Сандра Браун
Торнадо (14)

14

На пощенската кутия пишеше: „Г-н и г-жа Бейли“. Къщата бе доста далеч от пътя, беше се сгушила в малката горичка. Беше голяма, с два комина, гръмоотвод и сателитна антена върху покрива. Имаше и няколко ниски постройки, включително конюшня и помпена станция. Макар че беше тъмно като в рог, на Карл Хърболд му се стори, че не го дебне никаква опасност и всичко тук издава провинциално благополучие. Той хвърли един поглед на Майрън.

— Какво ще кажеш?

— За кое?

— Божичко! — изсумтя Карл.

Взе решението сам и зави по алеята към къщата.

Не можеше да не признае, че Сесил се е справил добре: крадената кола бе точно на мястото, където брат му бе обещал да я остави. Беше в отлично състояние, резервоарът бе пълен с бензин, само да се метнеш на нея и да потеглиш. В багажника имаше куфар с дрехи, петдесет долара, оръжие с предостатъчно боеприпаси и няколко бутилки уиски, с които те с Майрън поляха успешното бягство.

Прекараха няколко дни край едно езеро, където си лекуваха махмурлука, спяха в автомобила, през деня се печаха на слънцето. Най-малкото Карл. Кожата на Майрън бе толкова светла, че той не можеше да издържи и половин час на слънце, затова се криеше под сянката на дърветата.

Не можеха да се нарадват, че са навън, на открито след толкова години, прекарани зад решетките. Но всичко си имаше своя предел и Карл го достигна тази сутрин, когато намери под колата един броненосец и кърлеж, впил се в кожата под срамните му косми.

Беше крайно време да намерят покрив над главата. Тръгнаха да търсят подходящо място и обикаляха цял ден все по второстепенните пътища — избягваха магистралите, където не бе изключено да има полицаи, издирващи бегълците.

Карл беше на седмото небе от щастието всеки път, щом чуеше името си по радиото.

Жалко, че майка му не бе жива, та да го чуе и тя. Щеше да се разридае. Да си изплаче очите. Вечно цивреше. Най-ранните спомени на Карл от майка му се свеждаха до зачервените й очи и мокрия нос — притиснала до лицето си хартиена кърпичка, тя току повтаряше, че се е видяла в чудо с тях — с него и Сесил, и не знае какво да прави.

Карл не помнеше баща си. Бе починал, когато Сесил тъкмо бе проходил, а Карл още беше в пеленки. Дори и някога Карл да е знаел от какво е умрял, вече бе забравил. Все му се струваше, че баща му е предпочел да си иде от този свят, само и само да не слуша повече цивренето на жена си.

Майка му беше фризьорка. Карл помнеше как навремето вечер, когато се прибираше, тя вонеше на препарати за студено къдрене. Помнеше и как непрекъснато мърмореше колко уморена е и те със Сесил да мирували, за да си починела. Но те си бяха палави и майка им беше безсилна да ги усмири.

После те със Сесил забелязаха, че се е променила. Тя се поокопити, започна да си прави косата и да си слага червило, да носи високи токове и чорапи. В събота вечер ходеше на срещи. Сред най-ярките спомени на Карл беше как е довела вкъщи един мъж, как го е представила като Делри Корбет и е обяснила, че той е новият им татко.

Карл вдигна крак от педала за газта и до къщата пусна колата по инерция. Угаси фаровете още преди да е изключил двигателя. Втъкна един от пистолетите в колана си и рече на Майрън:

— Не се показвай, преди да съм влязъл вътре, чу ли?

— Да.

Отвори вратата на автомобила и слезе. Начаса го лъхна миризмата на конски фъшкии и сено, пробудила спомена как са го принудили да се премести да живее извън града. Те със Сесил бяха израсли по улиците на Блуър. Всеки ден след училище се бяха срещали на уреченото място със своите приятели и бяха вършили какви ли не лудории. Непрекъснато се появяваха нови неща, които не бяха опитвали, нови предизвикателства, с които да се справят.

От по-големите се научиха да пушат, да пият и да крадат. Юмручните боеве бяха тяхната стихия. Бяха надминали и най-големите бандити, презираха слабаците. Разбраха, че онова между краката на момичетата е по-сладко и от бонбон и че ако не успеят да ги спечелят с чар, ще получат каквото искат, ако попритиснат момичето. Карл беше по-схватлив от Сесил, но и брат му гледаше да не остава по-назад.

После най-неочаквано бяха откъснати от обичайната си среда: от приятелите и свободата, на която се бяха радвали. Карл мразеше до смърт фермата. Ненавиждаше смрадта, всекидневното бъхтене, правилата и добрите обноски по време на хранене, Библията, която ги караха да четат, наказанията, които Корбет им налагаше, ако те със Сесил не спазеха някоя от прищевките му.

Мразеше до смърт втория си баща. Ненавиждаше и майка си, задето им го е натрапила. Бе неописуемо щастлив, че онзи съсирек, попаднал от крака в белите й дробове, я е вкарал в гроба. В деня, когато я погребаха, те със Сесил си организираха малко тържество — вече нямаше да слушат цивренето и молбите й да не правели пакости и да слушали Делри, защото той бил грижовен баща.

Дори и сега, сетеше ли се как майка му се е тръшкала и е хлипала, а Корбет им е налагал строгата си дисциплина, Карл усещаше как му призлява.

Вдигна ръка и почука с юмрук по вратата. След малко лампата на верандата светна. Карл знаеше, че вероятно го гледат през шпионката, затова уж трепна и затули с длан очи, та да не му блести лампата. Входната врата се отвори.

— Здравейте, госпожо Бейли — рече той дружелюбно. — Много силна крушка сте сложили. Сигурно е хиляда вата.

— С какво мога да ви помогна, млади момко?

Беше дребничка очилата жена, прехвърлила седемдесетте, със синкава коса и мила усмивка. Накъсо, всичко щеше да мине като по вода.

— Кой е, сестро?

На вратата се появи едва ли не двойничка на първата жена — тази обаче бе по-пълна, по-хубава и още по-любезна. Чаровната усмивка на Карл стана още по-ослепителна.