Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (16) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5

История

  1. — Добавяне

XVI.
Лудите четирийсет

През лятото на 1940 г. ние с Брайън живеехме в Чикаго, на „Удлоун“ 6105 — адрес, който се намираше точно на юг от Мидуей. Това беше голяма жилищна кооперация — осемдесет жилища, собственост на фондация „Хауард“ чрез подставено лице. Ние обитавахме така наречения „мансарден апартамент“ — западния край на горния етаж: всекидневна с балкон, четири спални, две бани.

Допълнителните спални ни трябваха, особено през юли, по време на Националната конвенция на демократите. Две седмици в апартамента, разчетен за максимум осем души, спяха между дванадесет и петнадесет човека. Не ви го препоръчвам. Нямахме климатик в апартамента, лятото беше изключително горещо, а езерото Мичиган — на няколкостотин метра от нас — превръщаше апартамента ни в турска баня. Бях си вкъщи и бих се справила с положението, като се разхождам наляво-надясно по организъм. Но не можех да го правя в присъствието на непознати. Една от истинските благини в Буундок е, че организмът си е организъм и не означава нищо.

От 1893 г. не бях стъпвала тук, освен дето там сменях влакове. Брайън често беше идвал в Чикаго без мене, тъй като често използваха този апартамент за събрания на настоятелството на фондация „Хауард“ — Фондацията бе сменила през 1929 г. адреса на регистрацията си от Толидо в Уинипег.

— Морийн — обясни ми Джъстин, — щом не разгласяваме с какво се занимаваме, ние не престъпваме никакви закони за притежаване на злато; ние просто се готвим за това, което ще дойде. Сега Фондацията е преструктурирана според канадските закони, регистрираният й секретар е канадски адвокат, а самият той е клиент на „Хауард“ и настоятел на Фондацията. Изобщо не пипам злато, даже и с ръкавици.

 

 

Точно преди Конвенцията на демократите от 1940 г. „Фалшивата война“ приключи и Франция падна. На 6 юни край Дюнкерк, Франция, британците евакуираха остатъците от армията си и това беше последвано от една от най-великите речи в цялата история:

— … ще се бием с тях по бреговете, ще се бием с тях по улиците, никога няма да се предадем…

Татко се обади на Брайън и му каза, че постъпва доброволец във Въздушните доброволни отряди.

— Брайън, този път дори тия от Домашната стража разправят, че съм бил твърде стар. Но ония пък приемат медици, които армията не може да приеме. Трябват им за подкрепления във военните зони и вземат всеки, който може да отреже крак — мене, искам да кажа. Ако това е единственият начин да се бия с хуните, точно така и ще направя — дължа го на Тед Бронсън. Разбирате ли ме, сър?

— Напълно ви разбирам.

— Колко бързо можете да изпратите тук някой друг да наглежда младежта?

Чувах и двете страни, така че аз хванах слушалката.

— Татко, Брайън не може да си дойде, но аз мога. Макар че бих могла още по-бързо да изпратя Бети Лу. Както и да постъпя, прави каквото си решил. Но, татко, чуй ме: много се пази! Чу ли?

— Ще внимавам, дъще.

— Моля те, много внимавай, моля те! Гордея се с вас, сър. Теодор също се гордее с вас, знам.

— Ще се опитам да накарам и тебе, и Тед да се гордеете с мене, Морийн.

Бързо му казах „довиждане“ и затворих, преди гласът ми да ме предаде. Брайън изглеждаше замислен.

— Трябва веднага да се задействам и да си оправя възрастта за армията. Иначе току-виж и на мене взели да разправят, че съм твърде стар.

— Брайни! Без съмнение не очакваш да убедиш армията, че си на толкова години, колкото твърди „Хауард“? Те ти водят досие от много-много години!

— О, изобщо и не мисля да споменавам на адютант-генерала Хауардовата си възраст. Макар и да не смятам, че изглеждам по-възрастен от четирийсет и шест, както пише в шофьорската ми книжка. Искам да кажа, искам да поправя малката благородна лъжа, която им пробутах през 1898 г. Когато всъщност съм бил на четиринайсет години, но съм казал, че съм на двайсет и една, за да ми позволят да се запиша.

— На четиринайсет, как пък не! Ти тогава завършваше „Рола“.

— Бил съм преждевременно развит, също като нашите деца. Да, мила моя, през 1898 г. бях в последния курс на „Рола“. Но във Военното министерство не е останал никой, който да го знае. Пък и кой ще им го каже? Морийн, един петдесет и шестгодишен полковник от запаса е много по-вероятно да бъде призован, отколкото един шейсет и тригодишен. С около сто процента по-вероятно.

 

 

Аз използвам записващо устройство, каквито използват агентите на Времето, настроено на гласа ми и скрито в една телесна кухина. Не, не, не е в Тунела на любовта — така не става, тъй като агентите на Времето не са монахини, нито пък някой очаква от тях да са. Говоря за една изкуствена кухина на мястото на жлъчката. Предполага се, че тая джаджа върши работа хиляда часа, и се надявам, че работи както трябва, защото ако тези караконджули ми извият врата — по-добре да го кажа „когато ми извият врата“ — се надявам, че Пиксел би могъл да доведе някой при трупа ми и Корпусът на времето да извлече записа. Искам да разберат какво съм се опитвала да направя. Предполагам, че би трябвало да го направя открито, но Лазарус щеше да ми го отмъкне. Имам превъзходно задно зрение. В обратната посока не е чак толкова добро.

 

 

Брайън наистина успя да „поправи“ възрастта си за Военното министерство, просто защото генералът му го искаше. Но не успя да ги накара да го изпратят на бойното поле. Вместо това бойното поле дойде при него — той държеше бюро в Президиума и живеехме в едно старо имение на Ноб хил, когато японците се промъкнаха и нападнаха Сан Франциско на 7 декември 1941 г.

Странно чувство е да вдигнеш поглед към небето, да видиш там самолети, боботенето на моторите им да отекне в костите ти, да видиш как коремите им раждат бомби и да знаеш, че е твърде късно да побегнеш, твърде късно да се скриеш; и по никакъв начин не можеш да повлияеш на това, какво ще ударят тези бомби — тебе или къщите една пресечка по-нататък. Не, не беше ужас — беше по-скоро усещане за deja vu, сякаш вече го бях виждала хиляди пъти. Никак не ми се щеше да го изпитам отново, но знам защо воините (истинските, а не хленчовците в униформа) винаги искат да отидат на бойното поле, а не да седнат зад бюро. В присъствието на смъртта човек живее най-интензивно. „По-добре един прекрасен час живот…“

Чела съм, че по времева линия три не са нападнали Сан Франциско, а Хаваите и че после са изселили калифорнийците от японски произход от крайбрежието. Ако е било така, имали са невероятен късмет, защото това им е спестило кървавата баня, случила се по времева линия две — там повече от шейсет хиляди американци от японски произход са били линчувани, застреляни или живи изгорени от неделя до вторник, 7–9 декември 1941 г. Дали това не ни е вдъхновило за онова, което направихме по-късно с Токио и Кобе? Чудя се.

Войните, които започват с такива тайни нападения, неизменно са безмилостни — всички истории го доказват.

В резултат на тези линчове президентът Баркли въведе военно положение в Калифорния. През април 1942 г. то беше отменено и само дългата трийсет километра крайбрежна ивица навътре от приливната линия беше милитаризирана, но зоната бе разтегната нагоре по брега чак до Канада. Това не причини особени неудобства за Сан Франциско — все едно живееха във военен резерват и обичайната корупция в градските служби значително спадна — но по мръкнало по самия бряг винаги имаше опасност някое шестнайсетгодишно хлапе в униформа на Националната гвардия, въоръжено със „Спрингфийлд“ от Първата световна война, да се поизнерви и весело да започне да си натиска спусъка.

През 1942 г, върнаха писмата ми до татко заедно с официално съболезнователно писмо от националния щаб на Военните доброволни отряди.

Съпругата на Ричард, Мариан, живееше в близкия Сан Хуан Капистрано, докато Ричард беше в Камп Пендълтън. Когато той замина през океана, я поканих да дойде да живее при нас с децата си — четири деца, едното от които се роди скоро след като пристигна. Така подредихме нещата, че всеки следобед някоя от нас ходеше да помага във военната болница „Летърман“. Привързах се към Мариан — обичах я като своя родна дъщеря.

Така че когато получи онази телеграма, тя беше при нас. Ричард бе награден с Кръста на флотата за битката за Иво Джима — посмъртно.

 

 

Пет месеца и няколко дена по-късно унищожихме Токио и Кобе. Император Акихито и министрите му ни шокираха, като се изкормиха ритуално — първо министрите, после и императорът. Особено шокиращо беше това, че император Акихито всъщност си беше дете, нямаше и дванайсет години и беше по-малък от сина ми Патрик Хенри.

Никога няма да ги разберем японците. Но дългата война беше свършила.

Принудена съм да се зачудя какво ли би се случило, ако бащата на императора, император Хирохито, не бе загинал при въздушния удар „Звезден празник“ на 7 юли? Носеше му се славата, че бил много „прозападно настроен“. Другите съответни истории — по времеви линия три и шест — не дават твърд отговор. Хирохито май е бил пленник на министрите си — царувал е, но не е управлявал.

След като Япония се предаде, Брайън помоли да го освободят по-рано, но беше изпратен в Тексас — Амарило, после — и в Далас, за да помага при сключването на договорите. (Според мене единственият път, когато съжаляваше, че си е взел съответните изпити през 1938 г.) Но по онова време да се преместим от Сан Франциско беше добра идея — смяна на фона и преселване на място, където никого не познавахме, защото щом пристигнахме в Тексас, Мариан се превърна в „Морийн Дж. Смит“, а аз си боядисах косата и се превърнах в овдовялата й майка, Мариан Харди. И съвсем навреме, защото вече беше започнало да й личи — след четири месеца тя роди Ричард Брайън. Във Фондацията си го съобщихме, както си беше, разбира се, и регистрирахме правилно новото бебе на Мариан: Мариан Джъстин Харди плюс Брайън Смит старши.

Трудно ми е да говоря за онова, което се случи по-нататък, защото съществуват три гледни точки, а моята е само една от тях. Сигурна съм, че и другите двама се стараят да бъдат също толкова справедливи, колкото и аз — ако не и повече.

Не се и бях опитала да държа съпруга си далече от леглото на снаха си. Малко са поучудих, че Мариан не беше положила никакви усилия да не забременее от Брайън… но само заради това, че не се бе допитала предварително до мене.

Въпреки това не се разсърдих, просто леко се изненадах. Познавам нормалния биологичен рефлекс, според който първото нещо, което прави една току-що овдовяла жена, ако има възможност, е да разтвори крака, ридаейки горчиво, и да използва утробата си, за да запълни липсата на скъпия покойник. Това е механизъм за оцеляване, който не се ограничава само до войните, но се изявява особено силно във военно време, както показват статистическите анализи.

Чувала съм, че има мъже, които следят погребенията във вестниците и ходят там, за да се срещат с пресните вдовици. Това е като да стреляш по риби в аквариум и вероятно заслужава кастриране. Но, от друга страна, въпросните вдовици може и да не са ни благодарни.

Така че се преместихме в Далас и известно време всичко вървеше задоволително. Брайън беше просто мъж с две съпруги — ситуация, далеч не непозната сред Хауардовците — просто трябва да се спуснат щорите, за да не гледат съседите, както правят някои мормони.

 

 

Скоро след като Мариан роди, Брайън дойде при мене. Беше си наумил да ми каже нещо, но като че ли му беше трудно да го изрече.

— Виж какво, мили мой, не мога да чета мисли. Каквото и да е, просто изплюй камъчето.

— Мариан иска развод.

— Ъ? Брайни, объркана съм. Ако не е щастлива с нас, просто трябва да се изнесе — не й трябва развод. Всъщност и не виждам как ще го получи. Но ми е много мъчно да го чуя. Мисля, че през доста мъки минахме, за да може да се чувства щастлива. Както и Ричард Брайън и другите й деца. Искаш ли да говоря с нея? Да се опитам да изясня какъв е проблемът?

— Ъх… Да му се не види, не се изразих ясно. Тя иска ти да се разведеш, за да се омъжи тя за мене.

Ченето ми увисна. После се разсмях.

— Мили Боже, Брайни, ама какво я кара да си мисли, че бих го направила, да му се не види? Аз не искам да се развеждам с тебе — по-добър съпруг няма на този свят! Нямам нищо против да те споделям с някого — но, скъпи, изобщо не искам да се отървавам от тебе. Ще й го кажа. Къде е тя? Ще я заведа да си легне и ще й го кажа по възможно най-милия начин — пресегнах се, хванах го за раменете и го целунах.

Задържах го така. Погледнах го в очите.

— Хей, чакай малко. Ти искаш развод. Нали така?

Брайни не каза нищо — просто изглеждаше притеснен.

Въздъхнах.

— Горкичкият Брайни. Ние, фустите, много ти усложняваме живота, нали? Мъкнем се подире ти, сядаме ти в скута, дишаме ти в ухото. Дори и дъщерите ти те съблазняват като… как му беше името на оня? От Стария завет. И дори снахите ти. Престани да се мусиш така, мили — не съм те вързала за себе си.

— Ще го направиш ли? — изглеждаше облекчен.

— Кой, аз ли? Да направя какво?

— Ще се разведеш ли с мене?

— Не. Разбира се, че не.

— Но нали каза…

— Казах ти, че не съм те вързала за себе си. Щом искаш да се разведеш с мене, няма да се противя. Но аз не искам развод. Ако желаеш, можеш да се разведеш с мене по мюсюлмански. Кажи ми „развеждам се с тебе“ три пъти и отивам да си стягам куфарите.

Може би не трябваше да съм такъв инат, но мисля, че не бях длъжна аз да минавам през всичката тази ала-бала: да търся адвокат, да изравям свидетели и да се явявам в съда. Щях да им съдействам… но те трябваше да свършат работата.

Брайън се предаде веднага щом разбра, че говоря сериозно. Мариан се вбеси, престана да се усмихва и избягваше да разговаря с мене. Най-накрая я спрях, когато понечи да напусне всекидневната, щом аз влязох.

— Мариан!

Тя спря.

— Да, мамо?

— Искам да спреш да ми се правиш на кахърна. Искам да се усмихваш, да чувам смеха ти като едно време. Помоли ме да ти прехвърля съпруга си и аз се съгласих. Но и ти трябва да ми съдействаш. Държиш се като глезено дете. Всъщност ти си глезено дете.

— Колко нечестно!

— Момичета, моля ви!

Обърнах се и погледнах към Брайън.

— Аз не съм момиче. Аз съм ти жена от четирийсет и седем години. Докато съм тук, искам да се държат с мене топло и с уважение. Не очаквам благодарност от Мариан — още преди години татко ме е учил никога да не очаквам благодарност, защото такова нещо няма. Но Мариан би могла да се прави на благодарна поне от учтивост. Или да се изнесе. Веднага. Още начаса. Ако вие двамата очаквате от мене да не се съпротивлявам на този развод, бихте могли малко повече да ме зачитате.

Прибрах се в стаята си, легнах си, поплаках и се унесох в неспокоен сън.

Половин час по-късно — или час, или още повече — ме събуди почукване на вратата.

— Да?

— Мариан е, мамо. Може ли да вляза?

— Разбира се, миличка.

Тя влезе, затвори вратата и ме погледна. Брадичката й трепереше, сълзите й аха-аха щяха да потекат. Надигнах се и протегнах ръце.

— Ела при мене, миличка.

 

 

С това проблемите с Мариан свършиха. Но с Брайън — не съвсем. Следващия уикенд той изтъкна, че при развод по взаимно съгласие двете страни трябва да се договорят как да си поделят имуществото. Беше домъкнал вкъщи дебела папка.

— Тук са най-важните документи. Ще ги прегледаш ли?

— Добре. (Няма защо да отлагаме посещението при зъболекаря.)

Брайън сложи папката на масата.

— Можем да ги разстелем тук.

Той седна.

Настаних се от лявата му страна, Мариан — срещу мене.

— Не, Мариан — обадих се аз. — Искам да го направим на четири очи. Така че си извинена, скъпа. И, моля те, не пускай децата да влизат тук.

Тя ме погледна неразбиращо и понечи да стане. Брайън протегна ръка и я спря.

— Морийн, Мариан е заинтересована страна. Също толкова заинтересована, колкото и ние.

— Не, не е. Съжалявам.

— Как така?

— Това, което имаме тук, представено от тези документи, е наша обща собственост, твоя и моя — онова, което сме натрупали по време на нашия брак. Нищо от това не е на Мариан и аз не искам да разискваме това в присъствието на трето лице. По-нататък, когато тя се развежда с тебе, ще присъства на подялбата, а аз — не. Днес, Брайън, тя е между мене и тебе и никой друг.

— Какво искаш да кажеш с това „когато тя се развежда с тебе“?

— Поправка: ако се разведе с тебе. (Разведе се. През 1966 г.) Брайън, донесе ли и сметачна машина? О, всъщност ми трябва само един подострен молив.

Мариан улови погледа на Брайън, напусна стаята и затвори вратата след себе си.

— Морийн, защо винаги си толкова груба с нея?

— Дръж се възпитано, Брайън. Не трябваше да се опитваш да наложиш присъствието й и много добре го знаеш. Сега… искаш ли да се разберем като възпитани хора? Или да изчакаме да повикат адвокат?

— Не виждам причини да не се разберем като възпитани хора. И още по-малко виждам причини някакъв си адвокат да се бърка в личните ми работи.

— Аз пък още по-малко и от тебе виждам причина твоята годеница да се бърка в моите. Брайън, престани да се държиш като Уди на шест годинки. Ти как смяташ да се разберем?

— Е, ами първо трябва да разпределим имуществото на децата. Значи седем. И петте на Мариан… вече са шест.

(Всеки пък, когато бяхме „дрънкали касата“ — бяхме получавали поощренията за бебе от фондация „Айра Хауард“ — Брайън беше оформял счетоводна сметка за детето и бе оставял това количество да нараства според сметките му с шест процента на тримесечие и после бе прехвърлял парите на детето като сватбен подарък — горе-долу три пъти колкото първоначалната сума. Междувременно използваше тези пари като работен капитал в продължение на осемнайсет и повече години… а повярвайте ми, Брайън винаги можеше да накара работния капитал да докара повече от шест процента печалба — особено след 1918 г., когато разполагаше с предсказанията на Теодор. Само една дума — „Ксерокс“ или „Полароид“ — би могла да означава несметни богатства, стига да я знаеш предварително.)

— О-па! Не и от този кюп, Брайни. Ричард си получи сватбения подарък от нас, когато се ожени за Мариан. Нейните деца от Ричард са наши внуци. Ами другите ни внуци? Напоследък не съм ги броила, но май са петдесет и два броя. Да не би да си намислил да субсидираш всичките петдесет и двама от сегашната ни собственост?

— Ама положението е друго.

— Разбира се, че е друго. Брайън, ти се опитваш да облагодетелстваш петима от нашите внуци за сметка на всички останали. Няма да го позволя.

— Аз ще го отсъдя.

— Не, няма. Ще го отсъди истински съдия в истински съд. Или ще се отнасяш еднакво с всичките ни деца и няма да се опитваш да облагодетелстваш петима от внуците ни, като пренебрегваш другите четирийсет и седем.

— Морийн, никога преди не си се държала така.

— Ти никога преди не си развалял нищо. Но сега го направи и подялбата ще е според условия, които и двамата намираме за справедливи… или върви се обяснявай със съдията. Брайън, не можеш да ме захвърлиш като вехта обувка и да очакваш, че ще продължавам да приемам ти да командваш парада така покорно, както през всичките тези години. Пак ти казвам: престани да се правиш на Уди като малък. Та… като оставим настрана онова, което сме се договорили или ще се договорим, що се отнася до парите на децата, как искаш да поделим останалото?

— Ъ? Ами на три равни дяла. Разбира се.

— Два дяла ли искаш да ми дадеш? Много щедро от твоя страна, но е повече, отколкото очаквах.

— Не, не! Дял за тебе, дял за мене, дял за Мариан. По равно.

— Къде е четвъртият дял? За моя съпруг.

— Ще се омъжваш повторно ли?

— Не веднага. Но може и да се омъжа.

— Тогава ще го решим, като ни дойде до главата.

— Брайни, Брайни! Плочата ти прескача все на същото място. Не можеш ли да си набиеш в главата, че няма да ме принудиш да смятам годеницата ти за съсобственик на имот, който сме натрупали ние двамата с тебе? Половината е мой. Честното си е честно.

— Да му се не види, Мо, ти готвеше и се грижеше за къщата! Аз съм онзи, който се трепеше да натрупа състояние. Не ти.

— Откъде дойде капиталът, Брайни?

— Ъ?

— Ти да не си забравил? Как „дрънкахме касата“? Та като стана дума за това — ти как разбра предварително датата на Черния вторник? Аз случайно да имам нещо общо? Брайни, няма да споря, защото ти не искаш да се разберем честно. Постоянно се опитваш да прехвърлиш на новата си любов нещо от моята половина. Хайде да отидем в съда и съдията да го реши. Можем да го направим тук — щат, в който законът признава общата собственост или в Калифорния, където законът също я признава, или в Мисури, където можеш да разчиташ, че съдията ще ми присъди повече от половината. Междувременно ще поискам временна издръжка…

— Издръжка!

— … както и издръжка за шестте деца, докато съдът реши на какво възлиза моят дял плюс издръжката за мене и децата.

Брайън беше направо потресен.

— Искаш и ризата ли да ми смъкнеш от гърба? Само защото забих Мариан?

— Разбира се, че не, Брайън. Изобщо не искам даже издръжка. Онова, което искам… и очаквам… и за което настоявам, иначе отиваме в съда, е следното: след като уредим справедливо въпроса с издръжката на децата и сватбените им парични суми по начина, по който сме постъпвали с женените си деца в миналото, искам точно половината, право по средата. Иначе ще го урежда съдия.

Брайън изглеждаше мрачен.

— Много добре.

— Добре. Направи два списъка, две половини и можем да пристъпим към съставянето на официален документ, който да представим в съда. Къде смяташ да се разведеш с мене? Тук ли?

— Ако нямаш възражения. Така ще е най-лесно.

— Добре.

Брайън се занимава със списъците през целия уикенд. В понеделник вечерта ми ги показа.

— Ето ги. Това е списъкът за моята половина, това — за твоята.

Разгледах ги и веднага забелязах, че общите суми са равни… и едва се сдържах да не подсвирна, като видях цифрите. Нямах представа, че милионите са чак толкова много.

— Брайън, защо този списък е моят, а онзи — твоят?

— Оставих в моя списък имотите, с които искам да се занимавам. В твоя списък са онези, които не се нуждаят от моята експертиза, като например търговските дружества и квартирите под наем. Няма значение — всичко е поравно.

— Ами като е поравно, хайде да си ги разменим. Аз вземам всичко от твоя списък, ти — онова, което си включил в моята половина.

— Виж, нали ти обясних защо…

— И тогава, ако в моя списък има имоти, които ти наистина искаш, можеш да ги купиш от мене. На взаимно договорена цена.

— Мо, да не би да мислиш, че се опитвам да те измамя?

— Да, миличък, опитваш се да ме измамиш още от мига, в който възникна този въпрос за развода и подялбата на имуществото — усмихнах му се. — Но няма да ти позволя: по-късно ще съжаляваш за това. А сега вземи тези два списъка и ги състави отново. Раздели всичко с такава педантична справедливост, че да ти е наистина все едно кой списък ще взема аз и кой ще оставя за тебе. Или ако предпочиташ, аз ще ги съставя и ти ще си избереш. Но няма да слагаш всичките благини в единия списък и после да разправяш, че бил твоят. И така… аз ли да съставя списъците и ти да избираш? Или ти ще ги съставиш и аз ще избирам?

Отне му цяла седмица и горкичкият почти умря от мъка. Но най-накрая състави нови списъци.

Погледнах ги.

— Това устройва ли те, Брайни? Сега така идеално поравно ли си разделил общата ни собственост, че наистина не те интересува кой кой списък ще избере?

Той се усмихна накриво.

— Да речем, че ще се намуся, ще се гърча и ще кървя и в двата случая.

— Горкичкият Брайни. Напомняш ми за магарето между двете купи сено. И двата списъка съдържат колкото си искаш движима собственост — можеш да си купиш от мене всичко, което ти е скъпо на сърцето — протегнах ръка към единия списък, без да откъсвам поглед от очите му… и вдигнах другия.

— Това е моята половина. Давай да се залавяме с бумащината.

Брайън пак се разциври, когато искаше да купи от мене някои неща от моя списък и аз се съгласих да му ги продам, но настоях да се пазарим. Имам обаче добра памет и бях запомнила специално името „Д. Д. Хариман“, след като чух Теодор да го споменава в онази тъжна, радостна и щура неделя, когато той замина и вече не се върна. Когато разделяхме имота, знаех точно кои компании контролира господин Хариман и дали ги има в Нюйоркския търговски регистър или не.

Така че продадох на Брайън каквото искаше, но не по номинална стойност. На спазарена цена плюс разумна печалба. Не съм пълна невежа, що се отнася до бизнеса. Ала Брайън никога не ми бе оставял толкова пари на ръка, за да могат да се разглеждат като капитал. Ала години наред се забавлявах, като пресмятах на хартия. Тази игра превръщаше четенето на „Уолстрийт джърнъл“ в доста интересно занимание.

Брайън се разведе с мене в средата на 1946 г. и аз се върнах в Канзас сити. Никой от нас — нито той, нито аз, нито Мариан — не хранеше лоши чувства към другия. Всъщност Брайън не се беше държал като лошо момче — той просто се бореше също така упорито за Мариан, както някога се бореше за мене… а аз бях правила същото, след като осъзнах, че съм сама и моят любим съпруг вече не е моят рицар.

Няма смисъл да храниш лоши чувства. Излети ли корабът, всичко е пито-платено.