Сандра Браун
Торнадо (4)

4

Джак Сойър слезе от кабината на пикапа.

— Да ви помогна ли?

Тръгна по покрития с чакъл път, от който се вдигнаха облачета прах, полепващ по охлузените му ботуши от змийска кожа, измайсторени преди повече от десет години от един седлар мексиканец. Старецът си падаше по чашката и левият ботуш на Джак бе малко по-дълъг от десния. Но той не помоли майстора да го оправи. С времето кракът му бе свикнал с малкото несъвършенство.

Момчето, на което зададе въпроса, направо се бе прехласнало по същите тези ботуши, докато го гледаше как, без да крие любопитството си, той върви към него, пъхнал език зад бузата. Джак нямаше опит с децата, но според него хлапето беше на около пет годинки. То побутна майка си по бедрото, за да привлече вниманието й, тя обаче махна ръката му и пъхнала глава и рамене под капака на двигателя, продължи да търси какво се е повредило.

Момчето тръгна към Джак. Срещнаха се някъде по средата между пикапа му и повредената кола. Детето отметна главица, за да види по-добре мъжа пред себе си, и примижа срещу яркото пладнешко слънце.

— Здрасти! — поздрави го Джак.

— Знаеш ли, че имам книжка с динозаври?

— Ама наистина ли?

— И видео.

— Не думай!

— Най̀ ми харесват велоцирапторите.

— Така ли? На мен също — усмихна се Джак.

— Да не ме лъжеш?

— Не.

— Добре тогава. Ами птеродактилите?

— О, птеродактилите са големи страшилища.

Малчуганът също се усмихна одобрително и се видя празното място, останало от падналия млечен преден зъб. Новият вече бе прорязал венеца и се показваше като нащърбена мъничка планина. На челцето му имаше няколко слепнати от потта кичура тъмна коса.

— Как се казваш?

— Джак. А ти?

— Дейвид.

— Радвам се да се запознаем, Дейвид — рече мъжът и посочи с брадичка към колата. — Някаква повреда ли?

Момченцето сви рамене и вдигна ръце.

— Не знам. Щяхме да ходим с мама до града, но когато се качихме, колата започна да пухти. — Хлапето имитира звука и се завъртя като човек, скован от ужасна парализа. — После спря и мама не може да я запали отново.

Джак кимна и понечи да тръгне към автомобила и жената, която, за разлика от сина си, не бе особено дружелюбна. Явно не й беше до непознати. Или се страхуваше от него и затова предпочиташе да се преструва, че не го забелязва.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?

Момчето отиде при майка си, допря длан до бедрото й и я побутна припряно. Този път тя изправи гръб и се извърна отчаяна към него. Явно точно в този момент забеляза с крайчеца на окото Джак, защото потрепери и подскочи като ужилена.

— Мама е глуха — обясни малчуганът. — Не те чу, когато идваше насам. Май я уплаши.

Джак беше на същото мнение. Очите на жената подскачаха като две топчета за пинг-понг по време на оспорван турнир: местеха се от мъжа към пикапа и отново към мъжа, тя явно се мъчеше да реши дали той е опасен.

— Побеснява, ако някой се промъква така — рече момчето.

— Не знаех, че съм се промъквал — възрази Джак и протегна ръка, сякаш се извиняваше.

Жената отвърна, като се долепи до решетката на автомобила и придърпа до себе си детето.

— Мамо! — извика възмутен Дейвид и се отскубна. Въздъхна и рече: — Не се плаши. Той е добър. Казва се Джак. И…

Жената му показа с ръка да млъкне.

— Кажи й, че не съм искал…

— Тя те разбира по устните — прекъсна го малчуганът. — Ще се опитам да й покажа със знаци, но разбира и по устните.

Джак я погледна право в лицето и изрече бавно:

— Разбирате ли ме?

Очите й се поприсвиха. Вероятно от досада. Макар че Джак не разбираше какво толкова е казал, та да я подразни. После той получи рязко кимване, при което паднаха няколко кичура от косата, прихваната на висок свободен кок. И тя бе тъмна като на момчето, но от слънцето тук-там проблясваха медни косъмчета.

— Не исках да ви плаша, госпожо. Дошъл съм при господин Корбет, но след като съм тук, на драго сърце ще се опитам да запаля двигателя на колата ви.

Хлапето пак подръпна майка си, за да привлече вниманието й.

— Може ли, мамо?

Тя поклати глава. Дейвид рече покрусен на новия си познат:

— Надали ще ти позволи.

— Не ви мисля злото, госпожо — рече мъжът.

Тя продължи да го гледа вторачено и направи знак на сина си да превежда.

— Мама каза, че ви благодари, но ще се обадим на сервиза.

— Можете да се обадите, разбира се, но сигурно е излишно — възрази Джак и махна към автомобила. — Повредата вероятно е дребна.

Жената замърда с бясна скорост пръсти. Изричаше думите и с устни, но не се чуваше никакъв звук. Смисълът на казаното се изписа и върху развълнуваното й лице, ала Джак се извърна към малчугана, та той да му преведе.

— Мама каза, че ако повредата наистина е дребна, тя ще я отстрани и сама. Каза и че е глуха, не… това, мамо, не го разбрах. Какво означава този знак? — попита Дейвид и почука с два пръста средата на челото си.

Жената изрече с устни думата буква по буква. Дейвид повтаряше буквите.

— Какво значи това, Джак?

— Глупак — отвърна той.

— А, това ли! — възкликна хлапето. — Много се ядосва, ако някой реши, че само защото е глуха, е и глупава.

— Не съм искал да я обидя — потърка брадичка мъжът — вече и той се дразнеше. — Искате ли все пак да погледна повредения автомобил? Защото ако не искате, предпочитам да намеря сянка, тук заврях.

Дейвид изрече отговора на майка си:

— Благодаря, но господин Корбет ще има грижата.

— Той тук ли е?

— Паднали са няколко стълба от оградата. Ей там е — посочи хлапето. — Дядо ги поправя.

— Той ти е дядо, така ли?

— Да.

— А баща ти къде е?

— Той е умрял.

— Умрял ли?

— Да, преди да се родя.

Джак погледна жената, която се извърна към сина си и го стрелна с убийствен поглед, после започна да му прави знаци.

— Казва, че съм говорел много.

— Предложението ми е още в сила. Бързате ли за града?

Неговата настойчивост накрая сломи съпротивата й, макар че тя нямаше вид на човек, който се предава лесно. Може би бе решила, че той не ги застрашава с нищо. Или я бяха поблазнили думите на Джак, че ще иде да потърси сянка. Тъкмо да отстъпи, когато погледът й падна върху колана му. Дейвид проследи очите й и отбеляза:

— Сигурно я плаши ножът ти.

— А, такава ли била работата!

Джак откопча кожения калъф. Жената застина. Той извади ножа и го положи върху дланта си. Приклекна пред хлапака и му го показа отблизо.

— Направил го е един индиански воин, Дейвид. От команчите. Преди много-много време.

— Мале! — възкликна сподавено и благоговейно момчето. Протегна ръчица да докосне ножа, но я дръпна още преди да го е пипнало.

— Докосни го, де! Няма нищо страшно.

— Защо е такъв грапав?

— По онова време индианците са правели ножовете така.

Дейвид прокара пръстче по синкавото нащърбено острие.

— Леле, какво е студено! — рече той със същия благоговеен тон.

Джак се изправи бавно. Прибра ножа в калъфа, без да сваля очи от жената. После вдигна две ръце, сякаш се предава. Тя не посрещна благосклонно тази шега, но все пак го погледна примирено, отстъпи встрани и направи знак, с който му показа, че няма нищо против той да провери двигателя.

Джак свали сламената каубойска шапка, махна и слънчевите очила, които сложи в шапката, и я остави върху калника. Пъхна глава под отворения капак на двигателя и се надвеси над него. От челото му се търкулна капчица пот, която падна върху нагорещения метал, изсъска и се изпари.

Никога дотогава той не бе срещал глуха жена и си помисли, че изживяването си е доста вълнуващо. Обърна се и я помоли да включи двигателя. Не разбираше много-много от автомобили, но случаят бе съвсем елементарен: нещо пречеше да постъпва гориво. Джак запретна ръкави.

Дейвид застана като на пост току до лакътя му. Явно за да му направи впечатление, се похвали:

— Имаме цяло ранчо.

— Виждам.

— Само ние тримата. Мама, дядо и аз. Искам братче или сестричка, но мама казва, че и с мен едвам се оправя, а и не можело да имаш бебе, ако нямаш татко. Ти, Джак, обичаш ли прасковен сладкиш? Мама прави прасковен сладкиш, а дядо — ванилов сладолед, който е много вкусен и със, и без сладкиш. Ти можеш ли да плуваш? Дядо каза, че щом му остане време, ще ме научи да плувам, само дето мама я е страх от пиявиците. Имаме си и река и съм хващал риби, и след като ние с дядо ги изкормихме, мама ги опържи за вечеря. Вече се задържам по гръб над водата, значи скоро ще се науча да плувам. Дали да не ти покажа стаята си? Сложил съм си на гардероба плакат на отбора „Далас Каубойс“. Ти имаш ли си момченце?

— Не, никога не съм си имал момченце. А също и момиченце.

Джак извади филтъра и се усмихна на детето. Жената стоеше недалеч от тях. Направи някакъв знак. Изглеждаше изтормозена.

— Казва, че говоря много, сигурно ти додявам и… Последното не го разбрах.

— Сигурно ти е показала, че си дърдорко — налучка мъжът.

— Сигурно — съгласи се малчуганът. — Дядо понякога ми вика „кречетало“.

— Не ми пречиш. Обичам, когато някой ми прави компания.

— На нас никой не ни прави компания.

— Защо така? — попита Джак момчето, макар че гледаше жената.

— Сигурно защото мама е глуха.

— Хм.

Джак доближи филтъра до устата си и духна с все сила. После го върна на място и махна на жената да опита още веднъж да включи двигателя. Тя се качи зад волана и завъртя ключа. След като натисна няколко пъти педала за газта, колата запали.

Джак затвори капака и изтръска прахта по дланите си.

— Готово! — рече той и взе сламената шапка и очилата. — Сега вече не би трябвало да ви създава проблеми. Във филтъра бе влязло камъче.

— Много си умен.

— Не съм умен, Дейвид. Просто ми се е случвало и на мен. Монтьорът ми взе цели петдесет долара да оправи пикапа. — Джак се обърна към майката на момченцето и добави: — А сега ще отида да се видя с господин Корбет.

— Мамо, може ли да му покажа къде е дядо?

Тя поклати глава и махна на сина си да се качва в колата.

— Ти само ми посочи къде е и аз ще го намеря — каза му Джак.

— Ей там, зад онези дървета — поясни хлапето. — Но аз ще те заведа. Не е далече.

Майка му тропна с крак, за да привлече вниманието му. Замърда пръсти със скоростта на светлината и му се накара.

— Моля ти се, мамо! Защо да не остана тук с дядо и Джак? Не ми се ходи в този глупав гастроном!

Жената вдигна ръка на височината на рамото, изопна я като стрела и показа властно вратата на автомобила. Джак потупа Дейвид по рамото.

— Слушай!

— Ти тук ли ще си, когато се върнем?

— Ще видим.

— Дано си тук. Чао, Джак!

— Чао.

Дейвид притича отзад на колата. Докато минаваше покрай майка си, наведе глава, та тя да не вижда устните му, и промърмори:

— Ама че си лоша и стара!

Джак едвам се сдържа да не прихне. Вдигна ръка към периферията на шапката.

— Довиждане, госпожо!

Тя седна зад волана и затръшна вратата. Пристегна предпазния колан, увери се, че и Дейвид го е направил, и чак тогава се извърна към Джак. Направи му през смъкнатия прозорец на автомобила някакъв знак, който сигурно означаваше „благодаря“.

Той ги изпроводи с поглед. Излязоха на главното шосе и завиха към града. Върху арката от ковано желязо над страничния път пишеше: „Животновъдна ферма Корбет“.

Джак си помисли, че не е много оригинално, затова пък дава предостатъчно информация.

Извърна се и погледна спретнатата къща: двуетажна, белосана, с тъмнозелени капаци на прозорците отпред. Отстрани на входната врата имаше две високи саксии с папрат, които сякаш я пазеха. Върху всяко от трите стъпала към широката покрита веранда също имаше саксии с нацъфтели цветя. Покривът над верандата се крепеше на колони. Къщата бе хубава, но не се отличаваше по нищо от хилядите такива провинциални къщи, пръснати навред из централните южни щати.

Джак прекоси двора, влезе през портата в оградата и мина покрай конюшнята и оградената мера, където конете ядяха от сеното, сложено в хранилки, и гонеха с опашки мухите. После излезе на пасището и тръгна през тревата, като внимаваше да не настъпи някое кравешко изпражнение.

Прехвърляше наум всички причини, заради които трябваше да се върне при пикапа и да се махне оттук.

Бе чул новината за избягалите затворници още в Корпъс Кристи. Макар и това да се бе случило в Арканзас, всички наоколо не говореха за нищо друго. Повечето хора, чули вестта по телевизията, вероятно не й бяха обърнали кой знае какво внимание, но Джак подскочи като ужилен и още преди да се е усетил, се метна на пикапа и отпраши към Блуър. Пристигна някъде към полунощ и отседна в един малък мотел.

Не бе придирчив към това къде ще пренощува, стаята му се видя уютна, но въпреки това той не мигна чак до сутринта — гледа по една кабелна станция филмовия фестивал „Джон Уейн“ и спори със самия себе си — недоумяваше какво го е прихванало, та си е зарязал хубавата работа и е дошъл тук.

Дума да няма, откакто сам си вадеше хляба, живееше така: непрекъснато се местеше от място на място. Беше вълк единак, авантюрист, скитник по душа, не беше свързан с никого и с нищо. Онова, което му бе необходимо, се побираше в багажника на пикапа. Той ходеше, където си иска, и спираше, където му харесва. Ако селището му допаднеше, се застояваше по-дълго. Ако му втръснеше, Джак се вдигаше и заминаваше. Имаше шофьорска книжка и осигурителен номер, но не и банкова сметка или кредитна карта. Живееше от парите, които печелеше от работата, привлякла го в момента.

Призори — тъкмо свършваше филмът „Рио Гранде“, Джак стана, взе си душ, обръсна се и се качи на пикапа. Докато се наслаждаваше на хубавото кафе, което си купи в магазина за понички срещу мотела, взе компромисно решение: колкото и рисковано да беше, той щеше да го направи.

Бе длъжен да го направи.

През годините беше минавал многократно оттук, беше се оглеждал заинтригувано, но никога не бе спирал. Дойдеше ли по тези места, всеки път гледаше къщата на Корбет и се питаше какви ли хора живеят зад портата от ковано желязо. Но колкото и голямо да бе любопитството му, той нито веднъж не бе спрял да се поинтересува от тези хора.

Това бе последното място под слънцето, където би трябвало да бъде — защо ли тогава бе дошъл?

Безспорно заради бягството на Карл Хърболд от затвора. Нещо караше Джак да се връща отново и отново през годините по тези места. Беше се помъчил да забрави за връзката, да избяга от спомена за нея, но той неизменно го застигаше. Всъщност, където и да идеше, Джак го носеше в душата си.

Покрай скиталчествата си се бе натъквал на какви ли не религии. В Аризона бе опитал пейота заедно с един шаман, според когото боговете говорели с хората, когато те с помощта на опиатите получавали видения. Едно лято бе носил стиковете и топките за голф на равин, който пък непрекъснато му бе говорил за Божиите завети и за Месията, който все някога щял да дойде. На един рок концерт на открито бе обсъждал с неколцина семинаристи Благовещението.

Всички те най-чистосърдечно вярваха, че нещо по-голямо от самите тях направлява съдбата им. Или най-малкото им помага да изберат правия път.

Джак не знаеше коя религия е вярна, ако изобщо имаше такава. Не си представяше, че съществува Бог, който да е тъй всесилен, че да сътвори вселената колкото след това да направлява живота на хората толкова припряно и своеволно. Не проумяваше каква е причината за природните бедствия. Не разбираше защо добри хора са сполитани от злини, защо човечеството е обречено да търпи глад, войни и епидемии. Не бе съвсем сигурен и какво точно е изкуплението. Знаеше обаче, че грехът си е съвсем реален. Както и съпътстващата го вина.

Наречете го както щете: провидение. Бог, просто съвест. Но нещо, някаква воля, която бе по-силна от неговата, го тласна, веднага щом чу новината, че Карл Хърболд е на свобода, да тръгне на път и да дойде тук.

Никой не знаеше какво ще се случи оттук нататък. Включително Джак. Дори докато минаваше под арката от ковано желязо, не бе наясно какво точно ще каже и ще стори. Нямаше никакъв план. Не бе очаквал да срещне на пътя пред къщата на Делри Корбет жената с детето. Оттук нататък щеше да следва течението, да постъпва според обстоятелствата.

При всички положения след броени секунди зарът щеше да бъде хвърлен.

Джак съгледа фермера, който се бе подпрял на коляно и се мъчеше да размотае кълбото бодлива тел, и след миг колебание сви длани на фуния и се провикна:

— Господин Корбет!