Джон Скалзи
Войната на старците (8)

8.

На Бета Пиксис продължителността на деня е двайсет и два часа, тринайсет минути и двайсет и четири секунди. От тях имахме само два часа за сън.

Открих този очарователен факт още на първата сутрин, след като Задник ме събуди с оглушителен вой на сирени и ме накара да изхвърча от леглото. Намирах се естествено на горната койка. След като се уверих, че не съм си строшил носа, прочетох съобщението, увиснало пред погледа ми.

„Взводен командир Пери, с настоящото съобщение ви информираме, че имате… — тук следваха цифри, последната от които се менеше непрестанно — до минутата, в която главен сержант Руиз и неговите заместници ще влязат в помещението. От вас се очаква до появата им да събудите и строите взвода. Всички новобранци, които не са в строя, ще бъдат наказани, а вие ще носите пълна отговорност“.

Незабавно предадох съобщението на моите отдельонни командири чрез канала, който бях създал с тях още вчера. Миг по-късно светлините в помещението блеснаха и всички новобранци се надигнаха стреснато. Заедно с останалите отдельонни обикалях между леглата и дърпах онези, които още се излежаваха. За по-малко от две минути успяхме да строим всички и секунди по-късно Руиз се появи на входа.

— За Бога! — изръмжа той. — Пери!

— Да, главен сержант?

— Какво, по дяволите, прави през тези две минути, откакто получи предупреждението? Сега ли намери време да мастурбираш? Хората ти не са готови! Не са облечени подходящо за упражненията. Имаш ли някакво извинение?

— Главен сержант, в съобщението се казваше само, че взводът трябва да е строен, за да ви посрещне. Не се указваше облеклото!

— Исусе Христе! — продължаваше да се гневи сержантът. — Това предполага ли, че трябва да ме чакате голи?

— Не е моя работа да предполагам, главен сержант!

— Не било твоя работа да предполагаш? На умник ли ми се правиш, Пери?

— Съвсем не, главен сержант!

— В такъв случай, Пери, бъди така добър да „предположиш“, че твоят взвод трябва да се строи след четирийсет и пет секунди на плаца. Изпълнявай!

— Първо отделение! — извиках и се затичах. Можех само да се надявам, че моите заместници правят същото със своите отделения. Тъкмо когато излизах през вратата, чух Анджела да вика своето отделение и се поздравих за избора. Излязох на плаца и заех мястото си, а отделението се строи зад мен. Същото направиха Анджела, Тери и останалите. Последният войник от шесто отделение закова на място точно на четирийсет и петата секунда. Изумително, нали? Когато се озърнах, открих и други взводове да се строяват на огромния плац. За мое облекчение никой не беше облечен подходящо.

Руиз се изправи пред нас, следван от двамата си заместници.

— Пери! Колко е часът?

Направих справка с моя МозКом.

— Един часът местно време, главен сержант!

— Невероятно, Пери. Ти познаваш часовника. Кога бяха изгасени светлините?

— Преди два часа, главен сержант!

— Отново правилно! А сега, някои от вас вероятно се питат защо ви вдигаме и ви караме да търчите като пощурели само след два часа сън. Защото сме прекалено жестоки? Садистични? Опитваме се да ви пречупим? Да, такива сме. Но не това са причините да ви събуждаме. Истинската причина е, че вие не се нуждаете от повече сън. Благодарение на хубавичките ви нови тела и два часа са ви предостатъчни! Досега сте спали по осем часа на нощ само по навик. Край с това, дами и господа. Вашият сън е загуба на моето време. Два часа са ви напълно достатъчни — и толкова ще имате. Но да продължим. Кой от вас ще ми отговори защо вчера ви накарах да търчите двайсет километра за един час?

Един смелчага вдигна ръка.

— Да, Томпсън? — подкани го Руиз. Или бе запомнил имената ни, или ги получаваше на секундата от своя МозКом.

— Главен сержант, накарахте ни да тичаме, защото има за какво да мразите всеки един от нас!

— Отличен отговор, Томпсън. Но си прав само донякъде. Накарах ви да пробягате двайсет километра за един час, защото можете. Дори най-бавният от вас финишира две минути преди определеното време. А това означава, че още преди да сме започнали подготовката, всеки от вас, нещастници, може да се мери със златен олимпийски медалист на Земята. Осъзнавате ли защо е така? Досещате ли се, кухи глави? Защото вече не сте хора. Вие сте нещо по-добро. Само че още не го знаете. Цяла седмица разкарвахте тези тела на борда на оня кораб, а не знаете какво имате. Но скоро всичко ще се промени. Първата седмица от вашето обучение е посветена тъкмо на това — да повярвате в способностите си. И вие ще повярвате. Защото нямате друг избор.

След което ни накара да бягаме двайсет и пет километра по гащи.

 

 

Двайсет и пет километров крос. Сто метра за седем секунди. Сто и осемдесет сантиметра висок скок. Десетметров дълъг скок. Вдигане на двеста килограма тежести. Стотици клякания, лицеви опори и набирания. Както каза Руиз, трудното бе не да ги правим, а да повярваме, че можем. Тези, които не успяваха, се проваляха, защото им липсваше увереност. Руиз и помощниците му се нахвърляха върху тях като хищници и ги гонеха, докато не направят онова, което се искаше от тях. А мен наказваха с лицеви опори, защото съм се провалил като взводен командир.

А нямаше такъв новобранец, който в един или друг момент да не изпита съмнение в способностите си. Моят час удари на четвъртия ден, когато взводът се строи пред плувния басейн и всеки от нас бе натоварен с двайсет и пет килограмов чувал с пясък.

— Коя е най-слабата точка на човешкото тяло? — попита Руиз, докато обикаляше пред строя. — Не е сърцето, нито мозъкът или краката, не е което и да било място, за което се сещате. Ще ви кажа коя е. Това е кръвта и за съжаление тя е навсякъде в тялото ви. Кръвта пренася кислород, но тя носи и болести. Когато ви ранят, кръвта оформя съсиреци, но понякога недостатъчно бързо, за да ви попречи да умрете от кръвозагуба. Всъщност в подобно състояние хората умират по-скоро от недостиг на кислород — тъй като вместо да го разнася до всички тъкани, кръвта ви се лее на земята, където не върши никаква работа. В своята божествена мъдрост Колониалните отбранителни сили знаят как да оправят недостатъците на вашата кръв. Тя е заместена от УмнаКръв. Вашата УмнаКръв се състои от милиарди микроскопични роботи, които вършат всичко, което върши кръвта ви, но по-добре. Те не са от органичен произход, следователно не са уязвими за биологична заплаха. С координацията на вашите МозКом те могат да запушат раните ви за милисекунди — няма да умрете от кръвозагуба дори ако ви отрежат крака. И което е най-важното, всяка „клетка“ УмнаКръв притежава четири пъти по-голям капацитет за пренасяне на кислород от червените кръвни телца.

Спря за миг и ни огледа.

— Защо трябва да го знаете точно сега ли? Защото ви предстои да скочите в басейна, както сте натоварени с чувалите. Ще се потопите на дъното и ще останете там не по-малко от шест минути. Шест минути, напълно достатъчни да убият човек, но всеки от вас ще бъде там долу, без да изгуби и една мозъчна клетка. Не бързайте да излизате — първият, който подаде глава над водата, ще мие тоалетните цяла седмица. Ако дори един от вас посмее да се покаже, преди да изтече шестата минута, обещавам да натикам главите на всички ви в кенефите. Ясен ли съм? Действайте!

Скочихме и както ни бе казано, потънахме право към дъното, което бе на три метра дълбочина. Почти веднага започнах да халюцинирам. Като малък бях падал в покрит с мрежа басейн и бях прекарал там няколко ужасяващи минути, преди да ме измъкнат. Недостатъчно, за да се удавя, но ми стигаха, за да развия фобия от водата за цял живот. Още на трийсетата секунда почувствах, че се нуждая от глътка въздух. Нямаше никакъв начин да издържа минута, камо ли шест.

Усетих че някой ме дърпа. Обърнах се и видях, че е Алън — поклащаше се до мен. Забелязах като през мъгла, че се чуква с пръст по челото и после сочи моето. В същия миг Задник ме уведоми, че Алън иска връзка. Дадох разрешение за отваряне на линия и гласът на Алън отекна в главата ми.

„Нещо не е наред, нали?“

„Фобия“ — обясних лаконично.

„Не се паникьосвай. Опитай се да не мислиш, че си под водата…“

„Няма начин“ — прекъснах го.

„В такъв случай опитай да си отвлечеш вниманието. Свържи се с хората от твоето отделение, за да провериш дали всичко е наред и дали не трябва да им помогнеш“.

Спокойствието в симулирания глас на Алън оказа влияние. Свързах се последователно с отдельонните командири и им наредих да установят постоянна връзка с хората си. Оказа се, че всеки от тях има по един или двама новобранци, които са на прага да изпаднат в паника. Видях, че Алън проверява войниците от моето отделение.

Изминаха три минути, после четири. В отделението на Мартин един от новобранците започна да се мята, извиваше тяло, ала пясъчната торба го задържаше като котва. Мартин пусна своя чувал, доплува до новобранеца, сграбчи го за раменете и доближи лице до неговото. Включих се към МозКома на Мартин и го чух да казва: „… гледай ме в очите“. Изглежда, това помогна, защото изплашеният новобранец постепенно се успокои.

Пет минути. Вече беше ясно, че въпреки подобрената кислородопренасяща функция на кръвта ни недостигът на въздух започва да се усеща. Хората пристъпваха от крак на крак, въртяха се или размърдваха чувалите. В ъгъла на басейна една жена блъскаше глава в своя. За миг ми стана смешно, после изпитах желанието да направя същото.

Бяха изминали пет минути и четирийсет и три секунди, когато един от войниците в отделението на Марк пусна чувала и започна да се издига към повърхността. Марк пусна своя чувал и се стрелна след него, улови го за глезена и го задържа, използваше тялото си за тежест. Помислих си, че заместникът на Марк би трябвало да му помогне с изгубилия присъствие на духа новобранец, но когато направих бърза проверка чрез моя МозКом, установих, че тъкмо това е заместникът.

Шест минути. Четирийсет новобранци пуснаха чувалите и се понесоха към повърхността. Марк пусна крака на своя заместник и после го тласна нагоре, не за друго, а за да му осигури наказанието, което и без това му се полагаше — мияч на кенефите за една седмица. Приготвих се да се отърва от своя чувал, когато забелязах, че Алън клати глава.

„Взводният командир трябва да е последен и за пример…“

„Да го духаш“ — отвърнах.

„Съжалявам, не си моят тип“.

Издържах седем минути и трийсет и една секунди, преди да се издигна на повърхността, убеден, че дробовете ми ще се пръснат. Но по-важното бе, че бях преодолял моя момент на съмнение. Бях повярвал. Значи бях нещо повече от човек.

 

 

На втората седмица ни запознаха с оръжията ни.

— Това е МЦ–35, общовойскова автоматична пушка, образец КОС — започна Руиз, стиснал своята пушка: нашите все още лежаха на земята, загърнати в прозрачна обвивка. — МЦ е съкращение от многоцелева. В зависимост от нуждите ви тя може да открива огън с шест различни вида проекти ли и лъчи. Стрелковият набор включва куршуми с и без експлозивен заряд, изстрелвани в единичен и автоматичен режим, гранати и управляеми ракети с нисък тротилов еквивалент, запалителна течност и микровълнови енергийни лъчи. Всичко това става с помощта на свръхплътни нанороботизирани муниции — Руиз завъртя в пръстите си лъскаво метално блокче, друго подобно бе положено до пушката пред мен, — които произвеждат зададения боеприпас непосредствено преди стрелбата. Благодарение на това разполагаме с оръжие с максимална гъвкавост, което не изисква особена подготовка — факт, който вие, нещастни купчини самоходно месо, несъмнено ще оцените. Онези от вас, които имат някаква военна подготовка, си спомнят колко често са ви карали да разглобявате и сглобявате своите оръжия. В никакъв случай не бива да го правите с вашите МЦ–35. Вашето ново оръжие е изключително сложна машина и никой не ви дава правото да бърникате вътре! То е оборудвано със собствена програма за диагностика и ремонт. Освен това може да се свързва с вашия МозКом, за да ви предупреждава за проблеми, ако възникнат такива, което няма да се случи, тъй като за трийсет години няма нито един случай на повредена МЦ–35. Това е, защото, за разлика от умствено ограничените учени от военнопромишления комплекс на Земята, ние можем да направим оръжие, което да си върши работата! От вас се иска не да си пъхате пръстчетата в него, а да стреляте. Доверете се на своите пушки, те със сигурност са по-умни от вас. Запомнете съвета ми и може би ще оцелеете. Сега предстои да активирате своите МЦ–35, което ще стане, като ги освободите от опаковката и се включите към тях чрез своите МозКом. Докато пребивавате в тази база, само вие ще можете да стреляте с вашите МЦ–35, и то само след като получите разрешение за това от вашите отдельонни командири или от взводния, които на свой ред трябва да го получат от мен. В реална бойна обстановка само войници на КОС с произведени по поръчка на КОС МозКом могат да стрелят с вашите МЦ–35. Така няма никаква опасност, при каквито и да било обстоятелства, оръжието ви да бъде използвано срещу вас самите. От този момент вие ще носите вашите МЦ–35 неизменно с вас, където и да сте. Ще мъкнете оръжието дори когато отивате да серете. Ще го носите под душа — не се безпокойте, водата няма да го повреди, то изплюва обратно всичко, което прецени за „чуждо тяло“. Ще го носите по време на хранене. Ще спите с него. Ако намерите по някакъв начин време да чукате, постарайте се оръжието да ви е подръка. Но най-важното, от вас се иска да се научите да боравите с него. Защото МЦ–35 ще ви спасява живота. Американските морски пехотинци може да са лигльовци, но онова, за което заслужават похвала, е тяхното „Верую за пушката“. А то започва така: „Това е моята пушка. Има много други като нея, но тази е моята. Моята пушка е най-добрият ми приятел. Тя е моят живот. Трябва да се грижа за нея, както се грижа за живота си. Без мен моята пушка е безполезна. Без моята пушка аз съм безполезен. Винаги трябва да стрелям точно с моята пушка. Трябва да стрелям по-точно от врага, който се опитва да ме убие. Трябва да стрелям, преди да стреля той. И така ще бъде“. Дами и господа, приемете това верую в сърцата си. Това е вашата пушка. Сега я вземете и я активирайте.

Коленичих и свалих прозрачната опаковка на пушката. Колкото и да бе странно, след всичко, което изслушах от Руиз за нея, тя не ми се стори особено впечатляваща. Имаше приклад, който не изглеждаше никак удобен, беше добре балансирана и конструирана така, че да се насочва лесно. Върху приклада бе залепен стикер с надпис: „За активиране чрез МозКом“: включи МозКом и въведи командата „Активирай МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1“.

— Ей, Задник — рекох. — Активирай МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1.

[МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1 активирана за редник от КОС Джон Пери] — докладва Задник. — [Моля, заредете мунициите сега.]

В долния десен ъгъл на полезрението ми изникна малък графичен дисплей, на който се показваше как да заредя пушката. Наведох се, взех металното блокче, което изпълняваше ролята на пълнител — и едва не тупнах по очи. Беше невероятно тежко, явно Руиз не се шегуваше, когато го бе нарекъл „свръхплътно“. Пъхнах го в пушката според инструкцията. В същия миг графичният дисплей изчезна, заменен от таблица.

„Избор на режим на стрелба.

Забележка: При използването на един вид муниции другите видове също намаляват.

Патрони: 200

Сачми: 80.

Гранати: 40

Ракети: 35

Огнепръскачка: 10 минути

Микровълни: 10 минути

Настоящ избор: патрони“

— Превключи на сачми — наредих.

[Избор сачми] — отвърна Задник.

— Превключи на ракети.

[Избор ракети] — потвърди Задник. — [Моля, задайте цел.]

Изведнъж всички войници от взвода бяха обвити в плътни зелени сияещи контури, а когато поглеждах към някой от тях, изображението му започваше да премигва. Какво пък толкова, рекох си и избрах един новобранец от отделението на Мартин, казваше се Тошима.

[Целта зададена] — потвърди Задник. — [Можете да стреляте, да я отмените или да зададете втора цел.]

— Уха! — възкликнах, отмених целта и погледнах с уважение своя МЦ–35. Наведох се към Алън, който стоеше до мен. — Брей, това чудо започва да ме плаши.

— Без майтап? — ухили се Алън. — Преди няколко секунди едва не те отнесох с граната.

Не можах да отговоря, защото в другия край на групата Руиз внезапно се изправи пред един новобранец и му кресна в лицето:

— Какво каза току-що, редник?

Всички млъкнаха и се обърнаха да видят кой е причината за този гняв.

Оказа се, че е Сам Маккейн, когото по време на обяда Сара О’Конъл бе описала като празноглав бърборко. Нищо чудно, че през целия си живот се бе прехранвал с търговийка. Дори когато носът на Руиз стърчеше на милиметри от неговия, на лицето му сияеше угодническа усмивка и само повдигнатите му вежди подсказваха, че е леко изненадан. Очевидно нямаше представа с какво е предизвикал Руиз, но каквото и да бе то, очакваше да се измъкне от назряващия конфликт, без да пострада.

— Просто се възхищавах на оръжието си, главен сержант — рече той и вдигна пушката. — Казах на Флорес, че направо ми става жал за нещастните копелдаци, срещу които ще воюваме…

Така и не успя да довърши изречението, защото Руиз изтръгна пушката от ръцете му, извъртя я с невъобразима бързина и го удари с приклада по слепоочието. Маккейн рухна като отсечено дърво. Руиз повдигна крак и опря върха на обувката си в гърлото му. След това завъртя отново пушката и когато Маккейн отвори очи, се оказа, че гледа право в дулото на собственото си оръжие.

— Вече не си толкова самоуверен, нали, лайненце такова? — попита Руиз. — Представи си, че аз съм твоят противник. Жал ли ти е за мен, а? Току-що те обезоръжих за по-малко време, отколкото да си поемеш дъх. А там горе онези „нещастни извънземни“ се движат по-бързо, отколкото можеш да си представиш дори. Ще ти измъкнат черния дроб и ще го намажат на филия, преди още да си ги открил в мерника си. Така че, никога не изпитвай жал към „нещастните копелдаци“. Те не заслужават съжаление. Запомни ли го, редник?

— Тъй вярно, главен сержант! — изхриптя под обувката Маккейн. Почти се беше разхлипал.

— Нека да сме сигурни. — Руиз поклати глава, опря цевта в челото на Маккейн и натисна спусъка. Чу се сухо изщракване. Всички войници от взвода подскочиха, а Маккейн направо се подмокри.

— Глупак — изсумтя презрително Руиз, след като Маккейн осъзна, че не е мъртъв. — Дори не си ме слушал одеве. Докато сте в базата, МЦ–35 може да стреля само в ръцете на своя притежател. А това си ти, задник. — Той се изправи, подхвърли пушката на Маккейн и се обърна към останалите.

— Вие, новобранци такива, се оказахте дори по-тъпи, отколкото предполагах. Слушайте внимателно: в цялата военна история на човечеството не е имало нито една армия, която да отива на война, въоръжена с нещо повече от най-необходимото, за да се изправи срещу противника. Войната е скъпо начинание. Тя струва пари и човешки живот, а няма такава цивилизация, която да разполага безгранично и с двете. Така че, когато се сражавате, вие трябва да пестите. Използвате и се въоръжавате само с най-необходимото, никога с повече. — Той ни огледа мрачно. — Поне нещичко от това стига ли до мозъчетата ви? Има ли някой от вас, който да разбира какво се опитвам да ви кажа? Тези прекрасни тела и хубави нови пушки не са ви осигурени, защото искаме да имате нечестно преимущество. Телата и оръжията са само абсолютният минимум, който да ви позволи да се биете и да оцелявате сред звездите. Ако ги нямаше, нещастници посрани, досега човешката раса да е изчезнала напълно. Разбрахте ли ме? Схванахте ли най-сетне срещу какво се изправяте? Поне малко?

 

 

Но подготовката не се състоеше само от обучение на открито, от упражнения за това как да убиваме в името на човечеството. Понякога се случваше да имаме и учебни занятия.

— По време на вашата физическа подготовка вие се научихте как да преодолявате собствените си ограничения по отношение възможностите на вашите нови тела — започна урока си лейтенант Огълторп пред огромната аудитория в залата, в която бяха събрали взводовете от 60-и до 63-и. — Време е да прогоним някои дълбоко загнездени предубеждения и предразсъдъци, за част от които дори не си давате сметка.

Лейтенант Огълторп натисна едно копче на катедрата. Зад него блеснаха едновременно два екрана. Левият показваше неясно кошмарно изображение — беше нещо черно и сгърчено, с криви нокти, сгушено във влажно отвърстие, което почти можехме да подушим. Над безформеното туловище стърчаха очи на нещо като антени и от тях се стичаше охрав секрет. Гледка, която би накарала дори Лъвкрафт да побегне с писъци.

На десния екран се виждаше същество, което наподобяваше елен, но имаше човешки ръце, а лицето му бе истинско олицетворение на миролюбивост и мъдрост. Ако не успееш да опитомиш това мило създание, то със сигурност можеш да научиш от него важни неща за живота и вселената.

Лейтенант Огълторп насочи показалката си към кошмарното видение.

— Виждате представител на расата на батунгите. Тези същества са по природа миролюбиви, притежават хилядолетна култура, а познанията им по математика са изпреварили далеч нашите най-нови проучвания в тази област. Те живеят в океани, хранят се с планктон и съжителстват напълно добронамерено с хората на няколко планети. С други думи, това са добрите, а специално този — той чукна с показалката по екрана — е истински красавец за вида си. — Лейтенантът се приближи до втория екран, на който се виждаше човекът-елен. — Сега, този малък негодник е салонг. Първата ни официална среща със салонгите се състоя, когато се натъкнахме на незаконна човешка колония. Хората не бива да строят самостоятелни колонии и това бе потвърдено при този случай. Колонистите се приземяват на планета, набелязана за завладяване от салонгите, не след дълго салонгите решават, че хората стават за ядене, нападат ги и си устройват човешка ферма. Избиват почти всички мъже и запазват съвсем малко, за да „доят“ от тях сперма. Жените се оплождат изкуствено, новородените се отнемат и се разфасоват като телешко месо. Бяха изминали доста години, преди да открием почти случайно това местенце. Веднага щом се ориентирахме в обстановката, нашите части изпепелиха салонгската колония и изтребиха всички нейни членове. Излишно е да уточнявам, че оттогава воюваме с тези гадинки. Сами се досещате накъде бия с тези примери — продължи Огълторп. — Не бива да позволявате на чувствата и досегашните ви представи да се месят в оценката за добрите и лошите. Няма нищо странно в това, че извънземни, които приличат на нас, ни предпочитат на маса за ядене, отколкото на такава за мирни преговори.

Малко по-нататък в лекцията Огълторп ни попита какво според нас предимство могат да притежават земните войници пред тези от Колониалните сили.

— Явно не е нито физическа способност, нито оръжие — подсказа ни той. — Тъй като там бележим несъмнен напредък. Предимството на земните войници е, че те знаят кои са им противниците и — до известна степен — как ще протече битката: тоест с какви родове войски, видове оръжия и предполагаеми цели. Благодарение на това опитът от една война или битка е приложим при друга дори когато причините за конфликта и крайните цели са съвсем различни. Войниците от КОС нямат подобно предимство. Да вземем за пример една скорошна битка с ефгите. — Огълторп изкара на един от екраните подобно на кит същество с масивни странични пипала, които завършваха със зачатъци на ръце. — Тези екземпляри достигат до четирийсет метра на дължина и притежават технология, която им помага да полимеризират вода. Изгубихме няколко водни кораба, когато водата около тях се превърна в нещо като подвижен пясък и ги завлече на дъното заедно с екипажите. Как обаче опитът от сраженията с ефгите би могъл да се прилага да речем срещу финуе — на втория екран се показа някакво земноводно, — дребни пустинни обитатели, предпочитащи биологични атаки от голямо разстояние? Отговорът естествено е, че не може. И въпреки това нерядко на войниците от КОС се налага да се прехвърлят от едната битка на другата. Една от причините за високата смъртност в КОС — всяко сражение е ново, всяка бойна ситуация по отношение на отделния войник е уникална. И ако има нещо, което трябва да запомните от нашия приятелски разговор, то е следното: хвърлете през прозореца всички досегашни представи за това как се води война. Подготовката тук ще ви отвори очите за някои от нещата, с които предстои да се срещнете, но помнете, че като пехотинци, нерядко ще сте първите, които ще се срещат с нови, враждебни раси, чиито методи и мотиви са непознати и понякога неразгадаеми. Ще трябва да съобразявате бързо и да не смятате, че това, което е вършело работа преди, ще я свърши и сега. Защото това е най-бързият път към смъртта.

Един от новобранците вдигна ръка и попита Огълторп защо войниците от КОС трябва да ги е грижа за колонистите и за колониите.

— Втълпяват ни, че вече дори не сме хора — обясни той. — Ако е така, защо трябва да се чувстваме обвързани с колонистите?

— Нали не мислите, че сте първият, задал подобен въпрос? — отвърна през смях Огълторп. — Отговорът е, че не можем да си го позволим. Генетичните и механични промени в телата на войниците от КОС ги правят стерилни. Намесата в наследствения материал води до повишаване на риска от летални увреждания в плода, увреждания, несъвместими с живота. Освен това е добавен прекалено много материал от други същества, за да може да се извърши нормална кръстоска. Войниците от КОС може да са удивителни произведения на науката и техниката, но като еволюционно стъпало са задънена улица. Още една причина да не вирите носове. Можете да пробягате една миля за по-малко от три минути, но не можете да правите бебета. Погледнато от друга страна, това естествено не е необходимо. Следващата стъпка в еволюцията и без това вече е направена. Подобно на Земята, много колонии са изолирани една от друга. Почти всички обитатели на тези колонии прекарват на тях целия си живот. Хората се приспособяват към своите нови домове, дори в културен аспект. Някои от най-старите колониални планети започват да проявяват езикови и културни различия от своите източници на Земята. След десет хиляди години ще се срещат и генетични отклонения. Ако имаме достатъчно време, ще се появят толкова видове човешки същества, колкото са колонизираните планети. Разнообразието е ключът към оцеляването. Що се отнася до вас, макар да сте променени, вие все още се чувствате като част от човечеството. Вие сте по-близо до хората, отколкото до която и да било от останалите разумни раси във вселената. Но има още една важна причина. Вие сте изживели целия си съзнателен живот на Земята. Натрупали сте достатъчно мъдрост и опит, за да осъзнавате сами близостта си с хората. Тъкмо затова в КОС вземат на служба старци — а е не само защото сте възрастни и сте бреме за икономиката. Живели сте достатъчно дълго, за да научите, че има и по-ценни неща от собствения ви живот. Повечето от вас са отгледали деца и внуци и познават цената на саможертвата. Дори вие самите да не станете един ден колонисти, все още приемате колониите като спасение за човешката раса, нещо, за което си заслужава да се воюва. Трудно е да втълпиш подобни идеи в главата на деветнадесетгодишен младеж. Но вие знаете всичко това от опит. А в тази вселена поне опитът има значение.

 

 

Упражнявахме се. Стреляхме. Учехме. Усъвършенствахме се. Почти не спяхме.

На шестата седмица смених Сара О’Конъл от поста отдельонен командир. Отделението й непрестанно изоставаше във всички упражнения и това костваше на взвода съревнованието с останалите взводове. Всеки път, когато наградата отнасяше някой друг, Руиз скърцаше със зъби и си го изкарваше на мен. Сара прие решението ми хладнокръвно.

— За съжаление, не е като да се занимаваш с малчугани в детската градина — бе единственият й коментар. Алън зае мястото й и пришпори отделението. Още на следващата седмица измъкнахме наградата изпод носа на 58 взвод и колкото и да бе странно, това стана именно с помощта на Сара, която се оказа страхотен стрелец.

На осмата седмица спрях да разговарям с моя МозКом. Задник ме бе опознал достатъчно, за да възприема директно мозъчните ми вълни, и изглежда, дори предугаждаше желанията ми. Забелязах това за първи път по време на симулирани учебни стрелби, когато моята МЦ–35 превключи от патрони на управляеми ракети, засече две цели, порази ги и после премина на огнепръскачка тъкмо когато някакво зловещо шестокрако насекомоподобно изскочи от близката дупка. Когато осъзнах, че не съм произнесъл нито една команда на глас, по гърба ми преминаха хладни тръпки. Но само след няколко дена открих, че се ядосвам, ако се налага да искам от Задник нещо. Колко бързо приемаме странното за нормално.

На деветата седмица заедно с Алън и Мартин Гарабедян се наложи да проведем малко дисциплинарно мероприятие с един от войниците на Мартин, който, изглежда, си бе наумил да му вземе поста и му въртеше мръсни номера. Споменатият новобранец, поп звезда от средна величина в предишния си живот, изглежда, бе свикнал всичко да става според прищевките му. Оказа се достатъчно изобретателен, за да си осигури подкрепата на още неколцина новобранци, но не достатъчно умен, за да се досети, че като негов отдельонен командир Мартин разполага с достъп до съобщенията, които изпраща. Мартин дойде при мен, аз пък реших, че не е нужно да занимаваме с това Руиз и трябва да се справим сами.

Дори някой да бе забелязал същата нощ, че глайдерът на базата напуска периметъра й без разрешение, бе запазил тази информация за себе си. Независимо от факта, че под тежката машина, прелитаща в опасна близост над короните на дърветата, се поклащаше завързан с главата надолу човек. Във всеки случай никой не се оплака, че е чул отчаяни писъци, нито доста безкомпромисните и критични коментари на Мартин относно най-известния албум на поп звездата. На следващата сутрин, по време на закуска, главен сержант Руиз ме попита защо изглеждам уморен, а аз обясних, че трябва да е заради трийсеткилометровия маратон непосредствено преди това.

На единадесетата седмица, заедно с още няколко взвода, ни стовариха в планините на север от базата. Задачата бе съвсем проста — да открием и унищожим всички войници от другите взводове, а оцелелите да се доберат на собствен ход до базата, за срок от четири дни. За да стане още по-интересно, всеки войник бе оборудван с устройство, което регистрираше понесените от него поражения — в зависимост от тежестта им войникът щеше да почувства от остра болка до пълно обездвижване (след което щеше да бъде транспортиран от бойното поле от някой от инструкторите, които следяха всичко това отблизо). Знаех го, защото Руиз ме използва за опитно зайче, когато ни демонстрираше системата в базата. Опитах се да внуша на войниците си, че преживяването не е от приятните.

Първата атака дойде малко след като се приземихме. Загубих четирима войници, преди да открия откъде се води огънят и да насоча хората си натам. Поразихме двама, другите двама се измъкнаха. През следващите няколко часа бяхме подложени на откъслечни атаки, което ми подсказа, че останалите взводове са се разделили на отреди от по няколко души, за да са по-подвижни.

Аз имах друга идея. Благодарение на нашите МозКом можехме да поддържаме беззвучна връзка независимо от това къде се намираме и на какво разстояние сме един от друг. Другите взводове, изглежда, бяха пропуснали преимуществата на този факт — и толкова по-зле за тях. Накарах войниците ми да открият постоянен канал помежду си, а после пратих по един разузнавач от всяко отделение да открие местонахождението на противниковите групи. По такъв начин съвсем скоро разполагахме с подробна карта на позициите на врага, която непрестанно се разширяваше и обновяваше. Дори някои от войниците да биваха разкрити, това пак ни помагаше, тъй като неговата (или нейната) „смърт“ издаваше точно мястото на противника. Така ние не само притежавахме мобилни групи от разузнавачи, но получавахме пълна и достоверна информация за онова, което ставаше на полигона.

Скоро тактиката ми започна да дава резултати. Разузнавачите ми биваха обстрелвани, дори поразявани, но докато падаха, предаваха сведения и спасяваха другарите си. На втория ден заедно с Райли засякохме две отделения от други взводове да си разменят изстрели. Бяха толкова погълнати от това занятие, че така и не забелязаха, че ги поваляме с точни изстрели от разстояние. Райли удари двама, аз трима, а други трима се простреляха един друг. Беше направо страхотно. Когато приключихме, двамата не разменихме нито дума, а потънахме в гората, без да спираме да обменяме информация с останалите.

Най-после и други се досетиха какво правим, но по това време 63-ти взвод разполагаше с числено преимущество. Същия следобед довършихме и последните оцелели, след което се отправихме на бегом към базата, която бе на осемдесет километра от полигона. Последният от нас пристигна в 18:00. В края на краищата изгубихме деветнадесет души, заедно с четиримата в началото. Но бяхме поразили половината от участниците в учението, а същевременно бяхме изгубили само една трета от числения състав на взвода. Дори главен сержант Руиз нямаше възражения за резултата. Когато командирът на базата му връчи наградата, на лицето му даже разцъфна усмивка. Кой знае колко го е боляло сърцето за това.

 

 

— Късметът продължава да ни преследва — осведоми ме току-що произведеният в действителен редник Алън Розентал, когато ме откри на площадката на совалката. — И двамата сме назначени на един и същи кораб.

Оказа се, че е прав. Щяхме да летим обратно към Феникс с военнотранспортния кораб „Франсис Дрейк“, а после да се прехвърлим на друг боен кораб, „Модесто“. Имахме назначение за втори взвод, четвърто отделение на 233-ти пехотен батальон на КОС. На кораб се падаше по един батальон — приблизително хиляда войници. Щях лесно да се изгубя в цялата тази бъркотия, ако не беше Алън.

Погледнах го и се полюбувах на новата му синя колониална униформа — донякъде защото и аз носех същата.

— По дяволите, Алън — рекох. — Изглеждаме направо зашеметяващо!

— Винаги съм харесвал мъже в униформи — призна ми Алън. — Още повече откакто и аз станах такъв.

— Оле-ле! — рекох. — Задава се сержант Руиз.

Руиз също ме бе забелязал и докато крачеше към мен, се наведох, оставих торбата с вещите си и го поздравих с отривисто отдаване на чест.

— Свободно, редник — нареди Руиз, след като козирува на свой ред. — Къде те пращат?

— На „Модесто“, главен сержант. Заедно с редник Розентал.

— Майтапиш се — рече Руиз. — 223-ти? Кое отделение?

— Четвърто, главен сержант. На втори взвод.

— Брей да му се не види, редник — продължи да се чуди Руиз. — Ще имаш честта да служиш под командването на лейтенант Артър Кейс, ако кучият му син не е бил сдъвкан от някой извънземен. Когато го видиш, предай му поздрави от мен, ако можеш. Позволявам ти да добавиш, че според главен сержант Антонио Руиз не си чак такъв посерко, каквито са повечето новобранци.

— Благодаря ви, главен сержант.

— Само не се главозамайвай, редник. Ти все още си посерко. Просто не си от големите.

— Разбира се, главен сержант.

— Хубаво. А сега, ще ме извиняваш. Понякога просто трябва да хванеш пътя. — Главен сержант Руиз козирува. Двамата с Алън отвърнахме. Руиз ни изгледа навъсено, после ни дари с по една хладна усмивка и си тръгна, без да се оглежда.

— Тръпки ме побиват всеки път, като го видя — призна Алън.

— Не знам. Аз пък го харесвам.

— Разбира се, че го харесваш. Нали ти каза, че не те смята за голям посерко. В неговия свят това си е комплимент.

— На мен ли го казваш? Остава ми само да докажа, че е прав.

— Ще се справиш — успокои ме Алън. — Дори да се провалиш, пак ще си посерко.

— Много ме успокои. Е, поне ще съм като другите.

Алън се захили. Вратите на совалката се отвориха. Взехме си багажа и се натоварихме.