Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на старците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Old Man’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Джон Скалзи. Войната на старците

ИК „Бард“, 2007

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–797–3

История

  1. — Добавяне

4.

— Така, следващият — рече докторът, гледаше екрана на своя възголемичък ПИА, когато влязох в кабинета. — Вие сте Джон Пери, ако не греша?

— Правилно — рекох.

— Аз съм доктор Ръсел — представи се той и ме огледа. — Изглеждате, сякаш току-що ви е умряло кучето.

— Грешите. Беше съквартирантът ми.

— А, да. — Той отново надзърна в бележника. — Лион Дейк. След вас щях да работя с него. Какъв лош късмет. Какво пък, да се залавяме за работа. — Той написа нещо в бележника, спря да помисли и се усмихна. Имаше странни маниери за лекар.

— И тъй — продължи, когато отново вдигна очи към мен, — да видим за какво ви бива.

Кабинетът бе оборудван с доктор Ръсел, моята особа, стол за доктора, малка маса и два кувьоза. Кувьозите имаха човешки очертания и полупрозрачни издути похлупаци. В горния им край бяха монтирани апарати с куповидни накрайници, свързани с кабели. „Купите“ изглеждаха като отливки на човешки темета. Всичко това, честно казано, доста ме изнервяше.

— Ако обичате, настанете се удобно и ще започнем — покани ме доктор Ръсел и повдигна капака на по-близкия кувьоз.

— Необходимо ли е да се събличам? — попитах по навик от предишни прегледи.

— Не. Но го направете, ако ще се почувствате по-добре.

— Някой прави ли го, след като не се налага?

— Ами има и такива. Трудно се изкореняват стари привички.

Оставих моя ПИА на бюрото, приближих кувьоза и легнах. Доктор Ръсел спусна похлупака над мен.

— Изчакайте, докато приключа с настройките.

— И отново се консултира със своя ПИА. Усетих как стените се раздвижват и се нагаждат по тялото ми.

— Малко е страшничко — подхвърлих.

Доктор Ръсел се засмя и каза:

— Сега ще почувствате слабо трептене.

— Кажете — заговорих, колкото за да разсея опасенията си, — къде изчезнаха хората, които бяха преди мен в чакалнята?

— Излязоха през другата врата — посочи той. — Там е стаята за възстановяване.

— За възстановяване?

— Не се безпокойте. Не е това, което си мислите. В интерес на истината, почти приключихме с вашите изследвания. — Той написа нещо в бележника си. Междувременно вибрациите утихнаха.

— Какво да правя сега? — попитах.

— Стойте неподвижно. Имаме още малко работа, а после ще получим резултатите от изследванията ви.

— Тоест приключихме?

— Съвременната медицина е истинско чудо, нали? — засмя се той и ми посочи екрана на своя ПИА. — Не се налага дори да зяпате и да казвате „а-а-а“.

— Да, но колко е точно?

— Колкото ни е необходимо. Господин Пери, кога за последен път бяхте на преглед?

— Преди половин година — отвърнах.

— И какво бе заключението на лекаря?

— Каза, че съм в отлична форма, макар че кръвното ми е малко по-високо от нормалното. Защо?

— За тези неща не греши — отвърна доктор Ръсел. — Но изглежда, е пропуснал рака на тестиса.

— Моля?

Доктор Ръсел завъртя екрана към мен. Там имаше черно-бяло изображение на гениталиите ми. За първи път някой развяваше собствения ми пакет в лицето ми.

— Ето тук — посочи той едно тъмно петно на левия тестис. — Това е възел. Доста голям е гадникът, признавам. Карцином на тестиса.

Втренчих поглед в него.

— Знаете ли, доктор Ръсел, вашите колеги щяха да намерят по-деликатен начин да съобщят подобна новина.

— Съжалявам, господин Пери — отвърна доктор Ръсел. — Не исках да ви прозвучи по този начин. Но това наистина не е проблем. Дори на Земята ракът на тестиса подлежи на лечение, особено в ранен стадий, какъвто е при вас. В най-лошия случай ще изгубите единия си тестис, което не е непреодолима пречка.

— Освен ако не става въпрос за собствения ви тестис — изръмжах.

— Всичко е въпрос на физиология — рече умиротворително той. — Във всеки случай тук и на ваше място не бих се притеснявал толкова много. До няколко дни ще получим окончателните резултати от изследванията ви и ще ви оправим тестиса. А междувременно няма никаква опасност. Карциномът все още е локализиран в органа. Няма метастази в белия дроб и лимфните възли. Всичко е наред.

— Ще си изгубя ли топката?

Докторът се усмихна.

— Струва ми се, че поне засега ще я задържите. Ако някога ви се случи да я изгубите, мисля, че това ще ви е последната грижа. И така, както казах, като изключим раковото заболяване, сте в отлична форма за възрастта си. Това е добра новина, защото означава, че приключваме с прегледа.

— Какво щяхте да предприемете, ако бяхте открили някой наистина сериозен проблем? — попитах. — Например рак в терминален стадий?

— „Терминален“ е доста неточен термин, господин Пери. В далечна перспектива ние всички сме в терминален стадий. Моята задача е да стабилизирам онези от вас, които са в опасно състояние по една или друга причина, за да могат да изкарат следващите няколко дена. Инцидентът с вашия нещастен съквартирант господин Дейк никак не е изключение. Имаме доста новобранци, които стигат до тук и умират точно преди да бъдат подложени на преглед. Ето кое ни създава проблеми. — Доктор Ръсел отново надзърна в бележника. — В случая с господин Дейк, който почина от сърдечен удар: ако беше прегледан по-рано, най-вероятно щяхме да почистим плаките в артериите и да приложим лекарство за подсилване на съдовата стена, за да се избегнат руптури. Това е обичайното лечение. Но съдовете на почти всички ваши връстници се нуждаят от прочистване. Що се отнася до вас, ако ракът ви беше в напреднал стадий, щяхме да го облъчим до степен да се смали, за да не представлява непосредствена заплаха за организма поне през следващите няколко дена, и да изолираме застрашените органи.

— Защо не го лекувате? — попитах. — Доколкото разбирам, напълно е по силите ви да го премахнете, след като можете да изолирате застрашени органи.

— Да, но не е необходимо — отвърна доктор Ръсел. — След няколко дни ще бъдете подложен на окончателно физическо подобрение. Ние само подсигуряваме оцеляването ви дотогава.

— Какво означава това „окончателно физическо подобрение“?

— Означава, че когато привърши, ще се чудите защо сте се безпокоили за нещо толкова дребно, като рака на тестиса. Обещавам ви. А сега, преди да приключим, остава още една малка задача. Ако обичате, наведете глава напред.

Наведох се и доктор Ръсел сложи страховитата метална купа на главата ми.

— Бихме искали през следващите няколко дни да придобием ясна престава за мозъчната ви дейност — обясни той. — По тази причина и с помощта на това устройство ще имплантирам датчици в черепа ви. — Започна да въвежда някакви команди на компютъра си — действие, което започваше да ме дразни. С едва доловим засмукващ звук купата се прилепи към темето ми.

— И как става това? — попитах.

— В момента най-вероятно усещате слабо гъделичкане по черепа и назад към врата — каза доктор Ръсел и в същия миг почувствах точно това. — Това показва, че инжекторите заемат необходимата позиция. Те са като миниатюрни подкожни игли, през които ще бъдат въведени датчиците. Приблизително двайсет хиляди на брой. Не се безпокойте, датчиците са самостерилизиращи се.

— Ще боли ли?

— Не много — рече той и чукна с пръст на екрана. Двайсет хиляди датчика се впиха в черепа ми като четири секири, които го посичаха едновременно.

— Дявол да го вземе! — изругах и ударих с глава стената на кувьоза. — Кучи син такъв! — креснах. — Нали каза, че няма да боли!

— Казах, че няма да боли много — поясни доктор Ръсел.

— А колко тогава? Колкото когато на главата ти стъпи слон?

— Не и толкова, колкото когато датчиците се свържат — отвърна невъзмутимо докторът. — Добрата новина е, че веднага щом го направят, болката ще изчезне. А сега стойте неподвижно, ако обичате. Ще ни отнеме само минутка.

И отново протегна пръст към компютъра. Осемдесет хиляди игли изстреляха съдържанието си във всички посоки на черепа ми.

Никога не бях изпитвал по-непреодолимо желание да халосам лекар.

 

 

— Не зная. — Хари повдигна рамене. — Но гледката ми се струва интересна. — Почеса се по главата, която, подобна на главите на всички останали, бе изпъстрена с хиляди микроскопични отвори, откъдето датчиците следяха мозъчната ни активност.

Компанията от закуска се бе събрала отново на обяд. Този път към нас се бяха присъединили Джеси и нейната съквартирантка Маги. Хари обяви образуването на „банда“ и даде названието Дърти пръдльовци, след което настоя да започнем да се замеряме с храна със съседната маса. Предложението бе отхвърлено с единодушно гласуване, понеже Томас посочи, че ще трябва да ядем и храната, която пада на пода, тъй като обядът бе още по-добър дори от закуската, ако това въобще бе възможно.

— Има още една причина — оплака се Томас. — След тазсутрешната мозъчна инжекция изгубих почти всякакво желание да се храня.

— Да го видя, няма да го повярвам — засмя се Сюзан.

— Забележи, че казах „почти“ — отвърна Томас. — И още нещо ще ви кажа. Жалко, че нямах такова кувьозче в кабинета си. Щеше да ми спести осемдесет процента от работата. Тъкмо повече време да играя голф.

— Грижата за пациентите ти е затрогваща — подхвърли Джеси.

— Защо? — учуди се Томас. — С повечето от тях играех голф. Те щяха да ме подкрепят напълно. Колкото и да ми е трудно да го призная, с помощта на тази машинка докторът се справи много по-добре, отколкото бих могъл да го направя аз. Мечтата на диагностика. Намериха ми микроскопичен тумор на панкреаса. У дома това нямаше да стане, преди да се проявят първите симптоми. Някой от вас нямаше ли изненадващи резултати?

— Рак на белия дроб — призна Хари. — Малки петна.

— Овариална киста — вдигна ръка Джеси.

Маги само кимна.

— Начален ревматоиден артрит — вметна Алън.

— Рак на тестиса — добавих аз.

— Ох! — Томас потръпна и примерът му бе последван от всички останали мъже на масата.

— Казаха ми, че ще оживея — обясних.

— Е, само дето малко ще накуцваш — рече Сюзан.

— Стига сме говорили за това — ядосах се аз.

— Не разбирам само защо не взеха никакви мерки — заговори Джеси. — Докторът ми показа киста с размери на орех, но ми каза да не се безпокоя. Не зная обаче как човек може да не се притеснява от подобни работи.

— Томас, ти си доктор — рече Сюзан и се чукна с пръст по темето. — Какви са тези ситни копелдаци? Защо просто не ни направят мозъчно сканиране?

— Ще призная, че не знам отговора и мога само да гадая. Предполагам, че искат да следят как функционират мозъците ни по време на обучение. Тъй като не могат да го направят, докато сме вързани за машина, се налага да завържат машината за нас.

— Благодаря за обстойното обяснение на нещо, което знам и сама — нацупи се Сюзан. — Питах те каква е целта на подобно изследване.

— Казва ли ти някой? — Томас сви рамене. — Може пък да ни подготвят нови мозъци. Или знаят как да добавят мозъчен материал, но им е нужно да разберат коя част от мозъците ни се нуждае от подпомагане. Моля се само да не ни подложат пак на тази гадна процедура. Първия път едва не умрях от болка.

— Като стана дума за това — обърна се Алън към мен, — научих, че тази сутрин си изгубил съквартиранта си. Как се чувстваш?

— Вече го преживях — рекох. — Макар че е ужасно потискащо. Докторът каза, че ако бил доживял до прегледа тази сутрин, щели да го спасят. Да му махнат плаките или нещо подобно. Гризе ме съвестта, че не успях да го събудя за закуска.

— Не се обвинявай — рече Томас. — Нямало е никакъв начин да знаеш какво ще стане. Хората умират непрестанно.

— Така е, но не и броени дни преди „обстойния преглед“, както го нарече докторът.

— Не ми се ще да проявявам невежество, но… — почна Хари.

— Ти просто не си предполагал, че ще се случи — опита се да ме успокои Сюзан.

— … но когато бях в колежа — продължи Хари и замери Сюзан с парче хляб, — ако ти умре съквартирантът, можеше да пропуснеш сесията. Нали разбирате, заради травмата.

— Което важи и за твоя съквартирант — засмя се Сюзан.

— Не се сетих за това — призна Хари. — Както и да е, предложиха ли ти днес да не участваш в прегледите, за да се съвземеш?

— Не — отвърнах. — Пък и да го бяха направили, щях да откажа. Какво да правя, да прекарам цял ден в стаята си? Толкова е потискащо. Там умря човек в края на краищата.

— Можеш да се преместиш — предложи Джеси. — Може да има и други с умрели съквартиранти.

— Оле, че страшни мисли. — Поклатих глава. — Не искам да се местя. Разбира се, съжалявам за смъртта на Лион. Но сега поне цялата стая е моя.

— Изглежда, оздравителният процес е започнал — отбеляза Алън.

— Просто се опитвам да преодолея шока — отвърнах.

— А ти защо мълчиш? — обърна се Сюзан към Маги.

— Че какво да кажа?

— Ей, какво имате по програма? — попита Джеси.

Всички побързаха да надзърнат в своите ПИА. После спряха и се огледаха гузно.

— Я по-добре да си разказваме спомени от колежа — предложи Сюзан.

— Какво пък, да вървят по дяволите — съгласи се Хари. — Нали сме Дъртите пръдльовци. Да се държим подобаващо на името.

 

 

Оказа се, че двамата с Хари имаме един и същи час за следващото мероприятие. Насочиха ни към неголяма зала със седалки и бюра.

— Майчице мила! — възкликна Хари, след като огледа обстановката. — Съвсем като в колежа.

Впечатлението се подсили, когато в стаята се появи представителката на КОС.

— Предстои да бъдете подложени на серия тестове по основни езикови познания и математика — обяви тя. — Току-що тестовете бяха прехвърлени във вашите ПИА. На всеки въпрос има по няколко отговора. Моля, отговорете на колкото се може повече въпроси за трийсетминутния период. Ако приключите преди определения срок, останете тихо на мястото си, без да пречите на останалите. Бъдете така добри да не обсъждате нищо със съседите си. Можете да започнете.

Надзърнах в моя ПИА. Там вече ме очакваше първият словесен тест.

— Майтапите се — не се сдържах. И други в помещението се смееха.

Хари вдигна ръка.

— Госпожо? Колко точки ми трябват, за да ме приемат в Харвард?

— Това вече съм го чувала — отвърна невъзмутимо представителката. — Ако обичате, всички, успокойте се и се заемете с тестовете.

— Шейсет години чакам да се явя на повишителен по математика — оплака се шеговито Хари. — Да видим как ще се справя.

Вторият изпит бе дори по-тъп.

— Моля, следвайте бялото квадратче. Използвайте само очите си, не движете главата. — Представителката затъмни светлините в стаята. Шейсет чифта очи се фокусираха върху бялото квадратче на стената. То започна да се движи бавно.

— Не мога да повярвам, че ме докараха насред космоса, за да правя това — оплака се Хари.

— Кой знае, може нещата да се подобрят — отвърнах. — Току-виж, ако се справяме добре, ни пуснат второ квадратче.

На стената се появи второ бяло квадратче.

— Вече си бил тук, нали? — попита Хари.

 

 

По-късно се разделихме, тъй като ни поставиха индивидуални задачи.

В първото помещение, където ме отведоха, имаше детски кубчета.

— Ако обичате, направете къща — нареди представителката.

— Само ако получа допълнителна чаша сок — отвърнах.

— Ще видя какво мога да направя — обеща тя.

Построих къща от кубчета и ме отведоха в следващото помещение, където ми предоставиха лист и молив.

— Започнете от средата на лабиринта и се опитайте да стигнете до изхода.

— Божичко! — възкликнах. — С това може да се справи и плъх наркоман.

— Не е изключено да сте прав. И все пак ще ви помоля да изпълните задачата.

Изпълних я. После поискаха да чета на глас цифри и букви. По някое време престанах да се заяждам и просто изпълнявах каквото ме караха.

 

 

В късния следобед обаче взе да ми писва. Намирах се в компанията на млад специалист, който ме разглеждаше внимателно.

— Четох досието ви — поде той. Беше толкова слабичък, че сигурно един по-силен полъх на вятъра щеше да го отвее.

— Радвам се.

— Там пише, че сте женен.

— Бях.

— Харесваше ли ви? Да сте женен.

— Разбира се. По-добре е от другото.

Той подсмръкна.

— И какво стана? Развод? Сгащиха ви в изневяра?

Започнах бързо да охладнявам към този тип.

— Тя почина — отвърнах.

— Брей! И как се случи?

— Удар.

— Сигурно ви е дошло като манна небесна. Прас, и мозъкът се превръща в желе. Хубаво, че не го е преживяла. Щяхте да си имате още едно дърво за отглеждане вкъщи. Да я храните през сламка и прочее. — Той се ухили гадно.

Не отговорих. Част от ума ми разсъждаваше върху това дали бих могъл да прекърша вратлето на този негодник, преди да ми попречат, останалата бе заслепена от ярост. Просто не можех да повярвам на ушите си.

Съвсем слаб глас дълбоко в мен ми повтаряше, че трябва да започна отново да дишам, инак ще изгубя съзнание.

Внезапно персоналният асистент на специалиста изписука.

— Чудесно — рече той и се надигна чевръсто. — Приключихме. Господин Пери, моите искрени извинения за коментарите, които си позволих да направя относно починалата ви съпруга. Задачата ми е да предизвиквам в изследвания максимално бързо реакция на гняв. А психологическият ви профил ни подсказа, че това може да стане, ако бъде засегнат точно този въпрос. Искам да подчертая, че лично аз храня най-дълбоко уважение към покойната ви съпруга и никога не бих си позволил подобно отношение.

Няколко секунди премигвах слепешката. Сетне изревах:

— Що за шибан налудничав тест беше това?

— Съгласен съм, че тестът бе крайно неприятен, и отново ви се извинявам. Просто си върша работата, нищо повече.

— Исусе Христе! — продължих да кипя. — Имате ли представа колко близо бях до това да ви строша врата?

— В интерес на истината имам — отвърна младият мъж със спокоен, овладян тон. — Моят ПИА, който следеше психическото ви състояние, подаде сигнал малко преди това да се случи. Правя го по цял ден. Знам какво да очаквам.

Все още не можех да потисна гнева си.

— Правите го с всеки новобранец? — попитах. — И как още сте жив?

— Разумен въпрос. Избран съм заради телосложението ми, което внушава на изследвания, че може да се справи с мен във всеки момент. Страшно ме бива да играя ролята на „малка отрепка“. Но ако се наложи, съм в състояние да се справя с всеки нападател. Хубаво е, че се случва рядко. Както казах, правя го по цял ден.

— Май работата ви не е от приятните — отбелязах. Най-сетне се бях успокоил.

— Мръсна работа, но някой трябва да я върши — отвърна той. — За мен е интересна, тъй като при всеки човек е нужен различен подход, за да се стигне до избухването. Но вие сте прав. Работата ми е напрегната и не е за всеки.

— Обзалагам се, че не сте особено популярен в баровете.

— Напротив, казват, че съм страшно забавен. Когато не се налага да ядосвам хората, разбира се. Господин Пери, с вас приключихме. Ако обичате, минете през тази врата, където ви очаква следващият изпит.

— Надявам се, че няма да ме ядосват и там?

— Може и да се ядосате, но само по свое желание. Нашата работа е да следим резултатите.

Доближих вратата, после спрях и изсумтях:

— Зная, че това ви е работата. Но въпреки това искам да ви кажа нещо. Жена ми беше чудесен човек. Заслужава по-добро отношение от това.

— Сигурен съм, че е така, господин Пери. Сигурен съм, че е така.

Натиснах дръжката.

В следващата стая ме очакваше съвсем гола млада жена, която кой знае защо искаше да узнае дали си спомням нещо от празненството по случай седмия ми рожден ден.

 

 

— Не мога да повярвам, че ни показаха този филм точно преди вечеря — оплакваше се Джеси.

— Не беше точно преди вечеря — поправи я Томас. — След това ни пуснаха филмчето за Бъгс Бъни. Пък и филмът не беше чак толкова неприятен.

— Да бе, ако си падаш по репортажи за коремна хирургия. Не всички тук сме лекари обаче.

— Това означава ли, че няма да си ядеш ребърцата? — попита Томас и посочи чинията й.

— Някой срещна ли се с гола жена, която да го пита за детството му? — поинтересувах се.

— При мен беше мъж — отвърна Сюзан.

— Жена — каза Хари.

— Мъж — рече Джеси.

— Жена — призна Томас.

— Мъж — каза Алън.

Всички го погледнахме.

— Какво толкова? — сви рамене той. — Аз съм обратен.

— Интересно какъв е смисълът? — попитах. — Не на това, че Алън е обратен, а да ни показват гола жена.

— Мерси — рече нацупено Алън.

— Вероятно провокират определена реакция — обясни Хари. — Всички днешни тестове целяха да изследват интелектуалното и емоционално равнище, основата на далеч по-сложни възможности и способности. Опитват се да разберат как мислим и реагираме на първично ниво. Голата жена очевидно е трябвало да те предизвика сексуално.

— Но какво общо има това с детството ми, за Бога? — не се предавах аз.

Хари повдигна рамене.

— Какво е сексът без малко вина?

— Най-много се изнервих, когато ме ядоса онзи тип — намеси се Томас, без да спира да мляска. — Кълна се, за малко да го фрасна по тиквата. Разправяше, че трябвало да прехвърлят „Вълците“ в нисшата лига, след като две години подред се представяли зле в шампионата.

— Звучи ми съвсем разумно — рече Сюзан.

— О, не започвай и ти — тросна се Томас. — Това са мъжки работи. Само не посягай на „Вълците“.

 

 

Ако първият ден бе насочен към емоционалните и интелектуалните ни способности, вторият бе посветен изцяло на физическото ни състояние.

— Вземете тази топка — започна специалистът. — Дриблирайте. Сега тръгнете напред.

Описах кръг из неголямата спортна площадка. Помолиха ме да пробягам късо разстояние. Да направя някои упражнения. Да изиграя една видеоигра. Да стрелям по мишена на стената със светещ пистолет. После плувах (този част ми хареса). Прекарах два часа в просторно помещение с други като мен, където ни казаха да си починем. Играх билярд. Тенис на маса. Даже барбут.

Играх толкова много, че накрая се изпотих.

— Що за армия е това, по дяволите? — попитах на обяд Дъртите пръдльовци.

— Има логика — отвърна Хари. — Вчера проверяваха интелект и емоции. Днес основни физични способности. И този път на първично равнище.

— И за това ме караха да играя тенис на маса? — Повдигнах учудено вежди.

— Координация на очите — обясни Хари. — Синхрон. Точност.

— Може да ни е от помощ, когато се налага да уловим и метнем обратно чужда граната — засмя се Алън.

— Именно — потвърди сериозно Хари. — Пък и какво очаквате от тях? Да ни организират маратон? Че ние ще изпопадаме като круши преди първата миля.

— Говори за себе си, слабако — обади се Томас.

— Извинявам се, ако съм те обидил — рече Хари. — Нашият приятел ще се дотътри до шестата миля, преди сърцето му да се пръсне. Ако преди това не е получил мускулни крампи от преяждане.

— Не ставай глупав — ядоса се Томас. — Всеки знае, че трябва да се заредиш с енергия преди бягане. Ето защо ще си взема още макарони.

— Няма да участваш в маратон, Томас — припомни му Сюзан.

— Денят още не е приключил — отвърна философски Томас.

— Като стана дума — почна Джеси, — моята програма е празна. Нямам никакви мероприятия до вечерта. Утре от шест до дванайсет ще участвам в нещо, което се нарича Оценка на физическия напредък, а в осем, след вечеря, има обща сбирка.

— Аз също нямам нищо до утре сутринта — потвърдих. Останалите се присъединиха към мен. — Добре — рекох, — с какво ще се забавляваме?

— Можем да поиграем барбут — предложи Сюзан.

— Имам по-добра идея — рече Хари. — Някой има ли планове за три следобед?

Всички поклатихме глави.

— Страхотно — ухили се Хари. — Среща на същото място. Ще има опознаване на терена за Дъртите пръдльовци.

 

 

— Позволено ли е да сме тук? — попита Джеси.

— Разбира се — рече Хари. — Защо не? А дори и да не е, какво ще ни направят? Още не сме в армията. Не могат да ни изправят пред трибунал.

— Но могат да ни изхвърлят през шлюзовете — отвърна Джеси.

— Не говори глупости — засмя се Хари. — Ще е прахосване на безценен въздух.

Бяхме на наблюдателната площадка в колонистката част на кораба. Вярно, че никой не ни бе забранявал да идваме тук, но не ни бяха и разрешавали да го правим. Изправени насред пустата зала, бяхме като ученици на пийпшоу.

Което, в известен смисъл, си беше самата истина.

— Днес, по време на изследванията, се заговорих с един от специалистите — обясни Хари. — И той спомена, че в 15:35 следобед „Хари Хъдсън“ ще извърши първия си скок. Тъй като никой от нас не е присъствал на подобно събитие, се поинтересувах откъде може да се наблюдава това нещо. И той спомена площадката. Така че ето ни тук… — Хари погледна своя ПИА — точно четири минути преди скока.

— Съжалявам, че закъснях — рече задъхано Томас, тъкмо влизаше. — Макароните бяха чудесни, но ефектът им върху тънките ми черва бе потресаващ.

— Томас, ако обичаш, не споделяй друг път с нас толкова интимни неща — тросна се Сюзан. — Не сме чак толкова близки.

— Да, но как иначе ще ме опознаете? — попита Томас.

Никой не си направи труда да му отговаря.

— Някой да има представа къде сме в момента? В космоса, имам предвид — добавих, след като се възцари мълчание.

— Все още сме в пределите на Слънчевата система — обясни Алън и посочи екрана. — Личи си по съзвездията. Погледнете, това там е Орион. Когато пропътуваме по-значително разстояние, звездите в небето ще заемат различно разположение. И тогава съзвездията ще станат неузнаваеми.

— В каква посока ще е скокът? — попита Джеси.

— Към системата Феникс — обясни Алън. — Но това едва ли ви говори нещо, тъй като Феникс е името на планетата, не на звездата. Има и съзвездие с това название, дори мога да ви го покажа — той вдигна пръст към един участък от екрана, — но планетата Феникс не се върти около звезда от това съзвездие. Ако не греша, тя е част от съзвездието Вълк, което трябва да е далеч по на север, ето там някъде. — Той премести пръст встрани.

— Доста добре познаваш съзвездията — отбеляза с възхищение Джеси.

— Благодаря. Когато бях млад, мечтаех да стана астроном, но заплащането им е трагично. Ето защо вместо това станах физик теоретик.

— Че има ли големи пари в субатомните частици? — попита Томас.

— Не особено — призна Алън. — Но въз основата на една моя теория бе създаден нов източник за съхраняване на енергия за океанските съдове. Оттам дойдоха много повече пари, отколкото можах да похарча, макар че, повярвайте ми, доста се постарах.

— Сигурно е хубаво да си богат — въздъхна Сюзан.

— Не беше никак зле — съгласи се Алън. — Разбира се, вече не съм богат. За да дойдеш тук, трябва да се откажеш от всичко. И не само от парите. Ето например, усилието да запаметя всички тези съзвездия. След една минута то ще се окаже напразно. Там, където отиваме, вече няма да има Орион, Малката мечка, нито Касиопея. Може да ви прозвучи тъпо, но съзвездията ще ми липсват повече от парите. Човек винаги може да спечели пари. Само дето няма да се върнем на Земята. Това е последният път, когато виждам тези стари приятели.

Сюзан застана до него и го прегърна. Хари погледна своя ПИА и каза:

— Започва се. — И подхвана обратно броене. Когато стигна до „едно“, всички погледнахме към екрана.

Не се случи нищо драматично. В един миг виждахме изпълнено със звезди небе. В следващия то бе изпълнено с други звезди. Можехме дори да не забележим кога е станало, ако бяхме премигнали. И въпреки това нямаше съмнение, че небето е променено. Макар никой освен Алън да не познаваше съзвездията.

Погледнах го. Стоеше неподвижно като стълб, уловил Сюзан за ръката.

— Завиваме — каза Томас. Пред погледите ни звездите се плъзгаха в посока, обратна на часовниковата стрелка: „Хенри Хъдсън“ променяше посоката. Внезапно пред нас изплува сияещият диск на планетата Феникс. И над нея (или отдолу, според нашата ориентация) имаше космическа станция с такива размери и заобиколена от такава трескава активност, че всички се ококорихме.

Най-сетне някой намери сили да заговори. За всеобща изненада бе Маги.

— Невероятно! — тихо рече тя.

Всички се извърнахме към нея. Тя ни изгледа обидено.

— Не съм глухоняма. Просто не обичам да говоря много. Но това си заслужава някакъв коментар.

— Без майтап — потвърди Томас и извърна очи към екрана. — В сравнение с нея Колониалната станция е като троха от филия.

— Колко кораба виждаш? — попита ме Джеси.

— Не зная. Десетина. Може и да са сто, не мога да кажа. Нямах представа дори, че има толкова много космически кораби.

— Ако някой от нас все още вярва, че Земята е център на човешката вселена — каза Хари, — време е да си промени мнението.

Пред смаяните ни погледи зад прозореца се разкриваше цял един нов свят.

 

 

Моят ПИА изписука в 05:45, което имаше значение дотолкова, доколкото че го бях настроил за 06:00. Екранчето премигваше, в горния край бе изписано с жълти букви: „Спешно“. Приех съобщението.

ИЗВЕСТИЕ:

Днес, за периода от 06:00 до 12:00 всички новобранци ще бъдат подложени на окончателно физическо подобрение. За успешното осъществяване на процедурата е необходимо новобранците да останат в каютите, докато не бъдат потърсени от наши служители, които ще ги отведат в лабораторията. За улеснение на последното вратите на всички каюти ще бъдат заключени от 06:00 нататък. Ако обичате, използвайте оставащото ви време за посещение на тоалетните или за да свършите всяка друга работа, която би изисквала напускането на каютата. Ако след 06:00 ви се налага да посетите тоалетната, свържете се с нашите служители чрез вашия ПИА.

Ще бъдете уведомени петнайсет минути преди назначения ви час за процедура. Моля, изчакайте пристигането на нашите служители облечени и готови за излизане. Днес закуска няма да се сервира, обядът и вечерята остават според програмата.

На моята възраст не е необходимо да ми казват повече от веднъж, че трябва да се изпикая. Изхвърчах навън, минах по коридора, влязох в тоалетната и си свърших работата. Можех само да се надявам, че назначеният ми час ще е от по-ранните, тъй като не ми се щеше да искам разрешение, когато отново ми се наложи да се облекча.

Часът ми не бе нито от ранните, нито от късните: в 09:00 получих предупреждение по ПИА, в 09:15 на вратата се почука и един глас произнесе името ми. Отворих вратата и видях двама служители. Разрешиха ми да се отбия за кратко до тоалетната, после ме отведоха до чакалнята пред кабинета на доктор Ръсел. Почаках малко, преди да ме пуснат вътре.

— Господин Пери, радвам се да ви видя отново — рече той и ми протегна ръка.

Служителите, които ме доведоха, напуснаха кабинета през отсрещната врата.

— Ако обичате, настанете се в кувьоза.

— Последния път, когато го направих, ми забихте в главата няколко хиляди миниатюрни чукчета — изръмжах аз. — Така че простете липсата на ентусиазъм в действията ми.

— Разбирам ви — усмихна се доктор Ръсел. — Но днес няма да почувствате никаква болка. Освен това времето ни е ограничено, затова, ако обичате… — Той посочи кувьоза.

Приближих неохотно зловещото съоръжение.

— Страх ме е да не ви халосам — промърморих.

— Напълно оправдано — отвърна докторът, после спусна капака върху мен и този път го заключи. Изглежда, приемаше заканата ми на сериозно. — Кажете ми, господин Пери, как се чувствахте през последните няколко дена?

— Объркан и раздразнен — признах. — Ако знаех, че ще се държат с мен като с първолак, сигурно нямаше да се запиша.

— Същото казват почти всички. — Доктор Ръсел кимна. — Ето защо ще ви обясня в най-общи черти какво се опитваме да направим. Поставяме датчиците по две основни причини. Първо, както вероятно сам се досещате, за да следим мозъчната ви активност, докато извършвате най-обикновени действия или изпитвате първични емоции. Човешкият мозък обработва информацията приблизително по един и същи начин, но от друга страна, всеки човек използва различни, уникални пътища, за да го прави. Сравнете го с човешката ръка — всеки има пет пръста, но отпечатъците им са различни. Това, което се опитахме да направим, е да снемем „пръстовите отпечатъци“ на вашия мозък. Дотук ясно ли е?

Кимнах.

— Чудесно. Сега вече имате представа защо ви карахме да правите някои на пръв поглед нелепи и глупави неща.

— Като да разказвам на гола жена за седмия си рожден ден — рекох.

— Извлякохме доста ценна информация от този разговор.

— Не виждам как — усъмних се.

— Всичко е въпрос на техника — увери ме доктор Ръсел. — Както и да е, да се върнем на въпроса. Изминалите дни ни дадоха възможност да придобием представа за това как действат нервните пътища във вашия мозък и как реагират на стимулации, а това е достатъчна информация за изработването на шаблон.

Преди да успея да попитам „шаблон на какво“, доктор Ръсел продължи:

— И второ — датчиците не само следят и записват как функционира мозъкът ви. Те могат да предават реалновременна картина от вашата мозъчна дейност. Или, казано с други думи, да излъчват вашето съзнание. А това е важно, защото за разлика от специфичните умствени процеси, съзнанието не може да бъде записвано. Може да бъде прехвърлено само „на живо“.

— Прехвърлено? — попитах.

— Точно така — потвърди докторът.

— Имате ли нещо против, ако попитам за какво говорите?

Доктор Ръсел се усмихна.

— Господин Пери, когато се записахте в армията, вие си мислехте, че тук ще ви подмладим, нали?

— Ами да — рекох. — Всички си мислят така. Не можете да водите война със старци, но въпреки това ги вземате на служба. Следователно знаете някакъв начин да ги подмладите.

— И как според вас го правим?

— Нямам представа — признах. — Генна терапия. Клонирани заместващи органи. Демонтирате остарелите части и поставяте нови.

— Прав сте, макар и наполовина — потвърди доктор Ръсел. — Използваме генна терапия и клонирани органи. Но не заменяме нищо освен вас.

— Не разбирам — признах. Изведнъж ми стана студено. Някой бе дръпнал изпод краката ми килимчето на реалността.

— Тялото ви е старо, господин Пери. Старо е и няма да ви служи още дълго. Няма никакъв смисъл да се опитваме да го спасим или да го подобряваме. То не е нещо, което да увеличава цената си с времето, нито заменените части ще му помогнат да действа като ново. Само едно нещо се случва с остаряващото човешко тяло и то е, че остарява още повече. Ето защо ние възнамеряваме да се отървем от него. Единствената част, която ще запазите, е тази, която не подлежи на остаряване — вашият ум, съзнанието ви, вашето „аз“.

Доктор Ръсел доближи вратата, през която бяха излезли двамата служители, и почука на нея. После се обърна към мен.

— Огледайте добре старото си тяло, господин Пери.

Защото ви предстои да се сбогувате с него. Отивате на друго място.

— Къде отивам, доктор Ръсел?

— Ето тук. — Той отвори вратата.

Двамата служители се появиха отново. Единият тикаше инвалидна количка, в която седеше някой. Извих глава, за да погледна. И се разтреперих.

Човекът в количката бях аз.

Отпреди петдесет години.