Сандра Браун
Торнадо (29)

29

— В увеселителния парк има влакче на ужасите, в което се возиш с главата надолу. Цели два пъти! Мама казва, че сигурно съм много малък, за да се качвам на него, но аз не съм малък, нали, Джак?

— Там вероятно има табела, на която пише колко висок трябва да бъдеш, за да се качиш.

— Мен ако питаш, съм достатъчно висок.

— Ще се забавляваш страхотно.

— Защо не дойдеш и ти, Джак?

— Не може. Искаш ли да си вземеш и книжката с динозаврите за през времето, когато не си в увеселителния парк?

— Да, ще си я взема.

Джак сложи книжката в куфара, над сгънатите къси панталонки и фланелки. Прегледа списъка с основните неща, продиктуван му от Марджори Бейкър по телефона.

— Готово! Приготвихме багажа. Но няма да затваряме куфара, докато не се върне майка ти. Може би ще реши да сложи още нещо в последния момент.

Преводачката се бе обадила по молба на Ана с добрата новина, че вечерта ще прехвърлят с хеликоптер Делри в Далас. Ана и Дейвид щели да заминат на другата сутрин с кола, за да бъдат там, докато на Делри му слагат байпас. Марджори бе предложила да придружи Ана, за да й помогне в общуването с медицинския персонал и да стои с Дейвид, ако се наложи.

За Дейвид това си беше голямо приключение. Бяха му обещали, че ако слуша и не плаче, докато са в болницата, ще го заведат в увеселителния парк в съседен Арлингтън. Малчуганът познаваше чудесно атракциите му покрай рекламите по телевизията и вестниците и не говореше за нищо друго. Не млъкваше: дърдори целия следобед, после докато вечеряше и се къпеше.

Мнението на Джак за майките рязко се подобри. Добрите, обичливи, търпеливи майки, които ден след ден се грижеха за децата си, заслужаваха да бъдат обявени за светици. Джак беше капнал от умора, притесняваше се доста и че Ана ще се прибере сама с колата по тъмно. Помоли Дейвид да си легне по-рано.

— Така ще си починеш преди пътуването.

— Но аз, Джак, не съм уморен — възропта момчето. — И не съм длъжен да си лягам, докато малката стрелка не застане на осмицата.

Джак едвам се държеше на крака. Мечтаеше си да се излегне и да не става. Часовете, през които предния ден беше преследвал Сесил Хърболд, си казваха думата. Днес цял ден се бе опитвал да навакса и да свърши онова, което бе останало от предишния ден, беше се грижил и за Дейвид, което си се оказа доста тежко.

Но малката стрелка наистина още не беше стигнала цифрата осем.

— Добре тогава, дали да не поиграем на „Не се сърди човече“?

Сложиха играта на масата в кухнята и си пренесоха и шоколадов сладолед. Дейвид спечели три игри поред. Джак се притесняваше за Ана и не можеше да се съсредоточи. Днес в някакво градче в щата Арканзас братя Хърболд бяха надминали себе си. Сесил явно не се бе уморил от дългото си пътуване до далечен Блуър предния ден и се бе включил в банков обир, при който бяха убити четирима невинни души.

Въпреки че полицията ги издирваше и бе препречила всички пътища, той и брат му още бяха на свобода. Сесил знаеше, че Делри е в болницата и че снаха му и внук му са сами във фермата, ако не се брои наемният работник. Джак не виждаше основателна причина те да идват тук с риска да бъдат заловени. Но нямаше никаква логика и във вчерашното посещение на Сесил. Тази работа не му харесваше.

— А защо не са използвали метал?

— Кои?

— Ти, Джак, не ме слушаш.

— Слушам те, как да не те слушам! Просто се чудех как да ти бутна пионката.

— Много съм добър на „Не се сърди човече“.

— Дума да няма.

— Когато индианците са правели ножове като твоя, защо не са използвали метал?

— Защото не са имали. Използвани са материалите, с които са разполагали, например камък и обсидиан.

— Какво е това „обсидин“?

— Не обсидин, а обсидиан. Вулканично стъкло.

— Стъкло от вулкан ли? Виж ти! Как вулканът прави стъкло, Джак?

Ами ако Сесил и Карл все пак дойдеха тук, какво щеше да прави той? Тогава вече щеше да загази здравата.

— Джак!

— Не знам, Дейвид.

— Пък аз си мислех, че знаеш всичко.

— Не, не знам всичко.

Дейвид отново спечели играта и двамата подредиха пионките върху квадратчетата.

— Завчера, когато ми се пишкаше, ти каза, че няма нищо лошо да пишкам навън, само да не ми ставало навик.

— Да.

— Пишкахме и двамата.

— Да.

— А мама пък…

— Значи си казал на майка си.

— Разбира се.

— Страхотно — изсумтя Джак.

— Мама каза същото като теб. Че ако ми се пишка много, може да пишкам и навън, но само ако нямало жени.

— Добър съвет ти е дала. Слушай майка си — отбеляза Джак и отново загуби.

— Попитах я дали и моето пишле ще стане голямо като твоето.

Джак вдигна рязко глава.

— Моля?

— Тя каза, че ще стане, но първо трябвало да порасна.

— Това какво е?

— Не се прави на ударен, Джак, знаеш — завъртя очи хлапето. — Твоето пишле.

— Не, не това — рече Джак и вдигна ръка да му покаже да мълчи. — Чух нещо.

— Колата на мама.

Мъжът и момчето се завтекоха през мокрото помещение към задната врата. Дейвид бързаше, защото мислеше, че си е дошла майка му. Джак пък бързаше, защото смяташе, че не е тя.

Но наистина бе колата на Ана. Момченцето изприпка надолу по стълбите, като говореше и едновременно с това правеше знаци.

— Знаеш ли, мамо? Сложихме нещата в куфара, вече съм готов да тръгваме за Далас. В колко часа потегляме утре? Веднага щом станем, или първо трябва да закусим? Днес Джак ми позволи да пояздя един от конете. Държеше юздата и обикаляше с коня ограденото пасище, а аз седях на седлото, но ти не се плаши, защото се държах здраво, ама много здраво и не паднах. Сложихме в куфара и книжката с динозаврите. Вече се изкъпах и сега играем на „Не се сърди човече“.

Джак не знаеше какво от този словесен поток е разбрала Ана. Тя слезе от колата, приклекна и притисна до себе си момчето. После го гушна, изправи се и го притисна още по-силно. Дейвид обви крачета около кръста й и също я прегърна, като потупваше с мънички длани по гърба й.

Джак погледна над главицата му Ана в очите.

И разбра всичко.

Накрая Дейвид се задърпа и майка му го пусна на земята.

— Ядохме сладолед и Джак ми позволи да сипя отгоре шоколадовия сироп. Не разлях и капчица. Мога да ти сипя и на теб, мамо, знам как.

Тя му направи някакъв знак. Момченцето рече на Джак:

— Каза някой друг път. Била уморена.

— Ами тогава да я заведем вътре.

Докато вървяха към къщата, Джак се опита отново да срещне очите й, но тя избягваше да гледа в негова посока. В кухнята извади от хладилника кана с портокалов сок и си наля една чаша. Дейвид продължаваше да бърбори, без да спира.

— Познай какво вечеряхме, мамо! Хотдог. Джак прави много вкусен хотдог. Ще ме научи и как се играе дама, за да изненадам дядо, когато той си дойде вкъщи.

Усмивката на Ана угасна. Тя побърза да се извърне и да занесе празната чаша в мивката.

— Знаеш ли, Дейвид? — подхвана Джак. — Според мен майка ти е уморена. За себе си съм сигурен, че съм капнал. Какво ще кажеш, дали да не си легнем? Хайде, заведи мама горе. А аз ще заключа, когато си тръгна.

— Колкото по-рано си легна, толкова по-рано ще стана, нали, Джак?

— Разбира се.

Дейвид пъхна ръчица в дланта на майка си.

— Ела, мамо! Ще те сложа да си легнеш!

Ана го помилва по бузката, но Дейвид като че ли не забеляза сълзите, блеснали в очите й.

— Лека нощ, Джак!

— И да се наспиш хубаво. До утре сутринта!

Джак събра лепкавите от сладоледа купички и ги сложи в миялната машина. Занесе в мокрото помещение няколкото мокри кърпи за съдове. Когато се върна, с изненада видя в кухнята и Ана.

Тя изглеждаше смазана и уморена. Изу си сандалите и разкопча колана. Гримът й се бе поразмазал, очите й бяха пълни със сълзи и бяха зачервени.

— Делри…

Младата жена кимна едва забележимо, после тръгна нечуто към едно от шкафчетата.

Джак застана пред нея.

— Седни и ми кажи какво искаш.

Ана веднага се съгласи, явно беше съвсем изтощена. Седна на стола при кухненската маса и се пресегна да вземе бележника и химикалката.

— Какво искаш?

Тя посочи електрическия чайник, Джак го напълни вода и го включи. Сложи на масата чаша с чинийка и седна срещу Ана.

— Каза ли на Дейвид?

Младата жена поклати глава и направи знака за сън.

— Според мен си взела правилно решение. Ще му кажеш утре.

Тя му написа, че момчето ще е разочаровано, задето няма да отиде в увеселителния парк. Джак се усмихна тъжно.

— Дете, какво да го правиш!

Благодаря ти, че днес беше с него.

— Не го прави на въпрос.

Нямах представа, че ще се забавя толкова. Аз…

Джак се пресегна през масата и взе химикалката от безжизнените пръсти на Ана.

— Приятно ми е да съм с Дейвид. Беше ми хубаво да стоя с него. Радвам се, че помогнах.

Ана въздъхна.

Благодаря ти!

— За нищо — отвърна Джак и също въздъхна.

Иззвъня телефонът. Той го посочи и попита Ана дали да вдигне.

Да, ако обичаш.

— Ало!

— Господин Сойър ли е?

— Да.

— Обажда се Марджори Бейкър. Исках да видя дали Ана се е прибрала без произшествия.

— Дойде си преди малко.

— Как е?

— Много уморена.

— Ще й предадете ли нещо? Кажете й, че съм се свързала с директора на едно погребално бюро. Трябва да отидем при него в девет сутринта.

— Много мило от ваша страна, госпожо Бейкър.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Имате ли подръка лист и молив?

Той записа информацията, после каза:

— Извинявайте, но стига да не ви затруднявам… Не искам да уморявам Ана още и да я карам да пише. Какво точно се случи? Доколкото разбрах, трябваше да закарат Делри в Далас и да му направят операция.

— Получи още един сърдечен удар. Не успяха да го спасят.

— Ясно — прошепна Джак, когато Марджори Бейкър завърши разказа си. — Благодаря! Ще предам съобщението на Ана.

— Кажете й, че ако има нужда от нещо, да не се притеснява и да ми звъни.

— Още веднъж ви благодаря.

Остави слушалката. Водата в чайника беше кипнала. Той я занесе на масата и запари пакетчето чай, което Ана си бе избрала, после отново седна срещу нея.

— Искаш ли нещо за ядене?

Ана обаче му отказа. Разбърка лъжичката захар, която бе сложила в чая с дъх на горски плодове, отпи няколко глътки и вдигна очи. Джак й подаде листчето хартия, където бе записал мястото и времето на срещата утре сутринта. Тя я прочете и кимна разсеяно.

— Госпожа Бейкър ми каза, че близо половин час са се опитвали да спасят Делри.

Направиха всичко по силите си — написа младата жена. — Безуспешно.

— Моите съболезнования, Ана.

Чертите на лицето й се изкривиха от обзелите я чувства. Сълзите, които до този момент Ана бе сдържана със сетни сили, започнаха да се стичат по страните й. Джак дръпна стола назад и понечи да стане, за да отиде при нея, но тя му показа със знак, че няма нужда.

— Заради какво получи удара? Защото е научил, че Сесил е идвал ли?

 

Може би — написа Ана и избърса сълзите по бузите си.

— А в болницата знаят ли за банковия обир от сутринта? — Когато младата жена кимна, Джак попита отново: — Според теб Делри разбрал ли е?

Тя сви рамене, сетне написа:

Според мен не, но беше много притеснен. Не умря в мир.

Джак само я погледна, давайки й възможност да поясни какво има предвид. Младата жена добави към написаното:

— Мисля, че не знаеше за обира, но беше уплашен от онова, което Сесил и Карл биха могли да направят. Умря, притеснен за тях, за фермата и банковия заем. А също за бъдещето на Дейвид.

После погледна Джак и той каза:

— И за теб, сигурен съм.

Какво за мен? Нима Делри ти е говорил за мен?

Младата жена се развълнува. Личеше си от почерка, с който бе написала последните три букви.

— Не се е разпростирал. Само ми е намеквал, че може би е бил несправедлив с теб.

В какъв смисъл „несправедлив“? — написа Ана, свъсила вежди.

— Ами…

Джак сам се бе поставил в неудобно положение и сега не знаеше какво да отговори. Делри никога не си беше признаван пред него, че се е държан властно и егоистично с нея, сякаш тя е негова собственост, и така я е ощетил. Беше намеквал за това, но Джак не искаше да влага думи в устата на мъртвец.

— Знам, че те обичаше.

Тя скочи като попарена и хукна към вратата. Джак насмалко да събори стола — толкова рязко се изправи, за да я догони. Младата жена изхвърча през предната врата и я затвори подире си. Джак обаче не обърна внимание на намека й и я последва на верандата. Тя се бе облегнала на стълба и бе допряла лице до него. Джак я хвана за раменете и я извърна към себе си. Ана започна да се съпротивлява, но той не се предаде толкова лесно.

— Естествено, че те обичаше, Ана, не беше нужно да ми го казва, за да го разбера. И най-големият глупак щеше да се досети.

Тя направи някакъв рязък знак. Джак сви безпомощно рамене. Ана изписа със знаци във въздуха думата буква по буква: „Как?“.

— Как съм разбрал, че те обича ли? Разбрах, защото ако не те обичаше, щеше да се възползва от ситуацията. А не го е направил.

Ана сви неразбиращо рамене.

— Добре, ще ти обясня. Не е искал да му станеш любовница като условие да ти осигури покрив над главата. Бихме могли да го отдадем на срамежливост, скрупули или десетина други причини. Но мен ако питаш, Делри те е обичал прекалено много, за да засегне достойнството ти дори като ти намекне по един или друг начин да спиш с него. И не ми клати глава, все едно не разбираш какво ти говоря, защото съм сигурен, че ако не с друго, си наясно със смисъла.

Ана извърна глава и стисна очи. Джак я хвана за брадичката и извърна лицето й към себе си. Тя отвори очи, но го погледна студено и някак отчуждено.

— Права си, не ми е работа. Но виждам какво правиш.

Младата жена го изгледа гневно, сякаш питаше „И какво?“.

— Виниш се, задето не си отвръщала на чувствата му. — Джак я стисна за раменете. — Недей, Ана! Не си виновна за нищо. Направила си заради Делри огромни жертви. Зарязала си образованието си. Фотографията. Приятелствата. Дори говора. Делри е бил наясно, че не си могла да споделиш чувствата му. И заради това, както и задето си останала при него, те е обичал още повече.

В началото Ана понечи да възрази, но после се отказа и отпусна рамене. Мускулите върху лицето й вече не бяха така напрегнати, високомерното й изражение отстъпи място на неизразимата тъга. Ана сведе очи.

Така, със склопени мигли, също беше много прелъстителна, макар че изобщо не го искаше. Джак се скастри наум, че пак се е сетил за онзи образ, преследвал го цял ден, от сутринта, когато тя бе дотичала направо от постелята да го повика на телефона. Беше само по нощница с тънички презрамки, но в нея нямаше нищо предизвикателно.

Въпреки това се бе сторила на Джак мека и въздушна, тънка и претънка. Докоснеш ли я, сякаш ще се стопи в ръката ти, както захарният памук се топи в устата. Под нощницата Ана май беше гола.

Сутринта Джак не бе имал време да мисли дълго за тази нощница: на телефона го бе чакала дежурната медицинска сестра от болницата, която му беше съобщила, че животът на Делри е в опасност, после пък Дейвид бе разлял млякото, а Ана беше хукнала към града. През целия ден Джак беше затънал до гуша в работа, бе наглеждал Дейвид и бе вършил другите неща из фермата, че да си позволи лукса да се отдава на спомени за нощницата на Ана.

Сега обаче си представи тялото на младата жена, така както го помнеше от черно-бялата снимка, изпъкнало под прилепнатата по краката й, мокра от росата рокля. На тази снимка Ана изглеждаше някак крехка, сякаш молеше за закрила. Кожата й бе нежна и гладка на фона на косматите крака и гърди на Джак. Тогава в кабинета той бе изпитал усещането, че е горила, надвесила се над пеперуда.

Сега се чувстваше, горе-долу, по същия начин. Бе застанал само на педя от Ана и усещаше как с всяка глътка въздух гърдите й се издигат и снишават. Бе достатъчно някой от двамата да направи и най-малкото движение, за да се притиснат един о друг. Дори не бе нужно и движение: беше достатъчно Джак да се наведе още малко.

С всяка друга жена нямаше да му мисли много-много. Щеше да се остави да го направлява инстинктът. Щеше да знае кога е дошло времето да я помилва. Къде да сложи длани, как да я пипне, кое да погали, къде да целуне, кога да започне да сваля дрехите. Знаеше протокола. Вечер отвеждаше в леглото си непознатите жени, които го харесваха, а сутрин се разделяше с тях, за да ги остави физически освежени и емоционално опустошени.

Но при Ана тези правила не важаха. Нея Джак познаваше. Знаеше какъв е животът й, знаеше колко уязвима е тя тази вечер, знаеше и че по-късно ще го мрази, ако сега той се възползва от възможността.

Пък и желанието му не бе някаква моментна приумица, то не го беше споходило изневиделица. Беше го обзело още първия път, когато Джак беше зърнал Ана, и оттогава ставаше все по-голямо. Дни наред той бе отказвал да си го признае — беше си затварял очите за него дори когато беше работил в ограденото пасище и бе забелязал как младата жена го наблюдава от задната врата, дори и след като бе осъзнал, че случката в конюшнята има някакво значение и за нея. Това го ласкаеше, но той нямаше намерение да подклажда тези чувства, защото… ами защото нямаше да остане дълго тук.

И защото не беше баща на Дейвид.

Но онова, което го възпираше най-много, беше Делри. Джак знаеше какво е изпитвал старецът към Ана… Не, това просто не можеше да се случи. Нямаше да се случи. За нищо на света. Дори и Ана да направеше първата стъпка.

Но Делри вече не беше сред живите и на Джак му се искаше неудържимо да я докосне. Ала не го направи. Защото след това имаше две възможности. Ана или щеше да му отвърне със същото и двамата да се отдадат на зашеметяващ секс. Или щеше да му каже да не я пипа с мръсните си лапи и да му посочи вратата.

И в двата случая Джак щеше да се чувства пълен негодник.

Затова и махна длани от раменете й. Всъщност те сякаш сами се плъзнаха надолу по ръцете й чак до китките, после той ги дръпна и отстъпи крачка назад. Ана вдигна глава. Гърлото му беше пресъхнало, но Джак все пак събра сили да изрече:

— Прибирай се вътре!

Ана явно усети от изражението му, че наистина е най-добре да влезе, че ако остане дори и миг, ще наруши някакво крехко равновесие, че за броени секунди всичко може да се преобрази и ако тя не го желае, трябва начаса да си тръгне.

Двоуми се само миг, сетне отстъпи встрани и влезе в къщата.

Джак я изпроводи с поглед и прошепна в мрака:

— Делри, ти беше много по-достоен мъж от мен.