Джон Скалзи
Войната на старците (10)

10.

Маги бе първата от Дъртите пръдльовци, която изгубихме.

Загина в горните слоеве на атмосферата на една колония на име Въздържание — доста иронично, като се имаше предвид, че типично за миньорските колонии и тази бе наситена с барове и бордеи. Заради богатите съдържания на тежки метали в кората на планетата тя бе апетитна хапка, подлагана на чести атаки, и Колониалните сили поддържаха усилен контингент. Корабът на Маги „Дейтън“ прекарвал подкрепления, когато в близкия космос неочаквано изникнали сили на оху и взели да ръсят върху повърхността армии от роботи.

Взводът на Маги имал за задача да прогони нашествениците от алуминиева мина на стотина километра от главния космопорт Мърфи. Но така и не достигнали повърхността. Докато се снижавали в атмосферата, получили пряко попадение от вражеска ракета. Повечето от войниците загинали от пръсналите се метални отломъци.

Маги не била сред тях. Била засмукана в пълно съзнание от вакуума на космическото пространство около Въздържание и нейният боен унитард прикрил автоматично лицето й, за да попречи на въздуха да изхвърчи от гърдите й. Маги незабавно се свързала със своя отдельонен и с взводния. От първия не било останало нищо, което да е в състояние да проведе разговор. Вторият се намирал на борда на тежко повредения кораб, който се придвижвал към най-близкия съд на КОС, за да прехвърли на борда му оцелелите. Боят с оху продължавал, пък и десантните кораби не са екипирани със средства за спасяване в космоса и атмосферата. Наоколо царял хаос, а Маги била твърде дребна цел, за да заинтригува противника, и прекалено далеч от повърхността на планетата и гравитационния й пояс.

След като премислила всичко това и направила трезва оценка на положението, в което била изпаднала, и за постепенно намаляващото количество кислород в нейната УмнаКръв, Маги извадила пушката от раницата, прицелила се в най-близкия охейски кораб и започнала да пуска ракета след ракета. Всеки пореден изстрел й осигурявал добавъчна реактивна тяга и ускорявал падането й към тъмното нощно небе на Въздържание. По-късният анализ на битката показал, че голяма част от ракетите попаднали в целта, макар да предизвикали повърхностни повреди.

След което Маги се обърнала с лице към планетата, която щяла да я убие, и като добър учител по източни религии, какъвто е била някога, съставила кратка дзисей, предсмъртна поема в стил хайку.

Не скърбете за мен, приятели.

Отлитам като падаща звезда

към другия живот.

После я изпратила, в последните мигове на своя живот, до всички нас и се понесла като ярка диря през небето на Въздържание.

Тя беше мой приятел. За кратко бяхме дори любовници. Беше показала храброст, каквато аз едва ли можех да проявя, пред лицето на смъртта. Обзалагам се, че е била изключително красива падаща звезда.

 

 

„Проблемът с Колониалните отбранителни сили не е, че не ги бива да се бият. Проблемът е в това, че ги използват твърде лесно“.

Думи на Тадеуш Бендер, демократичен сенатор от Масачузетс в продължение на два мандата, бивш посланик (в различни времена) във Франция, Япония и в ООН, държавен секретар при провалилото се управление на Кроуи, писател, лектор и накрая — свежо постъпление в четвърти взвод. Тъй като последното имаше пряко отношение към всички нас, решихме единодушно, че редник сенатор посланик секретар Бендер е надут и надменен кучи син.

Удивително как неусетно ставаш от новобранец старо куче. При първото си пристигане на „Модесто“ двамата с Алън получихме нашите назначения и бяхме посрещнати добронамерено, макар и малко небрежно от лейтенант Кейс (който повдигна леко вежди, когато му предадохме поздрави от сержант Руис), докато останалата част от взвода се престори, че не ни забелязва. Отдельонните ни викаха само когато имаха нужда от нас, останалите войници ни предаваха единствено информацията, която бе за наше ползване. През останалото време все едно бяхме на друга планета.

В това, разбира се, нямаше нищо лично. Другите трима новобранци, Уотсън, Гейман и Маккийн, се радваха на същото отношение, което подсказваше две основни неща. Първо — че когато пристигат нови, това е, защото са си отишли някои от старите, а „отишли“ в случая означаваше „убити“. От гледна точка на командването, войниците са пионки, които се заменят. От гледна точка на самите войници, това означава загуба на приятел, колега, някой, с когото си воювал и побеждавал. Идеята, че на негово място е пристигнал изплашен новобранец, може да породи само отвращение.

И второ, ние нямахме никакъв боен опит. Не можехме да сме част от групата, докато не натрупаме поне малко такъв. Не бяхме виновни за това, но нищо не можеше да се направи. Докато не стъпехме на повърхността и не се изправехме срещу врага, ние просто бяхме непознати, които заемат мястото на по-добри от нас.

Забелязах промяната още след първата битка с консу. Сега всички ми знаеха името, канеха ме на своите маси, предлагаха ми да играем билярд или ме въвличаха в разговори. Виверос, моят отдельонен, започна да иска мнението ми за разни неща, вместо да ми казва какво трябва да правя. Лейтенант Кейс ми разказа една история, в която герои бяха сержант Руиз, отвлечен глайдер и една млада колонистка, която направо ми се стори невероятна. Накратко — аз бях станал един от тях — един от нас. Несъмнено помогнаха идеята за двойна стрелба по консу и последвалата награда, но Алън, Гейман и Маккийн също бяха приети в компанията, а не бяха направили нищо повече, освен да се сражават и да останат живи. Навярно и това бе достатъчно.

И ето че сега, три месеца по-късно, вече получавахме свежи попълнения във взвода — идваха да заместят наши убити приятели. Вече разбирахме как са се чувствали другите, когато бяхме дошли ние. Реакцията ни бе сходна — докато не покажеш какво можеш в боя, ти само заемаш нечие място. Повечето от новодошлите, изглежда, схващаха за какво става въпрос и очакваха търпеливо да настъпи техният час.

Но не и редник сенатор посланик секретар Бендер. От момента, в който цъфна сред нас, той взе да досажда на всички, да прави опити да общува поотделно с всеки и да изгражда искрени, лични взаимоотношения. Всичко това бе ужасно досадно. „Все едно че подготвя кампанията си“ — оплака се Алън и май не беше далече от истината. Какво да се прави, когато цял живот си се държал така. Просто не знаеш кога да спреш.

На всичко отгоре редник сенатор посланик секретар Бендер бе дълбоко уверен, че хората таят нестихващ интерес към онова, което има да им каже — достатъчна причина да не млъква дори тогава, когато нямаше кой да го слуша. И което обясняваше защо всеки път, когато вземаше думата на събранията в столовата, говореше предимно на себе си. Въпреки това някои негови изявления бяха достатъчно провокативни, за да накарат Виверос, с която ядяхме на една маса, да се надигне неочаквано.

— Ей, прощавай — рече тя. — Би ли повторил последното изречение?

— Мисля, че проблемът с КОС не е, че не ги бива да воюват, а че са твърде лесни за използване — повтори Бендер.

— Аха. — Виверос кимна. — Значи правилно съм чула.

— Всичко е съвсем просто — продължи Бендер и зае поза, която ми бе позната от снимките му от Земята — ръцете свити и насочени напред, сякаш готови да уловят обясняваната от него идея, за да я подадат на слушателите. Един от които сега бях и аз. — Никой не подлага на съмнение факта, че Колониалните отбранителни сили са изключително надеждна и способна армия. Въпросът е — какво правим, за да избегнем употребата им? Няма ли случаи, когато дипломацията е по-целесъобразна от прилагането на сила?

— Сигурно си пропуснал лекцията, която ми изнесоха навремето — рекох. — Онази за това, че вселената не е идеално място и че съперничеството за поземлената й собственост е свирепо и безпощадно.

— О, чувал съм я, разбира се — отвърна Бендер. — Не зная обаче дали да й вярвам. Защото колко звезди има в галактиката? Сто милиарда? И повечето от тях имат планети. Ако е така, значи споменатата „поземлена собственост“ е почти неизчерпаема. Не, според мен проблемът да използваме сила, когато общуваме с други същества, е, че това е най-лесният начин. Той е бърз, ефикасен и сравнително прост, сравнен с двусмислеността на дипломацията. Или задържаш парчето земя, или го губиш. За разлика от него, дипломацията е далеч по-трудоемко и интелектуално занятие.

Виверос ми хвърли многозначителен поглед и отново се извърна към него.

— Искаш да кажеш, че ние тук сме прости?

— Не, не — усмихна се добродушно Бендер и вдигна помирително ръка. — Казах: прост в сравнение с дипломацията. Ако ви дам оръжие и ви кажа да прогоните защитниците на някой хълм, ситуацията е съвсем проста. Но ако ви кажа да отидете при противника и да се опитате да преговаряте с него така, че в края на краищата да получите този хълм, нещата съществено ще се усложнят — какво ще стане с досегашните обитатели на хълма, как да бъдат компенсирани за загубата, какви права ще имат по отношение на изгубената територия и така нататък.

— Стига обитателите на хълма да не те застрелят, докато се катериш по него с акредитивни писма в ръка — подхвърлих.

Бендер дари и мен с ентусиазирана усмивка.

— Ето, виждаш ли колко е сложно всичко. Приемаме априори, че нашите противници имат същите войнолюбиви наклонности като нас. Но какво ако — какво ако — вратата за дипломацията е отворена, дори съвсем малко? Няма ли едно интелигентно и разумно същество да предпочете да мине през тази врата? Да вземем за пример уейдите. Предстои да воюваме с тях, нали?

Така беше. Уейдите и хората се дебнеха взаимно от десетина години, докато течеше завладяването на Ърнхардската система, която се състоеше от три обитаеми и за двете раси планети. Системите с множество обитаеми светове бяха сравнително редки. Уейдите бяха неотстъпчиви в интересите си, но и доста слаби, тяхната мрежа от светове все още се разширяваше и основната им индустрия се базираше на родната им планета. Но тъй като очевидно не желаеха да приемат намека ни и продължаваха да се навъртат из Ърнхардската система, планът беше да извършим скок право в уейдското космическо пространство, да разрушим техния космопорт и главните индустриални зони и да върнем експанзионистичните им възможности с няколко десетилетия назад. Нашият 223-ти щеше да е част от експедиционния корпус, на който бе възложено да извърши десант в столицата и да се развърти, но ни бяха предупредили да избягваме изтребването на цивилно население. Сред позволените цели бяха управленческите и религиозни центрове. Разрушаването им нямаше да доведе до промишлена криза, но пък щеше да прати ясно послание до всички за сериозността на нашите намерения.

— И какво? — попита нетърпеливо Виверос.

— Ами, поразрових се малко да видя какво пише тук-там — отвърна Бендер. — Не знам дали ви е известно, но те притежават забележителна култура. Особено високо ценят една форма на изкуство, която напомня григорианското песнопеене — натъпкват се в някой град и започнат да пеят. Казват, че песента им можела да се чуе от десетки километри и пеенето продължавало с часове.

— Е, и?

— Ами това е култура, която трябва да опознаваме и изучаваме, а не да им рушим планетата само защото ни се изправят на пътя. Защо не накараме колонистите да постигнат мир с тях? Не видях никакви съобщения да са правени опити в тази насока. Според мен точно това трябва да се опита. Ако първи подадем ръка…

Виверос изсумтя презрително.

— Бендер, мирните преговори не са от нашата компетенция.

— По време на първия ми мандат за сенатор пристигнах за търговски преговори в Северна Ирландия, но успях да постигна примирие между католици и протестанти. Нямах пълномощия за преговори и това ми създаде сериозни проблеми, след като се върнах в Щатите. Но продължавам да смятам, че когато съществува възможност за мир, трябва да се възползваме от нея.

— Спомням си този случай — казах. — Беше точно преди най-кървавия период на сблъсъци между католици и протестанти за близо двеста години. Това мирно споразумение не беше от най-успешните.

— Вината за провала не бе моя — взе да се оправдава Бендер. — Пиян хлапак католик хвърлил граната в протестантска църква и всичко започна отново.

— Да, все ще се намерят досадници, които да се изправят на пътя на твоите мирни идеи.

— Виж, вече казах, че дипломацията не е лесна работа — упорстваше Бендер. — Но винаги съм смятал, че ще спечелим повече, ако преговаряме с противника, отколкото ако се опитваме да го изтребим до крак. Все има нещо, което да сложим на масата.

— Благодаря за лекцията, Бендер — намеси се Виверос. — А сега, ако благоволиш да ми преотстъпиш думата, ще кажа само две неща. Първото е, че докато се сражаваш, не давам пукната пара за това, което си мислиш, или смяташ, че знаеш. Това не ти е Северна Ирландия, нито Вашингтон и даже не е планетата Земя. Тук при нас ти си войник и ще е хубаво да не го забравяш. Второ, пак без да ме е грижа какво си мислиш, редник, в момента ти си отговорен не пред вселената или човечеството като цяло, а пред мен, пред своите другари от взвода и пред Колониалните сили. Получиш ли заповед, изпълняваш я — и толкоз. Ако речеш да я прекрачиш, ще отговаряш пред мен. Ясна ли съм?

Бендер я измери с хладен поглед и заяви:

— Много злини на този свят са станали заради безмозъчното „изпълняване на заповеди“. Надявам се да не ни се наложи да прибягваме до същото извинение.

Виверос присви очи.

— Нахраних се — рече, стана и си взе подноса.

Бендер я изгледа учудено, после ми каза:

— Не исках да я обидя.

— Бендер, името Виверос не ти ли говори нищо? — попитах го.

Той се намръщи и призна:

— Не ми е познато.

— Помисли по-добре. Върни се пет-шест години назад.

Той изведнъж повдигна глава.

— Виверос се казваше един перуански президент. Струва ми се, че го убиха.

— Педро Виверос, точно така. И не само него — убиха жена му, брат му и неговата жена и по-голямата част от семейството при военен преврат. Само една от дъщерите на Педро оцеля. Бавачката й я пуснала в шахтата за пране, докато войниците претърсвали двореца. По-късно бавачката била изнасилена и удушена с тел.

Бендер стана поне два нюанса по-тъмнозелен.

— Не може да е дъщеря му!

— Но е. И знаеш ли какво — накрая превратът се провали и войниците бяха изправени пред съда. Оправданието им бе, че изпълнявали заповеди. Така че независимо от това, което искаше да докажеш, направи го пред най-неподходящия слушател в цялата скапана вселена. Тя знае повече от теб за това кое е добро и кое зло. Тя знае всичко за злото. То е изтребило семейството й, докато тя лежала в количката с мръсно бельо и стискала устни, за да не се разплаче.

— Божичко, съжалявам, разбира се — рече Бендер. — Ако знаех, нямаше да й говоря за това. Но нямах представа.

— Разбира се, че нямаш, Бендер — отвърнах. — Точно това искаше да ти внуши и Виверос. Тук, сред нас, от теб не се иска да знаеш. Защото и без това не знаеш нищичко.

 

 

— Чуйте ме — заговори Виверос, докато се спускахме към повърхността. — Задачата ни е да причиним колкото се може повече щети. Приземяваме се непосредствено до правителствения комплекс, взривяваме сградите, но избягваме стрелба по живи цели, освен ако не открият първи огън по нас. Вече сритахме тези негодници в топките, сега остава да ги препикаем, докато лежат на земята. Действате бързо, причинявате максимални разрушения и изчезвате при първия сигнал. Разбрахте ли ме?

До този момент операцията течеше като по вода — уейдите се оказаха напълно неподготвени за внезапното и неочаквано появяване на две дузини бойни кораби на КОС в околностите на тяхната родна планета. Други наши кораби бяха започнали отвличащи маневри в Ърнхардската система преди няколко дни, за да примамят уейдите там, така че почти никой не пазеше родната крепост, а и малкото кораби, които бяха на орбита, бяха пометени още при първата атака.

Нашите разрушители извършиха светкавичен набег над главния уейдски космопорт, разрушиха дългата много километри постройка, унищожиха всички ключови обекти в околностите и по такъв начин лишиха уейдите от възможността да вдигнат малкото си останали сили. Периметърът бе блокиран, за да не може и най-незабележимата сонда да се промъкне до Ърнхардската система и да предупреди тамошния вражески флот, което означаваше, че няма кой да ни удари в гръб. Всъщност след като оцелелите се приберяха, щяха да заварят разрушения космопорт и нямаше да могат да се приземят и да ремонтират корабите си. А дотогава нашите сили щяха да са вече далеч.

След като прочистиха околното пространство от всякакви заплахи, Колониалните сили се заеха с обстрела на промишлени центрове, военни бази, мини, рафинерии, дестилационни инсталации, язовири, слънчеви колектори, пристанища, по-малки космопортове, магистрали и всякакви други важни за развитието на една цивилизация цели. След шест часа несекващ убийствен обстрел уейдите бяха запокитени назад във времето до епохата на двигателите с вътрешно горене и вероятно щяха да останат там за дълго.

КОС избягваха мащабните бомбардировки на големи градове, тъй като целта не бе изтребване на населението. И без това по данни на нашето разузнаване разрушаването на язовирните стени бе предизвикало сериозни щети сред цивилното население. Нямаше никакъв начин да ни попречат, ако решим да сринем из основи градовете им, но се предполагаше, че уейдите ще си имат достатъчно неприятности с болестите, глада, политическите и социални безредици, които неминуемо щяха да последват премахването на промишлената база. След всичко изброено се смяташе, че активното преследване на цивилната популация ще е нехуманно и неоправдано, що се отнася до разхода на ресурси. С изключение на столицата, набелязана като цел за психологическа война, останалите градове бяха пожалени.

Изглежда обаче уейдите в столицата не схванаха намека. Още докато се снижавахме, десантните кораби бяха подложени на масиран артилерийски и лъчев обстрел. Усещането бе като да си в черупка на варящо се яйце.

— Разделете се по двойки — нареди Виверос. — Никой да не се придвижва самостоятелно. Сравнявайте позицията си с картата и гледайте да не попадате в засада. Пери, ти ще наглеждаш Бендер. Не му позволявай да подписва каквито и да било мирни споразумения. За награда вие двамата ще сте първите на изхода. Озъртайте се по горните етажи за снайперисти.

— Бендер. — Махнах му да застане до мен. — Настрой пушката на режим ракетна стрелба. Включи маскировката. МозКом на конферентна линия.

Транспортната рампа се спусна плавно и двамата с Бендер изтичахме навън. Точно пред нас на около четирийсет метра се издигаше абстрактна скулптура. Пуснах по нея една ракета в движение. Никога не съм си падал по абстракционизма.

Насочих се към една голяма сграда на северозапад от нашата позиция. Зад стъкления прозорец във фоайето зърнах неколцина уейди с издължени предмети в лапите. Изстрелях няколко ракети към тях. Ракетите щяха да се взривят при допира със стъклото и вероятно само щяха да ги изплашат, но и това ни стигаше, докато двамата с Бендер намерим укритие. Пратих съобщение на Бендер да стреля по прозореца на втория етаж, той изпълни нареждането и двамата нахлухме през образувалия се отвор в нещо като неголяма зала с множество сепарета. Ей, дори извънземните трябва да работят. Тук обаче нямаше жива душа. Предположих, че повечето от тях днес са предпочели да си останат у дома. Какво пък, не можех да ги виня.

Двамата с Бендер се затичахме по извита стълба към горния етаж. Нито един от уейдите във фоайето не ни последва. Предполагах, че са прекалено ангажирани с останалите войници и са ни забравили. Стълбата излизаше на покрива. Спрях Бендер тъкмо преди да се подаде. На покрива се спотайваха трима уейди и дебнеха с издължени оръжия притичващите долу. Повалих двама, а Бендер се справи с третия.

„Сега какво?“ — попита той.

„Следвай ме“.

Ако трябва да оприлича уейдите на нещо, то е на нескопосана кръстоска между мечка и голяма разярена летяща катерица. Та уейдите, които застреляхме, приличаха на големи разярени мечкокатерици с пушки в ръце. Пропълзяхме максимално бързо до ръба на покрива. Дадох знак на Бендер да се пъхне под един от труповете.

„Вмъкни се отдолу“ — пратих му съобщение.

„Какво?“

Махнах с ръка към съседните покриви.

„Там има още уейди — предадох му. — Скрий се, докато ги поваля…“

„А аз какво да правя?“ — попита Бендер.

„Ще следиш изхода към покрива и няма да позволяваш на други да ни направят това, което направихме на тези нещастници“.

Бендер се намръщи, но пропълзя под убития уейд. Направих същото и незабавно съжалих. Не зная как миришат живите уейди, но мъртви смърдят направо непоносимо. Бендер се завъртя така, че да държи под прицел вратата, аз се свързах с Виверос и й докладвах какво сме постигнали до момента. След това се заех със снайперистите по другите покриви.

Успях да ударя шестима от четири различни покрива, преди да досетят какво става. Когато накрая забелязах, че един от тях се е прицелил към нашия покрив, го свалих с бърз изстрел и наредих на Бендер да се омита. Успяхме да напуснем покрива секунди преди върху него да паднат няколко ракети.

Докато се спускахме надолу, се натъкнахме на изкачващи се уейди. Трудно ми е да кажа кой беше по-изненадан, ние или те, но във всеки случай двамата с Бендер открихме стрелба първи. Пуснах и няколко гранати, за да е пълна бъркотията във фоайето, а ние двамата хлътнахме в един от коридорите.

— Сега какво ще правим? — извика ми запъхтяно Бендер, когато наближихме края на коридора.

„Излез на връзка, тъпако — пратих отговор тъкмо когато свивахме зад ъгъла. — Спри да викаш. Ще ни издадеш…“

„Идват зад нас“ — предаде Бендер.

Стигнахме дъното на коридора и спряхме пред огромен прозорец. До земята бе твърде далече дори за подсилените ни тела. Зад нас се чуваше шум от приближаващи се уейди.

„Скрий се“ — предадох на Бендер, насочих пушката към прозореца и стрелях. Стъклото се разтресе, но остана цяло. Сграбчих нещо, което изпълняваше по тези места ролята на стол, и го запратих към прозореца. След това се притаих в едно от близките сепарета.

„Какво ще правим? — попита Бендер. — Идват право към нас“.

„Ще чакаме. Не се подавай. Бъди готов да откриеш стрелба веднага щом ти наредя. На автоматична…“

Четирима уейди свиха зад ъгъла едновременно и спряха, втренчили погледи в разбития прозорец. Чух да обменят гърлени звуци и превключих на превод.

— … излезли през дупката в прозореца — тъкмо казваше единият.

— Невъзможно — отвърна друг. — Прекалено е високо.

— Виждал съм ги да скачат на големи разстояния — рече първият. — Може би са оцелели по някакъв начин.

— Дори тези (непреводимо) не могат да паднат от 130 дега (мерна единица) и да оцелеят — заяви третият и застана при първите двама. — Тези (непреводимо) ядачи на (непреводимо) все още са някъде тук.

— Видяхте ли (непреводимо — вероятно собствено име) на рампата? Тези (непреводимо) го разкъсаха на части с гранатите си — намеси се четвъртият.

— Разбира се, че го видяхме — рече третият. — Нали дойдохме по същата рампа. А сега млъквайте и да претърсим района. Ако са тук, ще отмъстим на тия (непреводимо) и ще отпразнуваме нашата достойна служба. — Четвъртият сложи лапата си върху косматата лапа на третия. И четиримата стояха пред дупката в прозореца.

„Сега“ — предадох на Бендер и открих огън. Уейдите заподскачаха като кукли на конци и изхвърчаха през прозореца под нашия дъжд от куршуми. Двамата с Бендер изчакахме няколко секунди, после се втурнахме назад към стълбището. Там нямаше никой освен останките на „непреводимо — вероятно собствено име“, който вонеше дори по-нетърпимо от мъртвия си другар на покрива. Трябва да призная, че до този момент единствената заплаха, която бях изпитал на родната планета на уейдите, бе да получа трайно увреждане на обонятелните си рецептори. Слязохме на втория етаж и се измъкнахме от същото място, през което бяхме проникнали. Отвън се въргаляха още космати трупове.

— Това тук няма нищо общо с очакванията ми — оплака се Бендер, след като се отдалечихме от мъртвите уейди.

— А какво очакваше? — попитах.

— Нямам представа.

— Е, щом нямаш, откъде знаеш, че не е като очакванията ти? — троснах се и се свързах с Виверос: „Слязохме“.

„Придвижете се насам — нареди тя и ми прати местонахождението си. — Вземи Бендер с теб. Няма да повярваш…“

В същия миг чух разпокъсана стрелба и тътен от гранати откъм централната сграда.

— Точно за това ви говорех — обяви почти тържествено Бендер, след като свихме зад последния ъгъл и започнахме да се спускаме в нещо като естествен амфитеатър. Вътре в него се бяха събрали стотици уейди, припяваха и се поклащаха бавно, и размахваха над главите си тояги. Десетини войници от КОС бяха заели позиции за стрелба. Ако откриеха огън, щеше да настъпи истинска касапница. Включих отново на превод, но този път не приемах нищо членоразделно — или песните нямаха никакъв смисъл, или уейдите използваха непознат на колониалните лингвисти диалект.

Забелязах Виверос и се приближих към нея.

— Какво става? — извиках й над общата глъчка.

— Ти ми кажи, Пери — извика и тя. — Аз съм само зрител. — Тя кимна наляво, където лейтенант Кейс разговаряше с неколцина офицери. — Чудят се какво да предприемат.

— Защо никой не стреля? — попита Бендер.

— Защото те не стрелят по нас — обясни Виверос. — Заповедта ни е изрична — никаква саморазправа с цивилното население. А тези тук изглеждат точно такива. Носят тояги, но не ни заплашват с тях, само ги размахват, докато пеят. Ето защо няма нужда да ги избиваме. Сигурна съм, че ще ти хареса, Бендер.

— О, тук има много интересни неща. — Бендер се огледа. — Ето, погледнете онзи, който предвожда сборището. Той е фюи, уейд с особено важен пост. Вероятно точно той е написал песента, която изпълняват в момента. Някой от вас получава ли превод?

— Не — отвърна Виверос. — Не използват език, който да ни е познат. Нямаме представа какво пеят.

Бендер пристъпи напред.

— Това е молитва за мир — обясни той. — Такова трябва да бъде. Сигурно вече са разбрали какво сме направили с тяхната планета. Във всеки случай видяха какво сполетя града им. Нищо чудно, че сега молят жестокостите да бъдат прекратени.

— О, само не ме разплаквай — скастри го Виверос. — Нямаш никаква представа за какво пеят. Може да описват как точно ще ни откъснат главиците и ще пикаят на труповете ни. Може да опяват мъртвите си. Може да изреждат списъка на стоките в магазина. Нямаме никаква представа. Ти също.

— Грешиш — упорстваше Бендер. — Пет години съм прекарал на предния фронт в борбата за мир на Земята. Имам представа, когато някой е готов да иска мир. Когато е узрял за подобно решение. — Той посочи уейдите. — Тези са узрели. Усещам го. Ей сега ще ти го докажа. — Бендер остави пушката си на земята и заслиза към центъра на амфитеатъра.

— По дяволите, Бендер! — извика му Виверос. — Връщай се веднага тук! Това е заповед!

— Нямам намерение просто да „изпълнявам заповеди“, капрал! — извика Бендер през рамо и се затича надолу.

— Мамка му! — изруга Виверос и се втурна след него. Посегнах да я уловя, но не успях.

Лейтенант Кейс и останалите офицери вече се бяха обърнали към нас и гледаха тичащия към центъра Бендер и преследващата го Виверос. Кейс вероятно бе пратил заповед на Бендер да спре, но той продължаваше да се носи надолу.

Най-после Бендер се озова в самия център на амфитеатъра и се изправи там мълчаливо. Почти веднага старейшината, когото бе нарекъл фюи, го забеляза и спря да пее. Останалите последваха примера му. Всички се извърнаха към Бендер.

Това бе моментът, който той чакаше. Бендер вероятно бе използвал краткия период, докато се възцари мълчание, за да подготви речта си и да я преведе на техния език, защото когато заговори, се справяше доста добре.

— Приятели мои, събратя в диренето на мира… — поде той и протегна ръце към тях.

По-късният анализ на инцидента показа, че приблизително четирийсет хиляди тънки като игли куршуми, наричани от уейдите авдгур, се бяха впили в тялото на Бендер за по-малко от секунда — изстреляни от тоягите, които, оказа се, не бяха никакви тояги, а местни стрелкови оръжия във формата на клон от едно свещено за уейдите дърво. Тялото на Бендер почти се разпадна пред очите ни под напора на миниатюрните остриета. По-късно всички се съгласиха, че това е една от най-интересните кончини, на които сме присъствали.

Още преди окървавеният труп да рухне, нашите войници откриха огън. Наистина настана касапница, нито един уейд не успя да насочи оръжието си към някой от другите войници. Всичко приключи за по-малко от минута.

Виверос изчака заповед за прекратяване на огъня, приближи се до кървавата купчина, която доскоро бе Бендер, и започна да я тъпче яростно.

— На ти мир, тъпако — викаше тя, а окървавената каша полепваше по обувките и краката й.

 

 

— Знаеш ли, Бендер беше прав — каза ми тя по-късно, докато се връщахме на „Модесто“.

— За какво?

— За това, че твърде лесно прибягваме до употребата на Колониалните сили — отвърна тя. — За това, че по-бързо решаваме да се бием, отколкото да преговаряме. — Махна с ръка към планетата, която изчезваше под нас. — Мисля, че не беше необходимо да го правим. Да изритаме нещастните копелдаци от космоса и да им осигурим няколко десетилетия глад и междуособици. Не трябваше да избиваме цивилни — е, освен тези, дето убиха Бендер. Ако питаш мен, това си беше истински геноцид. Радвам се само, че няма да сме тук, когато се развихри напълно.

— За първи път си съгласна с Бендер — рекох.

— Не е вярно — отвърна тя. — Казах му, че не знае нищичко и че трябва просто да изпълнява дълга си. Но не съм твърдяла, че греши. Той просто трябваше да ме послуша. Ако беше изпълнявал шибаните заповеди, сега щеше да е жив. А вместо това трябваше да го остъргвам от обущата си.

— Сигурно щеше да каже, че е умрял заради нещо, в което вярва.

Виверос поклати глава.

— О, моля те! Бендер умря заради Бендер. Глупак. Да се изправи пред цяла тълпа нещастници, чиято планета току-що сме унищожили, и да им обяснява, че им бил „приятел“. Какъв невероятен задник. На тяхно място и аз щях да му тегля куршума.

— Така е, когато става въпрос за мир и идеали — въздъхнах философски. Виверос се засмя.

— Ако Бендер действително се интересуваше от мира, а не от свръхраздутото си его, щеше да прави, каквото правехме с теб, Пери. Да изпълнява заповеди. Да остане жив. Да си изкара службата. Да постъпи в офицерската школа и да направи кариера. Да стане някой от онези, които издават заповеди. Така се прави мир. Затова и аз „изпълнявам заповеди“. Защото се надявам някой ден тези заповеди да се променят — благодарение на мен. — Облегна се назад и притвори очи. Спа, докато не стигнахме на кораба.

Луиза Виверос загина два месеца по-късно на една жалка топка кал на име Дълбока вода. Нашето отделение попадна в клопка, устроена сред естествените катакомби под колонията на ханн’и, която ни бяха наредили да прочистим. По време на боя ни притиснаха в една неголяма пещера, от която излизаха четири тунела, всичките натъпкани с ханн’ийска пехота. Виверос ни заповяда да се приберем в тунела, през който бяхме дошли, после го взриви и ни затвори вътре, а тя остана да задържа натиска на ханн’и. Не издържа дълго. В края на краищата ние успяхме да си проправим път до повърхността, което не бе никак лесно, като се имаше предвид, че тъкмо противникът ни бе примамил долу. Виверос бе наградена посмъртно с медал за храброст, аз бях повишен в капрал и получих отделение. На мястото на Виверос пристигна един новобранец, Уитфорд, който се оказа свястно момче.

Командването бе сменило една повалена пионка с друга. Но Виверос ми липсваше.