Урсула Ле Гуин
Сили (8)

8

Бяха ме заобиколили четирима, но виждах само един от тях. Премигвах сънено. Съвсем сам, на хълма, край загасналия огън. Те не помръдваха, бяха само сенки в тревата и сумрака. Огледах ги бавно, като се стараех да седя съвсем неподвижно.

Бяха въоръжени, не като войници, а с малки лъкове и дълги ножове. Двама носеха и тояги. Изглеждаха опасни.

Най-сетне един от тях заговори с нисък дрезгав глас, почти като шепот:

— Огънят изгасна ли?

Кимнах.

Той се изправи, доближи овъглените съчки и ги стъпка внимателно. Станах и му помогнах да зарови изстиналата пепел.

— Да вървим тогава — рече той. Сгънах одеялото, прибрах грижливо последните късчета сушено месо и си нагласих шапката.

— Смърди — рече един от мъжете.

— И то гадно — каза друг. — Като на стария Куга.

— Той ме доведе тук — казах.

— Куга ли?

— Ти с него ли беше? — попита четвъртият.

— Цялото лято.

Втренчени погледи, презрително плюене, повдигане на рамене. Онзи, който бе заговорил пръв, махна нетърпеливо с ръка и ни поведе по полегатия склон към гората.

Когато слязохме при поточето в дерето, се наведох да пия, но мъжът с дрезгавия глас ме сръчка с тоягата да побързам.

— Стига толкова, че ще пикаеш цял ден.

Изправих се и ги последвах по брега на потока под надвисналите клони на дърветата.

Крачехме бързо, често дори подтичвахме и така продължи до късна заран, когато излязохме на неголяма площадка. Миришеше на кръв. Два лешояда размахаха криле и неохотно литнаха от накълваните остатъци от черва. Три сръндака висяха окачени на едно дърво, целите облепени от мухи. Мъжете ги свалиха и ги раз сякоха така, че всеки от нас да носи поравно. Отново тръгнахме, но вече с по-умерена крачка. Измъчваше ме жажда, също и мухите, които продължаваха да кръжат над нас на рояци. Краката ме боляха и сигурно вече имах плюски. Пътеката едва се различаваше сред тревата и често бе запречена от изпъкнали като вени корени. Когато най-сетне стигнахме поредния поток, паднах на колене и залочих жадно.

Водачът спря на другия бряг, обърна се и ми подвикна:

— Хайде! Ще се напиеш на воля, когато стигнем!

Но един от мъжете също се наведе да си наплиска лицето и му рече:

— Остави го да пие, Бригин.

Водачът не отговори, но ни изчака.

Почувствах приятната хладина на водата, докато минавахме през потока, но след това плюските ме заболяха по-силно, навярно защото ги търкаше кожата на старите ми обувки, и почнах да куцам. Болките ми бяха почти непоносими, но най-сетне стигнахме горския лагер. Захвърлихме вързопите с месо под един навес и едва тогава можах да се изправя и да се огледам.

Ако бях дошъл тук направо от града, лагерът нямаше да ми направи никакво впечатление — няколко ниски колиби, неколцина мъже на поляната и под надвисналите клони на боровете и всичко това заобиколено от гъста, непроходима гора. Но аз пристигах право от самотата на горската пустош. Колибите ми се струваха като къщи, а присъствието на хора пробуждаше у мен странни усещания, примесени с неясен страх.

Никой не ми обръщаше внимание. Отидох при потока. Първо утолих жаждата си, после си изхлузих обувките и потопих разранените си крака във водата. На поляната беше топло, между клоните проникваха ярките лъчи на есенното слънце. Съблякох се и приклекнах във водата. Измих се, после изпрах и дрехите си, доколкото можах. Спомних си, че някога бяха бели. Като белите одежди на момиче, което отива на брачната си церемония, и на онези, които погребват мъртъвци. Трудно беше да се определи какъв цвят са дрехите ми сега. Смесица от кафяво и сиво, раздрипани по края. Проснах ги на тревата да изсъхнат и отново влязох в потока, за да си измия главата. Косата ми бе порасла и ми влизаше в очите. Беше мръсна и я затърках настървено. По някое време забелязах, че на брега клечи мъж и ме гледа.

— Така е по-добре — отбеляза той.

Беше онзи, който бе казал на водача да ме остави да пия. Нисък и мургав мъжага, с румени бузи и малки черни очи. Косата му бе подрязана ниско над челото. Говорът му бе странен.

Излязох на брега, подсуших се, доколкото можах, със старото одеяло и навлякох още мократа си туника, защото наоколо имаше и други хора и се срамувах от голотата си. Слънцето се беше скрило, но небето все още бе светло. Потреперих, но не ми се щеше да слагам мръсната шапка върху измитата си коса.

— Ей, я почакай — подвикна ми мъжът, отиде някъде и ми донесе туника и още някаква дреха, не знаех как се казва. — Поне са сухи — рече и ми ги подаде.

Смъкнах мократа туника и облякох другата. Беше от кафеникав ленен плат, доста захабена, мека, с дълги ръкави. Но беше суха и топла и допирът й до настръхналата ми кожа беше приятен. Повдигнах втората дреха, която бе донесъл. Тя пък беше черна и съшита от някакъв плътен материал. Реших, че е шал, и се загърнах с нея, но не пасваше на раменете ми.

Мъжът ме погледа известно време, после започна да се смее. Смя се, докато очите му не се насълзиха, а лицето му стана тъмночервено. После се преви, продължаваше да се кикоти, макар че сигурно вече го болеше коремът. Смехът му не беше гръмогласен, но и други го чуха, дойдоха да видят какво става и също избухнаха в смях.

— Ох — въздъхна той, триеше сълзите от очите си. — Това ми хареса. Млади момко, това, дето ги го дадох, е фустанела. Носи се… — Той отново започна да се смее.

— Носи се от кръста надолу — рече накрая.

Огледах внимателно дрехата и едва сега забелязах, че има пояс, като панталони.

— Ще мина и без нея — заявих. — Ако не възразяваш.

— Ами не — изхъхри той през смях. — Не възразявам. Дай си ми я.

— Чамри, защо пробутваш на момчето тая поличка? — попита един от зяпачите. — Ей, хлапе, чакай малко. — И след малко ми донесе бричове. — Подарявам ти ги, на мен ми отесняха на шкембето — обясни, докато ми ги подаваше. — Бригин ли те доведе? Искаш да се присъединиш, нали? Как те викат?

— Гавир Арка — отвърнах.

Мъжът, който ми бе дал полата, попита:

— Това е истинското ти име, нали?

Погледнах го, без да го разбирам.

— Искаш ли да го използваш?

Бях отвикнал да мисля през дните, прекарани в самота, и ми трябваше време, за да разбера какво има предвид.

— Гав — казах накрая.

— Нека бъде Гав — отвърна мъжът. — Аз съм Чамри Берн от Бернмант и използвам собственото си име, защото съм толкова далече оттам, че няма никаква опасност да ме проследят по име или слава.

— Той е оттам, където мъжете носят фусти, а жените пикаят прави — подхвърли някой и всички отново се разсмяха.

— Равнинци — изсумтя презрително Чамри Берн. — Толкова им разбират главите. Ела с мен, Гав. Време е да се закълнеш, ако за това си дошъл, и после да получиш своя дял от вечерята. Видях, че си помогнал да я донесат.

Добрият бог Късмет е глух с едното ухо, разправят, ухото, на което се молим, и не може да чуе молитвите ни. Никой не знае какво чува и в какво се вслушва. Прочутият поет Дениос казва, че богът чувал как колелата на великите звездни колесници трополят по небесните пътища. Аз пък зная, че когато съм изгубил всякаква надежда и когато дори не ми хрумва да се моля, нито имам вяра в каквото и да било, Късмет винаги е с мен. Носех пълна кесия с пари и не ме ограбиха. Живеех сред непознати, а не бях изложен на опасност. Оцелях, макар да не полагах усилия да живея. Когато бях сам и на ръба на оцеляването, старият отшелник ме спаси и ме върна към живота. А сега Късмет ме бе довел при тези мъже и един от тях беше Чамри Берн.

Чамри удари с пръчка металната тръба, която висеше от един прът пред най-голямата колиба. Сигналът накара всички да се съберат.

— Имаме си гост — почна той. — Името му е Гав. Казва, че е живял при великана Куга, което обяснява миризмата, дето се носи от него. След като се изкъпа в нашия поток, той, изглежда, си търси компания. Прав ли съм, Гав?

Кимнах. Бях малко изплашен от това, че съм в центъра на вниманието, заобиколен от двайсетина мъже. Повечето бяха млади, но ако се съдеше по лицата им, бяха привикнали с трудностите на живота в гората. Имаше обаче и неколцина с плешиви глави и шкембета.

— Знаеш ли кои сме ние? — попита един от по-възрастните.

Поех си въздух.

— Не сте ли барнавитите?

Едни се, намръщиха при тези думи, други се разсмяха.

— Някои от нас са били барнавити — каза мъжът. — А ти какво знаеш за хората на Барна, момче?

Макар да бях по-млад от тях, не ми хареса, че ми викат момче. Изпъчих гърди.

— Чувал съм разни истории. Че живеели в гората като свободни хора, нито господари, нито роби, и делели всичко, което притежавали.

— Добре казано — обади се Чамри. — Кратко и ясно. Неколцина от мъжете закимаха доволно.

— Добре наистина — потвърди и плешивият. Още един от мъжете се доближи до мен, приличаше много на Бригин: както разбрах по-късно, бяха братя. Лицето му беше сурово и красиво, очите — ясни и студени. Огледа ме от главата до петите.

— Като поживееш с нас, ще научиш какво е да делиш всичко. Това означава да правиш това, което правим и ние. Един за всички — това означава. Ако смяташ, че можеш да правиш, каквото ти скимне, няма да изкараш дълго тук. Не споделяш ли, няма да ядеш. Ако не внимаваш и ни навлечеш някоя беля, смятай, че си мъртъв. Имаме си правила. Ще се закълнеш да живееш с нас и да ги спазваш. И ако нарушиш правилата, ще те преследваме по-упорито и от ловците на роби.

Всички пак закимаха.

— Смяташ ли, че ще можеш да сдържиш клетвата си?

— Ще се опитам — отвърнах.

— Това не е достатъчно.

— Ще я спазя — отвърнах с твърд глас.

— Е, ще видим. — Той се обърна. — Модла, давай нещата.

Плешивият и Бригин донесоха нож, глинена купа, рог от елен и малко храна. Няма да ви описвам церемонията, защото тези, които биват подлагани на нея, дават клетва да я запазят в тайна, нито ще ви кажа думите на самата клетва. Присъстващите я повториха заедно с мен. Ритуалът и произнасянето на думите ги накараха да се скупчат един до друг. Когато приключихме, неколцина ме потупаха по гърба и ми казаха, че съм се справил отлично, че съм куражлия и добре дошъл при тях.

Чамри Берн заяви, че ще ми бъде настойник, а един млад мъж, на име Венне, каза, че ще ми е другар в лова. По време на церемонията двамата седяха от двете ми страни. Месото вече цвърчеше върху въглените, но те добавиха още за пиршеството. Когато дойде време да ядем, вече беше нощ. Насядахме по земята и на грубо сковани столчета около червените танцуващи пламъци. Нямах нож, но Венне ме отведе при един сандък с оръжия и ми каза да избирам. Взех лека кама в кожен калъф, с тънко острие, отрязах си парче от цвърчащия бут, седнах на земята и ядох като изгладняло животно. Някой ми подаде метална купа и ми наля нещо — бира или медовина, не знам, но беше възкисело и пенливо. След като мъжете пийнаха, гласовете им поукрепнаха и смеховете им заехтяха надалече в гората. Усещах, че сърцето ми се изпълва с топлина. Имах нови приятели — Горското братство. Защото това бе името, с което се подвизаваха и което дадоха и на мен, тъй като вече бях един от тях.

Около озарения от огъня кръг се издигаше смълчаната гора: непрогледен мрак под дърветата и сивкави корони отгоре, а през тях мъждукаха звезди.

 

Ако Чамри Берн не ме беше харесал и ако Венне не ме бе взел за свой другар в лова, щях да прекарам най-тежката зима в живота си. Но дори така често бях на ръба на издръжливостта си. Бях живял при Куга, но той се грижеше за мен, закриляше ме и ме хранеше, а и тогава беше лято, когато е лесно да се живее в пущинака. Тук градските ми навици, липсата на физическа сила и издръжливост, невежеството ми по отношение уменията да оцелявам — всичко това непрестанно заплашваше да ме убие. Бригин, брат му Етер и неколцина от другите мъже навремето били роби във ферма и бяха свикнали със суровия живот; бяха корави, безстрашни и находчиви и за тях аз бях само допълнително бреме. Останалите мъже в отряда, повечето от които идваха като мен от градовете, се отнасяха с разбиране към мъките ми и проявяваха търпение към непохватността ми. И също ми помагаха да се уча. Както и при Куга, рибарските ми умения помогнаха да докажа, че има поне едно нещо, за което да съм полезен. Нямах обаче никакъв напредък в ловуването, въпреки че Венне ме влачеше навсякъде със себе си и непрестанно ме караше да се упражнявам с лъка.

Венне беше на около двайсет. На петнайсет беше избягал от своя зъл господар в едно градче в околностите на Касикар. Каза, че чул разкази за Горското братство и нямал търпение да ги намери и да стане един от тях. Харесваше живота в гората, чувстваше се тук като у дома си и беше един от най-добрите ловци в отряда, но бързо разбрах, че е нервак. Не се разбираше с Бригин и Етер.

— Правят се на господари — оплака ми се и добави: — Освен това не дават да вземаме жени при нас… Добре де, нали при хората на Барна има жени? Защо да няма и тук? Мисля да се прехвърля при барнавитите.

— Хубавичко си помисли — посъветва го Чамри, докато пришиваше нова подметка на обувката си. Той беше нашият обущар и кожар и много го биваше да прави обувки и сандали от еленова кожа. — Съвсем скоро ще дотичаш тук и ще ни молиш да те вземем обратно. Оплакваш се, че Бригин те командва? Не знаеш какво е обаче да се разпорежда с теб някоя женска. Мъжете по природа са роби на жените, а жените са създадени да бъдат техни господари. Здрасти, жено, сбогом, свобода!

— Може и тъй да е — сви рамене Венне. — Но с жените вървят и някои други нещица.

Много от мъжете в отряда почти не говореха и общуваха предимно чрез сумтене и ръмжене, или седяха неподвижно, неми като добичета. Бяха свикнали с мълчанието още от робския си живот и сега не намираха сили да преодолеят този навик. Чамри, от друга страна, обичаше както да говори, така и да слуша истории, римуваше ги и ги припяваше в някаква своеобразна поезия; беше в състояние да обсъжда всичко и с всеки.

Скоро научих историята му, или поне тази част, която бе готов да сподели чистосърдечно и правдиво. Произхождаше от Предпланинието, район далече на север и на изток от градовете-държави. Никога не бях чувал за него и го попитах дали е по-далече от Урдайл, а той отвърна: да, по-далече е от Урдайл, дори от Бендраман. Последното име ми беше познато от една древна легенда — „Чамхан“.

— Предпланинието е отвъд всичко на този свят — обясни ми той. — На север от луната и на изток от зората. Безлюдни хълмове и горички, зад които се издига огромна планина, казва се Карантаг и винаги е забулена в облаци. Никой не заслужава да живее там освен овцете. Страна на глада, на скована от лед земя, на вечна зима, в която слънцето пробива облаците само броени дни в годината. Разделена е на малки стопанства, или ферми, както ги наричате тук, но те нямат нищо общо с богатите чифлици отвъд гората. В Предпланинието няма господари, а брантори, и всеки брантор владее някаква зла сила. Те са магьосници, всички до един. Какво ще кажеш, ако имаш такъв господар? Човек, който помръдва с ръка, промърморва нещо и те обръща със стомаха навън, а червата ти се разпиляват по земята, но ти не ги виждаш, защото очите ти са се облещили към мозъка? Или някой, който те поглежда само веднъж и оттогава в главата ти не се ражда нито една собствена мисъл, а само онова, което той намества там?

Обичаше да ми разказва надълго и нашироко за зловещите умения — наричаше ги дарби — на магьосниците от Предпланинието. Веднъж го попитах дали е имал господар, който да владее такава сила. Това го накара да млъкне и да ме погледна втренчено с кафявите си очи.

— Май не смяташ, че тези техни сили са нещо сериозно, а? — попита. — Вярно, не е нещо, дето да го видиш или пипнеш. Но я си представи, че костите ти започнат да омекват. Е, ще отнеме известно време. Но хвърли ли заклинание по теб, след месец ще си превит до тревата, а след година ще те заровят в земята. Не ти трябва да се захващаш с такъв господар, казвам ти. Вие равнинците си мислите, че знаете какво е да си имаш господар! А в Предпланинието дори не е необходимо да си роб. Всички сме хора на брантора. Може дори да сме му рода, но това няма значение. Защото сме му повече от роби, а той е по-страшен и от най-страшния господар!

— Знам ли — обади се Венне. — Ако питаш мен, камшикът и няколко кучета могат да свършат повече работа, за да прекършат човек. — Бях забелязал, че Венне има ужасни белези по краката и под едното ухо, сякаш някога е било почти откъснато.

— Не, не, важен е страхът — поклати глава Чамри. — Ужасният страх. Не се страхуваш от хората, които те бият, нито от зъбите на кучетата, след като се измъкнеш от тях, нали? Но чуй какво ще ти кажа: бях на стотици мили от Предпланинието и моя господар и пак треперех, че мисълта му може да ме открие. И я чувствах! Ръцете и краката ми се обезсилваха. Не можех да държа гърба си изправен. Силата му ме владееше! Единственото, което ми оставаше, бе да вървя и да вървя, да крача през горите, да пресичам реките, с надеждата да натрупам достатъчно мили зад гърба си, та да се отърва от тази зловеща невидима примка. Набрах сила едва като прекосих голямата река Тронд. А когато преминах брода и на втората река, Салли, най-сетне се почувствах в безопасност. Силата може да преминава над широка река, но само веднъж, не два пъти. Така ми каза една мъдра жена. Но аз прекосих още няколко, за да съм сигурен! Никога няма да се върна на север, никога! Вие равнинците не знаете какво е да имаш такъв господар!

Но въпреки това Чамри се унасяше често в разкази за Предпланинието, за фермата, където бил роден, и когато ни разказваше за онези бедни времена, усещах, че изпитва носталгия по дома. Разказите му създаваха живописна картина в съзнанието ми, просторни голи хълмове, мочурливи долчинки и забулени в облаци върхове. Горичките, в които призори се събуждат едновременно всякакви диви животинчета, къщите с каменни стени и покриви от слюдести плочи, сгушени в подножието на някой невисок кафеникав хълм. Докато ми говореше, имах чувството, че съм виждал всичко това и че мога да си го припомня съвсем ясно.

Което ми припомни за моята „дарба“, или каквото беше в действителност, за умението да виждам неща, които още не са се случили. Да, някога притежавах подобна сила. Но когато се замислих за това, в съзнанието ми отново нахлуха картини и спомени, които не исках да виждам. Спомени, от които сърцето ми замираше, а през тялото ми преминаваше болезнена вълна. Изтласквах ги обратно, опитвах се да ги прогоня от мислите си. Спомените можеха да ме убият. Забравата ми помагаше да живея.

Горските братя бяха все мъже, избягали от нещо непоносимо. Те бяха като мен. Нямаха минало. Учеха се как да оцеляват в този труден живот, как да си осигурят прехраната и да се задоволяват с малкото, което имат. С времето и аз започнах да ставам като тях.

Имаше дни, когато зимните бури ни караха да останем в опушените колиби и Чамри, Венне и някои от другите мъже се събираха на приказки около димящото огнище. Тогава чух разказите им за това откъде са дошли, как са живели, кои са господарите, от които са избягали, спомени за преживените страдания и радости.

Понякога се случваше в съзнанието ми да изникне доста ясна картина за някое място: голяма стая, пълна с жени и деца, фонтан на градски площад, слънчев двор, заобиколен с арки, под които седят жени с вретена… Когато виждах някое подобно място, не му давах име, а бързах да го прокудя, да се извърна настрани от него. Нито веднъж не се присъединих към тези разговори за света извън гората, не ми беше и приятно да чувам какво говорят другите.

Късно един следобед на шестимата-седмина мръсни изгладнели мъже около огнището в нашата колиба им беше писнало от приказки на най-различни теми. Седяхме, потънали в мрачни мисли и неувереност. Вече четири дни и нощи валеше неспирно, беше студено и влажно. Всъщност под гъстите облаци, които притискаха короните на дърветата, изглеждаше сякаш нощта никога не свършва. Мъгла и сумрак обгръщаха мократа гора. Да излезеш навън, до навеса, където бяха струпани съчките и нарязаните трупи, означаваше да се измокриш до кости и повечето от нас предпочитаха да ходят дотам почти голи, за да запазят поне дрехите си сухи. Булек, един от нашите, се измъчваше от суха кашлица, която го караше да подскача в мъчителни конвулсии. Изглеждаше като куче, налапало плъх. Студът и проникващата до костите влага ме накараха да се унеса в мечти за лятото, за огрени от слънцето хълмове. В главата ми изникнаха откъслечни слова, напев, ритъм и без да се усетя, казах на глас:

— Тъй, както в мрачина на зимна нощ

очите ни зората дирят

и както в зъбите на хапещ студ

сърцето топлина бленува,

тъй заслепена и бленуваща душата

провиква се към теб:

бъди ти наша светлина, наш огън, наш живот,

о, Свобода!

— О! — въздъхна Чамри в тишината, която последва думите ми. — Чувал съм го и това. Но тогава го пееха. Има си мелодия.

Потърсих тази мелодия и малко по малко тя изникна в съзнанието ми заедно с един красив глас, който я пееше. Аз не бях надарен с хубав глас, но запях.

— Наистина е хубаво — потвърди трогнато Венне.

Булек се изкашля и подхвърли:

— Кажи нещо друго като това.

— Да, наистина — каза Чамри.

Потърсих в ума си и други подредени слова, които да им кажа. В началото не намирах нищо. После си спомних някакво изречение, дори го виждах изписано пред себе си. Поех дъх и го прочетох:

— „С бели траурни одежди изкатери девицата стълбите…“ — В мига, в който го произнесох на глас, изречението извика след себе си още едно и сетне още едно. И тъй, аз им разказах онази част от поемата на Гарро, в която пророчицата Юрно се изправя срещу вражеския герой Рурек. Застанала на стената на Сентас, облечена в траурни дрехи, Юрно призовава мъжа, убил баща й. И описва на Рурек как ще умре: „Пази се от хълмовете на Требс — казва му. — Защото там ще те причака засада. Ще побегнеш и ще се скриеш в шубраците, но те ще те убият, докато се опитваш да се измъкнеш пълзешком, сигурен, че не са те видели. Ще извлекат голото ти тяло в града, за да го покажат, и ще те проснат по очи, та всички да видят, че си пронизан в гърба, като страхливец. Трупът ти няма да бъде изгорен на кладата на Предците, както се полага на герой, а ще бъде заровен там, където погребват робите и псетата“. Разгневен от предсказанието й, Рурек се провиква: „А ето как ще умреш ти, лъжепророчице!“ — и хвърля тежкото си копие по нея. Всички виждат как копието пронизва тялото й точно под едната гръд и излиза от другата страна, сподирено от пръски кръв, ала тя продължава да стои върху бойницата, в неизцапани бели одежди, невредима. Брат й, воинът Алира, вдига копието и й го подава, а тя го хвърля обратно на Рурек, но без да се цели, с презрителен жест, и отвръща: „Запази го, че ще ти потрябва, когато побегнеш да се скриеш, прочути воине пагадийски“.

Нижех едно след друго словата на легендата — в опушената студена колиба, в сумрака на дъждовния ден, под тропота на несекващия дъжд — и ги виждах пред очите си, изписани в тетрадката, в класната стая на Аркаманд. „Прочети ми този пасаж, Гавир“ — казваше моят учител и аз прочитах написаното на глас.

Млъкнах и се възцари тишина.

— Ама че глупак! — обади се Бакок. — Да хвърли копие по вещица. Не знае ли, че тях само огън ги лови!

Бакок беше към пет десетгодишен, макар че е трудно да се определи възрастта на човек, прекарал голяма част от живота си в глад и лишения, така че не беше изключено да е и на трийсет.

— Много интересна история — рече Чамри. — Има ли още? Всъщност как се казва?

— „Обсадата и падането на Сентас“ — отвърнах. — И има още.

— Да го чуем — подкани ме Чамри и останалите се присъединиха.

Отначало ми беше трудно да си припомня встъпителната част на поемата, после, сякаш тетрадката отново се бе озовала в ръцете ми, ги произнесох:

— „И пратеници в броня

пред Съвета и Сената

се изправиха, нахлуха

с голи мечове в ръце,

където в Сентас се

раздава правосъдие…“

Когато привърших първата книга от поемата, беше дълбока нощ. Огънят бе загаснал, но никой от насядалите в кръг мъже не се бе размърдал, за да го разпали отново. Всъщност никой не бе помръднал от часове.

— Те ще изгубят своя град — въздъхна Булек в мрака, под тихото ромолене на дъжда.

— Напротив, ще го задържат — възрази Таффа. — Понеже враговете са се разпрострели твърде далеч. Както стана с Касикар, когато се опита миналата година да превземе Етра.

Таффа беше от мълчаливците и това бе най-дългата тирада, която бях чувал от устата му. Венне ми бе казал, че Таффа не бил роб, а свободен гражданин от един малък град-държава. Взели го насила в армията и той избягал, за да дойде в гората. Имаше тъжно лице и почти не говореше, но сега продължи почти оживено:

— Пагадийците са твърде далеч от дома. Не успеят ли бързо да превземат града, ще измрат от глад през зимата.

Другите също се включиха в спора. Всички говореха така, сякаш са живи свидетели на обсадата и тя се случва сега, пред тях. Сякаш живеехме в Сентас.

Чамри, изглежда, бе единственият, който осъзнаваше, че това, което им разказвам, е литературна измислица, дело на поет, произведение на изкуството, свободен преразказ на много древна история. За останалите тя бе като събитие от днешния ден — все едно се случваше в момента, в който я чуваха. Искаха да продължава. Ако имах сили, щяха да ме накарат да говоря денем и нощем. Но вече бях прегракнал и си легнах. Преди да заспя, се замислих за силата, която притежавам — силата на словото. Реших, че трябва да я използвам внимателно — да им давам това, което искат, но и да се пазя от изтощение. По-късно всяка вечер им рецитирах по час-два, обикновено след вечеря, и така запълвахме студените зимни нощи.

Мълвата бързо се разпростря и само след няколко дни повечето от мъжете в отряда идваха вечер в претъпканата колиба, за да слушат „разказа за войната“, а после избухваха развълнувани и оживени дискусии за тактика, мотиви и морал.

Имаше моменти, в които не успявах да си припомня точните думи, но историята беше жива в мислите ми и попълвах празнините със свои думи, докато не стигнех до някой пасаж, който „виждах“ ясно, и тогава отново подхващах стиховете. Слушателите ми, изглежда, не забелязваха разликата между измислената от мен проза и поезията на Гарро. Слушаха ме внимателно и напрегнато и преживяваха всичко заедно с героите.

Когато в хода на повествованието отново стигнахме до вече познатия им откъс за пророчеството на Юрно на бойното поле, Бакок затаи дъх и щом Рурек „в ярост запокити копието тежко“, се провикна:

— Не го хвърляй, човече! Безполезно е!

Останалите го сгълчаха да не пречи, но той не можеше да се усмири.

— Не знае ли, че няма смисъл? Нали веднъж вече го метна!

Отначало бях изненадан от силата на въздействие то, която имаше поезията върху него и останалите. Те рядко разговаряха с мен за това, но забелязвах известна разлика в отношението им и в моето положение сред тях. Аз притежавах нещо, което те искаха, и виждах, че ме уважават за това. Нещо повече, стараеха се да ми угодят. „Ей, няма ли някое по-тлъсто парче за момчето, довечера го чака работа! Пак ще ни разказва за войната…“

Но медалът винаги има и обратна страна, както обичаше да казва Чамри. Бригин, брат му и мъжете от техния кръг, с които обитаваха една колиба, се отбиваха рядко, слушаха от прага и си тръгваха преди края. Не ми казаха нищо, но чух от другите, че според тях само глупаци можело да слушат глупашки разкази и само глупак би ги разказвал. Бригин пък бил подметнал, че мъж, готов да слуша момчешки книжни брътвежи, не е достоен за Горското братство.

Книжни брътвежи! Откъде това пренебрежение у Бригин? В гората няма книги. Не бе имало и в живота му. Защо тогава се отнасяше с презрение към тях?

Всеки от тези мъже би могъл да изпитва ревност към познанието, което им е било отказвано така ревниво. Роб от ферма, който се опитва да научи четмо и писмо, е заплашен с избождане на очите и пребиване до смърт. Книгите са опасни и робите имат всички основания да се страхуват от тях.

Отдадох презрението им на зъл нрав, защото не виждах нищо лошо в поемите, нито в моите рецитали. Как е възможно историята за война и героизъм да отслабва духа на онези, които я слушат задъхано всяка вечер? Не ни ли сплотяваше повече, щом след края на всяка част в колибата избухваха оживени дискусии и спорове за грешките на пълководците и действията на обикновените воини? Да седиш и да затъпяваш в мълчание под постоянния ромон на дъжда вечер след вечер — това ли е мъжката работа?

Една сутрин Етер подхвърли на висок глас — така че и аз да го чуя — нещо за глупаците, които слушали момчешки лъжи, и аз кипнах. Отворих уста да поискам обяснение за думите му, но нечия ръка ме стисна с желязна хватка за китката и един крак ме настъпи.

Дръпнах се и извиках:

— Какво правиш?

Беше Чамри. Извини се сконфузено за несръчността си, но пак ме стисна за ръката.

— Дръж си устата, Гав! — прошепна ми отчаяно и ме изтегли настрани от групичката, в която беше и Етер. — Не виждаш ли, че те подмамва?

— Той обижда всички ни!

— И кой ще му попречи? Ти ли?

Изведе ме зад навеса с дърва, далече от другите, и като видя, че съм се успокоил, най-сетне ме пусна.

— Но защо… защо…

— Защо не те обичат, че притежаваш сила, която те нямат ли?

Не знаех какво да отговоря.

— Да, те имат твърда ръка, а ти — мек глас. Не се опитвай да си по-умен от господарите си. Цената е твърде висока.

Лицето му беше тъжно — израз, който често виждах по лицата на повечето мъже от Горското братство. Те всички бяха започнали с малко и бяха изгубили дори него.

— Те не са ми господари отвърнах ядосано. — Тук всички сме свободни хора!

— Така е — призна Чамри. — Но само донякъде.