. Не съм създадена от писач. Аз съм жена, човешко същество, дъщеря на човешки същества и майка на момчета и момичета в първия си живот и на още и още след първото ми подмладяване. Ако съдбата ме командва, то тогава тази съдба е в моите гени… а не в измишльотините на някой късоглед затвореняк, прегърбен над робопишеща машина.

Проблемът беше, че към края на десетилетието дойде един момент, когато разбрах, че Теодор ми е разказал за една трагедия, която би могла да бъде предотвратена. Но можеше ли? Бих ли могла да използвам свободната си воля, за да разкъсам златните вериги на предопределението? Можех ли да използвам предварителните си знания, че нещо ще се случи, за да направя така, че да не се случи?

Да го обърнем наопаки: ако направя така, че да не се случи, как бих могла да знам предварително за нещо, което никога не се е случвало?

Не се и опитвайте да го проумеете: онова, което ще захапете, е собствената си опашка.

Възможно ли е изобщо да избегна задачата в Саматра?

Знаех, че спътникът електроцентрала ще избухне и всички на борда му ще загинат. Но през 1952 г. никой не знаеше дори, че някога ще съществува спътник електроцентрала. През 1952 г. той не е бил дори чертеж.

Какъв беше моят дълг?

 

 

В петък доктор Рамзи ми каза, че Присила не е бременна, че физически е достатъчно зряла, за да се размножава и че е склонен да подпише акт за раждане със задна дата, ако поискам, показващ каквато и да е възраст между тринайсет и деветнайсет години… но по негово мнение тя разсъждава по детски.

Съгласих се.

— Но може да ми се наложи да й подправя възрастта поне на шестнайсет години.

— Разбирам. Брат й я чука, нали?

— Тази стая звукоизолирана ли е? — отвърнах му с въпрос.

— Да. Както и сестрата — нищичко няма да излезе от нея. Чували сме какво ли не и по-голямата част от това „какво ли не“ е много по-лошо от едно малко кръвосмешенийце между брат и сестра. Миналата седмица имахме случай — не беше с хора от Хауардовите семейства, слава Богу — на „брат му го чука“. Радвай се, че твоите деца са нормални. При игричките на братя и сестри всичко, за което е нужно да се погрижиш, обикновено е тя да не забременее и да го преодолеят, докато им дойде времето да се оженят за някого. Както става почти винаги. Никога досега ли не си се сблъсквала с такова нещо?

— Случвало се е. Преди ти да поемеш практиката на баща си. Той не ти ли е разказвал?

— Ти майтап ли си правиш? За татко Хипократовата клетва е заповед, дадена му лично от оня горе! И как беше?

— Ами общо взето добре, макар че по онова време се тревожех. По-голямата сестра научи малкия брат, после той — по-малката сестра. Известно време стъпвах много предпазливо и се чудех дали да ги изловя на място или просто да ги следя да не стане някоя беля. Но никога не са се задълбочавали — само си се радваха. Моите хлапета яко ги тресе хормона — всичките до едно.

— А тебе не те ли тресе?

— Да си сваля ли гащите? Или първо да завършим спора?

— Много съм скапан. Давай нататък.

— Лигльо. Ами един по един всички си взеха Хауардовите пари и сега и трите двойки са си дружки и мисля, че от време на време прекарват заедно уикенда в Уестчестър. Но гледат подобни неща да не ми влизат в полезрението, за да не шокират горкичката стара задръстена мама. Ала тези двамата не го приемат толкова леко. Джим, трябва да омъжа това момиче.

— Морийн, Присила не е готова за брак. Цярът ще я съсипе още повече от болестта. Ще съсипеш живота на някой мъж и нейния ще объркаш, да не говоря за вредата за евентуалните деца. Хммм… Присила ми каза, че току-що се е преместила тук от Далас. Не познавам Мариан. От семейство Харди е, нали? Що за човек е Мариан?

— Джим, в случая аз не съм непредубеден свидетел.

— Когато чувам жената, която може да види добрата страна дори в самия дявол, да говори подобни неща, това ми казва всичко. Е, Мариан може и да е имала добри намерения спрямо Присила, но не се е справила добре с нея. Или поне не достатъчно добре, за да рискуваме и да я омъжим на четиринайсет години, без значение колко зрели са мерките на таза й. Морийн, ще я пиша на колкото години кажеш, но не я омъжвай толкова млада.

— Ще се опитам, драги. Хванала съм тигъра за опашката. Благодаря ти.

Той ме целуна за довиждане. След малко се обадих:

— Престани. Нали ми каза, че си скапан. А чакалнята ти е тъпкана с пациенти.

— Лигла.

— Ами такава съм. Някой друг път, миличък. Много здраве на Велма. Следващата седмица ви каня и двамата на вечеря да ми видите новата къща. Може и тогава.

 

 

На принцеса Поли й беше нужно известно време, за да приеме промяната. Две седмици я държах затворена в къщата и ходеше само в кутията с пясък. После я пуснах да излезе. След час, тъй като не успях да я намеря, подкарах бавно към старата къща. Минах и осемте пресечки и почти бях стигнала — тогава я мярнах, паркирах бързо и я повиках. Тя се спря, ослуша се, остави ме да я доближа и после побягна право към стария си дом. Не, към единствения й дом.

Гледах с ужас как прекоси по диагонал кръстовището на „Майер“ и „Рокхил“ — два натоварени булеварда. Успя да стигне невредима отсреща, аз си поех дъх, върнах се при колата и потеглих към старата къща. Пристигнах там по едно и също време с нея, защото спазвах правилата за движение, а тя — не. Оставих я няколко минути да души из празната къща, след това я прибрах и я закарах у дома.

През следващите десет дни това се повтаряше всеки ден, понякога и по два пъти на ден, докато пристигна отряд по събарянето да разчисти терена. Джордж ме беше предупредил, така че изобщо не я пуснах навън. Закарах я сама до къщата, оставих я да влезе вътре както обикновено и да души, след това отрядът започна да събаря къщата. Принцесата се втурна към мене и я оставих да лежи в скута ми вътре в колата до бордюра.

Тя гледаше как рушат Единствения й дом.

Когато разрушителите подкараха булдозери към северното крило и го превърнаха в отломки, тя сгуши муцунка в мене и изстена.

Закарах я вкъщи. И на мене не ми беше харесало да гледам как умира старата къща.

На другия ден пак закарах Поли там. Нямаше нищо освен гола земя и дупката за мазето. Принцеса Поли дори не искаше да излезе от колата; не съм сигурна, че изобщо позна мястото. Никога повече не избяга. Понякога я търсеха разни господа, но тя винаги си стоеше вкъщи. Мисля, че беше забравила, че някога е живяла другаде.

Но аз не бях забравила. Никога не се връщайте в къща, където някога сте живели — не и ако сте я обичали.

* * *

Ще ми се да можех да се справя с проблемите на Присила също толкова лесно, колкото и с тези на Поли. Видях се с доктор Рамзи в петък; в четвъртък се бяхме нанесли в новата къща, а това е нещо доста уморително, макар че използвах професионални хамали. Преместването се опростяваше и от факта, че по-голямата част от мебелите не взехме в новата къща, а ги дадохме на „Добра воля“.

Запазихме само книгите, някои картини, писалището и архива ми, дрехите, съдове и кухненски прибори, пишещата машина Ай Би Ем и още някои джунджурии. Към единайсет изпратих Доналд и Присила в новата къща с всичката останала храна от фризера и хладилника.

— Доналд, моля те, след като разтоварите, върни се тук. Присила, виж какво можеш да намериш за обяд; мисля, че по пладне ще приключим. Но не забърквай нещо, за което времето да има решаващо значение.

— Да, мамо — това бяха горе-долу единствените думи, които тя ми каза тази сутрин. Беше изпълнявала всичко, каквото й кажа, но не прояви никаква инициатива, докато Доналд се справяше с работата с въображение.

Потеглиха. Доналд се върна за мене по обяд — точно когато хамалите обядваха.

— Ще трябва да почакаме — рекох му аз. — Не са приключили. Какво направихте с принцесата?

— Затворих я засега в моята баня заедно с кутията с пясък и храна. Чувства се ужасно.

— Ще й се наложи за известно време да се примири с това. Доналд, какво я е прихванало Присила? Снощи и тази сутрин се държа така, сякаш някой — според мене аз — й е счупил играчката.

— Ох, мамо, тя си е такава. Това нищо не значи.

— Доналд, няма да си е такава — не и ако ще живее с нас. Кисели физиономии няма да търпя. Опитвала съм се да дам на всичките ми синове и дъщери максимална свобода, съчетана с цивилизовано държание спрямо другите и особено спрямо собственото им семейство. Но цивилизованото държание е нещо, което се изисква от всекиго и по всяко време. Това означава да се държиш с хората ведро и любезно, дори и да не ти е много весело на душата. Това правило не изключва никого, независимо от възрастта. Мислиш ли, че можеш да й повлияеш? Ако ми се цупи, като нищо мога да й кажа да напусне масата, но не мисля, че това ще й хареса.

Той се засмя невесело.

— Сигурен съм, че няма да й хареса.

— Е, може би ти би могъл да поговориш с нея. Навярно тебе ще те послуша.

— Ъ-ъ… може би.

— Доналд, според тебе има ли нещо, което аз съм казала или направила… или съм поискала от нея или от тебе, което да оправдава държанието й?

— Ъ-ъ… не.

— Бъди откровен с мене, сине. Това положение е лошо и така не може да продължава повече.

— Ами тя никога не е обичала някой да й нарежда какво да прави.

— И какво съм й наредила да прави, което не й харесва?

— Ами… тя доста се разстрои, когато ти й каза, че тя няма думата коя къща да вземем.

— Не съм й нареждала нищо. Просто й казах, че това е моя, а не нейна работа. И си е точно така.

— Е, на нея не и хареса. Не й хареса и това, че й каза, че ще трябва да изтърпи, както тя го казва, „да я бърникат“. Нали знаеш.

— Да, гинекологичен преглед. Да, това си беше заповед. Заповед, неподлежаща на обсъждане. Но кажи ми какво мислиш ти за това, че настоях да се подложи на гинекологичен преглед. Твоето мнение няма да промени решението ми — просто бих искала да знам какво мислиш ти.

— Ъ-ъ… не ми влиза в работата.

— Доналд?

— Ами… ами предполагам, че момичетата трябва да се подлагат на тия работи. За да види лекарят й дали е здрава или не. Мда, то май си е така. Но на нея със сигурност не й хареса.

— И на мене не ми харесва, никога не ми е харесвало, а са ме преглеждали толкова много-много пъти, че не мога да ги преброя. Но това е просто досадно задължение — като да си миеш зъбите. Необходимо е, ето защо се примирявам… и Присила също ще трябва да се примири и няма да допусна да ми пробутва някакви глупости — въздъхнах. — Опитай се да я накараш да го разбере. Доналд, докато те ядат, ще те откарам до къщата, а после ще се върна веднага тук, защото иначе току-виж качили нещо не където трябва.

Върнах се в къщата към два часа и започнах да следя товаренето, разнасяйки в ръка сандвич. Когато фургонът потегли, беше към пет часа, а когато подредихме къщата, даже още по-късно — ако бихте могли да я наречете „подредена“, след като целият заден двор беше в картонени кашони, по леглата бяха струпани дрехи, а книгите бяха натикани, както дойде по рафтовете, само за да не са на пода. Бедният Ричард ли го беше казал — „Две премествания са равни на един пожар“? И то този път минахме леко.

В осем седнахме да вечеряме. Мълчахме. Присила продължаваше да се цупи.

След вечеря ги поканих да отидем всички във всекидневната за по кафе — и наздравица. Налях им по цяла чаша „Калуа“ защото с „Калуа“ не можеш да се напиеш; първо ти прилошава.

— Наздраве за новия ни дом, милички.

Отпих глътка. Доналд също отпи. Присила дори не близна чашата си.

— Аз не пия — тросна се тя.

— Не става въпрос за пиене, мила — това е ритуал. Когато се вдига наздравица, ако някой не иска да пие, достатъчно е да вдигне чашата си, да каже „наздраве“, да я докосне с устни, да я остави и да се усмихне. Запомни го. Ще ти свърши добра работа при друг случай.

— Майко, време е сериозно да поговорим за нещо.

— Добре. Слушам те, мила.

— Ние с Доналд няма да можем да живеем тук.

— Много съжалявам, че го чувам.

— И аз съжалявам. Но е истина.

— Кога си тръгвате?

— Не искаш ли да знаеш защо си тръгваме? И къде ще отидем?

— Ако вие искате да ми кажете, ще ми го кажете.

— Не можем да понесем с нас да се държат като със затворници в пандиза!

Нищо не отговорих. Мълчанието се проточи и най-накрая дъщеря ми се обади:

— Не искаш ли да знаеш с какво си ни обидила?

— Ако искаш, обясни ми.

— Ъ-ъ… Дони, ти й го кажи!

— Не — възразих аз. — Бих изслушала Доналд, ако иска да ми се оплаче с какво съм обидила него. Но не и с какво съм обидила тебе. Ти си тук, а аз съм ти майка и глава на това семейство. Ако имаш оплаквания, кажи ми ги на мене. Но не се опитвай да набуташ брат си.

— Това е то! Заповеди, заповеди, заповеди! През цялото време — само заповеди… като че ли сме престъпници в затвор!

Казах си наум една мантра, която бях научила по време на Втората световната война: Nil illegitimi carborundum[1]. Повторих си я три пъти под нос.

— Присила, ако имаш предвид това под „заповеди и нищо друго освен заповеди“, мога да те уверя, че нищо няма да променя. Ще чуя всичките ти оплаквания. Но няма да ги слушам от втора ръка.

— О, мамо, ти си невъзможна!

— Ето ти още една заповед, млада госпожице. Дори наум се изразявай прилично. Дони, ти имаш ли някакви оплаквания от това, как се отнасям с тебе? Ти. Не сестра ти.

— Ъ-ъ… не, мамо.

— Дони!

— Присила, ти имаш ли някакви определени оплаквания? Нещо друго освен общото възражение да ти се заповядва?

— Мамо, ти… просто няма смисъл човек да се опитва да поговори разумно с тебе!

— Ти още не си се опитала да говориш разумно с мене. Лягам си. Ако тръгнете, преди да съм станала, моля ви, оставете ключовете на масата. Лека нощ.

— Лека нощ, мамо — отговори Доналд.

Присила не отвърна нищо.

 

 

Присила не слезе за закуска.

— Каза ми да ти кажа, че не иска да закусва, мамо.

— Много добре. Тази сутрин има пържени яйца и наденички. Ти как искаш яйцата, Доналд? Разбъркани и вулканизирани? Или само търкулнати през тигана?

— Ъ-ъ… ами както си ги направиш твоите. Мамо, Прис всъщност не че не иска да закусва. Да се кача ли да й кажа, че ти си казала, че трябва да слезе за закуска?

— Не. Аз обикновено ям яйцата рохки, но не много редки. Става ли?

— Ъ? О, да, става. Моля те, мамо, не може ли поне да се кача и да й кажа, че си казала, че закуската е готова и да дойде да яде?

— Не.

— И защо не?

— Защото не съм го казала и няма и да го кажа. Първото дете, което се опита да ми обяви гладна стачка, беше брат ти Удроу. Продължи няколко часа, но той мамеше — имаше скрити ванилови вафли под възглавницата. Когато най-накрая се предаде и слезе долу, не му позволих да яде, докато не стана време за вечеря, което ще рече няколко часа. Втори път не опита. (Но опита какво ли не друго, при това с много въображение!) Доналд, на мене не ми минават нито гладни стачки, нито всякакви други фасони… Доналд, тази сутрин ти се противопостави на моите заповеди два пъти. Не бяха ли всъщност три? Да не си се заразил от Присила? Не може ли да ти влезе в главата, че аз не давам ненужни заповеди, но когато наистина заповядвам нещо, очаквам да бъде изпълнено? Точно както трябва и точно както съм казала. Ако ти кажа да скочиш в езерото, очаквам да се върнеш подгизнал до кости.

Той ми се ухили.

— Къде е най-близкото езеро?

— Какво? Ами май че в парка „Суопи“. Ако не броим водното препятствие в голф-клуба. Или шадраванчето във Форест хилс.

— Има ли някаква разлика между двете?

— О, разбира се — поне известна разлика има. Доналд, нямам нищо против, че Присила е решила да пропусне закуската тази сутрин, защото имам нужда да поговоря с тебе, без тя да ти виси на главата и да ти казва какво да кажеш. Вие двамата кога смятате да тръгвате? И къде мислите да отидете, ако нямаш нищо против да ми кажеш?

— Стига бе, мамо, това изобщо не беше насериозно. Че как ще тръгнем? Нито имаме пари, нито имаме къде да отидем. Освен да се върнем пак при леля Мариан, а това няма да направим. Няма да стъпим повече там.

— Доналд, какво толкова ви е крива леля ти Мариан? Преди шест години и двамата решихте да останете при нея. Какво е станало? Спукваше ви от наказания ли? Или какво?

— О, не. Тя май никога никого не наказва. Понякога кара татко да се разправя с нас. Като тая последната гюрултия с Гас.

— Ами тогава какво е станало? Гас е с една година по-голям от тебе и е по-едър… или поне беше последния път, когато го видях. Ти рече: „Беше я съборил на земята и й досаждаше.“ Как й досаждаше? Изнасилваше ли я? Или се опитваше да я изнасили?

— Ъ-ъ… мамо, аз съм предубеден. Ревнувам, предполагам.

— И аз бих предположила същото. Наистина ли я изнасилваше? Или… вие, младите, как му викате днес? „Натискаха се“?

Той въздъхна — личеше си, че му е болно.

— Да, натискаха се. И на мене… на мене ми стана кофти.

Потупах го по ръката.

— Горкичкият Доналд! Миличък, започнал ли си да осъзнаваш, че никак не е добре за тебе да се влюбиш в сестра си? Нито пък за нея. На нея може би навреждаш повече, отколкото дори на себе си. Разбираш ли го, миличък?

— Но, мамо, не можех да я оставя там. Ъ-ъ… съжалявам, че не останахме с тебе преди шест години. Но ти беше толкова строга, а пък леля Мариан не беше и… о, извинявай.

— Как беше с домакинската работа при леля ти Мариан? Имам намерение да възложа на всеки от вас известна част от нея. Но Присила като че ли не я бива много-много в кухнята. Вчера напълни фризера, като набута всичко как да е и после забрави да го включи. Добре, че забелязах, иначе всичко щеше да се развали. Тя готвеше ли заедно с Милдред, Сара и който там вече е навършил годините?

— Не мисля. Не, знам, че не е готвила. Там готви само баба Меча лапа… и хич не обича да й се пречкат в кухнята.

— Коя е баба Меча лапа?

— Готвачката на леля Мариан. Черна като въглен и с гърбав нос. Наполовина негърка, наполовина чероки. Готвачка и половина! Все ще ти спретне някоя вкуснотия. Но по-добре да я помолиш на вратата. Само да си пристъпил в кухнята и току-виж те фраснала с тигана.

— Явно си я бива. И май аз ще трябва да уча Присила да готви, както излиза.

Доналд не каза нищо. Продължих:

— Междувременно трябва да вземем справките и да ви запишем на училище. Доналд, ти какво ще кажеш да ходиш в гимназията „Уестпорт“, а не в Югоизточната? Кажи „да“ и ще ти намерим една таратайка, нещо на четири колела, че да не ти е много трудно да ходиш дотам. Честно казано не ми се иска да учите в едно и също училище с Присила. По този въпрос тя няма думата, миличък — боя се, че ще започне да се бие с другите момичета за тебе.

— Да, сигурно. Но, мамо, няма нужда да ходя в „Уестпорт“.

— Според мене имаш. Причината ти я изтъкнах.

— Няма нужда да уча в гимназия. През юни завърших.

Цял живот съм живяла с деца — и никога не са преставали да ме изненадват.

— Доналд, как така съм го пропуснала? Знаех, че трябва да завършиш догодина, и не помня да си ме известил.

— Защото не съм… миналата година постъпих в предпоследния клас. Но взех всички часове, които се изискваха, а после и още, защото миналата година записах и лятната сесия, за да съм сигурен, че съм минал всичката математика, която предлагат. Мамо, сметнах, че вече съм готов да завърша… но реших да е чак през май, когато е вече твърде късно за годишния албум и въобще… Господин Хардейкър — това е директорът — хич не беше доволен. Но ми провери бележника и се съгласи, че мога да завърша тази година. Само че ми предложи да уреди дипломата без много шум и да не присъствам на промоцията и да убеждавам випуск ’52, че съм от този випуск, защото ме няма в албума на випуска, не нося пръстена на випуска и въобще. Съгласих се. После той ми помогна да подам молби в училищата, които ме интересуваха. Искам да кажа, наистина добрите технически училища като Масачузетския технологичен институт, „КалТех“ и „Ренселър“. Искам да строя ракети.

— Говориш точно като брат си Удроу.

— Не съвсем. Той лети с тях, а аз искам да ги проектирам.

— И получи ли някакъв отговор на някоя от молбите?

— Два. От „Кейс“ и „КалТех“. Отрицателни.

— Може пък в Далас да те чакат добри новини. Ще говоря с баща ти — и без това днес трябва да му се обадя; налага се да му кажа, че вие двамата, скитници със скитници, сте цъфнали тук. Доналд, ако тази година не те приемат никъде, недей да губиш надежда.

— Няма. Догодина ще кандидатствам пак.

— Не това исках да кажа. Тази година също трябва да ходиш на училище. Миличък, за да си вземеш подготвителните курсове, не е необходимо да учиш в някое от най-добрите технически училища в света. За тях би свършил работа всеки либерален хуманитарен колеж с висок стандарт на преподаване. Например „Клеърмонт“. Или всеки от така наречената Малка бръшлянена лига. Или колежът „Гринел“. И много други.

— Но сега сме август, мамо. Твърде е късно да кандидатствам където и да било.

— Не съвсем. — Замислих се. — Доналд, искам да ми позволиш да те повиша в осемнайсетгодишен. Ще започнем с това, че ще ти намерим шофьорска книжка от Мисури, в която е посочена възрастта ти, после ще ти вземем и акт за раждане със задна дата, когато ти потрябва. Няма да е скоро, освен ако не ти потрябва паспорт. И след това ще постъпиш в… според мене в „Гринел“ — един от членовете на комитета, когато защитавах доктората си, сега е декан и отговаря за приемането, познавах го доста добре — за една-две години. Само трябва да решиш точно в кое инженерно училище искаш да постъпиш и следващата или по-следващата година ще поработим по въпроса… докато учиш здравата, за да изкараш отлични оценки. А после…

— Мамо, а пари откъде?

— Скъпи ми сине, готова съм да похарча почти всякаква сума, за да те отделя от сестра ти, преди да сте си навлекли истински неприятности. За аборти няма да плащам, но ще платя образованието ти и ще ти давам и още пари освен онези, които можеш да изкараш сам, като поработваш някъде. Което е редно да направиш — за самодисциплина и заради собственото си самоуважение. В „Гринел“ студентите момчета например могат да мият чиниите в женските общежития. Тези хранени със зърно колежки са много сочни, виждала съм ги — продължих. — Но ти може и да не ги забележиш много-много, защото искам да дам името ти на фондация „Хауард“ и да помоля за списъка на най-младата възрастова група момичета в Айова.

— Но, мамо, не съм примрял да се женя, а и не мога да издържам съпруга!

— Никой не те кара да се жениш. Но съвсем никакъв интерес ли не изпитваш към перспективата да се срещнеш с отбрани момичета горе-долу на твоите години, всички до една — здрави, потенциални дълголетници, какъвто си и ти; и всички до една — приемливи според обичайните критерии… и които няма да се разпищят, ако много учтиво, уважително, но извън всякакво съмнение им се пуснеш? И няма да се разлютят — „ти за каква ме мислиш?“ — ако се окаже, че имаш презерватив в джоба.

Сине, не си длъжен да правиш нищо, свързано с Хауардовия ти списък. Но ако те удари хормонът или пък се почувстваш самотен, или пък и двете, проверката по Хауардовия списък със сигурност бие по точки висенето по баровете и ходенето на молитвени събрания — и всичката подготвителна работа ти е спестена. Защото фондация „Хауард“ наистина иска Хауардовците да се женят за Хауардовци и харчи милиони долари за това.

— Но, мамо, аз не мога да се оженя, докато не завърша висше. Това ще е чак след поне пет години. Трябва да взема магистърска степен. Пък и докторска не би ми навредила.

— Вчера си поговорих със сестра ти Сюзън. Не си ли се чудил как така Сюзън и Хенри направо от сватбата заминаха да учат в колеж? Престани да се притесняваш, Доналд. Ако само си избереш някой колеж, който не е много близо до Канзас сити, ще се оправим с проблемите ти. А и майка ти ще спре да се тревожи.

* * *

Когато разбра, че Доналд заминава да учи другаде, Присила орева орталъка. Криехме го от нея чак до последния момент — в деня, когато тя се записа в Югозападната гимназия, той замина за „Гринел“. Доналд си стегна багажа, докато сестра му беше на училище, а после я изчака да се прибере, за да й съобщи новината. Тръгна веднага с един шевролет, толкова стар, че не можеше да се използва на контролирано шосе — нямаше автопилот.

Тя получи нервен припадък. Настоя да замине с него. Издрънка куп глупости за самоубийство и тям подобни:

— Зарязваш ме! Ще се убия, ще видиш! И тогава ще съжаляваш!

Доналд гледаше мрачно, но замина. Присила се затвори в спалнята си. Не й обърнах внимание. Заплахите за самоубийство за мене са просто поредният фасон, изнудване, на което отказвам да се поддам.

Освен това ако някой е решил да се лиши от живот, това си е негово право. А ако го е решил съвсем сериозно, нищо не може да го спре.

 

 

Присила слезе долу към десет часа вечерта и каза, че била гладна. Отвърнах й, че времето за вечеря отдавна е минало, но може да си направи сандвич и да си налее чаша мляко. По-късно дойде при мене във всекидневната… и започна с обвиненията.

Отрязах я:

— Присила, няма да седиш и да ме обсипваш с обиди, докато ми ядеш храната. Спри или едното, или другото.

— Мамо, ти си жестока!

— И това се брои за обида.

— Но… ох, толкова съм нещастна!

Това се виждаше от само себе си и явно нямаше нужда от коментар, така че продължих да си гледам Уолтър Кронкайт и да слушам носовия му глас.

Тя се мота из кухнята с мрачен вид няколко дена, после откри предимствата на това, да живееш близо до училище и да имаш на свое разположение цяла всекидневна и майка, която позволява всякакъв шум и бъркотия, стига след това да се изчистят — или поне го позволяваше веднъж-дваж седмично. Къщата взе да се пълни с млади хора. Открих, че Присила е започнала да се чувства щастлива, и също бях щастлива.

В края на септември слязох долу към единайсет часа да си налея чаша мляко и чух онова същото издайническо скърцане — идваше от стаята за прислугата от другата страна на кухнята. Не се изкуших да ги притесня, защото почувствах по-скоро облекчение, отколкото тревога — особено след като звуковите ефекти дадоха да се разбере, че Присила се е научила да получава също толкова силен оргазъм и с друг мъж. Но щом се качих горе, проверих календара в банята си, който дублираше онзи в нейната. Убедих се, че денят е „безопасен“ за нея, и вече не чувствах нищо друго освен облекчение. Никога не бяха очаквала от Присила да се откаже от секса. Започнат ли веднъж и открият ли, че им харесва, вече не могат да го откажат. По-скоро щях да се притесня, ако го беше отказала.

На другия ден се обадих на Джим Рамзи и го помолих да взема намазка и кръвна проба всеки път, когато му пратя Присила, защото не се доверявах на преценката й и знаех, че може да се изложи на риск. Той изпръхтя.

— Ти какво си мислиш — че си върша работата през пръсти ли? Аз проверявам всички! Дори и тебе, дърта кошнице!

— Благодаря, миличък — и му изпратих въздушна целувка през екрана.

 

 

Скоро след тази жизнерадостна случка ми се обади Джордж Стронг.

— Скъпа госпожо, ето ме пак в града. Имам добра новина усмихна се срамежливо. — Делос се съгласи, че трябва да влезеш в управителния съвет. Не можем да го предложим на притежателите на акции преди годишното събрание, но ако между две събрания се появи вакантно място, директорите трябва да назначат някого временно на тази длъжност. Стана така, че един от моите помощници се готви да подаде оставка. Би ли могла да присъстваш на събрание на директорите в Денвър на 6 октомври, понеделник?

— Да, бих. Изключително съм доволна, Джордж.

— Да мина ли в десет да те взема? Ще пътуваме за Денвър с ракетоплан на компанията и ще пристигнем там в десет часа планинско време. Срещата на директорите е в десет и половина в „Хариман билдинг“. Следва обяд на върха на същата сграда — уединена трапезария с разкошен изглед.

— Великолепно. Джоржд, същия ден ли ще се връщаме обратно?

— Можем, ако искаш, Морийн. Но по оня край има някои много живописни шосета, а аз имам на разположение кола и шофьор. Как ти се струва това?

— Страхотно. Джордж, да не забравиш да вземеш плик номер три.

— Няма да забравя. Значи до понеделник, скъпа госпожо.

Обикалях насам-натам като зарадвано кученце и ми се искаше да го кажа на татко: как малката Морийн Джонсън от Кал-до-колене ще бъде назначена за директор в империята „Хариман“ чрез една недостойна машинация: първо, незаконна любов със странник от звездите; второ, мъжът й я е зарязал заради друга; трето, късна любов между неморална сламена вдовица и самотен ерген.

Ако Брайън беше останал с мене, никога нямаше да стана директор. Макар и Брайън да не ме беше лишавал от никакви луксове, след като веднъж забогатяхме, като изключим бюджета за домакинството, аз се разпореждах само с моите припечелени „пари за семки“ — дори и онази номерираната банкова сметка в Цюрих само се водеше на мое име. Брайън беше мил и щедър съпруг, но никога не е бил дори и в най-малката степен защитник на женското равноправие.

Точно по тази причина отказвах на постоянните предложения на Джордж Стронг да се омъжа за него. Макар че Джордж беше с двайсет години по-млад от мене (факт, който той така и не заподозря), ценностната му система се коренеше в XIX век. Като негова любовница можех да му бъда равна, но станех ли му жена, веднага щях да бъда подчинена — по всяка вероятност подчинена, на която гледат как да й угодят, но… подчинена.

Освен това щеше да е много подло да изиграя този мръсен номер на един закоравял стар ерген. Предложенията му за брак бяха галантни комплименти, а не сериозни предложения за граждански договор.

Освен това самата аз се бях превърнала в закоравял стар ерген — макар че неочаквано бяха започнала да отглеждам още едно дете — при това трудно дете.

Моето трудно дете… Какво да правя с Присила, докато ме няма? Щях да остана в Колорадо една нощ, може би две — ако Джордж ми предложеше да останем още един ден в парка „Естес“ или Крийпъл крийк, щях ли да му откажа?

Ако трябваше да се притеснявам само за принцеса Поли, щях да я набутам в колибката и изобщо да не обърна внимание на протестите й. Ала можех ли да го направя с голямо, силно момиче, което тежеше повече от мене!… но на което му липсваше мозък и една вода да кипне.

Какво да правя? Какво да правя?

 

 

— Присила, довечера няма да ме има вкъщи, може да се прибера чак вдругиден. С какво би предпочела да се занимаваш, докато ме няма?

Тя ме погледна тъпо.

— Защо ще заминаваш?

— Да говорим по същество. Има няколко варианта. Можеш да отидеш да спиш при някое приятелче от училище, ако искаш. Можеш да спиш и у леля ти Велма…

— Тя не ми е леля.

— Вярно е и никой не те кара да й викаш леля. Просто сред Хауардовците е обичайно да използват помежду си подобни обръщения, които ни напомнят за общата ни връзка. Както искаш. А сега, моля те, нека се върнем към основния въпрос: какво предпочиташ да правиш, докато ме няма?

— Защо изобщо трябва да правя нещо? Мога да си стоя тук. Знам, че си мислиш, че не мога да готвя… но все ще забъркам някоя манджа и няма да умра от глад.

— Убедена съм, че можеш. Да останеш тук беше следващата възможност, което се готвех да ти спомена. Мога да намеря някой да ти прави компания, за да не си сама. Например сестра ти Маргарет.

— Пеги е смотла!

— Присила, няма защо да наричаш Маргарет с презрителни жаргонни думи. Има ли някой, който би искала да ти прави компания?

— Нямам нужда от компания. Нямам нужда от помощ. Да храня котката и да прибирам вестника — какво му е мъчното?

— Оставала ли си преди сама вкъщи?

— О, ами че да. Колко пъти.

— Така ли? И при какъв случай?

— О, ами при всякакви случаи. Татко и Мариан водеха насам-натам цялото семейство и аз все решавах да не ходя. Семейните излизания са голяма досада.

— За два дена?

— О, и за повече. В къщата оставахме само двете с баба Меча лапа.

— О, значи госпожа Меча лапа живее при вас?

— Ами така да се каже.

— Да останеш в къщата с госпожа Меча лапа не е същото, като да бъдеш съвсем сама… и освен това май бабата като нищо би усмирила някой натрапник с тигана.

— Нямаше да е с тигана — тя има пушка.

— Ясно. Но не мога да я извикам тук… и очевидно ти никога преди не си оставала съвсем сама вкъщи. Присила, мога да извикам някое семейство — ти няма да ги познаваш, но ще са свестни хора.

— Мамо, не може ли просто да си остана самичка? Държиш се така, сякаш съм малко дете!

— Добре, миличка, щом така предпочиташ. (Но не смятам да се осланям само на тебе и на добрите ти намерения. Ще наема „Аргус патрул“ и то не само за да мине бавно три пъти покрай къщата през нощта — ще поставя тази къща кажи-речи под стража.)

— Точно това предпочитам!

— Много добре. Тръгвам в понеделник, шести, в десет часа сутринта за Колорадо…

— Колорадо! Защо не ми каза? Вземи ме и мене.

— Не, заминавам по работа.

— Аз няма да ти преча. Не може ли да взема влака до върха на Пайк пийк?

— Няма да ходиш никъде. Ще останеш тук и ще ходиш на училище.

— Колко си гадна!

 

 

Нямаше ме два дена и си прекарах чудесно. Отначало малко ме шашна този директорски пост, но като дойде време за гласуване, просто гласувах като Джордж, колкото да отбия номера — по-късно щях да си оформя собствено мнение за това и онова.

На обяда господин Хариман ме беше сложил от дясната си страна. Дори не близнах виното и забелязах, че и той не го близна. На събранието беше страшно делови, но на обяда беше невероятно очарователен — и никакви приказки за работа.

— Госпожо Джонсън, господин Стронг ми спомена, че ние с вас имаме общ интерес — космическите пътувания.

— О, да — и после не говорихме за нищо друго и станахме последни от масата; сервитьорите вече бяха започнали да разчистват.

Ние с Джордж прекарахме нощта в една виличка между Денвър и Колорадо спрингс — на вътрешното шосе, не на магистралата. В леглото обсъдихме плик номер три.

— „Слънчевите екрани «Дъглас-Мартин» ще предизвикат най-големите промени в американската провинция от първата трансконтинентална железница насам. Навсякъде из страната ще бъдат построени движещи се шосета, захранвани от екрани «Д-М». Общо взето те ще следват мрежата от съществуващите днес федерални магистрали — магистрала 1 надолу по Източното крайбрежие, шосе 66 от Чикаго до Лос Анджелис и т.н.

Покрай тези движещи се шосета ще се разраснат градове под формата на ивици, а днес съществуващите градове ще спрат да се развиват и дори ще загубят част от населението си.

Движещите се шосета ще доминират до края на XX век. Постепенно ще отмрат също като железниците — но не и преди следващия век.“

— Морийн — трезво се обади Джордж, — всичко това е ужасно трудно за вярване.

Замълчах си.

— Не виждам как така ще работят.

— За начало се опитай да умножиш хиляда и петстотин километра по двеста метра, за да получиш квадратни метри, и после го наречи конска сила. Използвай фактор на ефективност десет процента. Пресметни излишната енергия в „камъни“, когато слънцето е високо в небето и свети ярко; използвай я, за да поддържаш шосетата в движение, когато слънцето не грее. (Можех да му кажа отговора веднага — колко пъти го бях смятала за трийсет и четири години!)

— Аз не съм инженер.

— Тогава го обсъди с най-добрия ви инженер — господин Фъргюсън. Като се прибереш.

— Държиш твърдо на това?

— Това е моето пророчество. Няма да стане веднага — първият рол-град — от Кливлънд до Синсинати — ще се разгърне чак след няколко години. Казвам ти го сега, за да могат „Хариман индъстрийз“ да се класират първи.

— Ще говоря с Фъргюсън.

— Добре. А сега нека бъда мила с тебе, защото беше толкова мил с мене.

 

 

Върнах се в сряда и се отбих в офиса на „Аргус патрул“, преди да се прибера у дома. Говорих с полковник Фрисби, президента на компанията.

— Върнах се — можете да прекратите специалното наблюдение над къщата ми. Има ли какво да ми докладвате?

— Да, госпожо Джонсън. Къщата ви още си е на мястото не е станал пожар, не е обрана с взлом, не са влизали натрапници — нищо освен един шумен купон в понеделник вечерта и още един, не чак толкова шумен, снощи — децата са си деца. Вчера дъщеря ви не отиде на училище — според нас го е проспала; купонът в понеделник вечерта продължи доста до късно. Но днес е на училище; по-зле не би могла да изглежда. Да го включим ли в сметката ви, или искате още сега да платите за специалната услуга?

Платих и се прибрах вкъщи с облекчение.

Влязох вътре и подуших — къщата имаше нужда от проветряване.

И от основно почистване. Но това бяха дреболии.

Присила се прибра малко след четири и ме погледна страхливо, но щом й се усмихнах, се усмихна и тя. Не казах нищо за свинщината, заведох я на вечеря навън и й разказах за пътуването. Не всичко.

В петък я взех от училище и отидохме в кабинета на Джим Рамзи — имахме записан час. Присила настояваше да знае защо.

— Доктор Рамзи каза, че иска да те види пак след един-два месеца. Точно минаха два месеца.

— Ще ме бърника ли?

— Вероятно да.

— Няма пък!

— Я повтори. Повтори го толкова силно, че да те чуят в Далас. Защото ако говориш сериозно, ще трябва да намеся и баща ти. Официално ти все още си под негова опека. А сега го повтори.

Тя замълча.

След около час Джим ме викна в личния си кабинет.

— Първо добрата новина. Не е надула корема. А сега лошата. Има сифилис и трипер.

Използвах едно много цветисто възклицание. Джим зацъка.

— Дамите не говорят така.

— Не съм дама. Аз съм дърта кошница, която има непоправима щерка. На нея каза ли й?

— Винаги казвам първо на родителя.

— Добре, нека да й го кажем тогава.

— Успокой топката. Морийн, препоръчвам ти да я изпратиш в болница. Не само заради гонореята и сифилиса, а и заради емоционалното състояние, в което ще изпадне, след като й кажем. В момента вири нос, държи се почти нагло. Не знам какво ще представлява след десет минути.

— Аз съм в твои ръце, Джим.

— Нека се обадя в „Бел мемориал“ — да проверим дали ще приемат спешно пациент.

Бележки

[1] Никои копелета няма да ме смажат (лат.). Бел.пр.