Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unspeakable, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 65 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Корекция
- maskara (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Sianaa (2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni (2014)
Издание:
Сандра Браун. Торнадо
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Даниела Г.)
- — Корекция sonnni
48
— Следващият е за детето, ако не престане да се дере като попарено — закани се Карл, след като стреля по стената, на педя от главицата на Дейвид.
Точно тогава Джак прогледна за истината.
За безспорната, необорима, абсолютна истина.
Нямаше друг избор — налагаше се да убие този човек.
Искаше, разбира се, да излезе от положението, без да прибягва до насилие. Щеше да направи всичко, за да предотврати кръвопролитието. Щеше да опита всичко по силите си. Но гледаше от пода Карл Хърболд и все повече се убеждаваше, че ще е принуден да отнеме насилствено живота му.
При тази мисъл се почувства, много стар. Уморен от живота. Разгромен. Идеше му да покаже на Господа юмрук и да го попита с какво е заслужил всичко това.
Но не можа да си позволи дори този лукс — да помисли. Нямаше за кога. Карл сипеше огън и жупел, ядосан, че Дейвид плаче.
Джак се опита да го вразуми.
— Детето е само на пет години. Уплашено е. Току-що видя с очите си как най-хладнокръвно застрелваш човек. А и приятелят ти не е от най-големите красавци. Какво очакваш при тези обстоятелства от едно дете?
— Очаквам да млъкне! — изкрещя Карл.
— Ти вдигаш по-голяма врява, отколкото той.
— Някой да те е питал?
— Защо не разрешиш на майка му да го отведе горе и да го сложи да си легне?
— Ти за глупак ли ме взимаш? Жената ще стои тук и няма да мърда.
— Телефонът не работи. Няма и ток. Какво толкова би могла да направи?
— Казах вече — не!
— Сигурно ще се поуспокои, ако пийне нещо. В кухнята…
— Никой няма да мърда оттук!
Джак погледна към ъгъла.
— Ще спре да плаче, ако се залиса с нещо. В раницата му има играчки.
Карл се замисли, отчаян от упоритите настоявания на Джак. Накрая махна към ъгъла и каза на Майрън:
— Дай на момчето чантата.
Майрън се наведе и вдигна раничката, после я занесе на Джак. Детето го гледаше ужасено. Джак бе доволен, че за миг е насочило вниманието си другаде, защото му се стори по-логично да подаде раничката на Ана, а не на него.
Тя го погледна в очите, после дръпна ципа на раницата и бръкна вътре.
Карл отсече, като за по-убедително се закани и с пръст:
— А сега само да е посмял да гъкне!
— Нима смяташ, че като ни мъчиш, ще облекчиш положението си? — попита Джак.
— Какво знаеш ти за моето положение? — После: — Какво положение?
Ана извади от раницата човече с бедрена препаска, което държеше в едната ръка щит, а в другата размахваше меч. Сложи го пред Дейвид. Той се усмихна и го взе.
На Джак му бе неописуемо трудно да изрича думите, но той знаеше, че така печели безценно време.
— Не искам да съм на твое място, Карл. Зле ти се пише! Дори мога да ти кажа какво ти се върти в главата.
Карл го погледна кръвнишки.
— Дрън-дрън! Не знаеш нищичко за мен.
— Знам обаче, че ти иде да видиш сметката на своя съучастник.
Майрън се беше сгърбил до стената, беше се хванал за раненото рамо и гледаше тъпо Дейвид, който си играеше с римския воин, като го движеше по пода. По нищо не личеше да е чул или разбрал предположението на Джак. Не беше проявил интерес и към трупа на Ломакс, който бе прекрачил на два пъти, за да донесе раничката.
— Майрън те подведе — продължи Джак, — опропасти ти плана, вбеси те. Но няма как да го премахнеш. Дори и ранен, може да ти дотрябва, когато се върнеш за парите. — Карл премести поглед към Майрън и Джак разбра, че е на прав път. — Трябваше да ни убиеш по-рано.
Карл вдигна пистолета.
— Това е най-смисленото нещо във всичките ти дрънканици.
— Защото сега вече е късно.
— Добре де. И защо според теб е късно?
— Защото ако онова ченге още е живо…
— Друг път е живо!
— Но все пак се притесняваш, че може и да е отървал кожата, нали, Карл?
Остави го да помисли малко върху тази възможност. Ана бръкна в раничката и извади друго човече, което закачливо сложи пред сина си.
— Онзи полицай вече е повикал помощ — продължи Джак. — След броени минути всичко наоколо ще гъмжи от ченгета и тогава на теб ще ти трябват заложници. Без заложници е изключено да се измъкнеш жив оттук. Затова и не ти трябваме мъртви. Дано си се позабавлявал, докато ни мъчеше, защото песента ти, Карл, е изпята. Ето, сега пък ти минава през ума да се метнеш на колата на Ломакс и да се върнеш сам за парите, а Майрън да се оправя, както знае. Би предпочел да направиш точно това. — Джак се свъси. — Но този план има един голям недостатък. Страх те е да рискуваш. Притесняваш се, че ако се върнеш при колата, сам ще се натикаш в капан, от който няма излизане. Доста неприятно положение за човек, който разполага само с един пистолет.
— Какви ги плещиш? Да ме е страх? От тези кеки — ченгетата — изсумтя презрително другият мъж. — Дори да си вържа едната ръка зад гърба, пак ще ги избия до крак.
— Не съм толкова сигурен, Карл. Ти също.
— Я не мисли вместо мен, чу ли?
— Ако не се притесняваше, отдавна да си изхвърчал през тази врата. Нещо те спира.
— Щом си толкова умен, как стана така, че аз стоя с оръжие в ръка, а ти ми пълзиш в краката?
— Знаеш ли какво ще ти кажа, Карл?
— Пет пари не давам.
— Не уби Дейвид, когато плачеше, не уби и мен, въпреки че те предизвиквах как ли не. Мен ако питаш, знаеш, че времето ти изтича. Вече си притеснен за бъдещето си. Каквото е останало от него, де. Или се плашиш от отвъдното? Та като теглим чертата, според мен ти си един нищо и никакъв страхливец.
Карл понечи да го изрита, но Джак го очакваше. Сграбчи го за обувката. През това време Ана заби ножа в бедрото му — високо и откъм вътрешната страна, после го издърпа. На съвършена алена дъга бликна кръв, плиснала се върху стената отзад. Карл изпищя.
Джак пак го дръпна за крака и той залитна назад.
— Бягай, Ана! — извика Джак.
Тя не можеше да го чуе, но реагира с невероятна бързина. Грабна Дейвид на ръце, прескочи тялото на Ломакс и се завтече към вратата. Джак я отвори и ги изтика навън.
— Майрън! — изкрещя Карл.
Майрън скочи, наелектризиран от истеричния писък на съучастника си. Джак изпита чувството, че върху него се е стоварил чувал цимент. Свлече се по лице на пода, а Майрън падна отгоре му.
— Вземи оръжието, Майрън!
Като се мъчеше отчаяно да спре кръвта, рукнала като гейзер от разрязаната бедрена артерия, Карл плъзна по дъбовото дюшеме пистолета към Майрън. Когато той се пресегна да го вдигне, Джак се отскубна, спусна се към ъгъла, грабна единственото оръжие, което му беше подръка, и се претърколи на гръб.
Майрън насочи пистолета към ъгъла.
Джак натисна копчето на светкавицата, прикачена към фотоапарата на Ана, и го задържа. Със скоростта, с която картечницата бълва куршуми, тя изстреля порой ярка светлина.
Заслепен, Майрън стреля напосоки. После вдигна по инстинкт ръце, за да предпази очите си, и със следващия изстрел направи на парченца полилея в антрето. Отгоре се посипа стъкло.
Без да губи и миг, Джак скочи на крака. Трябваше да надвие Майрън и да му изтръгне пистолета. Навел глава, удари с все сила Майрън по корема. Албиносът залитна назад и си удари с оглушителен трясък главата в стената. Джак му изви китката и я разтресе, за да отскубне оръжието от пръстите му. Удари ръката му няколко пъти о стената и се възползва, че той е омаломощен от раната в рамото.
И Джак бе на ръба на силите, когато дългите белезникави пръсти най-сетне се разтвориха и пистолетът тупна на пода. Джак го изрита, така че да изхвърчи през вратата, и фрасна с все сила Майрън по лицето. Удари го странично с длан и по врата. Майрън се строполи на пода и изпадна в безсъзнание.
Джак се извърна тъкмо навреме, за да види, че Карл се тътри по пода, като се подпира на свободната си ръка. Другата бе притиснал към кървящата рана. Джак се изкушаваше също да избяга от къщата, но после се досети накъде пълзи Карл.
Към ножа му. Ана явно го бе изпуснала в бързината, докато беше бързала да излезе от антрето. Сега той беше само на няколко сантиметра от пръстите на Карл. Джак се спусна като стрела и го изпревари с броени секунди.
Просна Карл по гръб и го притисна с коляно към пода. Синкавият връх на ножа намери меко уязвимо местенце под челюстта на престъпника.
— Недей, моля те — изскимтя Карл.
Джак се беше надвесил над него, от лицето му капеше примесена с кръв пот. След боричкането с Майрън той едвам си поемаше дъх. Но сякаш не усещаше колко изтощен е, нито пък счупеното ребро и стотиците други по-дребни рани, които беше получил по време на схватката.
Чувстваше се невероятно жив, изпълнен до пръсване с кислород, кръвожаден.
Карл Хърболд щеше да плати за всички престъпления, които бе извършил срещу невинни и не дотам невинни хора.
— Както гледам, те сърбят ръцете да убиваш.
Джак вкара ножа още по-надълбоко в меката брадичка на мъжа и разряза кожата — бликна кръв, която потече бавно по острието. Карл зарита със здравия крак. Пак го замоли пресипнало да се смили над него.
Изкушението бе едва ли не непреодолимо. Желанието — пърлещо и неустоимо. Джак знаеше, че има правото да го направи, че от нравствена гледна точка постъпва справедливо, и заби назъбеното острие във врата на Карл.
— Върви, негоднико, при дявола!
Между портата от ковано желязо и къщата имаше най-малко осемдесет метра. Ези нямаше зад какво да се скрие по пътя, белязан от кървавата диря. Той тръгна отстрани, като притичваше между дърветата и храстите. Оставаха му още двайсетина метра, когато спря да си поеме дъх зад величествения орех със завързана на него детска люлка. Чуваше откъм къщата караница, но оттук не долавяше думите.
Провери пистолета дали е зареден и излезе иззад дървото. Точно в този момент откъм къщата долетя вик, от който му се смрази кръвта:
— Бягай, Ана!
След миг младата жена излетя през входната врата, притиснала до себе си детето — тичаше така, сякаш от това зависеше животът й, както вероятно всъщност си беше. Прекоси верандата, слезе на бегом по стълбите и хукна през двора. Ези я пресрещна някъде по средата на разстоянието между къщата и спрените коли и буквално й се нахвърли, за да я накара да се скрие зад стария оранжев пикап. Тя се замята като риба на сухо, докато накрая го позна и си даде сметка, че Ези се опитва да я предпази.
— Всичко е наред, не се плаши!
Детето плачеше. Младата жена го притискаше силно до себе си и го потупваше по гърба, но гледаше трескаво към къщата и Ези се запита кой ли е останал вътре. Дали наемният работник? Или Ломакс? Хътс и още кой? Братя Хърболд? Дали се бяха върнали? И дали Ана щеше да успее да му каже, ако я попиташе?
Прокънтяха два изстрела.
— Мили боже! — пророни Ези. Нямаше време за въпроси.
Хвана Ана за брадичката, извърна я към себе си и й нареди:
— Стой тук!
Промъкна се откъм задната страна на пикапа, притича до верандата и приклекна отстрани на стълбището, така че да не го виждат отвътре. Облегна се на дървената решетка, с която бе покрито разстоянието от земята до верандата. Стори му се същинско чудо, че е стигнал дотук, без да го застрелят, и си призна, че критиците му са прави. Бе твърде стар за такива изпълнения. Пое си дълбоко въздух и се опита да се поуспокои, та сърцето му да не бие толкова бързо.
Чу през отворената входна врата боричкане и тропот, някой се удари в стената, изсумтя и застена от болка. Ези понадигна глава колкото да надзърне. Точно в този миг през вратата изхвърча пистолет, който се плъзна по верандата и спря само на няколко крачки от носа му. Той го погледна озадачен — това пък какво ли беше?
И да се пресегнеше, не можеше да стигне оръжието, без да се показва, а Ези нямаше намерение да го прави. Наемният работник сигурно щеше да се зарадва, че е дошло подкрепление, но докато престъпниците не знаеха, че и Ези е тук, той имаше известно предимство.
Още умуваше какво да предприеме оттук нататък, когато мъжът излезе, залитайки, на верандата — най-неочаквано Ези се сети, че той се казва Джак. Превит одве, прекоси с несигурна крачка верандата и заслиза по стълбите, по-скоро тласкан от инерцията, отколкото от мускулната координация. Успя да се закрепи на крака и както се държеше с лявата ръка отдясно за главата, закрета, олюлявайки се, през двора — нозете му всеки момент щяха да се подкосят.