Джон Скалзи
Войната на старците (13)

13.

— Охо, събудихме се значи — каза някой в мига, когато отворих очи. — Само не се опитвай да говориш. Потопен си в разтвор и в гърлото ти е пъхната дихателна тръба. Освен това нямаш долна челюст.

Огледах се. Плувах в гъста топла полупрозрачна фосфоресцираща течност, а предметите зад стените на съда, в който се намирах, бяха размътени. Както ми бяха обяснили, от горния край на ваната се подаваше гофрирана тръба, която надолу се спускаше в гърлото ми. Не можах да я проследя докрай, защото погледът ми опря в някаква машинка, която закриваше долната част на лицето ми. Опитах се да я докосна, но не можех да размърдам ръка. Това вече ме обезпокои.

— Не се притеснявай — продължи гласът. — За момента изключихме двигателния ти център. Ще го включим веднага щом те извадим от ваната. До няколко дни. Между другото, все още имаш достъп до своя МозКом. Ако искаш да разговаряме, използвай го. Така ме чуваш сега.

„Къде съм, мамка му… — пратих съобщение. — И какво се е случило с мен?“

— Намираш се в медицински център „Бренеман“ над Феникс — отвърна гласът. — Най-добрата болница във вселената. В момента си в интензивното. Аз съм доктор Фиорина и се грижа за теб, откакто те докараха. Що се отнася до втория въпрос, нека да видим. Първо, в момента си в доста добро състояние. Така че не бива да се безпокоиш. След като вече го знаеш, ще продължа: изгубил си долната челюст, езика, по-голямата част от дясната буза и едното ухо. Десният ти крак е с разцепена бедрена кост, левият има множествени фрактури, липсват три пръста, а петата… смятаме, че е изядена. Добрата новина е, че гръбначният ти стълб е бил прекъснат под гръдната клетка, така че най-вероятно не си почувствал нищо. Като стана дума за гърдите, шест счупени ребра, едно от които е пробило жлъчния мехур и е довело до тежки вътрешни кръвоизливи. Да не говорим за септичните усложнения от инфектираните и отворени в продължение на няколко дни рани.

„Мислех, че съм умрял — рекох. — Или поне че умирам…“

— Тъй като вече няма опасност това да те сполети, ще ти призная, че по всички канони на медицината наистина трябваше да си мъртъв — продължи доктор Фиорина. — По-точно, ако не беше с модифицирано тяло. Благодари на УмнаКръв, че те запази жив, съсирила се е, преди да изгубиш всичката си кръв, и е задържала инфекцията. Бил си на косъм. Намерили са те малко преди си отидеш завинаги. Отнесли те на „Спароухок“ и те поставили в стазисна камера, за да те докарат тук. На кораба няма как да ти помогнат — нямат нужните специалисти.

„Видях жена ми — написах. — Тя беше една от онези, които ме спасиха…“

— Жена ти в армията ли е?

„Мъртва е от години“.

— Ох — рече доктор Фиорина. — Какво пък, като се има предвид състоянието ти, халюцинациите съвсем не са нетипични. Светлина в тунела, мъртви близки и прочее. Чуй ме, капрал, тялото ти се нуждае от сериозен ремонт и ще е по-лесно, ако през това време спиш. И без това няма какво друго да правиш, освен да плуваш във ваната. Така че смятам да те приспя за известно време. Когато се събудиш, ще си на крака и челюстта ти ще е възстановена достатъчно, за да можеш да разговаряш нормално. Съгласен?

„Какво се случи с моето отделение? Помня, че имаше катастрофа…“

— Хайде заспивай — подкани ме доктор Фиорина. — Ще поговорим, когато излезеш от ваната.

Мислех да отговоря ядосано, но изведнъж ме заля вълна на непреодолима умора. Потънах в дълбок сън още преди да разбера какво ме е сполетяло.

 

 

— Ей, вижте кой се е върнал — провикна се някой. — Човекът, дето е твърде тъп, за да умре.

Този път не плувах във физиологичен разтвор. Извъртях очи в посоката, от която идваше гласът.

— Хари — рекох, доколкото бе възможно с имобилизирана челюст.

— Същият — отвърна той и леко се поклони.

— Прощавай, че не мога да стана. Малко съм бинтован.

— Бил „малко“ бинтован! — възкликна Хари. — Джон, от теб липсваше повече, отколкото бе останало. Видях те с очите си, когато те докараха от Корал. А когато съобщиха, че си още жив, щях да пукна от изненада.

— Много смешно — казах.

— Извинявай — рече Хари. — Не исках да ти се подигравам. Но беше невъзможно да те позная. Торба с чаркове. Не ме разбирай погрешно, но се молех да умреш. Не можех да си представя, че ще те закърпят.

— Радвам се, че съм те разочаровал.

— И аз — подметна той.

В стаята влезе още някой.

— Джеси — прошепнах.

Джеси се приближи до леглото и ме погали по бузата.

— Добре дошъл в страната на живите, Джон — рече тя и отстъпи. — Ето, че пак сме заедно. Тримата мускетари.

— По-скоро двама и половина.

— Не бъди такъв песимист — укори ме Джеси. — Доктор Фиорина обеща да се възстановиш напълно. Челюстта ти ще е пораснала до утре, а кракът само след няколко дни. За нула време ще започнеш да куцукаш наоколо.

Пресегнах се и опипах десния си крак. Беше си на мястото, или поне така изглеждаше. Дръпнах завивките и се надигнах. На нивото на коляното имаше пресен шев. Надолу продължаваше протеза.

Знаех какво става. Беше се случило и с един от войниците в моето отделение. Лекарите поставят богат на градивни вещества изкуствен крайник в мястото на ампутацията и после инжектират в преходната зона наноботи. Като използват ДНК като схема, наноботите превръщат градивните вещества и суровите материали на фалшивия крайник в плът и кости, свързват мускулите, нервите и кръвоносните съдове. Пръстенът от наноботи се придвижва бавно надолу по фалшивия крайник, докато не го покрие напълно с тъкани, а когато привършат работа, наноботите се прехвърлят в червата, откъдето ги изхвърляте.

Отлично решение — никакви операции, не чакате да израстат клонирани части, не търпите прикачени към тялото ви механични конструкции. При това са необходими само няколко седмици, в зависимост от размера на ампутацията, за да си възвърнете крайника. В момента точно по този начин се възстановяваха челюстта ми, пръстите на крака и петата.

— От колко време съм тук? — попитах.

— В тази стая си само от един ден — обясни Джеси. — Преди това прекара цяла седмица във ваната.

— Изгубихме четири дни, докато се доберем дотук. През това време са те държали в стаза — знаеше ли за това? — попита Хари. Аз кимнах. — Прекарал си няколко дена на Корал. Така че от началото трябва да са изминали две седмици.

Погледнах ги.

— Радвам се че сте тук. Не ме разбирайте погрешно, но защо дойдохте? Защо не сте на „Хамптън Роудс“?

— Джон, „Хамптън Роудс“ беше унищожен — отвърна Джеси. — Удариха ни точно когато излизахме от скок. Бяхме на борда на совалката, която получи повреда в двигателите. Изкарахме ден и половина в космоса, преди да ни открие „Спароухок“. За малко да се задушим там.

Спомних си ррейския кръстосвач, който бе издебнал един наш кораб при излизане от мигнопреход. Зачудих се дали не е бил тъкмо „Хамптън Роудс“.

— Какво стана с „Модесто“? Знаете ли?

Джеси и Хари се спогледаха.

— „Модесто“ също пострада — рече накрая Хари. — Джон, те разрушиха всички кораби. Беше истинска кланица.

— Не е възможно да са разрушили всички. Нали казахте, че са ви прибрали на борда на „Спароухок“? Те намериха и мен.

— „Спароухок“ пристигна по-късно, след първата вълна — обясни Хари. — Освен това е скочил доста далече от планетата. Каквото и да използваха рреите за проследяване на кораби, не се получи със „Спароухок“. Макар че по-късно, когато излезли на орбита, ги засекли. За малко да им видят сметката и на тях.

— Колко са оцелелите?

— От „Модесто“ си само ти — рече Джеси.

— Видях и други совалки да се измъкват.

— Били са свалени всичките — рече Джеси. — Рреите стреляха по всичко, по-голямо от кутия за хляб. Нашата совалка оцеля само защото двигателят беше ударен. Вероятно са сметнали, че не си заслужава да хабят ракета.

— Общо колко са оцелелите? Не може да съм само аз и вашата совалка.

Джеси и Хари не отговориха.

— Невъзможно, мамка му! — ядосах се аз.

— Това беше засада, Джон — заговори Хари. — Всеки кораб бе посрещан с огън веднага след появяването си в системата. Не знаем как са го постигнали, но е факт, също както и изтребването на излетелите совалки. На „Спароухок“ си даваха ясна сметка какво рискуват, докато те издирваха, но смятаха, че си заслужава. — Ти си единственият оцелял. Само вашата совалка е успяла да се добере до повърхността. Намерили я благодарение на радиомаяка. Пилотът ви го включил малко преди катастрофата.

Спомних си за Фиона. И Алън.

— Какъв е общият брой на жертвите?

— Шейсет и два крайцера с по един батальон на борда и екипажите — отвърна Джеси. — Деветдесет и пет хиляди души. Приблизително.

— Ужас!

— Духнаха ни под опашката, няма какво да се лъжем. — Хари поклати глава. — Затова стърчим тук. Няма къде да идем.

— Като изключим, че непрестанно ни викат на разпити — оплака се Джеси. — Като че ли може да знаем нещо. Бяхме на борда на совалката, когато удариха кораба.

— Нямат търпение да се възстановиш, за да започнат и теб, Джон — предупреди ме Хари. — Очаквай гости всеки момент.

— Що за стока са?

— Хора без капчица чувство за хумор.

 

 

— Извинявайте, че не сме в настроение за шеги, капрал Пери — рече ми подполковник Нюман. — Когато изгубиш шейсет кораба и близо сто хиляди войници, щеш не щеш, ставаш сериозен.

Нюман се бе появил с въпроса как се чувствам, а аз отвърнах „натрошен“. Мислех, че това може да го умилостиви, но се оказа, че греша.

— Съжалявам — рекох. — Всъщност това не беше шега. Може би знаете, че изгубих доста голяма част от тялото си на Корал.

— Как всъщност се озовахте на Корал? — попита ме майор Джавна, вторият представител на комисията по разследването.

— Струва ми се, че бях на борда на совалка. Макар че тази част ми се губи.

Джавна погледна Нюман, сякаш му казваше: „Пак шегички“.

— Капрал, в доклада си съобщавате, че сте наредили на пилота на вашата совалка да взриви вратите на хангара.

— Това е вярно — потвърдих. Бях написал доклад вечерта след като ме посетиха Джеси и Хари.

— С чие разрешение дадохте тази заповед?

— С ничие. „Модесто“ бе подложен на ракетен обстрел. Сметнах, че няма нищо лошо в това да проявя лична инициатива.

— Имате ли представа за броя на совалките, изстреляни в околностите на Корал по време на операцията?

— Не. Но сигурно не са били много.

— По-малко от сто, включително седемте от „Модесто“ — рече Нюман.

— А знаете ли колко от тях са достигнали повърхността на планетата? — попита Джавна.

— Доколкото ми е известно, само моята.

— Точно така — каза Джавна.

— Е, и какво?

— Какво ли? — Нюман ме изгледа. — Изглежда, сте извадили страхотен късмет, когато сте наредили да взривят вратите на хангара в последния възможен момент, за да се доберете до планетата.

Втренчих поглед в него.

— Подозирате ли ме в нещо, сър?

— Не може да отречете, че е налице странна последователност от съвпадения — подхвърли Джавна.

— Мога, и още как — ядосах се. — Дадох заповедта след като „Модесто“ бе ударен. Моят пилот се оказа достатъчно подготвен и съобразителен да ни свали на планетата въпреки непрестанния огън. Доколкото ми е известно, при катастрофата тялото ми се е разпиляло на площ колкото Роуд Айланд. Ако съм извадил късмет, той е, че ме откриха, преди да пукна. Всичко останало е опит и умение, на пилота и мои. Прощавайте, ако съм бил толкова добре подготвен, сър.

Джавна и Нюман се спогледаха отново.

— Ние само събираме информация — рече успокояващо Нюман.

— Да бе! — кипнах съвсем. — Ако наистина смятах да предам Колониалните сили и да си спася кожата, едва ли щях да го направя по толкова самоубийствен начин.

— Добре, продължаваме нататък — каза Нюман.

— Карайте — подканих ги.

— Казахте, че сте видели вражески кораб да стреля по наш крайцер в мига, когато се е появил в пространството около Корал.

— Точно така.

— Интересно как сте успели да го забележите? — рече Джавна.

Въздъхнах и попитах:

— През цялото време ли ще се държите така? Ще е много по-лесно, ако престанете да ме подтиквате да си призная, че съм шпионин.

— Говорехме за ракетната атака, капрал — намеси се Нюман. — Помните ли кога бяха изстреляни ракетите — преди или след появата на нашия кораб?

— Струва ми се, че беше преди това — отвърнах. — Мисля, че те знаеха къде и кога ще се появим.

— Как според вас може да стане това? — попита Джавна.

— Нямам представа. До деня преди атаката не знаех дори как действат мигнодвигателите. От малкото, което научих, не виждам как е възможно да се предвиди мястото, където ще се появи корабът.

— Какво значи „от малкото, което научих“? — попита Нюман.

— Алън, другият отдельонен командир — не исках да кажа, че ми е бил приятел, за да не будя отново подозренията им, — обясняваше, че мигнодвигателят действа, като премества кораба в друга вселена, досущ като първата, и че както изчезването му в едната, така и появата в другата са изключително малко вероятни. Ако наистина е така, не виждам как е възможно да се разбере къде и кога ще се появи корабът.

— И какво според вас се е случило там? — попита Джавна.

— Какво искате да кажете?

— Нали твърдите, че няма никакъв начин да се разбере къде ще се появи един кораб. Единственото обяснение е, че някой е предупредил рреите.

— Пак ли се връщаме на това? Вижте, дори да има предател, как го е направил? И да прати съобщение на рреите, няма никакъв начин те да знаят точното място, на което ще се появи всеки от нашите кораби — а вече ви казах, че рреите ни очакваха. Удариха ни секунда след като се появихме в пространството около Корал.

— В такъв случай ще ви попитам отново — упорстваше Джавна. — Какво според вас се е случило там?

Свих рамене.

— Може би скоковете не са точно това, което си мислим, че са.

 

 

— Не се впечатлявай особено от разпитите — успокои ме Хари и ми подаде чаша плодов сок. — На нас също ни изиграха театъра с „подозрително е, че точно вие сте оцелели“.

— И ти как реагира?

— По дяволите — изруга Хари. — Казах им, че съм напълно съгласен с тях. Това е ужасно подозрително. Нищо чудно, че отговорът хич не им се понрави. Всъщност не мога да ги виня за това. Подложени са на огромен натиск. Ако не разберат скоро какво се е случило, всички здравата ще го загазим.

— Като стана дума, ще взема да те попитам и теб — рекох. — Какво мислиш се е случило там?

— Не зная — отвърна Хари. — Може би имаме погрешна представа за същността на мигноскока. — И отпи от чашата си.

— Странно, но и аз съм на същото мнение.

— Говоря сериозно — разсърди се Хари. — Може да нямам научната подготовка на Алън, мир на праха му, но вероятно целият теоретичен модел, на който се базира мигнопреходът, е напълно погрешен. Очевидно рреите познават способ за предсказване, при това с невероятна точност, на мястото и времето, където ще се появи кораб след скок. Но как, за Бога?

— Едва ли ние с теб ще открием начина.

— Абсолютно си прав. Въпреки това те го правят. Което доказва недвусмислено, че теорията ни е погрешна. А когато една теория вземе да куца, най-добре я изхвърли през прозореца. И тогава ще се върнем на първоначалния въпрос — какво всъщност става?

— Някакви идеи по въпроса?

— Имам една-две, макар да не са по моята специалност. Не ми достигат математични познания.

Разсмях се.

— Знаеш ли, съвсем скоро Алън ми каза нещо подобно.

Хари също се засмя и вдигна чашата.

— За Алън.

— За Алън — отвърнах. — И за всички наши приятели.

— Амин — каза Хари и отпихме.

— Хари, ти спомена, че си присъствал, когато са ме качили на борда на „Спароухок“.

— Да. Изглеждаше ужасно. Без да се обиждаш.

— Няма за какво. Спомняш ли си нещо за отряда, който ме е намерил?

— Не много. През по-голямата част от полета ни държаха в изолация. Видях те в лазарета, когато те вкарваха. Ние бяхме там за преглед.

— Имаше ли жена в спасителния отряд?

— Да — отвърна Хари. — Висока, с руса коса. Повече не помня. Честно казано, вниманието ми бе погълнато от теб. Ти ми беше познат, а те — не. Защо?

— Хари, един от хората, които ме спасиха, беше жена ми. Кълна се.

— Мислех, че жена ти е мъртва.

— Жена ми е мъртва, Хари. Но това наистина бе тя. Не онази Кати, която помня от времето, когато бяхме женени. Беше войник от Колониалните сили, зелена кожа и прочее.

Хари ме погледна със съмнение.

— Джон, сигурно си халюцинирал.

— Така е, но ако съм халюцинирал, защо съм видял Кати като войник от КОС? Защо не ми се е явила такава, каквато беше?

— Не зная — призна Хари. — Халюцинациите са странна работа. Не следват определени правила. Вярно е, че няма никаква логична причина да я виждаш в подобен облик.

— Хари, може да си помислиш, че ми е изхвръкнала чивията, но аз видях жена си — настоях. — Може да съм бил накълцан, но умът ми работеше отлично. Зная какво видях.

Хари помълча няколко секунди после каза:

— Вече ти казах, че изкарахме няколко дни на „Спароухок“. Натикаха ни в едно спално помещение и не ни пускаха да излизаме. Дори нямахме достъп до развлекателните системи на кораба. Водеха ни само на разпит. Доста си побъбрихме за екипажа на кораба и за войниците от Специалните части. Чуй какво научих: никой от нас не познава човек, който да е постъпил в Специалните части. На пръв поглед новината не е кой знае каква. Повечето от нас са в армията само от няколко години. Но все пак ми се стори интересно.

— Може би трябва да си служил по-дълго?

— Може и да е така — съгласи се Хари. — Но не е изключено да е нещо друго. Неслучайно ги наричат Призрачните бригади. — Той отново отпи от сока и приседна до мен на леглото. — Ще взема малко да се разровя по темата. Ако внезапно изчезна, искам да отмъстиш за мен.

— Ще направя каквото мога. Според обстоятелствата — обещах усмихнато.

— Разчитам на теб. — Хари също се захили. — И виж дали ти също няма да откриеш нещо. Чакат те още няколко разпита. Гледай да измъкнеш нещо от тях.

 

 

— „Спароухок“ ли? — попита майор Джавна на следващия разпит.

— Да. Искам да пратя съобщение — отвърнах. — Да им благодаря, че ми спасиха живота.

— Не е необходимо — заяви подполковник Нюман.

— Зная, но им го дължа. Това е най-малкото, което мога да направя за хора, попречили на местните хищници да ме изядат. Нещо повече — ще ми се да се свържа точно с хората, които са ме намерили. Как да ги открия?

— Не можете — отряза Джавна.

— Защо да не мога? — поинтересувах се невинно.

— „Спароухок“ е кораб на Специалните части — обясни Нюман. — Те поддържат пълна изолация. Комуникациите между Специалните части и останалите кораби са строго ограничени.

— Не мисля, че е справедливо — казах. — На служба съм повече от година и никога досега не съм имал проблем да пратя поща на мои приятели от други кораби. Ще се съгласите, че дори войниците от Специалните части биха искали да поддържат връзка със своите приятели.

Нюман и Джавна се спогледаха.

— Отклонихме се от темата — заяви Нюман.

— Всичко, което искам, е да пратя едно кратко писмо.

— Ще видим какво може да се направи — отвърна Джавна с тон, който всъщност казваше: „Нищо няма да направим“.

Въздъхнах и после взех да им разказвам, вероятно за двайсети път, защо съм дал разрешение да бъдат взривени хангарните врати на „Модесто“.

 

 

— Как ти е челюстта? — попита доктор Фиорина.

— Почти заздравяла и готова да сдъвче нещо — докладвах бодро. — Не искам да кажа, че не ми харесваше да пия бульон със сламка, но с течение на времето започва да омръзва.

— Съчувствам ти — рече Фиорина. — А сега да погледнем крака. — Дръпнах завивките и сведох поглед надолу. Пръстенът бе слязъл до средата на прасеца. — Великолепно — каза Фиорина. — Искам да започнеш да стъпваш на него. Недовършената част ще издържи теглото ти, а кракът се нуждае от упражнения. Ще ти осигуря патерица за следващите няколко дни. Виждам, че си имал приятелско посещение. Защо не ги помолиш да те изведат на обяд?

— О, не е необходимо да ме молите за това — отвърнах, докато помръдвах за проба с крака. — Почти като нов е.

— Дори по-добре — заяви Фиорина. — В последно време бяха въведени някои подобрения за телата на войниците от Колониалните сили. Взехме ги предвид при възстановяването на крака, но скоро цялото ти тяло ще почувства ползата от тях.

— Понякога се чудя защо вашите колеги от КОС не свършат наведнъж цялата работа. — Въздъхнах. — Като заменят тялото с нещо, което да е напълно приспособено за война.

Фиорина направи справка с бележника си.

— Имаш зелена кожа, котешки очи и компютър в черепа. Какво още ти трябва, за да не се чувстваш човек?

— Добър въпрос.

— Именно. Ще ти пратя патерицата по санитар. — Тя чукна върху екранчето и потвърди разпореждането.

— Ей, докторе. Лекувахте ли някой друг от „Спароухок“?

— Не. Стигаха ми заниманията с теб.

— Е, поне някой от екипажа?

Фиорина се подсмихна.

— Как ли пък не. Те са Специални части.

— Е, и?

— Да речем, че имат специални нужди — отвърна Фиорина и в този миг се появи санитарят с патерицата.

 

 

— Знаеш ли в какво се състои официалната информация за Призрачните бригади? — попита ме Хари.

— Предполагам, че е доста оскъдна.

— Оскъдна е силно казано. Няма почти нищо.

С Хари и Джеси се разхождахме из станцията Феникс. За първата си разходка бях избрал възможно най-далечната точка от „Бренеман“. Бяхме в една закусвалня — нищо особено по отношение на гледката, тъй като се виждаше само една малка корабостроителница, но пък приготвяха чудесни хамбургери. Разправяха, че главният готвач някога имал верига за бързо хранене. Беше доста пълно за едно на пръв поглед непретенциозно заведение. Но откакто заговорихме за Призрачните бригади, сандвичите ни изстиваха.

— Помолих Джавна и Нюман да ми разрешат да пратя бележка на „Спароухок“ и срещнах каменна стена — оплаках се.

— Не съм изненадан — рече Хари. — „Спароухок“ фигурира в регистрите, но това е почти всичко, което е известно за него. Няма никаква информация за екипажа, размера, въоръженията и местонахождението му. Абсолютно нищо. Същия резултат получих и от централната информационна система на КОС, когато зададох в търсачката темите „Специални части“ и „Призрачни бригади“.

— С други думи, нулев резултат — каза Джеси.

— О, не бързай да се отчайваш — засмя се Хари. — Освен официалните съществуват и неофициални източници.

— И какво успя да откриеш по неофициален път? — попита Джеси.

— Е, не ми завиждай. Притежавам вроден чар и той прави чудеса.

— О, стига. Дойдохме тук да похапнем. А вие двамата забравихте напълно къде сме.

— Добре де, какво откри? — не сдържах нетърпението си. За всеки случай отхапах от хамбургера. Беше великолепен.

— Първо, нека ви предупредя, че това са само слухове и непотвърдени приказки.

— Което означава, че вероятно са по-точни от официалната информация — посочих.

— Вероятно — съгласи се Хари. — Голямата новина е, че има основателна причина да ги наричат Призрачните бригади. Всъщност названието също е неофициално. Това е прякор. Според слуховете, събрани от различни източници, войниците от Специалните части са мъртъвци.

— Моля? — Чак подскочих. Джеси едва не си изпусна хамбургера.

— Не истински мъртъвци, в конкретния смисъл — продължи Хари. — Те не са зомбита. Но има много хора, които се записват за постъпване в Колониалните сили и умират преди седемдесет и петия си рожден ден. Изглежда, когато това се случи, Колониалните сили не изхвърлят тяхната ДНК. Използват я за изработването на войници от Специалните части.

Нещо в главата ми светна.

— Джеси, помниш ли, когато умря Лион Дейк? Спомняш ли си какво каза онзи фелдшер? „Хвана последния влак за Призрачната бригада“. Тогава помислих, че е някаква цинична шега.

— Но как могат да го правят? — възмути се Джеси. — Това е неморално!

— Така ли смяташ? — попита Хари. — Когато си дала съгласие за постъпване в Колониалните сили, си разрешила да извършват с теб всякакви процедури, необходими за подобряване на бойната ти готовност, а не можеш да се биеш, когато си мъртъв. Има го в договора. Може да не е морално, но е легално.

— Така е, но има разлика между това да използват моята ДНК, за да създадат ново тяло, което аз да използвам, или да го направят без участието ми — рече Джеси.

— Подробности, подробности — поклати глава Хари.

— Не ми харесва идеята да експлоатират по такъв начин тялото ми — упорстваше Джеси. — Не смятам, че Колониалните сили имат право на това.

— Само че те дори не спират дотук — продължи Хари. — Знаете, че новите тела, които получихме, са били подложени на обстойни генетични промени. Е, изглежда, телата на войниците от Специалните части са още по-различни. Бойците от Специалните части са опитни зайчета за нововъведения и модификации, преди те да бъдат приложени в общовойсковите поделения. Говори се, че някои от тези модификации са доста радикални — до степен телата им да не изглеждат човешки.

— Лекарката спомена нещо в смисъл, че Специалните части имат особени нужди — казах. — Но дори да съм халюцинирал, войниците, които ме спасиха, изглеждаха съвсем нормално.

— Ние също не видяхме никакви мутанти и чудовища на „Спароухок“ — потвърди Джеси.

— Не забравяй, че не ни позволиха да се разхождаме на воля из кораба — посочи Хари. — Държаха ни затворени и ни пазеха. Освен спалното видяхме само лазарета.

— Но други са виждали Специалните части в бой или просто да се разхождат — рече Джеси.

— Така е — съгласи се Хари. — Виждали са някои от тях. Но не всички.

— Миличък, параноята ти започва да ми въздейства. — Джеси се пресегна и пъхна едно картофче в устата на Хари.

— Благодаря, радост моя — изфъфли Хари. — Но дори ако загърбим слуховете за свръхмодифицирани войници, има достатъчно улики, които да потвърждават, че Хари наистина може да е видял жена си. Само че това не е Кати, а някоя, която използва тялото й.

— Коя някоя? — попитах.

— Това е въпросът, нали? — отвърна Хари. — Жена ти е мъртва, следователно няма как да поставят личността й в това тяло. Или разполагат с някакви предварително подготвени профили, приети на въоръжение в Специалните части…

— … или са прехвърлили там някой от друго тяло — довърших аз.

Джеси потрепери.

— Извинявай, Джон. Но това е ужасно.

— Джон? — Хари сложи ръка на рамото ми. — Да не ти е зле?

— Какво? А, не, нищо ми няма — отвърнах. — Просто ми се струпаха много неща. Като новината, че жена ми е жива — е, не напълно — и че някой друг се разхожда с тялото й. Струва ми се, че предпочитам да е така, отколкото да съм страдал от халюцинация.

Погледнах ги. И двамата се бяха облещили.

— Ей?

— Говорим за вълка… — промълви Хари.

— Какво?

— Джон… — Джеси посочи. — Тя е на опашката за хамбургери.

Извъртях се и съборих чинията си на пода. Изведнъж се почувствах, сякаш съм скочил в ледена вода.

— Майчице! — възкликнах.

Тя беше. Нямаше и капчица съмнение.