Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (13) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XIII.
Там

След като бяха отказали на баща ми да се върне на действителна служба в армейския медицински корпус, той получи и отказ да се запише редник в пехотата. Допуснал грешката да си покаже документите… в които пишело, че е роден през 1852 г. След това опита безуспешно да се запише в Сейнт Луис и най-накрая успя в Седми мисурийски пехотен доброволчески полк.

Тази нова стража на родината, съставена от твърде млади или твърде стари; от куцо и сакато… не придиряше на татко за годините (шейсет и пет) с оглед на желанието му да изпълнява тъпите задължения на сержант по снабдяването и факта, че не е нужно да бъде обучаван.

Много ценях решението на татко да живее при нас през това време. За първи път в живота ми се налагаше да бъда глава на семейство, а всъщност това не е в стила на Морийн. Обичам да бачкам здраво и да се старая с всички сили, а ключовите решения да взема някой по-едър, по-силен и по-голям от мене, който мирише на мъж. О, ако трябваше, можех да бъда и майка героиня. Пра-пра-прабаба ми Китхин убила трима злодеи с мускета на мъжа си, след като го ранили, а и татко ме беше научил да стрелям.

Но предпочитах да съм женствената жена на мъжествен мъж.

Брайън изрично подчерта, че не трябва да се оставям татко да ме командва, че аз трябва да вземам решенията — аз съм главата на семейството.

— Да използваш Айра, за да те подкрепя — чудесно! Но ти си шефът. Не му позволявай да го забравя, не позволявай и на децата ни да го забравят, а и ти не го забравяй.

Въздъхнах вътрешно и му отвърнах:

— Тъй вярно.

Брайън младши се справи достойно, когато изведнъж се оказа на мястото на баща си — но дванадесет години са твърде малко за този пост; хубаво беше, че дядо му се бе съгласил да остане при нас. Брайън младши и брат му Джордж продължиха да работят — разнасяха „Джърнъл“ и палеха уличните лампи и пак носеха отгоре до долу шестици. Когато лятото свърши и застудя, започнах да ставам като тях в четири и половина сутринта, за да им приготвям топло какао, преди да излязат. Харесваше им, а и аз се чувствах по-добре, като ги изпращах на работа, преди да е съмнало. Зимата на 1917–1918 г. беше сурова — увиваха се като ескимоси.

Пишех на Бети Лу всяка седмица, както и на Нелсън. Тази гад, хубавецът му с хубавец, братовчед ми Нелсън, се върнал вкъщи в понеделника след обявяването на войната и рекъл на Бети Лу:

— Миличка, намерих прекрасен начин да изклинча от армията.

— Как? Кастрация? Не е ли доста драстично?

— Донякъде. Или поне според мене. Я опитай пак.

— Знам! Отиваш в затвора.

— Още по-добре от затвора. Записах се в морската пехота.

Така че нашата мина я управляваше Бети Лу. Изобщо не се съмнявах, че ще се справи — още когато бяхме станали главни собственици, тя се информираше за всички подробности. Не беше минен инженер, но пък и Нелсън не беше. Съдружник ни бе нашият отговорник по минното дело — и той не беше дипломиран инженер, но имаше над двадесет и пет години опит с белия метал.

Струваше ми се, че ще се справим. Трябваше да се справим. Беше „победи или умри“.

 

 

През тези военни години по цялата наша родина хора се занимаваха с неща, които никога досега не бяха вършили — справяха се или добре, или зле, но поне се опитваха. Жени, които и каручка не бяха подкарвали през живота си, караха трактори, защото мъжете им бяха заминали да окачат „Кайзерът — на въжето!“ Студентки — медицински сестри оглавяваха цели болнични отделения, защото завършилите медицински сестри бяха надянали униформата. Десетгодишни момченца като моя Джордж плетяха одеяла за британските Томита и купуваха топли дрехи с парите, спечелени от разнасяне на вестници. Имаше хора, които работеха за долар на година, оратори за четири минути, моми от Армията на спасението (любимки на всички войници) и доброволци за всякакъв вид военна работа — от навиването на бинтове до събирането на орехови черупки и прасковени костилки за газовите маски.

А междувременно с какво се занимаваше Морийн? Ами, предполагам, с нищо особено. Готвех и въртях къщата на десетчленно семейство. Четирите ми големи деца и дори осемгодишната Мари много ми помагаха. Не пропусках навиване на бинтове в Червения кръст. Грижех се семейството ми да спазва всички безмесни, безжитни, безсладкишни дни и всякакви други икономии на храни, обявени от господин Хърбърт Хувър…

Съвсем скоро Карол реши, че ефрейтор Бронсън е „нейният войник“. Пишехме му всички подред — и той пишеше на всички, но най-много на татко.

Възникна подкрепяно от църквата движение семействата да „осиновяват“ самотни войници. Карол искаше ние да осиновим ефрейтор Бронсън. Така и направихме, след като получихме с обратната поща одобрението на Брайън.

Пишех на мъжа си всеки ден — и ако при препрочитането откриех в писмото някоя лоша новина или намек за самосъжаление, скъсвах писмото и започвах пак… което значи, че късах писма пак и пак, и пак, докато се научих да пиша, както трябва, писма в стил „Лукаста“ — писма, които вдигат духа на боеца.

По това време Брайън не беше далече — в Камх Фанстън, на около сто и шейсет километра западно от Канзас сити. След като три месеца изобщо не го бяхме виждали, Брайни започна да си идва горе-долу веднъж месечно за къси уикенди — от събота следобед до неделя вечер.

Клането в Европа все повече се ожесточаваше. През март 1917 г. свалиха царя. През ноември 1917 г. комунистите-болшевики свалиха правителството на Керенски и мигом клекнаха пред германците.

Оттам нататък и ние бяхме вътре. Германските ветерани от Източния фронт се местеха по цяла дивизия наведнъж към Западния, а само малка част от нашите войски беше стигнала във Франция. Положението на съюзниците беше тежко.

Аз не знаех това. Моите деца без съмнение също не го знаеха. Подозирам, че според тях баща им е бил равен поне на две германски дивизии.

 

 

През май 1918 г. съобщих на мъжа си, че при последното му завръщане вкъщи сме „раздрънкали касата“ — закъсня ми с две седмици. Изпаднах в такава еуфория, че зарязах четенето на вестници и се радвах на това, че аз съм си аз.

Брайън отишъл до Манхатън. Звънна ми оттам, за да можем да си поговорим насаме.

— Ало, кой е насреща? Уила, разплодната кобила?

— Не толкова силно, Клод — отговорих му аз. — Ще събудиш мъжа ми. Не, поне още осем месеца няма да съм разплодна кобила.

— Честито! Смятам да си идвам за Коледа — преди това няма да ти трябвам.

— А сега ме чуй какво ще ти кажа, Роско: няма да се покалугерявам, просто ще раждам. И не ми липсват предложения.

— От сержант Бронсън може би?

Дъхът ми секна и не му отговорих. Не след дълго Брайън се обади:

— Какво има, любима? Децата ли могат да те чуят?

— Не, сър. Взех телефона в спалнята, а на горния етаж няма никого освен мене; Любими, този мъж е същият инат като баща ми. Аз го каних на гости, баща ми го кани, а пък Карол го кани поне веднъж седмично. Той благодари… и после ни съобщава, че не знае кога ще го пуснат в отпуска. Призна си, че през седмица е свободен в събота и неделя, но разправя, че нямало да му стигне времето, ако се отдалечи толкова много от лагера.

— Това е почти вярно. Защото няма кола. Остави колата си на Айра. Или на Брайън младши.

— Дрън-дрън, та пляс. Момчето на Уестън си идва през седмица, а пък е прост редник. Мисля, че аз съм една отхвърлена жена.

— Ник Уестън ходи да взема момчето си от Джънкшън сити и ти знаеш защо. Но не се спичай, Мейбъл — всичко е тип-топ. Тъкмо днес се видях с любимия войник на Карол.

Отново преглътнах сърцето си.

— Да, Брайни?

— Смятам, че съм съгласен с Карол. Вече знам, че Бронсън е най-добрият ни сержант-инструктор — проверявам оценките му всяка седмица. Що се отнася до самия сержант Бронсън, напомня ми за Айра. Айра сигурно е изглеждал точно така на тия години.

— Ние със сержант Бронсън сме като близнаци.

— Точно така, но на тебе повече ти отива.

— Ох, недей! Винаги си казвал, че изглеждам най-добре с възглавница върху главата.

— Казвам го, за да не вземеш да се надуеш, красавице. Жестока си и това всеки го знае, ала въпреки това приличаш на сержант Бронсън. Но той прилича на Айра повече по характер и по непукизъм. Напълно разбирам желанието ти да го гепиш и да го тръшнеш на черджето. Ако все още го искаш. Искаш ли го?

Поех си дълбоко дъх и въздъхнах шумно.

— Искам го, сър. Ако дъщеря ни Карол не ме пререди и не се вреди тя.

— Не, не! По старшинство, моля — това е война! Да си чака реда.

— Не казвай на Карол, че не бива — освен ако не говориш сериозно, мили, — защото тя наистина го мисли сериозно.

— Е, все някой ще го направи с Карол… а аз имам много по-добро мнение за Бронсън, отколкото за онзи пъпчив сополанко, дето отвори нашата Нанси. Не си ли съгласна с мене?

— О, Боже — да! Но въпросът е академичен: вече се отказах от всякакви надежди да докарам сержант Бронсън в този дом. Поне докато свърши войната.

— Казах ти да не се косиш. Едно пиленце ми прошепна, че скоро сержант Бронсън ще го повикат насред седмицата.

— О, Брайън!

Знаех какво означава това: ще го прехвърлят през океана.

— Айра беше прав — Бронсън няма търпение да замине Там и аз го включих в списъка — със специално нареждане на щаба на Пършинг за сержант-инструктори. Едно друго птиченце ми каза, че моята молба е била приета благосклонно. Така че очаквам да съм си вкъщи по същото време. Но… чуй ме сега хубавичко. Бих могъл да уредя нещата така, че той двадесет и четири часа да ти е на мушката. Ще успееш ли да го свалиш за толкова време?

— Ама, Брайни, моля ти се!

— Можеш или не можеш? Знам, че веднъж успя за един час да свалиш един, като имаше подръка само кон и каручка; днес имаш на разположение цяла спалня за гости със собствена баня. Какво друго ти трябва? Лодката на Клеопатра?

— Брайън, татко ми осигури онези кон и каручка, като знаеше какво се готви и ми съдействаше активно. Но този път смята за свой дълг да ме варди с пушка. При това заредена трийсет и осемкалиброва и изобщо няма да се поколебае да я използва.

— А, не може така. На генерал Пършинг това никак няма да му хареса — добрите сержант-инструктори са кът. Така че ще информирам Айра за плана на операцията, преди да затворя — което ще е скоро: монетите ми са на привършване. Той там ли е?

— Ще го доведа.

 

 

Сержант Теодор беше извикан в средата на седмицата — пуснаха го в отпуска в понеделник до осем часа сутринта идния четвъртък. Най-накрая той си дойде в Канзас сити.

Този инат сержант Теодор се появи вкъщи чак във вторник, в късния следобед… а пък Брайън ми беше казал, че ще дойде вкъщи най-късно към десет-единадесет сутринта.

— Къде беше? Защо се забави толкова? — Не, не казах нищо подобно. Може да ми се е искало… но бях изучила относителните достойнства на меда и оцета още докато бях девица, а това беше доста отдавна. Вместо това го хванах за ръката, целунах го по бузата и му казах с най-топлия си тон:

— Сержант Теодор… Колко е хубаво, че пак сте тук.

И преди, и по време на вечерята играех Корнелия и нейните скъпоценности — седях си спокойно и се усмихвах, докато всичките ми деца се бореха да му грабнат вниманието… включително татко, който искаше да си поговорят по войнишки.

Към края на вечерята татко предложи, по предварителна уговорка, сержант Бронсън да ме изведе на разходка, а после потуши опитите на по-малките ми деца да ни придружат — особено на Удроу, който искаше едновременно да играе шах и да го водим в Електрическия парк.

И така, най-после ние двамата със сержант Теодор се отправихме на юг точно по залез. През 1918 г. в източния край на Канзас сити южно от Трийсет и осма улица нямаше почти нищо, макар че градът се разпростираше чак до Седемдесет и седма улица, за да включи в рамките си и парка „Суопи“. Там имаше много популярни алеи за любовници, но аз предпочитах някое по-уединено място. Знаех няколко, тъй като двамата с Брайни бяхме изръшкали всичките пътища и пътечки тук нееднократно в търсене на, както ги наричаше Брайни, „тучни пасища“ — полянки, достатъчно закътани, че да избегнем ястребовия поглед на госпожа Пуританка.

Покрай цялата източна страна на Канзас сити минава Синята река. През 1918 г. по бреговете й имаше много прелестни местенца — както и гъсти храсталаци, кал до колене, гадни буболечки, комари и отровен бръшлян: човек трябваше да знае къде да ходи. Ако тръгнеш на юг, но не се отдалечаваш много, можеш да се промъкнеш до една гориста, тревиста долчинка, толкова хубава, колкото и всички местенца в парка „Суопи“, но съвсем уединена, тъй като е оградена от река и от железопътен насип, прерязван само от тясната пътечка, която водеше нататък.

Исках да е точно там — мястото имаше за мене сантиментална стойност. Когато през 1912 г. Брайни купи „Ел рео гранде“, това беше първото място, където той ме заведе да се любим на открито. Точно на този прелестен пикник забременях с Удроу.

Исках да приема за първи път моята нова любов в себе си точно на това място — и после да разкажа на съпруга си всичко с най-големи подробности и двамата да се кикотим заедно, докато правим любов. Брайън обичаше да прескачам оградата и вечно искаше да му разказвам за станалото.

Брайън също ми разказваше за авантюрите си, но повече обичаше да слуша за моите.

Така че отведох сержант Теодор на мястото X.

Времето ни беше малко — бях обещала на татко, че ще се забавя навън колкото да го катурна. После ще изчакам половин или три четвърти час за онзи така прекрасен и спокоен втори път… и ще се върна горе-долу към десет и половина-единадесет.

— Така че ще съм вкъщи горе-долу когато ти се върнеш от оръжейната, татко.

Баща ми се съгласи, че плановете ми са разумни… включително и нуждата от повторение.

— Много добре, дъще. Ако стане така, че закъснеете, моля ви, обадете се по телефона, та да не се притесняваме. И, Морийн…

— Да, татко?

— Приятно прекарване, мила.

— O, mon cher papa, tu es aimable! Je t’adore!^[1]

— Върви и adore сержант Тед. Вероятно ще си му последната жена за дълго време… така че се постарай! Обичам те, моя най-добра от всички щерко.

 

 

Обичайният ми метод да се оставям да ме прелъстят е предварително да реша кога ще е, да създам възможност, а после да съдействам на всички аванси на потенциалния прелъстител. Обратното, ако съм решила, че няма да се оставя да ме прелъстят, просто се грижа да не изниква никаква възможност. Тази вечер нямах време да спазвам протокола като истинска фина дама. Имах само този един-единствен шанс и два часа на разположение, за да го осъществя. Втори шанс нямаше: Теодор заминаваше отвъд океана. Беше сбогуване с воин.

Така че Морийн не се държа като истинска фина дама. Веднага щом завихме след булевард „Бентън“ и сгъстяващият се сумрак ни скри от чужди погледи, аз го помолих да ме прегърне през раменете. След това се пресегнах, хванах дланта му и я положих върху дясната си гърда. Повечето мъже разбират за какво става въпрос.

И Теодор разбра. Дъхът му секна.

— Нямаме време за свян, мили ми Теодор — рекох му аз. — Не се бой да ме докоснеш.

Той стисна гърдата ми.

— Обичам те, Морийн.

— Обичаме се още откакто се срещнахме. Просто не можехме да си го кажем — трезво му отговорих аз. Вдигнах ръката му, после я пъхнах в деколтето си и усетих как вълнението му нарасна, щом докосна гърдата ми.

— Да. Не смеех да ти го кажа — дрезгаво отвърна той.

— И никога нямаше да ми го кажеш, Теодор. Така че трябваше да действам дръзко и да ти покажа, че и аз чувствам същото. Мисля, че след малко е завоят.

— И аз. За да карам, ще ми трябват и двете ръце.

— Да, но само докато стигнем там. После искам и двете ти ръце… и цялото ти внимание.

— Да!

Той зави, влезе в долчинката, изключи фаровете и двигателя, спусна ръчната спирачка и се обърна към мене. Прегърна ме и се целунахме — истинска целувка. Езиците ни се преплитаха, галеха се и си говореха безмълвно. Бях в рая. Все още си мисля, че една изцяло несдържана целувка е нещо по-интимно от съвъкуплението: една жена никога не трябва да целува така, освен ако няма намерение веднага да се отдаде на мъжа по всякакъв възможен начин.

Казах това на Теодор без думи. Веднага щом езиците ни се срещнаха, си вдигнах полата, хванах ръката му и я поставих между бедрата си. Той продължаваше да се колебае, така че побутнах ръката му още по-нататък.

Никакви колебания повече — на Теодор му беше нужно само да бъде сигурен какво искам аз и че вниманието му е посрещнато благосклонно. Той нежно започна да ме опипва, след това пъхна пръст вътре. Оставих го да се плъзне там, стиснах го възможно най-силно — и се поздравих за това, че не бях пропуснала да си направя упражненията и един ден, откакто родих Етел преди две години. Обичам да изненадвам мъжа със силата на вагиналния си сфинктер. Влагалището ми е толкова разтегнато от бебета, че ако не работех усилено по въпроса, щях да съм „широка като портата на плевник и отпусната като торба“ — както рече баща ми, по чийто съвет преди години започнах да правя упражнения.

Сега вече бяхме преодолели всякакъв свян и връщане назад нямаше. Извадих езика си от устата му, дръпнах се на сантиметър от него и се изкикотих:

— Изненадах ли те, а? Не нося гащи. Свалих ги като се качих горе… защото не бих могла да се сбогувам както трябва с галантния си рицар, ако ни се пречкат някакви си кюлоти. Не се сдържай, любими мой войнико — не можеш да ми навредиш. Трудна съм.

— Какво каза?

— Все аз ли трябва да съм дръзката? Бременна съм, Теодор. Няма никакво съмнение — втори месец не ми идва. Така че няма защо да използваш гума…

— Не мога. Нямам.

— Така ли? Не е ли прекрасно тогава, че не ти и трябва? Но ти не очакваше ли, че ще легнеш с мене?

— Не. Не. Изобщо не!

— Да, но ще си легнеш. Сега вече няма как да ти се измъкна. Искаш ли да се съблека съвсем гола? Не ме е страх.

Той спря и ме целуна страстно.

— Морийн, според мене ти от нищо не се страхуваш.

— О, страхувам се. Не бих се осмелила да изляза сама нощем по Дванадесета улица. Но да се страхувам от секса и любовта? Не, и през ум не ми е минавало.

— Тази седалка е много тясна.

— Чувала съм, че младежите вадят задните седалки и ги слагат на земята. Освен това задната седалка е тапицирана.

— М-м-мда.

Излязохме от колата и се натъкнахме на най-непредвидената пречка, която някога съм срещала.

Удроу.

Любимото ми синче Удроу, което в този миг с радост бих удушила, беше на задната седалка и се събуди, щом отворих вратата. Е, мисля си, че се събуди — може през цялото време да е бил буден, да е чул всичко и да е запомнил непознатите думички, за да ме пита после.

„Ох, това момченце! Ще му позволи ли светът да порасне?“ — запитах се аз.

Но онова, което казах с възможно най-радостния си глас, беше:

— Удроу, калпазанино неден! Сержант Теодор! Я виж кой спи на задната седалка! — протегнах се назад и се опитах да закопчая брича на Теодор.

— Сержант Тед ми обеща да ме заведе в Електрическия парк!

Така че отидохме в Електрическия парк с възможно най-строгия придружител.

Около двадесет часа по-късно лежах в собственото си легло. Съпругът ми, капитан Брайън Смит, лежеше отдясно, а любовникът ми, капитан Лазарус Лонг — отляво. Всеки ме беше прегърнал с една ръка през врата, а с другата ме галеше.

— Брайън, любими — разправях му аз, — когато Лазарус завърши ритуала с думите „Но не и докато не дойдат лоши дни“, едва не припаднах. Като каза, че бил мой потомък… наш потомък, мой и твой… на нас тримата — на мене, тебе и Удроу… нямах съмнение, че съм започнала да си губя ума. Или вече съм го загубила.

Брайни загъделичка дясното ми зърно.

— Не се тревожи, въртизадниче — на жените това не им личи, стига да продължават да готвят. Ей! Недей така!

Отпуснах хватката си.

— Лигльо! Аз съвсем лекичко.

— В състояние на слабост съм. Капитан Лонг, доколкото разбирам, вие сте решили да се разкриете — противно на своите интереси — за да ми кажете, че няма да пострадам в тази война.

— Не, капитане, изобщо не е заради това.

Брайни като че ли се озадачи.

— Трябва да призная, че не разбирам.

— Разкрих, че съм Хауардовец от бъдещето, за да бъде спокойна госпожа Смит. Тя се тревожеше до смърт, че вие няма да се върнете. Затова й казах, че със сигурност ще се върнете. Тъй като ми се падате праотец по пряка линия, запознах се с биографията ви в резюме, преди да тръгна от Буундок. Така че го знам.

— Ами… оценявам мотивите ви: Морийн е моето съкровище. Но и на мене това ми вдъхва спокойствие.

— Извинете ме, капитан Смит. Не съм казал, че няма да пострадате във войната.

— А? Но току-що казахте точно това. Аз поне така си помислих.

— Не, сър. Казах, че ще се върнете. И ще се върнете. Но не съм казал, че няма да пострадате. По този въпрос архивите в Буундок мълчат. Може да изгубите ръка. Или крак. Или очите си. Или дори всичко това наведнъж — не знам. Сигурен съм само в едно: че ще преживеете войната и няма да загубите тестисите и пениса си, защото архивите свидетелстват, че вие двамата имате още няколко деца. Заченати след завръщането ви от Франция. Виждате ли, капитане, семейните архиви на „Хауард“ съдържат предимно родословни дървета с много малко други подробности.

— Капитан Лонг…

— По-добре ме наричайте „Бронсън“, сър. Тук аз съм сержант; корабът ми е на цели светлинни години разстояние оттук и далече в бъдещето.

— Тогава стига си ми викал „капитане“, за Бога. Аз съм Брайън, ти си Лазарус.

— Или Тед. Децата ви ме наричат „чичо Тед“ или „сержант Тед“. Ако ми викате Лазарус, ще се наложи да давате какви ли не обяснения.

— Теодор — обадих се аз, — татко знае, че си Лазарус, както и Нанси и Джонатан. Карол също ще го научи, когато си легне с тебе. Ти ми позволи да кажа на Нанси, когато си легна с нея. Големите ми дъщери са твърде близки, за да не си споделят такива тайни. Поне така ми се струва.

— Морийн, казах, че можеш да кажеш на когото си искаш, защото никой няма да ти повярва. Въпреки това всеки път е необходимо да даваш дълги обяснения. Но защо смяташ, че ще си легна с Карол? Не съм казал подобно нещо. Нито съм помолил за тази привилегия.

Обърнах се надясно.

— Брайни, чуваш ли го този? Разбра ли сега защо ми трябваше повече от година, докато го сваля? Ни най-малко не възразяваше да чука Нанси…

— Не съм изненадан. И аз не бих възразил — ухили се съпругът ми и се облиза. — Нанси е нещо специално, нали ти казах.

— Ти си дърт пръч, любими. Не вярвам да си отказал на нещо женско, откакто си навършил девет години…

— Осем.

— Фукаш се. И лъжеш. А Теодор е същият като тебе. Остави ме да си помисля, че е склонен да осъществи най-голямата мечта на Карол, след като се разбера с тебе… Е, разбрахме се и аз казах на Карол да не се отчайва, че мама работи по въпроса и изглеждаше има надежда, голяма надежда. А сега се прави, че не е и чувал за подобна идея.

— Но, Морийн, аз очаквах Брайън да възрази. И той възрази.

— Ама чакай малко, Лазарус. Не съм възразил. Физически Карол е зряла жена и — това го разбрах днес — вече не е девствена… Което изобщо не е за учудване — тя е с една година по-голяма, отколкото когато майка й…

— А бе, направо са си две — вметнах аз.

— Ти млъквай — в момента своднича на дъщеря ни. Аз просто изтъкнах някои разумни доводи в защита на Карол. Лазарус, ти се съгласи, че са разумни.

— О, разбира се, капитане. Просто отказах да ги приема. Това е моя привилегия. Както е и ваша да ги изтъкнете. Приех, че не желаете да спя с вашата дъщеря Карол по друг начин, освен по вашите правила. Това урежда всичко — няма и да я докосна.

— Много добре, сър!

— Господа, господа! — едва се сдържах да не повиша тон. — И двамата говорите също като Удроу! Що за правила?

Теодор не каза нищо. Брайън заговори обидено:

— Първо, помолих го да използва презерватив. С тебе и с Нанси нямаше значение — вие и двете сте бременни, въртиопашките ми. Той отказа. После аз…

— Учудваш ли се, миличък? Често съм те чувала да казваш, че било все едно да си миеш краката, без да си сваляш чорапите.

— Да, но на Карол през този сезон не й трябва бебе. Със сигурност не й трябва някое малко копеле, преди да е разгледала Хауардовия си списък. Но, Мо, аз се сетих, че самият Тед е Хауардовец. Просто му казах, че ако Карол забременее от това войнишко сбогуване, искам да обещае след края на войната да се върне, да се ожени за нея и да ги заведе с бебето на… как се казваше тази ваша планета, капитане? Буундок?

— Буундок е град — аз живея в предградията. Планетата се казва Телус Терциус, Земя номер три.

Въздъхнах.

— Теодор, защо не си съгласен? Нали ни каза, че можеш да имаш четири съпруги и трима съсъпрузи? Защо не искаш да се ожениш за нашата Карол? Тя е добра готвачка и не яде чак толкова много. И е много блага по характер и обичлива — мислех си колко искам аз да замина за Буундок… и да се оженя за Тамара. Не че някога щях да го направя — имах си Брайни и нашите бебета, за които трябваше да се грижа. Но дори и стариците мечтаят.

— Аз се подчинявам на свои собствени правила по свои собствени причини — бавно заговори Теодор. — Ако капитан Смит не ми се доверява и не уважава поведението ми спрямо другите…

— Не става въпрос за „другите“, капитане! Става въпрос за едно конкретно шестнадесетгодишно момиче на име Карол. Аз отговарям за нейното благосъстояние!

— Точно така. Повтарям, „другите“, били те шестнадесетгодишни момичета или каквито щете. Вие не ми се доверявате, без да дам някакви обещания. Аз пък не давам никакви обещания. С това въпросът приключва и съжалявам, че изобщо беше повдигнат. Капитане, не съм дошъл тук да си лягам с жените от вашия дом — дойдох, за да се сбогувам и да благодаря на едно цяло семейство. Всички негови членове до един се държаха с мене щедро и гостоприемно. Не съм имал намерение да причинявам тревоги на дома ви. Съжалявам, сър.

— Тед, стига си се държал като пълен дървеняк! Приказваш също като тъста ми! Не си причинил тревоги на дома ми. Зарадва невероятно много жена ми, за което ти благодаря — още преди месеци ми е казала, че смята да те свали, стига да те докопа насаме. Спорът ни се отнася само за Карол, която няма никакви претенции към тебе. Ако не я искаш при условията, на които аз гледам като минимални предпазни мерки да не й се случи нещо лошо, то нека тя се придържа към момчетата на нейната възраст. Както си е редно.

— Съгласен, сър.

— Да му се не види, стига с тоя „сър“! В момента си в леглото с жена ми! И с мене.

— Олеле, майчице!

— Мо, това е единственото разумно решение.

— Мъже с мъже! Вечно правите онова, на което му викате „разумно“, и вечно грешите. И сте такива инати! Брайни, не ти ли е ясно, че на Карол изобщо не й дреме за никакви обещания? Тя иска просто да разтвори крака, да затвори очи и да се надява да прихване. Ако не прихване, след месец ще си изплаче очите. Ако пък прихване — е, аз имам доверие на Теодор, както и на Карол.

— Ох, за Бога, Мо! — възкликна Брайни.

— Морийн, ти каза „след месец ще си изплаче очите“ — обади се Теодор. — Ти знаеш ли й календара?

— Е, ами да. Май да. Чакай да си помисля — моите момичета сами си водеха календарите… но дъртата любопитна мама си държеше очите отворени, ей така, за всеки случай. — Днес е сряда. Ако правилно си спомням, на Карол трябва да й дойде точно след три седмици от утре нататък. Защо питаш?

— Спомняш ли си правилото, което ти казах, за да сме сигурни, че ще… раздрънкаме касата, както го нарече?

— Да, спомням си го. Каза, че трябва да преброя четиринадесет дни от първия ден на мензиса и да дерзая. И на предния, и на следващия ден по възможност.

— Да, така се забременява — основно правило. Но то важи и за другия случай. Как да не забременееш. Ако на жената й идва редовно. Ако няма някакви аномалии. Карол как е?

— Като по часовник. Двадесет и осем дни.

— Брайън, ако допуснем, че Морийн си спомня правилно календара на Карол…

— Бих се хванал на бас. Мо не е грешала в сметките, откакто е научила колко прави две и две.

— … щом е така, Карол не може да забременее тази седмица… а когато вече може, аз ще съм сред морската шир. Но тази седмица би могла да легне и с цял морски пехотински полк.

Брайни се замисли.

— Трябва да говоря с Айра. Ако е съгласен с тебе, оттеглям всякакви възражения.

— Не.

— Как така „не“? Без всякакви правила. Успокой се.

— Не, сър. Вие не ми се доверявате, аз не обещавам. Положението е непроменено.

Толкова бях вбесена, че аха-аха да избухна в сълзи. Мозъците на мъжете не работят по същия начин, както нашите, и ние никога няма да ги разберем. И все пак без тях не можем.

На вратата се почука и това ме спаси от театрото, което се готвех да разиграя. Нанси.

— Мога ли да вляза?

— Влизай, Нанс! — викна Брайън.

— Влизай, миличка! — извиках и аз.

Тя влезе и аз си помислих колко е хубава. Току-що се беше избръснала заради една размяна, за която бяха помолили двамата с Джонатан — Джонатан да дойде в моето легло, а Нанси — в това на Теодор. Теодор се колебаеше — боеше се, че ще нарани чувствата ми, но аз бях настояла — знаех какъв вкусен залък ще е нашата Нанси за Теодор.

Тази игрива размяна беше минала прекрасно и още повече вдигна мнението ми за бъдещия ми зет. Към три часа ние четиримата — Нанси и Теодор и ние с Джонатан — се бяхме събрали на „Смитово поле“ — огромното ми легло — предимно за да си бъбрим. Както често беше казвал Брайни:

— Не можеш през цялото време да го правиш, но можеш да бърбориш за това, колкото си искаш.

И четиримата продължавахме да се въргаляме, да си бърборим и да се гушкаме, когато Брайън се обади по телефона — току-що беше пристигнал в отпуска. Казах му да побърза и му съобщих по семейния код какво да очаква. Нанси разбра кодираното съобщение и се опули, но не каза нищо.

След малко повече от половин час тя затвори очи, разтвори бедра и за първи път прие баща си — после отвори очи, погледна Джонатан и мене и се усмихна. Аз й се усмихнах в отговор. Джонатан беше твърде зает и дори не я погледна.

Онова, от което този свят има нужда, е повече обич — потна, приятелска и безсрамна.

След това децата слязоха долу — Нанси беше усетила, че искам да остана насаме с двамата си мъже. Взе и телефона със себе си заедно с дългия кабел. Сега стоеше до леглото и се усмихваше.

— Чухте ли, че телефонът звъни? Обади се дядо. Каза, че вагонът с менажерията — става въпрос за твоята кола, Тед-Лазарус, миличък — ще пристигне точно в 6.05 ч. следобед. А сега се размърдай, миличка, и пусни резето, като затваряш вратата.

Нанси го послуша и мъжът ми се обърна към мене:

— Пламъче, сега е 5.45 ч. Можеш ли да измислиш някакъв начин да ни забавляваш двамата с Тед през следващите двадесет и пет минути?

Поех си дълбоко дъх.

— Ще пробвам.