Сандра Браун
Торнадо (44)

44

Пикапът спря.

— Колко е часът, Джак?

— Наближава три.

— Ура! Не съм изпуснал „Островът на Гилиган“!

Дейвид отвори вратата на автомобила и насмалко да падне долу, толкова бързаше да слезе. Изтича нагоре по стълбите и хукна през верандата към входната врата.

— Забрави, че няма ток — извика подире му Джак.

Но вратата вече се беше затворила. Джак помогна на Ана да слезе от пикапа.

— Днес Дейвид прелива от енергия — каза й и я притисна до себе си. — За разлика от мен. Особено след онова изпитание, на което ме подложи нощес.

Младата жена се престори на сърдита, но не издържа и се усмихна. Джак я прегърна, после се зае да разтоварва багажа от пикапа. Ана взе фотоапарата и светкавицата. Той грабна спалния чувал и кошницата с храната и й рече:

— След като приберем нещата, не е зле да отскочим до града и да видим какво става. Да питаме кога ще пуснат тока. Какво ще кажеш?

Ана направи знака за „храна“.

— Точно така — съгласи се Джак. — Ако магазините не са пометени от вихрушката, стоките в тях сигурно са разграбени до шушка, но може би ще намерим някакви храни, които да не трябва да се държат в хладилник. Добре поне, че печката е на газ.

Той се пресегна през нея и отвори входната врата. Ана влезе пред него. Джак я последва.

Ударът бе толкова силен, че му се зави свят.

Веднъж един кон го бе изритал в главата. Навремето Джак бе работил като коняр в тузарско ранчо в Южна Калифорния, където богаташите плащаха луди пари, та в продължение на седмица да се правят на каубои. Джак знаеше, че конят си е доста сприхав. Решеше го след един излет, когато видя, че животното издува ноздри, и разбра какво ще последва. Дръпна се, но твърде късно. Копитото го фрасна по главата.

Този път беше много по-страшно.

С коня Джак беше разполагал със стотна от секундата, за да се стегне и да посрещне удара. Този път изобщо не беше подготвен. Цапардосаха го изневиделица, съвсем неочаквано. Главата му отскочи и Джак буквално изхвърча във въздуха. Сякаш увисна в пространството, после с все сила се блъсна в стената на антрето. Отстрани го проряза пареща болка и той усети, че при сблъсъка е счупил най-малко едно ребро.

Свлече се тежко на пода и почувства как му се повдига и на гърлото му засяда буца. Стисна глава и затвори очи, проклинайки бабаита, който го е халосал и му е причинил такава смазваща ослепителна болка.

Имаше чувството, че мозъкът му подскача вътре в черепа досущ топче на рулетка. Чак когато топчето най-сетне спря, Джак успя да отвори очи, учуден, че още е в състояние да го прави и ударът не го е убил или не го е проснал в безсъзнание.

Понечи инстинктивно да се изправи, но успя да застане само на четири крака. Когато вдигна глава, стените се люшнаха, а подът зашава като разбунено море. От движението му се пригади. Той сведе глава и повърна.

— Я престани, за бога!

Ръцете му се подкосиха и Джак се свлече на една страна, при което усети как пърлещата болка отново го пронизва. Счупеното ребро беше като нажежена дамга, впила се в жизненоважните органи. Той стисна зъби, за да не изкрещи.

— Виж как изцапа пода! Какво ще кажеш, сладурано? Ще има да му триеш сол на главата, задето ти изцапа лъснатия паркет, нали?

Джак повторно отвори очи. Световъртежът като че ли го беше поотпуснал. Най-малкото стените и подът се въртяха по-бавно от преди. Въпреки това той трябваше да се пребори с гаденето, което го заливаше на талази, за да фокусира погледа си.

Мъжът беше снажен и красив, вещаеше смърт.

Джак го проумя начаса и от тази мисъл отново му се повдигна, но с върховно усилие на волята той успя да се пребори с гаденето и да не повърне.

С едната ръка мъжът бе запушил устата на Дейвид и го бе притиснал до себе си. В другата държеше пистолет, насочен отстрани към главата на детето. Ана бе долепила гръб до отсрещната стена и гледаше ужасена, с разширени изцъклени очи мъжа. Лицето й бе пребледняло като платно.

Нападателят й рече:

— Майка ти не ти ли е казвала, че е неучтиво да не обръщаш внимание на хора, които ти говорят?

Ана продължи да го гледа вторачено. Мъжът побутна Дейвид пред себе си и се приближи към младата жена.

— Какво ти става, сладурче? Да не си си глътнала езика?

Тя продължи да стои като вкаменена. Непознатият тикна лекичко дръжката на пистолета в корема й.

— Хайде! Говори! — После свали пистолета и го потърка о венериния й хълм. — А на бас, че мога да те накарам да говориш! — После сниши мръснишки глас и добави през шепот:

— Дори да крещиш.

— Глуха е — изграчи Джак тихо, но мъжът го чу и се извърна рязко към него. Погледна го лукаво, с присвити очи.

— Глуха е. Не може да говори — повтори прегракнало Джак.

Студените очи се присвиха още по-мнително, но чаровната усмивка продължи да играе върху устните на мъжа.

— Я не ме лъжи! Не те съветвам!

— Глуха е.

За изненада на Джак непознатият отметна глава и се засмя, при което се видяха правите му бели зъби.

— Не знаех дали да вярвам, а то какво се оказа! Било истина! Брат ми каза… Ох!

Най-неочаквано той изкрещя от болка и изблъска Дейвид встрани. Размаха ръка и огледа червените следи от зъби по дланта си.

— Ах малък пикльо такъв! Ще те науча аз теб кого ще хапеш! — извика човекът и пристъпи страховито към детето.

— Не! — изкрещя Джак.

Ана изпищя.

— Остави майка ми на мира! — извика и Дейвид, а мъжът го сграбчи отпред за блузката и го събори на пода.

Малчуганът започна да го удря по ръката и да го рита. Няколко минути непознатият беше погълнат от това да го укротява.

Джак се уплаши, че в суматохата пистолетът ще гръмне, напрегна се, изправи се и залитна към мъжа и боричкащото се дете.

— Не се приближавай! — изкрещя въоръженият, после забучи пистолета в гърдите на Джак и бутна разплаканото момче към Ана, която го притисна до себе си.

Джак си помисли, че има два избора. Да умре като храбър глупак или да проумее, че Ана и Дейвид няма да спечелят нищо, ако го застрелят. Идеше му да скочи и да нападне този негодник. Но какво щеше да постигне, ако той му теглеше куршума?

Затова си наложи да се дръпне. Мъжът се ухили и разкърши рамене, сякаш се бяха схванали.

— Сега вече ми харесваш! Излишно е да се вълнуваме.

— Аз не се вълнувам — отвърна спокойно Джак.

— Чудесно. В такъв случай няма проблеми, нали така? Не би трябвало да има. Нали сме рода! Бях поел на юг и по едно време си рекох: „Бива ли такова нещо, да не се отбия да видя снахата и племенника!“ — ухили се той на Ана. — Е, слава богу, нямаме кръвна връзка — огледа я мъжът от глава до пети. — Дийн е имал добър вкус. До каквото и да се докоснеше това дете, го превръщаше в злато, честен кръст! И с теб не се е изложил.

— Какво искаш, Хърболд?

Човекът се извърна към него.

— Не ти влиза в работата! — Но после суетността му надделя и той понаведе глава. — Обърна се към мен на име. Познаваш ли ме?

— Че кой не те познава!

Карл прихна и се поклони лекичко.

— Да де, нали съм телевизионна звезда! — После допълни, без да оставя време на Джак да каже нещо: — Я да видим дали ще се досетя! Ти си човекът, дето се представя за наемен работник.

Джак продължи да мълчи.

— Точно така, Сесил ми спомена за теб.

— А каза ли ти за Делри?

— Че е с единия крак в гроба ли?

— Да. Вече почина.

— Починал ли? — погледна го невярващо Карл.

— Мога да ти покажа некролога във вестника — предложи Джак.

— Не се налага. — Той прокара пистолета по бузата си, сякаш го сърбеше. — Мед ми капна на сърцето. Откога чакам този негодник да се попържи в ада! — Известно време Карл се наслаждава на тази мисъл, после отново насочи вниманието си към Джак. — Теб какво те засяга?

— Изобщо не ме засяга.

— А, Сесил ми каза друго. Според него си бил ченге. Дори агент на ФБР.

Джак само дето не се изсмя, но болката в хълбока го проряза отново и той изстена.

— Сесил се е заблудил.

Карл очевидно не му повярва.

— Да де, ти не си нищо друго, освен наемен работник.

— Точно така.

— И след като Делри е хвърлил топа, си решил да сложиш ръка на всичко тук.

— Няма такова нещо. Ще остана, докато госпожа Корбет си стъпи на краката.

Карл пак се изсмя и го изгледа, след това премести очи към Ана и отново към него.

— Нещо не ми се вярва. Както гледам, сте си много близки. Ходите си на излети и така нататък — проточи той и кимна към кошницата с храната, която Ана бе изпуснала, когато й се беше нахвърлил. Наведе се и взе ябълката, търкулнала се от кошницата — избърса я о ръкава си, отхапа и задъвка шумно. — Чукал ли си я вече?

Джак не му отговори — знаеше, че той го предизвиква, за да си намери повод да го убие. Вероятно смяташе да го убие при всички положения, но докато Джак имаше възможност да протака, имаха някакъв шанс да избягат или да се измъкнат.

Ана не сваляше очи от него — следеше, доколкото можеше по устните, разговора му с Хърболд. Джак се надяваше тя да вижда и дясната му ръка, която бе отпуснал при колана си и с която й правеше знаци. Пръстите му изписваха думата буква по буква, съвсем бавно, та той да не привлече вниманието на другия мъж.

За да печели време и да разсейва Карл, Джак отбеляза:

— Брат ти го няма с теб.

После изобрази със знаци буквата „Н“.

— Не днес Сесил не успя да дойде.

— Къде е? — попита Джак и изписа буквата „О“.

Усмивката на Карл помръкна.

— Сигурен ли си, че не си ченге? Задаваш прекалено много въпроси за неща, които не ти влизат в работата.

Джак се надяваше да залисва Карл, докато Ана забележи знаците му и разбере какво иска да й каже. „Ж“.

— Пък аз реших, че Сесил е мъртъв.

— Затваряй си устата!

— Защо, Карл? — започна да се заяжда Джак. — Защо ставаш толкова докачлив, когато те питам за по-големия ти брат? Какво си направил. Сигурно си го убил, за да си сложиш в джоба и неговия дял от парите, дето ги задигнахте при банковия обир.

Другият мъж насочи пистолета към него.

— Слушай, мой човек! Предупреждавам те! Казах ти вече да замълчиш.

Джак не си правеше илюзии — съзнаваше прекрасно, че Карл е много опасен. Но и най-закоравелият престъпник си имаше ахилесова пета. И той я бе намерил още от първия опит. Дори такъв изпечен убиец като Хърболд изпитваше ужасни угризения на съвестта, задето е убил брат си.

Дори и да бе забелязала знаците, които Джак й правеше, Ана не се издаде с нищо. Той започна отново. „Н“.

— Ами момичето? Как се казваше? Касиерката, дето ви помогна при обира. — „О“. — Къде е и тя, Карл? Или и нея я…

Карл зашлеви с опакото на ръката Ана по лицето.

Направи го толкова злобно и неочаквано, че за миг всички онемяха. После Дейвид се разпищя, Карл се изсмя, а Джак не си позволи да даде воля на гнева си, защото Хърболд бе насочил пистолета право към гърдите му.

— Точно така, всезнайко такъв. А си продължил да ми дрънкаш разни глупости, а съм я ударил отново. Това като начало. — Ана беше притиснала ръка към разкървавената си устна, но инак стоеше с високо вдигната глава и гледаше високомерно престъпника. — Или дали да не й го начукам отзад, а вие с момчето да погледате? Да, сега, като се замисля, това ми харесва повече.

Джак беше безсилен. Ако дадеше на Карл някакъв повод да го убие, онзи щеше да го направи, без да му мигне окото. Не биваше в никакъв случай да избухва, но се искаше да напрегне цялата си воля, за да се спре и да не сграбчи за гръкляна този негодник.

Поемеше ли си въздух, го пронизваше непоносима болка. Болеше го дори да говори, но гласът беше единственото оръжие, с което разполагаше.

— Наистина не си поплюваш, Карл. На кого си го изкарваше, докато беше в затвора? Там няма жени и деца.

Карл въздъхна тежко, поклати глава и изцъка.

— Стига съм се правил на добричък! — рече той и веднага сграбчи Ана за косата, после я повали на колене.

На Майрън му беше горещо. Смъкна стъклата на прозорците, но в автомобила пак беше задушно като в баня, защото нямаше никакъв вятър. Слънцето печеше през предния прозорец и Майрън беше плувнал в пот. Вече бе изпил цели три кока-коли. Карл му беше казал да не мърда от колата. Щом не можеше да слезе дори да се изпикае, по-добре да не се налива с тази кока-кола, макар че умираше от жажда.

Освен това му беше и скучно. От скуката пък го караше на дрямка. На два пъти се беше унасял, но после бе отмятал рязко глава, усетил сърбеж по тялото си.

Ако заспеше и оставеше парите без надзор, Карл щеше да се вбеси и да започне да му вика „олигофрен“. А Майрън не искаше Карл да се ядоса. Карл му беше приятел. Не биваше да го подвежда.

Но му беше топло и скучно. И малко го беше страх.

Бе минало доста време, откакто Карл го беше оставил сам. Беше обяснил, че имал да върши някаква работа.

— Нали помниш какво ти казах, Майрън? Че щом се измъкна от затвора, трябва да свърша две неща.

— Да очистиш кретените, заради които са те тикнали в пандиза.

— Точно така. Е, един вече го пречуках. Остават още двама.

Карл бе проверил револвера и бе завъртял барабана. Майрън обичаше да гледа как Карл го прави, защото той приличаше на каубоите от филмите. А Майрън си падаше по каубойските филми.

— Няма да се бавя.

Но ето че се бавеше. Трябваше да се е върнал отдавна. Ами ако му се е случило нещо? Ако са го заловили? Ако не дойдеше никога вече?

Майрън изтръпна от страх. Той не знаеше пътя за Мексико. Какво щеше да прави с парите, които бяха откраднали? Къде щеше да спи довечера?

По порестото му лице избиха капчици пот и Майрън прокара ръкав по челото си. Ризата му беше залепнала за гърба. От жегата се беше изприщил и всичко го сърбеше. Той се намести върху седалката. Дланите му бяха хлъзгави от потта. Майрън остави пистолета на съседната седалка и избърса длани о крачолите си.

Ако Карл не се върнеше, наистина щеше да загази.

Но ако не правеше, каквото му бе казал Карл, той щеше да се вбеси. Майрън си напомни отново какво му е заръчал Карл.

— Ето какъв е планът, Майрън. Слушаш ли? Така те искам! Оставям парите тук при теб. Нали помниш, парите, които взехме от банката?

— Помня, Карл.

— Браво на теб. В багажника са, чу ли?

— Да.

— Не мога да ги взема със себе си, защото с този сак ще бия на очи. Затова трябва да ги оставя тук. Разбра ли?

— Да, Карл.

— И гледай да не задремеш!

— Няма.

— Ти тук си пазачът. Не бива да пускаш никого близо до колата. Оръжието у теб ли е?

— Ето го, Карл.

Той вдигна пистолета, за да му покаже, че оръжието му е подръка. Върху коленете му лежеше заредена пушка.

— Браво на теб! — похвали го Карл и Майрън се почувства горд. — Ако някои се приближи до колата, застреляй го.

— Добре, Карл.

— Ама наистина. Майрън, не се шегувам. Това е важно. Няма да разговаряш, няма да правиш нищо, ако някой се приближи, го очистваш, и край.

— Добре, Карл. Може ли да изпия една кола?

— Разбира се.

Карл беше оставил цяла опаковка от шест кока-коли на седалката до Майрън.

— Къде отиваш, Карл?

— Казах ти вече. Да свърша една работа.

— Може ли да дойда и аз?

— Божичко!

И той изпухтя точно когато бе на път да се ядоса, после изломоти нещо от рода, че Майрън бил бостанско плашило и полза от него — никаква.

Майрън нямаше представа какво означава това, но така бе казал Карл и точно заради това той трябваше да седи в колата, да пази парите в багажника и да стреля по всекиго, приближил се до него.

Ала ето че Карл се бавеше. И Майрън го дострашаваше все повече. Той започна да си играе с хлъзгав показалец със спусъка на пушката върху коленете му. Захлипа от страх, да не би да остане сам. Какво щеше да прави, ако Карл не се върнеше? Не знаеше как да прекоси границата и да си намери някоя сладка мексиканка.

Вторачи се в точката в далечината, където бе видял за последно Карл, и се замоли той да се върне. Захапа долна устна и засмука бузата си откъм вътрешната страна. Пак изтри потта по челото си. Погледна през рамо към задния прозорец.

И простена отчаяно.

Задаваше се кола, която намали скоростта и спря до него.