Джон Скалзи
Войната на старците (7)

7.

Бета Пиксис, локалното слънце на Бета Пиксис III, тъкмо започваше пътя си през небосвода над просторната равнина. Причудливият състав на атмосферата придаваше на небето невероятни зеленикави оттенъци, макар че в основата си то оставаше синьо. Сутрешният вятър полюшваше виолетовите и оранжеви треви, над които се носеха птици с два чифта криле — търсеха подходящи течения, за да изпълняват сред тях невероятни въздушни номера. Това бе първата ни сутрин на новия свят, първата, в която всеки от нас щеше да стъпи на чужда планета. Беше красиво. Щеше да е направо перфектно, ако го нямаше огромния ядосан главен сержант, който не спираше да ни крещи.

За съжаление го имаше.

— Ужас! — обяви главен сержант Антонио Руиз, след като огледа строения взвод от шейсетина новобранци, застанали мирно (поне така се надявахме) на тармаковата площадка на космодрума на база Делта. — Вече няма съмнение, че ще изгубим битката за проклетата вселена. Като ви гледам, в съзнанието ми изплуват думите „спукана ни е работата“. Ако вие наистина сте най-доброто, което е в състояние да предложи Земята, това ни очаква всички в най-скоро време. Май е време да се уловим за палците, та извънземните да ни натикат по-лесно пипалата си в задниците.

Думите му предизвикаха кикот у неколцина новобранци. Главен сержант Антонио Руиз бе като оживял персонаж от филм. С други думи, бе точно това, което трябваше да се очаква от един типичен учебен инструктор — як, ядосан и цветисто грубоват още от самото начало. Почти очаквах в следващия миг да извади пред строя някой от кикотещите се новобранци, да го зарине с потоп от ругатни и да го накара да направи сто лицеви опори. Така става, когато си прекарваш времето да гледаш военни филми.

— Ха, ха, ха — присмя ни се главен сержант Антонио Руиз. — Да не мислите, че не знам какво си мислите, тъпаци такива? Знам, че в момента се забавлявате с моето малко представление. Много интересно, нали? Още един смешен инструктор, като онези, дето сте ги гледали в разни филмчета! Не съм ли добър, а? — Думите му накараха новобранците да спрат да се кискат. Последната част не беше по сценария. — Нищо не разбирате вие — продължи главен сержант Антонио Руиз. — Мислите си, че говоря така, защото такива трябва да бъдат всички учебни инструктори. Въобразявате си как само след няколко седмици грубоватата ми, но справедлива фасада ще се смъкне и аз ще започна да проявявам уважение към някои от вас — уважение, което постепенно и с малко усилия ще спечелите. Въобразявате си, че ще си мисля за вас, когато ви изпратят сред звездите, дълбоко уверен, че съм ви превърнал в по-добри бойци. Но вашите представи, дами и господа, са напълно и фатално погрешни. — Главен сержант Руиз закрачи пред строя. — Погрешни са, защото, за разлика от вас, аз съм бил там, сред звездите. Виждал съм всичко това, срещу което ви предстои да се изправите. Пред очите ми мъже и жени, които съм познавал и уважавал, са се превръщали в купчина димящо месо, което е продължавало да пищи. Още на първото ми местоназначение моят командващ офицер бе излапан на обяд от няколко извънземни. Гледах как гадниците го сграбчиха, приковаха го към земята, изтръгнаха вътрешностите му, започнаха да си ги подхвърлят и накрая се прибраха обратно в дупката си, преди някой от нас да успее да направи нещо.

Сподавен смях зад гърба ми. Главен сержант Антонио Руиз спря и завъртя глава.

— Аха. Някои от вас смятат, че се майтапя. Винаги има по някой тъпак, който мисли така. Тъкмо затова си пазя ей туй нещо. Активирай сега — добави той и изведнъж пред всеки от нас се появи видеоекран. Трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзная, че по някакъв начин Руиз бе успял да си осигури достъп до моя МозКом. Картината, изглежда, бе заснета от вградена в шлем камера. Видяхме неколцина войници, сврени в дупка в земята, да обсъждат плановете си за марш през следващия ден. Внезапно един от тях млъкна, ослуша се и удари земята с юмрук. После се озърна уплашено и извика „противник“ секунда преди почвата под краката му да изригне.

Това, което последва, бе толкова светкавично, че дори инстинктивните панически движения с глава на притежателя на камерата не успяха да го пропуснат. Не беше никак приятно. Някой зад мен започна да повръща, но същите звуци идеха и от изображението и вероятно бяха породени от притежателя на камерата. За щастие малко след това дойде краят на филма.

— Сега вече не съм толкова смешен, нали? — попита подигравателно главен сержант Антонио Руиз.

— Вече не съм тъпият самодоволен стереотип на учебен инструктор. Добре дошли в гадната вселена. Шибано местенце е това, приятелчета. Не ви го казвам само защото ролята ми е такава. Човекът, когото видяхме да разпарят и поглъщат, бе един от най-добрите войници, с които съм имал късмета да служа. Никой от вас не може да се мери с него. И въпреки това видяхте какво го сполетя. Помислете си какво може да се случи с вас. Говоря ви така, защото вярвам искрено, от дъното на душата си, че ако вие сте единственото, което е в състояние да предложи човечеството, работата ни е спукана. Окончателно и безвъзвратно. Сега вече вярвате ли ми?

Някои от нас успяха да промърморят „да, сър“ или нещо от тоя род. Останалите продължаваха да проиграват картината в паметта си, без да прибягват до услугите на своя МозКом.

— Сър?! Сър?! Аз съм главен сержант, тъпанари такива! С това си изкарвам прехраната! Ще отговаряте с „тъй вярно, главен сержант“, когато отговорът е утвърдителен, и със „съвсем не, главен сержант“, когато е отрицателен. Разбрахме ли се?

— Тъй вярно, главен сержант — отвърнахме вкупом.

— Можете и по-добре! Я да ви чуя пак!

— Тъй вярно, главен сержант! — изревахме с цяло гърло. Ако се съдеше по гласовете, имаше такива, които бяха на път да се разплачат.

— През следващите дванадесет седмици от мен се иска да ви превърна във войници и Бога ми, ще направя всичко, което е по силите ми, макар отсега да виждам, че някои от вас са безнадеждни случаи. Искам всички да запомните добре думите ми. Това не ви е топличката Земя, където от сержантите в подготвителния курс се очаква да приберат сланините на дебелаците, да напомпат мускулите на хърбавите и да научат тъпаците — всеки от вас е пристигнал тук с цял живот опит и ново тяло, което е във върхова физическа форма. Сигурно смятате, че това само ще облекчи работата ми. На-про-тив! Пристигате ми тук със закостенели навици и самоуважение от постигнатото през жалкия ви живот и аз трябва да избия тези глупости от главите ви само за три проклети месеца. На всичко отгоре смятате, че новите ви тела са като лъскави всеможещи играчки. Да, знам какво сте правили през изминалата седмица. Шибали сте се като побеснели зайци. Но знаете ли какво? Ваканцията свърши! През следващите дванадесет седмици ще имате късмет, ако успеете да си ударите една чекия под душа. Защото аз трябва да ви направя войници. А това е денонощна работа.

Руиз отново закрачи пред строя.

— Нека ви стане ясно едно нещо. Нито харесвам, нито някога ще започна да харесвам когото и да било от вас. Защо? Защото знам, че колкото и да се трудя над обучението ви, ще дойде момент, в който ще ме посрамите. Боли ме само като си го помисля. Нощем се будя с мисълта, че независимо от всичко, на което съм ви научил, вие неизбежно ще предадете другарите си. Най-доброто, което бих могъл да постигна, е да ви науча дотолкова, че когато дойде време да се огънете, да не завлечете със себе си и целия шибан взвод. Ето това е — като ще мрете, поне гледайте да мрете сами. Така го разбирам аз успеха! Сигурно смятате, че съм от онези, които хранят омраза към всички новобранци. Нека ви уверя, че и този път грешите. Всеки от вас ще се провали, но тъй като ще го направи по свой собствен начин, аз не ви харесвам не като цяло, а като индивиди. Дори сега, преди да сме започнали, всеки от вас притежава качества, които ме дразнят и вбесяват. Вярвате ли ми?

— Тъй вярно, главен сержант!

— Глупости! Някои от вас продължават да си мислят, че ще им се размине. — Руиз протегна ръка и посочи равнината и изгряващото слънце. — Я използвайте новите си хубави очички и се фокусирайте върху онази ретранслационна кула, която едва се вижда. Намира се на десет километра, дами и господа. Във всеки от вас ще открия по нещичко, което да ме нервира, и тогава ще ви пращам да тичате дотам и обратно. И ако не го направите до час, целият взвод ще търчи до кулата утре сутринта. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, главен сержант! — Виждах, че някои вече пресмятат наум — сержантът очакваше от нас да покриваме по една миля на всеки пет минути. Почти бях сигурен, че утре пак ще тичаме.

— Кой от вас е имал военна подготовка на Земята? Крачка пред строя! — нареди Руиз. Седем души пристъпиха напред.

— Мамка му! — Руиз ги изгледа кръвнишки. — Няма нищо, което да мразя повече в цялата забатачена вселена от ветеран-новобранец. С вас, копелдаци, ще трябва да прекараме допълнително време, за да избия от кухите ви глави всичко, на което са ви учили у дома. Вие, нещастници такива, сте обучавани да воювате срещу хора. Но дори за това не ви бива кой знае колко. О, да, нагледахме се на тази ваша прословута Субконтинентална война! Лайнарска работа! Изгубихте шест години да победите едни хорица, дето не знаят как се държи оръжие, и накрая пак спечелихте с измама. Атомните бомби са за мамини детенца. Ако КОС воюваше както американската армия, знаете ли къде щеше да е човечеството сега? На някой астероид, да стърже водорасли от стените на вонящи тунели. А кой от вас, нещастни задници, е бил в морската пехота?

Двама новобранци пристъпиха напред.

— Вие, шибаняци, сте най-трагични — заяви Руиз, след като се изправи пред тях. — Заради вас са загинали повече войници на Колониалните сили, отколкото заради гнусарските извънземни. И всичко, защото правите нещата така, „както се правели в морската пехота“, вместо да ги правите както трябва. Сигурно сте имали татуировка с надпис „Semper Fi“^[1] на старите си тела? Познах, нали?

— Тъй вярно, главен сержант! — отговориха и двамата.

— Имате невероятен късмет, че сте се разделили с дъртите си туловища, иначе щях да ви държа с главите надолу, докато лично не изрежа надписите. Какво, съмнявате ли се? Недейте, защото за разлика от тъпата ви морска пехота, тук учебният инструктор е Господ Бог. Мога да си направя суджуци от червата ви и всичко, което ще ми кажат, е да накарам други новобранци да изчистят цапаницата. — Руиз отстъпи назад и огледа другите ветерани. — Дами и господа, това тук е истинската армия! Вече не сте в морската пехота, флотата или военновъздушните сили. Вие сте като нас. И всеки път, когато го забравяте, ще ви настъпвам по глупавите глави. А сега — бегом марш!

Те побягнаха.

— Кой е хомосексуалист? — попита Руиз. Напред пристъпиха четирима новобранци, между които и Алън, който стоеше до мен. Видях, че е повдигнал озадачено вежди.

— Някои от най-добрите воини в човешката история са били хомосексуалисти — рече Руиз. — Александър Велики. Ричард Лъвското сърце. Спартанците са имали отделен легион от войници-любовници, с идеята, че човек ще се бие по-добре, ако трябва да пази любимото си същество. Аз също познавам чудесни войници, ненадминати във всеки един аспект. Ужасно добри, до последния. Но ще ви кажа какво ме вбесява у вас: винаги избирате неподходящия момент да си разкривате душата. В три различни случая съм се бил рамо до рамо с гейове и всеки път те избираха точно най-напечения момент, за да ми се обясняват в любов. Ето това е, което ме изкарва от кожата ми. Зад скалите дебне извънземно, изгарящо от нетърпение да впие израстък в мозъка ми, и точно тогава някой решава да си изясняваме отношенията! Като че ли и без това си нямам проблеми. Ето какво ще ви посъветвам. Ако ви подгони хормонът, гледайте да си изливате чувствата по време на отпуска, а не когато врагът се готви да ви изтръгне смрадливите сърца. Хайде, бегом!

Четиримата поеха по маршрута.

— Кой е от малцинствата? — Десетима новобранци излязоха пред строя. — Дрън-дрън. Я се огледайте бе! Тук при нас всички са зелени. Няма малцинства. А, въпреки това пак искате да сте такива? Чудесно. Във вселената има двайсет милиарда човеци. Има и четири трилиона представители на чужди раси и те всички жадуват да ви изгълтат на закуска. Говоря само за онези, за които знаем! Първият от вас, който посмее да се оплаче, че е подложен на дискриминация, ще получи на задника за спомен отпечатък от моята зелена латино-подметка! Бегооом!

Нещастниците свиха ръце и се затичаха.

И така се продължи. Оказа се, че Руиз храни неприязън към християните, евреите, мюсюлманите и атеистите, правителствените служители, лекарите, правистите, учителите, бачкаторите, притежателите на домашни любимци и на оръжие, любителите на спортни състезания, а също и на — колкото и да ви се стори странно — танцьорите на степ. На групи, по двойки и поединично, новобранците се отправяха на бегом към хоризонта.

Накрая осъзнах, че Руиз е втренчил поглед в мен. Стараех се да не помръдвам.

— Проклет да съм — рече той. — Една лайняна глава остана!

— Тъй вярно, главен сержант! — изревах, колкото имам сили.

— Трудно ми е да повярвам, че не принадлежиш към нито една от изброените досега категории! — Руиз продължи да ме разглежда навъсено. — Но си мисля, че е защото се опитваш да се измъкнеш от приятната сутрешна разходка до кулата.

— Съвсем не, главен сержант! — креснах.

— Не мога да повярвам, че в теб няма нищо, което да ме отвращава — продължи Руиз. — Откъде си?

— От Охайо, главен сержант!

Руиз се намръщи. Очевидно нямаше за какво да се хване. Безмерното безличие на Охайо най-после бе заработило в моя полза.

— С какво си изкарваше прехраната, редник?

— Работех на свободна практика, главен сержант.

— Като какъв?

— Като писател, главен сержант!

На лицето на Руиз отново грейна познатата хищна усмивка. Явно имаше какво да каже за тези, които се изхранват със словоплетство.

— Кажи ми, че си писал проза, новобранец — рече той. — Защото на вас, романистите, умирам да ви троша гръбнаците.

— Съвсем не, главен сержант!

— Божичко, човече! Какво си дращил тогава?

— Рекламни брошури, главен сержант!

— Рекламни брошури!? Що за тъпотии си рекламирал?

— Най-известната ми реклама е за „Уми-гуми“, главен сержант! — „Уми-гуми“ бе популярното название на фирма „Нирвана“, занимаваща се с производство на гуми за различни превозни средства. Аз бях разработил рекламната стратегия и основните лозунги, останалото бе работа на художника. Появата на „Уми-гуми“ съвпадна с възраждането на мотоциклетите, чиято мода се задържа няколко години, напълно достатъчно за „Нирвана“ да забогатее и дори да започне производство и продажба на плюшени играчки, фланелки и слънчеви очила. Подготвяше се и специално детско шоу, но не излезе нищо. Може да ви се стори глупаво, но благодарение на „Уми-гуми“ не можех да се отърва от клиенти. Може би късметът бе на моя страна. Поне до този момент.

Руиз внезапно подскочи към мен и забоде нос в лицето ми.

— Ти ли си измислил рекламата за „Уми-гуми“, редник? — изрева той.

— Тъй вярно, главен сержант! — отвърнах; изпитвах перверзно удоволствие от това, че мога да му крещя в лицето, без да бъда обвинен в неуважение.

Руиз постоя така няколко секунди, изучаваше порите на кожата ми. Устата му бе разтворена в хищна гримаса. После той бавно отстъпи назад и започна да си разкопчава ризата. Продължавах да стоя мирно, но почувствах, че ме изпълва неописуем страх. Руиз си свали ризата, обърна дясното си рамо към мен и отново ме доближи.

— Редник, кажи ми какво виждаш на рамото ми!

Погледнах надолу и изведнъж си помислих: „Невъзможно, мамка му!“

— Това е татуировка на „Уми-гуми“, главен сержант!

— Не знаеш колко си прав — изсумтя Руиз. — Сега ще ти разкажа една история, новобранец. На Земята бях женен за зла и отмъстителна жена. Истинска пепелянка, казвам ти. Така ме бе обвързала към себе си, че макар да смятах всеки прекаран с нея миг за бавна смърт, когато тя поиска развод, нещо ме преряза. Толкова бях потиснат, че излязох на близката автобусна спирка с намерението да се хвърля под следващия рейс. И тогава вдигнах глава и зърнах рекламата на „Уми-гуми“. Сещаш ли се какво пише на нея?

— „Понякога е най-добре да хванеш пътя“, главен сержант! — Рекламна фраза, която бях измислил за не повече от петнайсетина секунди. Какъв свят, а?

— Именно. Та докато гледах тази реклама, получих прозрение — изведнъж осъзнах, че това, което трябва да направя, е да хвана шибания път. Разведох се с онзи зъл дух, жена ми, изпях една благодарствена песен, събрах си багажа и духнах! От онзи благословен ден „Уми-гуми“ е моята пътеводна звезда, символ на желанието ми за лична свобода и изява. Този надпис ми спаси живота, новобранец, и аз съм му вечно благодарен.

— Искрено се радвам, главен сержант! — провикнах се.

— Редник, за мен е чест, че имах възможността да се запозная с теб, нещо повече, ти си първият новобранец в историята на моята служба, когото нямам никакви причини да мразя. Но не се безпокой, сигурен съм, че съвсем скоро, може би още през следващите няколко часа, ще направиш нещо, което да ме ядоса. И за да те улесня в това, назначавам те за командир на взвода. Най-неблагодарната и гадна служба, която не носи никакви преимущества, тъй като от теб се очаква да гониш онези нещастни задници дваж по-упорито от мен и да носиш лична вина за всяка тяхна издънка. Те ще те мразят и ненавиждат, ще интригантстват зад гърба ти, ще ти подливат вода, а когато им писне, ще трябва да се справяш с мен. Какво мислиш за това, новобранец? Говори свободно!

— Изглежда, ми е спукана работата, главен сержант! — викнах аз.

— Точно така, новобранец — отвърна Руиз. — Но ти е спукана още от момента, когато попадна при мен. А сега — бегом марш! Какъв командир си, ако не си със своя взвод! Мърдай!

 

 

— Не зная дали да те поздравя, или да те оплаквам — рече ми Алън, когато най-после поехме към столовата за закуска.

— И двете са еднакво подходящи. Макар че второто е по-близо до истината. А, ето ги — посочих петима новобранци, трима мъже и две жени, които се навъртаха пред входа на столовата.

По-рано през същия този ден, докато тичах към комуникационната кула, едва не се блъснах в едно дърво, когато моят МозКом внезапно изписа текстово съобщение пред погледа ми. Успях да отскоча в последния момент и блъснах дървото с рамо, а после наредих на Задник да премине на гласови съобщения, преди да съм се претрепал. Задник се извини и се зае да ми чете съобщението:

„Това е персонално потвърждение за назначението на Джон Пери на длъжност командир на 63-ти учебен взвод, по предложение на главен сержант Антонио Руиз. Поздравления за вашето повишение. Вече разполагате с достъп до личните досиета и съхранената в МозКом информация на всички служещи в 63-ти учебен взвод. Имайте предвид, че тази информация е със строго служебно предназначение, приложението й за други цели ще доведе до незабавното ви отстраняване от поста командир на взвод и изправянето ви пред военен трибунал“.

— По дяволите — изругах и прескочих едно храстче.

„След приключване на закуската от вас се очаква да запознаете главен сержант Руиз с предложението ви за отдельонни командири — продължи да чете Задник. — Желаете ли да прегледате досиетата на новобранците, за да направите своя избор?“

Исках — не исках, трябваше да го направя. Докато тичах, Задник ме засипваше с информация за всички новобранци от взвода. Когато наближих кулата, бях смалил списъка до двайсет кандидати, когато зърнах базата, бях разпределил отдельонните командири и им бях изпратил съобщения да ме чакат на входа на столовата. Започнах да си давам сметка за удобството да притежаваш МозКом.

Освен това открих, че съм успял да приключа обиколката за петдесет и пет минути, като не задминах нито един новобранец по пътя. Направих справка с помощта на Задник и установих, че най-бавният от новобранците (колкото и да бе смешно, това бе един от морските пехотинци) е пробягал разстоянието за петдесет и осем минути и тринайсет секунди. Утре нямаше да се налага да тичаме до кулата — поне не и заради това, че сме бавни. Не се съмнявах, че главен сержант Руиз е в състояние да намери друга причина. Можех само да се надявам, че няма аз да съм този, който да му я осигури.

Петимата новобранци ни видяха да се приближаваме и се опитаха да застанат в стойки „мирно“. Трима отдадоха чест, другите двама последваха неуверено примера им. Отвърнах на поздрава и се усмихнах.

— Не се тревожете — обърнах се към последните двама. — За мен също тук всичко е ново. Елате да се подредим на опашката. Ще поговорим, докато се храним.

— Ако искаш, мога да те оставя с тях — предложи Алън. — Вероятно ще обсъждате важни неща.

— Не. Ти също трябва да присъстваш. А сега — обърнах се към останалите, — имам новини за вас. Вие сте моите отдельонни командири. И тъй като ми повериха командването на взвода, това означава, че част от тежестта ще падне и върху вас. Надявам се, че нямате нищо против.

— Лично аз мисля, че ще се справя — отвърна усмихнато Алън. — Благодаря за оказаното доверие.

— Как иначе? — рекох. — Какъв смисъл да си на важен пост, ако не можеш да уредиш и приятелчетата си? Тъкмо ако падна, ти ще си отдолу, за да омекотиш удара.

— Вече разбрах кой съм. — Алън продължаваше да се хили. — Въздушната възглавница на твоята военна кариера.

Когато влязохме, се оказа, че е останала само една свободна маса. Седмината се настанихме около нея.

— Първо да се представя — продължих. — Хубаво ще е поне да си знаем имената. Аз съм Джон Пери, взводен командир — поне засега. Това е моят първи заместник, Алън Розентал.

— Анджела Мършант — рече жената, която седеше срещу мен. — От Трентън, Ню Джърси.

— Тери Дънкан — каза мъжът до нея. — Мисула, Монтана.

— Марк Джаксън. Сейнт Луис.

— Сара О’Конъл. Бостън.

— Мартин Гарабедян. Съни Фресно, Калифорния.

— Брей, от всички краища на страната — подметнах нехайно и останалите се разсмяха, което ме поуспокои. — Ще бъда кратък, защото колкото повече приказвам, толкова по-ясно ще ви стане, че нямам представа какво ни чака. Избрах вас петимата, тъй като открих в досиетата ви по нещо, което ми подсказваше, че ще се справите със задължението на отдельонни командири. Анджела например е била шеф на фирма. Тери е управлявал ранчо. Марк е бивш полковник от армията, и при цялото ми уважение към сержант Руиз, все още смятам, че това има значение.

— Радвам се да го чуя — каза Марк.

— Мартин е бивш член на градския съвет на Фресно. Сара пък е прекарала трийсет години от живота си като учителка в детска градина, което я прави ветеран. — Отново смях. Чудесно, получаваше се. — Ще бъда искрен — продължих. — Нямам намерение да ви гоня. Това е работа на сержант Руиз и бих могъл да бъда само негово бледо копие. Пък и не е в стила ми. Не зная какво смятате да правите, но искам от вас през следващите три месеца да уловите юздите на подчинените си и да им помогнете да издържат обучението. Най-важното е всеки новобранец да получи нужните умения и знания, за да може да оцелее в службата. Милото домашно филмче на Руиз ми направи впечатление, а предполагам и на вас.

— Божичко, иска ли питане? — възкликна Тери. — Разпориха оня нещастник, сякаш беше контрафиле.

— Трябваше да ни го покажат, преди да се запишем — промърмори недоволно Анджела. — Може би тогава щях да предпочета да си остарея мирно и тихо.

— Това е война — посочи Марк. — Такива неща се случват.

— В такъв случай да направим всичко възможно да не се случват на нас и хората ни — рекох. — Разделих взвода на шест отделения. Аз поемам първо, Анджела второ, Тери трето, Марк четвърто, Сара пето и Мартин шесто. Имате разрешението ми да се запознаете с досиетата на вашите подчинени и да изберете свои заместници — днес до обяд. Ако всички се справяте добре, за мен няма да остане почти никаква работа.

— Освен дето трябва да командваш своето отделение — рече Мартин.

— А, това ще е моята задача — обади се Алън.

— Значи среща на обяд — наредих. — След това всеки ще се храни със своето отделение. Ако има нещо, което трябва да ми докладвате, можете да се свързвате с мен на минутата. Очаквам от вас да решавате повечето проблеми. Както казах, не смятам да ви гоня, но тъй като съм командир на взвода, аз ще определям правилата. Ако усетя, че някой от вас не се справя, първо ще го предупредя, а после ще го сваля от поста. Нищо лично, всичко ще бъде в полза на обучението, което трябва да получим. Съгласни ли сте? — Те кимнаха един по един. — Отлично — кимнах на свой ред и вдигнах чаша. — В такъв случай, да пием за успешната подготовка на 63-ти учебен взвод. И нека всички завършим обучението живи и здрави. — Чукнахме се, после започнахме да се храним и да обсъждаме задачите си. Всичко се подреждаше както исках.

Не останах дълго на това мнение.