Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (20)

(Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Отвъд залеза
Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена)
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5


XX.
Прорицателка

— Присила, ти още не си признала пред себе си, че не можеш да се омъжиш за брат си. Докато не разбереш това и не го преглътнеш, още не си достатъчно зряла, за да започнат да те ухажват, без значение колко зряло е тялото ти. Но не трябва да се опитваш да се бъркаш на Доналд в правото му да ухажва момичета.

— Но аз го обичам!

— Какво наричаш „любов“?

— О, ама ти просто се държиш гадно с мене!

— Престани да дрънкаш глупости и се опитай да бъдеш зряла жена. Искам да ми кажеш какво имаш предвид като казваш „любов“. Че му имаш мерак, толкова си му навита, че би легнала с него зад всеки храст, стига той да ти позволи — до този извод стигам. Не се учудвам — мисля, че той е привлекателен, хубав е като малко коли. Но аз повече ги разбирам тези неща. Всяка жена би намерила Доналд за сексуално привлекателен — ако се опиташ да държиш другите жени настрани от него, ще си докараш толкова скръб и мъка, че никога няма да можеш да ги преодолееш.

Но да те гони меракът по някой мъж — това не е любов, сладка ми дъще. Ще ми се да вярвам, че Доналд те обича, щом се е изрепчил на трима бандити, за да те защити. Но обясни ми какво точно имаш предвид, като казваш, че го обичаш… освен че ти горят гащичките — съпътстващ феномен, който няма никаква връзка с онова, другото.

— Ъ-ъ… ами то всеки знае какво е любовта!

— Щом не можеш да дадеш определение на дадена дума, то ти не знаеш какво означава тя. Присила, този спор е безплоден, а днес имаме много работа. Установихме, че имаш мерак към Доналд. Установихме, че той те обича, но не сме установили, че ти го обичаш. А аз изтъкнах, че всички ние знаем, че ти не можеш да се омъжиш за брат си… с което се съгласи и той, но ти не си склонна да го признаеш. Така че ще продължим спора някой друг ден, когато малко пораснеш — и станах.

— Но мамо, ти какво разбираш под „любов“?

— „Любов“ означава редица неща, но винаги, че на преден план е щастието и доброто на другия. Ела да се изкъпем и облечем и после…

Телефонът иззвъня.

— Ще се обадиш ли, Доналд? — подвикнах аз.

— Да, мамо. Благодаря, мамо.

Екранът беше във всекидневната. Доналд влезе там, помъкнал принцеса Поли на ръце. Натисна ключа.

— Говори, за твоя сметка е.

Чух гласа на Сюзън.

— Мамо, аз… Поли! Ах ти, лошо момиченце!

Поли вирна нос, размърда се, скочи долу и гордо се отдалечи. Трябва да добавя, че тя никога не беше проявявала интерес към гласовете и образите от телефона. Сигурно заради липсата на миризма на живо, но разбира се, не е по силите на смъртен да проумее котешкия разум.

— Сузи — рече Доналд, — трябва ли да ти показвам белега с форма на ягода на рамото си? Аз съм твоят брат, госпожо Шулц, онзи, красивият. Как е семейният живот? Голяма скука, а?

— Семейният живот е голям купон, а ти какво правиш в Канзас, защо не дойде преди четири дена на сватбата ми и къде е майка?

— Мама е някъде тук, а ти не ме покани.

— Не е вярно!

Влязох.

— Да, покани го, сладка Сю, както и всички останали от семейството му, всичките осем… всъщност девет души. Но само Брайън можеше да дойде, както знаеш, така че не се заяждай с Доналд. Радвам се да те видя, миличка. Как е Хенри?

— О, Ханки си е добре. Казва, че не мога да готвя като тебе, но че е решил да ме задържи по други причини — разтривам му гърба.

— Доста основателна причина.

— И той така казва. Мамо, обаждам се за две неща… и първото вече не важи. От неделя бера кураж да ти кажа, че съм загубила принцеса Поли. А сега тя вече не е загубена. Как ли е стигнала дотам?

— Не знам. Ти как я загуби?

— Не съм много сигурна. Стигнахме чак до Олати, докато намерим горивна станция, която обслужва и двигатели с „камъни“. И докато Ханк сменяше камъка със зареден, аз отворих клетката на Поли да й сменя кутията с пясък — беше оплескала всичко и вътре се носеше страхотна воня.

После не е ясно какво точно стана. Мислех си, че съм я затворила обратно. Ханк разправя, че съм му казала да я оставим да се разхожда отзад. Както и да е, тръгнахме, Ханк превключи на автопилот, отпуснахме седалките и веднага заспахме. Ох, колко бяхме скапани само!

— На бас се хващам, че сте били! — съгласих се аз, като се сетих за собствената си сватба.

— Когато стигнахме в Уичита, алармата ни събуди и точно разтоварвахме багажа пред „Холидей ин“, и забелязах, че Поли я няма. Мамо, за малко да получа инфаркт.

— И какво направи?

— А какво можехме да направим? Обърнахме и хайде обратно към Олати. Ама станцията беше затворена. Половин час търчахме насам-натам и викахме „мац-мац-мац, тука, Поли!“ Името на собственика го пишеше на стената, питахме един полицай, намерихме къщата му, събудихме го и на него никак не му стана драго.

— Хич не се учудвам.

— Да, бил виждал черно-бяло коте горе-долу по времето, когато ние сме били там, но не и по-късно. Така че оставихме твоя телекод и го помолихме да ти се обади, ако тя се появи, и потеглихме обратно за Уичита. Обаче автопилотът отказа и карахме на смени. Когато стигнахме пак в Уичита, беше три часа сутринта и не ни бяха запазили стаята — до сутринта спахме в колата. Мамо, това не беше най-успешната първа брачна нощ — според мене Ханки беше готов да ме върне… и не бих го обвинявала.

— Сега по-добре ли е?

— О, да! Но… това, че намерихме принцеса Поли вкъщи, повдига нов въпрос.

— Искаш ли да ти я изпратя?

Усмивката на Сюзън изведнъж помръкна.

— Мамо… в общежитията за женени студенти не позволяват да си гледаш животни. Не го знаех. Значи ще трябва да се разходим из Темпи и да намерим някаква квартира… а не съм сигурна, че можем да си го позволим. Не може ли да остане при тебе? Да, моя е, но… Много ти се моля!

— Сюзън, днес продавам къщата.

Сюзън помръкна.

— Да, мамо. Ъ-ъ… ако я изпратиш в приют… при нейния доктор, предполагам… ще дойда да я взема. Веднага щом се оправя тук. Ще се наложи да осребрим чек. Трябва да се разбера с Хенри. Но няма да те разочаровам. Обещала съм. Знам.

— Добричката ми Сюзън. Миличка, принцесата според мене уреди въпроса, след като успя да намери дома си за три дена. Да, продавам къщата, но се местим само на километър и половина-два оттук. Искам по-малка къща — без всичките тези декари земя. Мисля, че бих могла да убедя принцесата да приеме един нов дом.

Сюзън въздъхна дълбоко.

— Мамо, напоследък да съм ти казвала, че си чудесна?

— Не си.

— Ти си чудесна.

— Благодаря. Това ли е всичко?

— Само още едно нещо. Леля Елинор идва тук днес…

— Така ли? Мислех, че е в Торонто. В събота изобщо не ми спомена, че ще ходи в Аризона.

— Чичо Джъстин е заминал за Торонто, а тя дойде тук. Искам да кажа, в Скотсдейл. Сега ще заминава за Торонто. Веднага, ако стане работата. Вече два сезона имала проблеми с пазачите, така разправя, и искала ние с Ханки да се нанесем в тяхната къща и да я пазим. Ти какво ще кажеш?

Ще кажа, че трябва да си си загубил акъла да се нанасяш в луксозния летен дворец на супермилионер; ще придобиеш лоши навици и ще се разглезиш, а това не е добро начало за един брак. И това разкарване нагоре-надолу по Скотсдейлското шосе — десет километра ли бяха? Или дванайсет? — може всеки ден да ви отнема толкова време, че да ви пречи на ученето.

— Сюзън, няма значение какво мисля аз. Мъжът ти какво казва?

— Предложи ми да говоря с тебе.

— Но той какво мисли по въпроса?

— Ъ-ъ… не знам точно. Искаш ли да говориш с него?

— Нека ми се обади. Сюзън, имам делова среща и закъснявам — трябва да затварям. Чао.

Ух! Девет и трийсет и пет. Набрах „Хариман и Стронг“ и пак уцелих вчерашното женско зомби.

— Обажда се Морийн Джонсън. Свържете ме с Джордж Стронг.

— Господин Стронг отсъства. Искате ли да оставите…

— Този ритуал го минахме вчера. Аз съм Морийн Джонсън и той има среща с мене у дома след двайсет минути — и вие много добре го знаете! Хванете го, преди да я излязъл от сградата или му се обадете в колата. Размърдайте се, да му се не види!

— Тук съм, Морийн — лицето на Джордж се появи на мястото на нейното. — Задържаха ме. Ще ми простиш ли, ако дойда в десет и половина вместо в десет?

— Няма проблеми, Джордж. Спомняш ли си онези пликове, които оставих при тебе през 1947 г.?

— Разбира се. В личния ми сейф са. Никога не съм ги смесвал с деловите бумаги.

— Би ли донесъл със себе си пликове номер едно и две, ако обичаш?

— Разбира се, скъпа мадам.

— Благодаря, сър.

 

 

Изключих.

— Милички, качваме се горе, хвърляме си по един душ и се обличаме. Присила, ела да се изкъпеш с мене. Ще ти дам да облечеш нещо мое. Нещо лятно — очертава се голяма жега. Шорти и бюстие може би. Доналд, Патрик е оставил тук някои дрехи, така че виж ги там. Май най-добре шорти и тениска. Или джинси. По-късно ще се отбием в „Плаза“ и ще напазаруваме набързо някоя и друга дрешка. Недей да използваш всичката вода — ще се къпем и тримата наведнъж. В десет и двайсет да сте готови. По местата, готови, старт!

* * *

Джордж имаше да ми показва две къщи. Едната беше на „Къщи на новия свят“, предприятие на Хариман — имаше си всички подробности от типа „по-ново от утрешното“, с които бяха известни „къщите на новия свят“, и ми напомняха за апартамент на „Баухаус“.

Младежта направо се влюби в нея.

Другата не беше чак толкова нова. Архитектурата и спомените ми ми подсказваха, че е построена около 1940 година.

— Джордж, това е подразделение на „Джей Си Никълс“.

— Организацията „Никълс“ винаги строи отлични къщи. Тази ни попадна в ръцете, защото я купих от един наш служител в пристъп на съчувствие след трагичен нещастен случай. Беше загубил жена си и двете си деца. Когато излезе от болницата, го изпратихме на възстановяване в Тъксън, после го пратихме на работа в Парадайз, в електроцентралата. Пълна смяна на работа, място, хора — такива са идеите на партньора ми за това как да помогнем да се съвземе един свестен човек, на когото са разбили живота. Делос — господин Хариман — се грижи за хората си. Ще влезем ли?

Къщата беше приятна, с добро разположение и ограден заден двор; а и беше мебелирана. Господин Стронг рече:

— Той поиска да му изпратим само книгите и дрехите. Останалото отиде за Армията на спасението. Къщата се продава мебелирана или немебелирана; можеш и да я наемеш и по двата начина.

Имаше голяма спалня и две по-малки на горния етаж, всяка — със собствена баня. Голямата спалня беше с източно изложение и си имаше „балкон за залези“ също като апартамента, който имахме през 1940 г. в Чикаго. На долния етаж имаше и салон, и семейна всекидневна — нещо, което аз много одобрявам, когато в семейството има деца. Младите имат нужда от място, където могат да се поразпуснат, без да безпокоят мама, когато си е поканила някого на чай.

От другата страна на задния коридор, срещу кухнята, имаше стая за прислугата и баня. В кухнята имаше малка миялна машина и електронна готварска печка от същите, каквито имах и в старата фермерска къща. Нещото, което ми се наби в очите, беше изобилието от библиотечни рафтове… както ми се стори, сложени допълнително — освен два по-малки от двете страни на камината във всекидневната. В повечето къщи няма и толкова, тъй като повечето хора не четат.

Преди да изтече двайсети век, вече можеше да се каже и „… повечето хора не могат да четат“. Едно от нещата, които научих, докато изучавах историята на родната ми планета и век по различните времеви линии, беше, че упадъкът и рухването, случили се по всички линии, неизменно са съпътствани от едно и също: неграмотност.

В добавка към този скандален недъг по три времеви линии имаше едновременно злоупотреба с наркотици и съпътстващата я улична престъпност плюс корумпирано правителство от прахосници. По собствената ми времева линия се заредиха безкрайни психози, последвани от религиозна лудост; по времева линия седем непрекъснато имаше войни; по три времеви линии бракът и семейният живот колабираха — но по всяка една се наблюдаваше ширеща се неграмотност… в съчетание с повече пари, похарчени за образованието на всеки един студент. Никога преди не бяха плащали толкова много пари за такива малки постижения. През 1980 г. самите учители вече бяха полуграмотни.

Джордж Стронг се обади:

— След като се чухме вчера, наредих на нашия шеф по поддръжката да включи всичко и да проветри къщата. Тази вечер можеш да спиш тук, ако искаш.

— Ще видим — хвърлих един поглед на мазето и си тръгнахме.

Джордж Стронг ни почерпи с прекрасен обяд във „Фиеста патио“ в „Плаза“, а после по моя молба ни закара до кабинета на доктор Рамзи. Говорих с Джим Рамзи и му казах на какво точно искам да обърне по-особено внимание — слава Богу, на доктор Рамзи мога да разкрия всичко, тъй като той разбира проблемите на Хауардовите семейства.

— Не й казвай дали е бременна или не — кажи го на мене. Тя е труден случай — имам нужда от помощ. Искаш ли да знаеш истинската й възраст?

— Забравяш, че я знам. Ще се опитам този факт да не оказва влияние на преценката ми.

— Джим, такова успокоение си! — целунах го за довиждане, излязох и се обърнах към децата:

— Сега ще се наложи да почакате. Трябва да прегледа и други пациенти преди вас. Като свършите, пожелавам ви приятно прибиране вкъщи.

— Няма ли да ни вземеш? — Присила като че ли се смая. — Нали уж щяхме да ходим на пазар?

— Не, нямам време. Можем да отидем до „Плаза“ след вечеря — мисля, че „Сиърс“ работи до късно.

— „Сиърс“…

— Какво имаш против „Сиърс“?

— Леля Мариан никога не пазарува от „Сиърс“.

— Колко интересно. Ще се видим вкъщи. Можете да се приберете пеша или да вземете автобуса.

— Чакай малко. Каза ли на доктора, че не искам да ме бърника?

— Точно обратното, казах му, че ако се лигавиш и се опъваш, искам да ми каже.

Присила се нацупи.

— Мислех си, че ще ни вземеш, ще идем на пазар, после ще се върнем вкъщи и ще решим коя къща да наемем.

— Точно това ще реша, докато ви преглеждат.

— Искаш да кажеш, че ние нямаме право на глас?

— Ти си мислеше, че ще гласуваме ли? Добре, ще гласуваме според законите на република Гондор. За всеки долар, инвестиран в сделката, всяка заинтересована страна получава един глас. Ти колко гласа искаш да купиш?

— Ъ? Според мене това е подло.

— Присила, в Хартата за правата на човека никога не е пишело, че малолетните могат да се налагат в семейния съвет. Не знам как леля ти Мариан е управлявала нещата, но в моя дом тези решения вземам аз. Мога да се допитам до другите, мога и да не се допитам. Ако се допитам, техните мнения не ме задължават с нищо. Разбра ли ме?

Присила не отговори.

— Похотливке, прецакваш си късмета — обади се Доналд.

Върнах се при колата на Джордж. Той ми подаде ръка.

— А сега накъде, драга мадам?

— Бих искала да погледна пак мебелираната къща.

— Добре.

Пътувахме мълчаливо. С Джордж Стронг човек се чувстваше много добре — той не говореше празни приказки: След малко се обадих:

— Взе ли пликовете?

— Да. Сега ли ги искаш? Ако е така, по-добре да паркирам. В един таен джоб с цип са и ще ми е доста трудно да бръкна в него.

— Не, само питам, преди да сме се отдалечили твърде много от офиса ти.

Когато стигнахме до къщата, се качих горе и влязох в голямата спалня. Джордж ме следваше по петите. Започнах да се събличам и лицето му грейна.

— Морийн, надявах се, че си си наумила точно това.

Въздъхна щастливо и започна да се разкопчава.

— Доста отдавна беше…

— Твърде отдавна. Бях затънала в майчински проблеми и учене. Но с ученето вече свърших — поне за дълго време — а пък майчинските проблеми ги овладях — надявам се. И ако ме желаеш, ще имам повече време.

— Винаги ще те желая!

— Цял ден мисля за тебе и за това колко си сладък. Но първо трябваше да паркирам децата. Искаш ли да ме съблечеш? Или да видим колко бързо бихме могли да се пъхнем в кревата?

— Ама че избор ми предоставяш!

 

 

Джордж не беше най-великият креватен изпълнител на света, но за шестте години, откакто от време на време си лягах с него, никога не ме беше оставял да увисна. Беше внимателен и загрижен любовник и основната му цел беше да се увери, че партньорката му в леглото е достигнала до оргазъм.

Ако той не беше Адонис, то и аз не бях Венера. Когато бях на годините на Присила, доста си ме биваше — мисля, че изглеждах също толкова апетитно, колкото и тя. Но сега бях на седемдесет години, симулирах, че съм на четирийсет и седем, но въпреки всички специални усилия си личеше, че съм минала четирийсетте. По-възрастните жени трябва да полагат усилия, също както и Джордж полагаше усилия. Те трябва да поддържат дъха си сладък, вътрешните си мускули — в добра форма, гласа си — нисък и мек, да са винаги усмихнати и никога намръщени и да се държат мило и приятелски. Татко ми беше казвал:

— Вдовиците са далеч по-добри от невестите. Не ти опяват, не ти крещят, не надуват корема, рядко вонят и са ти благодарни до смърт.

Точно такава беше Морийн Джонсън в периода 1946–1982 г. Когато за първи път чух татковата непристойна формулировка, просто ми стана смешно и дори не подозирах, че някога може да се отнася и за мене… до онзи гаден ден, когато Брайън ми съобщи, че по-младата му наложница ме е изместила. И тогава открих, че татковото шеговито описание си е чистата истина. И така, превърнах се в „жена за спешни нужди“ на разположение. Работех здраво над това, да се поддържам в приличен вид и да мириша на хубаво. И не настоявах мъжът да е Адонис, исках просто приятелска размяна на любезности с джентълмен.

Винаги оставях време и за втори път, ако той пожелае. А той го пожелава, ако се представите пред него както трябва. Причината американските мъже да са толкова скапани любовници е, че американските жени са толкова скапани любовници! И обратно, и пак така, и пак така. Танто за кукуригу. За каквото си платил, това и получаваш.

Онези двайсет минути до един час между двата пъти са най — прекрасното време за интимни разговори на света.

— Искаш ли пръв да се пъхнеш в банята? — попитах аз.

— Не съм се разбързал — прокънтя гласът на Джордж в гърдите му (бях долепила ухо до тях). — Ами ти?

— И аз няма закъде да бързам. Джордж, биваше си те. Точно от каквото имах нужда. Но когато най-после станеш, ще извадиш ли онези пликове, моля те? Чакай малко… днес имаш ли време да повторим?

— Имам време. То, времето, затова служи.

— Добре. Не исках да си губим времето в леглото с делови разговори, ако бързаш. Защото знам някои начин и бързо-бързо да те вдигна.

— Знам, знам! Обаче аз си свърших работата за днес още преди десет часа, за да мога да посветя целия си ден на Морийн — и той стана, извади двата плика, върна се и ми ги подаде.

— Не, не искам да ги докосвам — рекох му аз. — Джордж, моля те, огледай ги. Има ли някакъв начин да съм ги отваряла?

— Не виждам такъв. От 4 юли 1947 г. са били непрекъснато при мене — той ми се усмихна и аз му върнах усмивката; на тази дата ние двамата за втори път бяхме заедно в леглото. — Рожденият ти ден, момиченце. И тогава ти ми поднесе подарък.

— Не, разменихме си подаръци за взаимна изгода. Огледай пликовете, Джордж — някой пипал ли ги е? Не, не се приближавай — мога да ги омагьосам.

Той ги огледа.

— На всеки плик има печат, върху който сме се подписали и двамата. Моя подпис си го знам и те видях как се подписваш под него. Не виждам начин дори Худини да ги отвори.

— Моля те, отвори номер едно, Джордж, и прочети написаното вътре на глас… и го запази. Сложи го обратно в онзи джоб с ципа.

— Както кажеш, мила моя — той отвори плика и прочете:

„4 юли 1947 г. През пролетта на 1951 г. човек, представящ се като «доктор Пинеро», ще разгневи както учените, така и застрахователите с твърденията си, че може да предскаже датата на смъртта на всеки човек. Той ще започне да прави бизнес с тези предсказания. Няколко месеца ще се радва на голям успех в бизнеса. После ще го убият или ще умре при нещастен случай, а апаратът му ще бъде унищожен.

Морийн Джонсън.“

Докато Джордж четеше на глас, аз си мислех за онази съботна вечер, 29 юни 1918 г. Брайън поспа малко; аз и Теодор изобщо не мигнахме. От време на време се топвах в банята и прилежно записвах всичко, което ми казваше Теодор — много подробности, които не беше споделил със съдията Спърлинг, Джъстин и господин Чапман.

— Интересно — рече Джордж. — Всъщност никога не съм вярвал, че този доктор Пинеро наистина може да предсказва датата на смъртта. Ще да е било някоя сложна измама.

— Не е там работата, Джордж. — Ъ?

— Няма значение дали е бил шарлатанин или не — човекът е мъртъв, апаратът му — унищожен, не са останали никакви негови бележки. Така писа и списание „Таим“, и всички вестници. Всичко това се случи миналата година, през 1951-ва. Този плик е при тебе от юли 1947 г. — от четири години. Как съм го направила?

— Чудех се… ще ми обясниш ли? — меко попита той.

Естествено, Джордж. Един мъж от звездите дойде при мене, любихме се и ми каза всички тези неща, защото според него биха могли да са ми от полза. После умря — убиха го в една война, с която той нямаше нищо общо. Заради мене. (Чак по-късно разбрах, че се е върнал сред звездите и че съм го загубила… и после го намерих… а сега пак се загубих и съм в някакъв тъмен камион заедно с един пощурял котарак. Пиксел, никога вече не ме напускай!)

— Джордж, аз съм прорицателка.

— Прорицателка. Значи гледачка.

— Буквално думата означава „онзи, който говори истината“. Но аз съм по-скоро пророчица, а не гледачка. Всички тези пликове съдържат пророчества. Да преминем сега към плик номер две. Не го отваряй още. Джордж, идвала ли съм в офиса ти през последния месец?

— Поне аз не знам да си идвала. Единственият път, който си спомням изобщо да си влизала там, беше преди около две години. Щяхме да вечеряме заедно и на тебе ти беше по-удобно да минеш през моя офис, отколкото аз да те взема.

— Точно така. Ти четеше „Уолстрийт джърнъл“, сигурна съм. Ти си директор на корпорация, която управлява райската атомна електроцентрала — подозирам, че много внимателно четеш „Джърнъл“ що се отнася до обществената енергия.

— Вярно е. Управляването на един бизнес включва и изучаването на всякакви дребни подробности.

— И напоследък какво ново в бизнеса с обществената енергия?

— Нищо. Обичайните върхове и падове.

— Някакви нови енергийни източници?

— Не, нищо значително. Някакви експериментални вятърни електроцентрали, но вятърните електроцентрали, колкото и усъвършенствани да са, надали биха могли да минат за нещо ново.

— Ами слънчевата енергия, Джордж?

— Слънчевата енергия ли? О, да, имаше голяма статия в „Уолстрийт джърнъл“. Ъ-ъ… слънчеви екрани. Директно преобразуване на слънчевата светлина в електричество. Ъ-ъ… двама дългокоси учени, доктор Арчибалд Дъглас и доктор М. Л. Мартин. Морийн, тая тяхна джунджурия никога не би могла да свърши някаква свястна работа. Ако си мислиш за нея, недей да рискуваш парите си. Сещаш ли се колко често времето е облачно, колко тъмни часове има в денонощието, как смогът намалява потенциала на това нещо? Накрая ще се докараш до…

— Джордж, отвори плика.

Той го отвори.

— „Двама учени, Дъглас и Мартин, ще разработят високоефективен начин слънчевата светлина да бъде преобразувана в електричество. Слънчевите екрани «Дъглас-Мартин» ще направят революция в енергетиката и ще окажат силно влияние върху всичко останало през XX век.“ Морийн, просто не виждам как един толкова слабо ефективен източник…

— Джордж, Джордж! Как така през 1947 г. съм знаела за тия джаджи със слънчевата енергия, които са открити чак тази година? Откъде съм знаела толкова точно имената? Дъглас. Мартин.

— Знам ли!

— Казах ти и пак ти повтарям. Аз съм пророчица. В плик номер три обяснявам на „Хариман индъстрийз“ как да спечелят пари от слънчевите екрани на Дъглас-Мартин. Следващите три плика се отнасят до силата, енергетиката и властта — там предстоят такива промени, че няма да повярваш. Но трябва да повярваш, когато отворим пликовете един по един. Въпросът е: след факта ли ще ги отворим, както тези двата — и тогава единственото, което бих могла да кажа, е „нали ви казах!“ — или ще отворим всеки плик далече преди факта, за да може моето пророчество да ви свърши работа?

— Взе да ми става студено. Да се обличам ли или да се върна в леглото?

— Ох, Боже! Улисах се в тия делови приказки. Ела в леглото, Джордж, и ме остави да ти се извиня.

Той се върна, но най-същественото чудо не се случи. Най накрая му рекох:

— Да приложа ли малко директна магия? Или предпочиташ да си починеш?

— Морийн, какво искаш от „Хариман индъстрийз“? Не правиш това само за да ме шашнеш.

— Разбира се, че не, Джордж. Искам да бъда избрана за директор на „Хариман индъстрийз“, холдинговата компания. По-късно ще имаш нужда от мене като член на управителния съвет на някои от корпорациите, които тя държи. Както и да е, ще продължавам да преценявам как да разположа пророчествата във времето… защото точният момент е всичко.

— Директор… В Управителния съвет няма жени.

— Когато ме посочиш за кандидат и ме изберат, ще има.

— Морийн, моля те! Всички директори са крупни притежатели на акции.

— Колко акции ми трябват, за да се класирам?

— Един дял е достатъчен според правилата. Но политиката на компанията изисква крупно дялово участие. В холдинговата компания или в подразделенията й.

— Колко? В дялове. Не, доларовата стойност според пазарните цени — различните корпоративни акции не струват еднакво за дял. Никой от тях, би следвало да кажа.

— Ъ-ъ… Ние с господин Хариман смятаме, че един директор би трябвало да притежава или да се сдобие скоро след като е избран поне с половин милион според пазарната стойност на акциите. Това го кара да внимава за какво гласува.

— Джордж, в понеделник при закриването на пазара сумарната ми позиция във всичките ви компании беше 872 039,81 долара — за няколко дена мога да ги докарам и до милион, ако това ще ми улесни пътя.

Веждите на Джордж подскочиха.

— Морийн, изобщо не знаех, че притежаваш наши акции! Щях да забележа името ти, ако е свързано с някой голям пакет.

— Използвам подставени лица. В Цюрих, в Канада, в Ню Йорк. Ако имам някаква основателна причина, мога всичките да ги прехвърля на мое име.

— Копоите ще вземат да душат. Морийн, свободен ли съм да кажа на господин Хариман за твоите пликове? За твоите пророчества?

— Той как ще ги приеме?

— Не знам точно. Двамата работим заедно от двайсетте години… но всъщност не го познавам. Той е състезателен кон, аз съм кон за оране.

— Е, нека тогава пликовете да останат наша малка тайна. Може би ще искаш да отвориш следващия в негово присъствие. А може би — не. Джордж, ако обществото и по-точно улицата надуши, че вземате делови решения въз основа на съветите на гадателка, това може да навреди на „Хариман индъстрийз“, нали така?

— Мисля, че си права. Добре, наша малка тайна — той изведнъж се усмихна. — Но ако кажа, че съм се консултирал с астролог, половината от ония тъпоглавци ще го сметнат за „научно“.

— А сега нека да зарежем всичко това и да видим дали не бих могла да накарам нашия кон за оране да ме изоре. Джордж, всички мъже във вашето семейство ли имат наднормени пениси?

— Аз поне не знам такова нещо и мисля, че се опитваш да ме ласкаеш.

— На мене поне ми изглежда голям. Ей! Ама той става още по-голям!