Сандра Браун
Торнадо (49)

49

„Слава богу, слава богу!“, помисли Ана, когато Джак се показа на вратата. Личеше си, че го боли много и той едвам се държи на крака. От удара, който му бе нанесъл Карл Хърболд, главата му кървеше. Лицето му бе издрано и цялото в синини. Но той беше жив!

Ана се замоли Джак да не се препъне и да не се строполи. Загледа със свито сърце как със сетни сили той прекосява верандата и слиза по стълбите. „Още само няколко метра и ще си при нас, в безопасност!“

Почти се беше изравнил с колата на Ломакс, когато Карл се показа на вратата.

Облегна се на рамката, ръката му беше обагрена с кръв, с която бе наквасен и десният крачол на панталона му — под него се аленееше отворената дълбока порезна рана. Вече беше пребледнял като мъртвец. Под хлътналите му очи се тъмнееха кръгове. Устните му бяха обезкървени. Животът буквално изтичаше капка по капка от тялото му.

Но той още не беше мъртъв. Събра сили да пристъпи бавно напред, да се наведе и да вдигне пистолета. А също и да вдигне ръка.

Ана се изправи и се пресегна през покрива на пикапа, сякаш за да подаде на Джак спасително въже.

Той й се усмихна.

„Предупреди го! Хайде, Ана, предупреди го!“

Сякаш бе изричала името му милион пъти, то прозвуча познато, когато младата жена напрегна гласните си струни. Езикът й намери правилното положение върху небцето, устните й замърдаха едва ли не от само себе си.

Дума да няма, помогнаха й и годините на обучение и упражнения. Търпението на учителите не можеше да остане невъзнаградено. Звуците, които Ана не бе чувала никога, изникнаха от паметта й и сега, когато имаше нужда от тях, отново излязоха на повърхността. Но тя щеше да си остане няма, ако я нямаше любовта, волята да го спаси, като изрече името му.

— Джак!

Времето сякаш спря. Всяко движение застина като в рамка. Ана видя как върху лицето на Джак се изписват стъписване и почуда. Очите му грейнаха. Бръчиците около тях станаха по-дълбоки и той засия в усмивка. Образът му се запечата в съзнанието й така, както не би могъл да го съхрани нито един фотоапарат. И тя щеше да носи в душата си този образ, докато беше жива.

После времето възобнови шеметния си ход, сякаш за да навакса изоставането. Радостта върху лицето на Джак беше изместена от болезнена гримаса, когато Карл го улучи в гърба. Джак вдигна инстинктивно ръце, все едно се предава. Залитна напред и се свлече на колене, сетне падна по лице.

Ана изпищя и понечи да изтича при него от другата страна на пикапа, когато видя Ези Хардж, който се бе навел зад верандата и й махаше трескаво.

Карл вдигна повторно пистолета. Този път се целеше в нея.

Карл видя как наемният работник се скрива зад вратата. Досрамя го, че му е пълзял в краката и го е молил да му пощади живота. Беше хленчил като последния страхливец — всъщност не беше по стока от брат си Сесил.

Наистина беше загазил не на шега. Кървеше като заклано прасе и ако не спреше кръвта, не след дълго щеше да умре. Веднъж беше гледал как един затворник умира от ножа, с който го бяха намушкали в черния дроб. Карл не бе участвал в кавгата, затова не бе сторил нищо, за да я спре или да помогне на човека. Бе стоял отстрани заедно с всички останали, беше правил облози кой ще надвие и бе зяпал как кръвта на мъжа се стича в канала в банята, докато той не издъхна.

Не му се мреше по същия начин. Изобщо не му се мреше. При всички положения нямаше да се сбогува с белия свят, без да повлече след себе си и онзи мухльо.

Напрегна се и допълзя до вратата. Забеляза, че не може да разчита на Майрън, който седеше ни жив, ни умрял, а от зейналата му уста се стичаше слюнка. Съжали, че не може да му види сметката, задето толкова глупаво е издънил и двамата. Но сега не му беше до Майрън. Важна бе всяка секунда.

Искаше да се докопа до онзи устат негодник, въобразил си, че му прави кой знае каква услуга, като не го убива. Карл предпочиташе той да му е прерязал гръкляна, вместо да му се прави на великодушен. Притрябвало му е неговото великодушие!

Прехвърли се с пълзене през контето с ягуара. Следващата му цел беше отворената врата. Но докато стигне дотам, изпита чувството, че трябва да се изкачи с плуване по Ниагарския водопад. Всяка секунда се точеше безкрайно, като хилядолетие. На няколко пъти Карл за малко да припадне. Крепеше го само изгарящото желание да убива.

Накрая все пак стигна.

Напрегна всички сили, прехвърли се през прага, като се опираше на ръце, и се изправи — едвам се държеше на нозе, които му се сториха съвсем студени и безжизнени. После съгледа пистолета. Имаше чувството, че е на цял километър, макар и да лежеше на верандата, само на няколко крачки от вратата.

Нямаше време и сили да презарежда. Колко ли патрона бяха изстреляни? Три? Четири? Оставаха най-малко два. Ако не и три. Но те нямаше да му свършат работа, ако Карл не се добереше до оръжието.

Тласкан единствено от волята, излезе на верандата. Единствено злобата му помогна да се наведе и да вземе пистолета. Със сетни сили вдигна ръка и се прицели точно в главата на работника.

Видя с крайчеца на около, че жената изниква изневиделица иззад пикапа.

— Джак!

Така значи! Бяха го излъгали! Бяха излъгали Сесил. И те двамата като последните лапнишарани бяха повярвали, че тя е глуха. Проклет да е този тъпанар — Сесил! Беше се хванал на измишльотините му, беше ги надрънкал и на Карл и той също беше повярвал като последния глупак.

Джак, значи. Това ли име каза жената? Да, Джак. Име точно като за такъв непрокопсаник.

Карл се ухили, доволен, че те с брат му все пак се смеят последни, и натисна спусъка.

Мъжът се строполи на земята. Карл поизвърна ръка малко вдясно и насочи пистолета към онази кучка, опитала се да го преметне.

Ези се изправи — Карл се сепна и забравил за Ана Корбет, насочи вниманието си към него.

— Ей, Карл, помниш ли ме?

Той зяпна от учудване. Не знаеше, че пред къщата има още някой. И през ум не му беше минавало, че отвън е един от заклетите му врагове.

— Хвърли оръжието — подкани спокойно Ези с надеждата, че Карл няма да го послуша. Така и стана. Той стреля.

В същия миг Ези натисна спусъка на пистолета си.

Но ръката му отскочи, отклони се от целта, пистолетът отхвърча и тупна в лехата с цветя.

Куршумът улучи подпората на верандата, разхвърчаха се трески, но от главата на Карл не бе паднал и косъм.

Той се изсмя. Ези се взря в цевта на пистолета му.

 

 

Джак се претърколи настрани и погледна зад себе си точно когато Ези Хардж и Карл Хърболд стреляха едновременно. Той дори не се замисли. Не се подвоуми и за миг. Не призова Бога или дявола, не попита защо се е паднало тъкмо на него да свърши тази работа, не се замисли за последиците. Действа, воден от инстинкта. Метна ножа.

Ножът се заби в Карл точно когато той стреля.

Прониза го в гърдите толкова надълбоко, че остана да стърчи само дръжката, която се тресеше от силния удар.

Известно време Ези недоумяваше защо не е мъртъв.

Ако се съди от изражението на Карл, той също бе изумен.

Ези се вторачи глупаво в ножа.

Карл наведе глава, видя украсената с резба дръжка, която стърчеше от гърдите му, и понечи да извика, но от устата му излезе само кървава пяна.

Залитна назад, ала издъхна още преди да е паднал на верандата.

Ези, който допреди миг беше с единия крак в гроба, погледна към двора, където Ана беше коленичила до Джак и държеше главата му върху скута си. Детето плачеше до нея. Но краката на мъжа мърдаха. Той беше жив.

След като си прибра от лехата с петунии пистолета, Ези се качи на верандата и погледна надолу към Карл. Открай време се славеше с огромното си като Еверест самолюбие. Сигурно щеше да му стане неприятно, ако можеше да разбере, че не е умрял красиво. Изразът върху лицето му беше доста глуповат.

Ези го заобиколи и влезе предпазливо в къщата на Ана Корбет. Антрето приличаше на кланица, носеше се тежка смрад. Ломакс се беше проснал възнак, явно издъхнал на място от куршума, улучил го в гърдите.

Майрън лежеше до стената, свит на кравай, и мърмореше тихичко.

Ези се приближи внимателно, но мъжът дори не трепна, когато той приклекна до него.

— Дай си ръцете, Майрън.

Престъпникът ги протегна покорно и Ези му сложи белезниците, сетне прибра пистолета в кобура.

— Карл сърди ли ми се?

— Карл е мъртъв.

— А!

— Губиш много кръв, Майрън.

— Боли ме.

— Можеш ли да се изправиш?

— Ами да.

Ези му помогна да стане и го поведе покрай Ломакс. Майрън дори не погледна трупа. Сякаш не забеляза и Карл, когато прекрачи тромаво прага и излезе на верандата.

— Ще ми дадете ли шоколадова вафла?

— Разбира се, Майрън.

— И пуканки.

— Нека първо стигнем в болницата.

Надули сирени, по пътя към къщата вече се носеха полицейски коли и линейки. Ези си даде сметка, че откакто е прекосил арката от ковано желязо, са минали само няколко минути. Нямаше да се изненада, ако му кажеха, че е дошъл тук преди милион години. Поне така му се струваше.

Предаде Майрън на двама полицаи, които му прочетоха правата още докато лекарите от „Бърза помощ“ го преглеждаха. Той поиска и от тях обещаната вафла и пуканки.

Друга лекарка от „Бърза помощ“ нареди на Ези да легне на верандата, докато донесели носилката.

— За кой дявол ще лягам? — тросна се той сприхаво.

Младата жена го изгледа озадачено.

— Прострелян сте, господине.

Чак тогава той усети туптящата болка в дясната си ръка.

— Ох, дявол го взел!

Всъщност се радваше, че Карл го е прострелял. Беше си мислил, че е изтървал пистолета от небрежност или просто от старост. Засмя се, при което младичката лекарка го погледна притеснено.

— Не, моето момиче, не съм изпаднал в делириум — обясни й той. Отказа и да се качи на носилката за такова късо разстояние. — Ще стигна и сам.

— Хей, Ези! — провикна се шериф Рон Фостър, после дотича и тръгна до него. — Как се чувстваш?

— Не мога да се оплача.

— Добре, че беше ти! Без теб щеше да стане голяма касапница.

Без да обръща внимание на комплимента, Ези попита:

— Как е Стив Джоунс?

— Ще има доста да го лекуват, докато си стъпи на краката, но ще се оправи.

— Добър офицер е. Жалко за Джим.

— Да.

— Ами той? — кимна Ези към мъжа, който му бе спасил живота и когото товареха на линейката.

Ана Корбет и момченцето се качиха след носилката.

— Всеки момент може да изгуби съзнание. Вероятно има вътрешни наранявания. Още е рано да се каже.

Ези кимна свъсено и усети как на гърлото му засяда буца.

— Ако не беше той, вече да съм на онзи свят.

— Нека те прегледат и ще ми обясниш какво точно се е случило. Когато решиш, разбира се.

— Не знам какво е станало вътре — каза Ези на Фостър. — Но явно е било доста напечено. Истинско чудо е, че са се измъкнали живи.

До линейката оставаха само няколко метра. Той усети, че му се вие свят, но нямаше намерение да се унижава и да моли за носилка, след като веднъж вече беше отказал. Не беше очаквал, че е изгубил толкова много кръв. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да продължи нататък, без да се олюлява.

— Не мога да разпитам госпожа Корбет, докато не дойде преводачката — рече Фостър, — но попитах детето какво се е случило и то ми обясни, че лошият чичко е застрелял господин Ломакс и е ударил Джак, а после майка му е намушкала лошия чичко.

— Ана ли го е намушкала?

— Да, с ножа на Джак.

— Ах, този прословут нож! — пророни Ези.

— Моля?

— Нищо — рече Ези: не виждаше смисъл да споменава за сцената, разиграла се между Ломакс и наемния работник.

Сега вече съперничеството между тях — ако изобщо имаше такова, изобщо не беше важно.

— Шериф Фостър! — извика един полицай и дойде при тях. — Съдебният лекар каза да ви предам това. Извади го от гърдите на Карл Хърболд — поясни той и му връчи найлонов плик, в каквито слагат веществените доказателства и в който имаше окървавен нож.

— Благодаря — каза Фостър, после вдигна плика и огледа ножа. — Изглежда доста страшничък.

— Може ли да го видя?

Шерифът подаде плика на Ези. Както беше казала и госпожа Пресли, секретарката на Ломакс, ножът с кокалена дръжка наистина си беше доста странен. Ези бе решил, че тя преувеличава, когато се опита да му опише острието, то обаче наистина бе с необичаен синкав цвят, като повърхността на ледник.

— Мале, каква страхотия!

— Не бих искал да пробвам върха му — отвърна Фостър.

— Виждал съм само още един нож като този. Преди доста години, у един мъж, който се подвизаваше тук, в града. Казваше се Джон…

Най-неочаквано Ези остана без дъх и усети как нозете му се подкосяват. Сигурно беше залитнал, защото Фостър се пресегна да го задържи.

— Госпожо, май ще припадне.

Лекарката от „Бърза помощ“ го хвана под ръка.

— Знаех си аз, че трябва да го качим на носилка.

Ези се опита да се отскубне.

— Как му викат на това? — изграчи той и прокара пръст по пъстроцветното острие в найлоновия плик.

— Хайде, Ези! Тръгвай към линейката! — нареди му по-младият шериф с назидателен тон, от който по принцип Ези би се ядосал, но сега направо се вбеси.

Фостър и лекарката се опитаха да го поведат, като го крепяха от двете страни, но той се заинати като магаре на мост — не искаше да помръдне.

— Ножарите си имат думичка за такова острие, нали? Как беше?

Беше почти сигурен, че е прав, но искаше да се увери.

— Ези…

— Кажи де, дявол те взел!

— Ами… — Фостър щракна бързо с пръсти и затърси думата. — А, да, кремъчно острие. Защото навремето индианците са майсторели от кремък ножове с такива остриета.