Урсула Ле Гуин
Сили (6)

6

Да се работи с тези хора бе толкова приятно, колкото беше неприятно да си с грубияните от каменарската бригада. Работата бе тежка понякога, трябваше да се вдигат и пренасят големи сандъци и метални ковчежета, натъпкани с документи и свитъци, но ние използвахме умовете си, за да планираме всичко предварително, вместо да разчитаме на мускули, бяхме търпеливи и се уважавахме взаимно. Задълженията се поделяха справедливо и равностойно между всички и вместо кресливи заповеди и свистене на камшик се чуваха тихи разговори и шеги. Говорехме за древните свитъци и книги, които пренасяхме, или за обсадата, за последните атаки, за всичко под слънцето. За мен бе истинско просветление да съм сред тези хора. Осъзнавах го и същевременно бях страшно объркан от това, което чувах да казват понякога.

Докато бяхме с Реба и другите, разговаряхме на безопасни теми, но през по-голямата част от деня свещениците и техните роби бяха ангажирани в ритуалите около Светилището и Сената и след като се увери, че можем да се справяме и сами, Реба често ни оставяше без надзор. Така всеки път, когато слизахме в старото хранилище, сред рафтовете с крехки чупливи свитъци, оставахме съвсем сами, седмина роби зад дебелите стени на храма, където никой не можеше да ни подслушва. Там Мимен, Таддер и Йентер разговаряха така, както не бях чувал досега да говорят роби. Вече разбирах защо Еверра смята, че съвременните творци влияят зле на хората. Моите спътници непрестанно цитираха Дениос, Каспро, Реттака и други „модерни“ поети и философи, за които не бях чувал, и всичко, което казваха, макар нерядко в мерена реч, бе по-красиво и завладяващо от най-любимите ми произведения, а същевременно беше критично, разрушително, изпълнено с невъздържани чувства — болка, гняв, неудовлетворен копнеж.

Всичко това всяваше в душата ми смут. Мъжете в каменарската бригада бяха грубияни, но никога не поставяха под съмнение своето място в системата и не биха си и помислили да питат защо е нужно един човек да притежава власт над друг. А тези тук се държаха, сякаш жалкото ни мнение можеше да има някакво значение или да бъде променен редът, установен от нашите Предци! Въпреки добрите си маниери и богатите си познания моите нови другари обсъждаха безсрамно и критично своите Къщи и дори самата Етра, нашия обсаден град. Говореха без нужното уважение за своите господари и се присмиваха на недостатъците им. Не се гордееха с войниците ни, нито с нашата армия. Позволяваха си дори да обсъждат морала на сенаторите. Таддер и Йентер смятаха, че е напълно възможно някои от сенаторите, в таен съюз с касикарците, нарочно да са пратили армията далеч на юг, за да може Касикар да превземе Етра.

Дни наред бях принуден да слушам мълчаливо и търпеливо всичко това, но гневът и недоволството ми растяха. И когато Таддер, който дори не беше етранец, а идваше от северния Асион, заговори за падането на нашия град не като за огромно нещастие, а като за най-обикновена възможност, не издържах. Избухнах и се нахвърлих върху него. Не зная какво съм му казал — навярно съм го нарекъл долен предател, готов да се съюзи с враговете, които дебнат зад градските стени — но когато останалите започнаха да ми се подиграват, Таддер ги спря.

— Гавир — заговори той, — прощавай, ако съм те обидил. Уважавам твоята лоялност. Искам обаче да разбереш, че аз също съм лоялен, но не към Къщата, която ме е купила, нито към града, който ме използва. Лоялен съм към моя народ, към хората от моята страна. И каквото и да говоря, не мисли, че подстрекавам другите роби към бунт. Зная докъде би довело това.

Изненадан и стреснат от неочакваното му извинение и плама, с който ми говореше, а също и засрамен от своето избухване, не посмях да отговоря. Върнахме се към прекъснатата работа. Известно време учениците на Мимен продължаваха да ми се подиграват, но останалите мъже се отнасяха с мен както преди. На следващия ден, докато с Йентер тикахме един тежък обкован с метални ленти сандък към Светилището на скована от нас количка, той ми разказа историята на Таддер. Роден свободен в едно северно селце, той попаднал в плен при едно неочаквано нападение и после го продали в град Асион, където получил образованието си. Когато бил на двайсет, в Асион избухнало въстание на робите. Въстанието били потушено жестоко — стотици мъже и жени били изклани, а всички заподозрени били дамгосани.

— Виждал си ръцете му — добави Йентер.

И наистина бях виждал ужасните белези по ръцете му, но смятах, че са от пожар.

— Когато казва „моят народ“ — обясни ми Йентер, — няма предвид само своето племе, града или хората от неговата Къща. Говори за теб и за мен.

Беше ми малко трудно да възприема концепцията за общество, по-голямо от Етра, но го приех за факт.

Учениците на Мимен продължаваха да се държат хладно с мен, но вече не бяха настроени злобно. Бях доста по-малък от тях и в очите им сигурно бях недоучено хлапе. Поне обаче ми оказваха доверие: не мислеха, че мога да ги предам, и продължаваха да разговарят свободно на всякакви теми. И макар че бях смаян от това, което казваха, и мълчаливо презирах лицемерието им, защото пред господарите си се преструваха на хрисими и послушни, открих, че ги слушам, едновременно отвратен и очарован, също както бях слушал разговорите за плътска любов на мъжете в градските казарми.

Ансо, най-възрастният от учениците на Мимен, обичаше да ни разказва за барнавитите — избягали роби, които живеели някъде в необятните гори на север от Етра. Под водачеството на някой си Барна, който се отличавал, с невероятна сила и влияние, те основали нещо като собствена държава — република, в която всички хора били равни и свободни. Всеки имал право на глас и можел да бъде избиран в управлението, а също и прогонван, в случай че допусне грешка. Работата се вършела от всички, а придобивките се разпределяли поравно. Прехранвали се от лов и риболов и като нападали керваните на богаташите и търговците, които отивали и се връщали от Асион. Фермерите и селяните в целия район ги подкрепяли и отказвали да ги предадат на правителствата на Касикар и Асион, тъй като барнавитите щедро делели плячката си със своите съседи, които — в тези отдалечени краища — не били роби, а свободни хора, макар да живеели в ужасна бедност.

Ансо обрисува живописна картина на горския живот на барнавитите, които не се прекланяли пред никакъв господар, нито сенатор или крал и били обвързани единствено с ненатрапената от никого преданост към своето общество. Той знаеше разкази за дръзки атаки срещу добре охранявани кервани по пътищата и търговски кораби по течението на Расси, а също и за маскирани малочислени отряди, които прониквали незабелязано дори в Касикар и Асион, за да продадат плячката и да купят стоки от първа, необходимост. Те никога не убивали, освен при самозащита, обясни ни Ансо, а ако някой случайно се натъкнел на скривалището им в гората, му предлагали да заживее сред тях като свободен човек, или да умре. Никога не вземали от бедните, а дори от богатите ферми заграбвали само реколтата, никога семена. Жените във фермите не се бояли от тях, защото сред барнавитите имало и свободни жени, отишли при тях по своя воля.

Щом Ансо подхващаше тази тема, Таддер или зачиташе книга, или излизаше. Веднъж или два пъти избухна, наричаше барнавитите престъпници. Презрението му към тях ме накара да се зачудя дали няма някакъв пръст в онзи робски бунт, в който бяха пострадали толкова негови другари, че и той самият. Йентер възприемаше разказите, сякаш бяха романтични истории. Лично аз бях по-склонен да застана на негова страна, тъй като идеята за въоръжени отряди на роби бегълци, които да живеят без напътствието на господари, сякаш самите те са такива, ми се струваше най-малкото кощунствена или във всеки случай твърде наивна и идилична. От известно време думи като свобода и равенство бяха заели особено място в съзнанието ми и напоследък доминираха над мислите ми, тъй както лятно време големите ярки звезди доминират на нощния небосвод над Венте. Бяхме на свободен режим, вечерите в спалното бяха изцяло наши и свещениците дори ни отпускаха масло за лампите. Аз четях „Преобразяване“ на Дениос, беше ми я дал Таддер, и тази книга беше невероятно откритие за мен. Беше като онзи сън за стаите, които откривам в непознатата къща, и хората, които ме посрещат в тях, сякаш живеем заедно от години. Дениос — най-великият поет на всички времена, както твърдяха моите нови приятели — се бе родил роб. В поемите си използваше думата „свобода“ с неописуема нежност, с почтително преклонение, което ми напомняше начина, по който сестра ми говореше за своя възлюбен. А Мимен имаше оръфан ръкопис в джобен формат на Каспровата „Космология“, носеше си го навсякъде. Поемата бе странна и объркваща и разбрах твърде малко от нея, но някои отделни строфи накараха сърцето ми да трепне, също като Каспровата песен през онази първа вечер.

Веднъж ми позволиха да отида да навестя сестра си. Беше горещ септемврийски ден. Салло не изглеждаше добре, тялото и краката й бяха отекли от бременността, лицето й бе изпито и уморено. Прегърна ме и почна да ме разпитва за свещениците и другите роби, за работата, говори почти през цялото време, след което дойде време да се прибирам в Светилището.

След няколко дни Еверра ми прати вест, че детето на Салло се родило в седмия месец и преживяло само час.

Не можехме да го погребем в гробището за роби, защото то се намираше край реката, отвъд градските стени. По време на обсадата труповете на умрелите роби се изгаряха в огнените кули, също като тези на обикновените граждани. Пепелта им се смесваше с пепелта на свободните граждани и изтичаше през каналите първо в Нисас, после в Морр и накрая в морето.

Стоях в ранната есенна утрин в подножието на огнените кули край реката заедно с неколцина мъже от Аркаманд. Салло все още бе твърде отпаднала, за да присъства на погребението на новороденото, но Йеммер ме увери, че животът й е извън опасност. Казаха ми, че след няколко дни ще мога да я навестя. Когато най-сетне ме пуснаха при нея, тя беше отслабнала и изтощена и ме прегърна разплакана. Прошепна с тих изтощен глас:

— Нали знаеш, ако беше оживяло, щяха да го продадат или да го разменят при първа възможност. Чух, че една Къща разменила новородено бебе за шепа храна. Кой би желал да храни още едно допълнително гърло по време на обсадата? Гав, мисля, че нещастното детенце го знаеше. Че разбираше, че никой не иска да е живо. Дори и аз… Какво… — Тя не довърши въпроса си, но аз го разбрах. Какво щеше да е то за мен, или аз за него?

Бях потресен от това как изглеждат хората в Аркаманд. Всички бяха невероятно отслабнали и имаха същия изнурен вид като Салло — лица на обсадени. В класната стая заварих моите ученици бледи и изпити, с мършави телца. Децата умират първи, когато настъпи гладът. Ние, в Светилището, се хранехме два пъти на ден, както й повечето обитатели на града. Салло се зарадва, че ме вижда в добро здраве, и поиска да й разкажа за храната, която приготвят свещениците, за малкия им рибарник и кокошките, които така старателно пазят, за да си осигуряват пресни яйца, за лехите със зеленчуци, за даровете жито, предназначени за Предците, които обаче хранят техните наследници. Срамувах се да говоря за това, но тя каза:

— Толкова е приятно да ми разказваш тези неща! Свещениците имат ли маслини? О, да знаеш, от всичко най-много ми липсват маслините!

И аз й разказах, че понякога ни дават и маслини, макар че не бях вкусвал нито една от месеци.

Видях Сотар тъкмо преди да си тръгна. Тя също изглеждаше вяла и отпусната, красивата й коса бе изгубила блясъка си. Поздрави ме мило, а аз, за своя изненада, казах:

— Сотар-йо, бихте ли ми дали една бронзова четвъртинка? Искам да купя на Салло малко маслини.

— О, Гав, от месеци не сме яли маслини — отвърна тя.

— Зная къде мога да намеря.

Тя ме изгледа ококорено. След няколко секунди кимна, излезе, донесе една монета и я пъхна в шепата ми.

— Щеше ми се да мога да направя нещо повече за теб — каза, вероятно забелязала, че се срамувам, задето се налага да прося.

За една бронзова четвъртинка, с която вероятно миналата година можех да купя цял плик маслини, успях да взема от черния пазар само десетина, при това сбръчкани и плесенясали. Изтичах в Аркаманд и ги дадох на Йеммер, за да ги отнесе на Салло, която била в копринените стаи. Бях пресрочил доста времето за връщане в Школата на свещениците, но Реба не каза нищо, вероятно защото видя, че съм плакал.

Реба беше дружелюбен и ведър човек. Понякога отделяше малко време, за да ми разкаже за ритуалите, с които почитаме Предците в Светилището и които се изпълняваха не само от жреците, но и от робите. Опитваше се да ми внуши, че трябва да живея с гордост и достойнство, а също и с несломимата увереност, че докато съществува нашата вяра и благопочитанието пред нашите Предци, градът ни няма да загине. Струва ми се, смяташе, че може да ме вземат на обучение в Къщата на Школата, и това ме ласкаеше. Представях си какво ли ще е да живея като свещеник в Светилището. Но не исках да напускам Аркаманд, където беше сестра ми, нито да върша нещо друго освен това, за което се бях готвил досега — да се занимавам с наука и да обучавам децата на моята Къща.

Вече се виждаше краят на нашата работа. Древните документи бяха преместени в криптата под Светилището на Предците и ни оставаше само да ги подредим и сортираме, работа, която всъщност можеше да отнеме неопределено дълго време, тъй като старите ръкописи не бяха надписани и трябваше да бъдат прочетени и каталогизирани, а освен това почистени, запазени от посегателствата на насекомите и съхранени на сигурно място. Нашите Къщи не проявяваха нетърпение да ни приберат — всички ние бяхме излишни гърла в този период на глад, а свещениците и техните роби се радваха, че могат да ни използват. Истината беше, че едва ли щяха да се справят без нас. С изненада установих, че ние седмината, дори аз, сме много по-образовани от свещениците в Школата. Те познаваха древните ритуали, но не знаеха почти нищо за историята и другите области на познанието, нито за живота на велики мъже от Етра, за пророчествата, хрониките на древните войни и съюзи с останалите градове — все събития, които пленяваха въображението ми и подклаждаха младежкото ми желание да напиша обща история на градовете-държави. Бях щастлив, че мога да се ровя на воля сред старите свитъци и пергаменти, зад дебелите стени на криптата, насред смълчания умиращ град.

— Миналото е много уютно местенце — сподели веднъж Мимен, — когато бъдещето не предлага никаква утеха.

Изгарянето на труповете на умрелите от града продължаваше денем и нощем, горяха ги в кулата до потока, който сега наричаха Пепелявия. Димът от кладите се издигаше и смесваше с есенната мъгла и образуваше плътен слой над покривите. Понякога лекият вятър разнасяше непоносимата смрад на изгоряла човешка плът, която обаче караше устата да се пълни със слюнка въпреки отвращението ни.

Откъм север противникът издигаше масивен земен насип, по който възнамеряваше да прекара обсадните си машини съвсем близо до стената. Стражниците хвърляха камъни по работниците, но те щъкаха като мравки, а и ги защитаваха лъконосци, чийто стрели с лекота стигаха отворите между бойниците. Нашите стрелци ги събираха или ги вадеха от телата на убитите, освен това дялаха и собствени, от всички дървета в града, дори от старите смокини.

В Сената течаха разпалени дебати и се чуваха обвинителни речи на оратори: защо Етра се е оказала неподготвена за нападение… без запаси от оръжия, без достатъчно хранителни припаси, с армия, пратена далеч край границата? Има ли предатели сред сенаторите — привърженици на Касикар? Някои заявяваха открито, че Сенатът отказвал да отвори градските порти, защото предпочитал населението да измре от глад, вместо да се предаде на милостта на врага. За други това бе благородна и храбра постъпка. Носеха се слухове за несправедливо разпределение на храната, но нямаше никакво потвърждение за това. Черноборсаджиите, чиито запаси се изтощаваха, често биваха убивани заради подозренията, че укриват храна. Една нощ разгневена тълпа щурмува къщата на богат търговец, за когото се съмняваха, че криел чували с брашно. Не откриха нищо освен половин каца сушени смокини под пода на бараката на робите. Разказваха се нескончаеми истории за складове с хранителни припаси под Сената и под Светилището на Предците и последното донякъде беше вярно. Жреците в Школата бяха изплашени за своя рибарник, за градината и лехите, дори за живота си. Помолиха от Сената да пратят въоръжена охрана и действително им отделиха десетина стражници, които да патрулират наоколо. Едва ли обаче щяха да се справят, ако тълпата решеше да щурмува Светилището. Все пак, изглежда, вярата на хората надделя. И никой не ни закачи.

Беше вече средата на октомври. Животът се бе превърнал в сива и повтаряща се рутина, на която не се виждаше краят. Но само след няколко дни щеше да започне атаката на стената или пък тълпата щеше да обезумее до такава степен, че да подпали града и да излезе през градските порти. Ако преди това Сенатът не гласуваше да се предадем, за да избегнем пълното унищожение.

И тогава се случи това, за което всички бяхме изгубили надежда.

На зазоряване, когато над улиците и къщите и над вражеския лагер се бе спуснала гъста мъгла, откъм брега на Нисас долетяха сигнали за тревога, викове, ловджийски рогове, цвилене на коне и звънтене на оръжия. Армията на Етра най-сетне бе пристигнала.

През цялата сутрин чувахме грохота на битката зад стените и тези, на които бе позволено да стоят на бойниците и кулите, можеха да я проследят. Ние, робите, бяхме заключени в подземието на Светилището и можехме само да молим да ни съобщят какво става навън.

По-късно същата сутрин тежковъоръжен отряд стражници мина с маршова стъпка през градския площад и спря пред Светилището, за да получи благословията на Предците. Всичките бяха пешаци — конете в града отдавна бяха изклани и изядени — и бяха измършавели, с увиснали дрехи и изпити, обезверени лица. По-скоро приличаха на призраци на войници. Но Предците им дадоха благословията си чрез гласовете на свещениците и те тръгнаха по Дългата улица към Речния портал. Вървяха мълчаливо, единственият шум бе ритмичното потракване на оръжията им. После, за първи път от половин година, вратите бяха отворени и етранската гвардия излезе и изненада противника в гръб. Малко след това онези, които следяха битката от стените, започнаха да надават победни викове.

— Превзехме моста! — крещяха часовоите. — Етра освободи моста!

Глъчката и дрънченето на оръжие зад стените продължиха през целия ден. Карсиканците постепенно отстъпваха пред етранската армия. Привечер побягнаха на множество малки групи, опитваха се да си спасят живота, криеха се из нивите между Етра и Морр и във фермите по брега на Нисас, преследвани от конници и посичани на място — по-късно нарекоха това Клането на свинете. Купищата трупове зад стените бяха почти толкова високи, колкото земния насип, мнозина от убитите бяха голи, съблечени и плячкосани от нашите войници. На места Нисас бе затлачена от труповете.

По залез-слънце ни освободиха. Изтичах на площадката при Северната порта и видях сновящите между труповете дребни фигури — от време на време вдигаха някой убит войник, за да му смъкнат ризницата, или се надвесваха с бързо движение над друг, за да му прережат гърлото. Малко след това наредиха всички роби да излязат навън, за да пренасят труповете до кладите. Ние седмината се присъединихме към останалите и работихме цялата нощ на светлините на факли. Изтощително и потискащо занимание. Единственото, което си спомням ясно, е, че всеки път, когато с Ансо полагахме поредния труп до кладите, ме спохождаше мисълта, че това е бебето на Салло, издъхналият син на Явин, моят племенник, който бе преживял само час в гладуващия град. И всеки път неизменно отправях молба към Енну да пази тази невинна душа — не на убития войник, а на нещастния младенец, да го насочва из тъмния свят, където сега витаеше.

Много от труповете, които пренасяхме, бяха на градски стражници. Те бяха платили горчива цена за храбрия излаз извън стените.

Същата тази нощ в града цареше нещо като необявен и мълчалив бунт, тъй като не само свободни граждани, но и роби излизаха през вратите, за да плячкосват хранителните запаси на карсиканците, и етранските часовои бяха принудени да отстъпват на молбите на изгладнелите. Някои войници докараха в града цели каруци с храна. Хората се биеха за шепа жито и разграбваха каруците за минути. Редът бе възстановен едва с настъпването на деня, и то след употребата на сила — камшици, тояги, дори мечове. На дневна светлина за първи път зърнах страх по лицата на нашите войници: сега те бяха принудени да се изправят срещу собствените си съграждани, които се нахвърляха върху храната като червеи върху умрял плъх.

Следобеда на същия ден на робите бе заповядано да се приберат по своите Къщи под заплаха от смъртно наказание. Беше дошло време да напусна Светилището и да се разделя със стария Реба. Мимен ми подари поемата на Каспро.

— Внимавай да не я види Еверра — предупреди ме със суховата усмивка и тъй като не знаех какво да отвърна, измънках:

— Ами… ще внимавам…

Това беше първата книга, която си беше лично моя. Първото нещо, което ми принадлежеше. Защото дори дрехите, които носех, леглото, писалището не бяха мои, а на Къщата Арка. Но тази книга си беше само моя.

 

Когато се прибра, Явин поздрави с подобаваща почит нашия Баща и нашата Майка и както беше облечен с военни дрехи, отиде в копринените стаи. Чудесно бе да видя как Салло засия, щом го зърна. Явин не беше отслабнал и измършавял като нас, но си личеше, че е преживял трудни времена, лицето му беше обветрено, изпито от напрежение и умора. Разказа ни за хода на кампанията — бяхме аз, Салло, Сотар, Астано и Око, всички заедно в класната стая на Еверра, както в добрите стари времена… Силите на Морва, подкрепени от армията на Галлек, вотусанци и осканци, нахлули едновременно през няколко различни граници. Явин смяташе, че командването е допуснало сериозни грешки, по-скоро от объркване, а не заради предателство. Така или иначе, нашата армия не можела да се притече на помощ на обсадения град, докато не разгроми противника, който инак би я преследвал до градските стени. Едва тогава войските поели в ускорен марш. Форсирали Морр през нощта, като построили мост от лодки, за да изненадат обсаждащата армия и да я нападнат от неочаквана и зле охранявана посока.

— Въобще нямахме представа колко ви е било тежко тук — обясни той. — Като си помисля само какво сте преживели… — Астано му показа късче от „хляба на гладуващите“, което бе запазила за спомен — кафеникаво коматче, което по-скоро наподобяваше парченце дърво, замесено от лющен ечемик, царевично брашно, трици, пръст и сол.

— Сол имахме в изобилие — обясни тя. — Само дето нямаше на какво да я слагаме.

Явин се усмихна, но от това бръчките на лицето му само се вдълбаха.

— Ще накараме Касикар да плати за това — обеща той.

— Ах… да плати… — Сотар поклати глава. — Ние какво сме… да не сме търговци?

— Не, братовчедке. Ние сме войници.

— А жените на войниците, а техните любовници, майки и сестри, братовчедките… на нас с какво ще плати Касикар?

— Такъв е животът — отвърна Явин малко унило.

Еверра заговори за честта на града, за оскърблението срещу могъществото на Предците, за необходимостта от възмездие. Явин го слушаше, но не каза нищо повече по въпроса. По някое време ме попита за Светилището и за древните ръкописи, които бяхме спасявали. Докато му разказвах, зърнах на обветреното му лице онова момчешко изражение на интерес и почуда, с което помня, че слушаше баладите и епосите или ни повеждаше на строежа на Сентас през онези далечни летни дни. Питах се какво ли ще е мнението му за „новите“ поети. Може би някой ден, когато той станеше Баща на Аркаманд, а аз — учител в класната стая, щях да му дам „Преобразяване“, за да я прочете и да открие един нов свят… Но не можех да си го представя. Въпреки това тази мисъл ме накара да му разкажа как бяхме декламирали „Мостовете на Нисас“ в бараката в началото на обсадата и как мъжете се бяха присъединили към нас, когато подхванахме „Под стените на Етра“. В края на този ден всички вкупом се надпреварвахме да цитираме любими откъси от балади: Явин ни водеше с ясния си глас, а най-малките слушаха с ококорени очички и се питаха защо този висок войник се смее, докато декламира: „И хукнаха тогаз морванските войници, побягнаха като овце пред вълк…“

— Още веднъж — подканяше ни Сотар. — От самото начало. — Тя обаче не декламираше с нас. Изглеждаше тъжна и объркана. От време на време ми хвърляше угрижени погледи и бързо отместваше глава.

През онези есенни месеци след обсадата се наслаждавахме на най-хубавото от всички удоволствия — облекчението от постоянния, прояждащ душата страх. Сърцата на всички ни сякаш пееха. В Аркаманд цареше безгрижно, дори празнично настроение. Хората бяха благодарни един на друг, задето бяха оцелели заедно. Вече можеха да се смеят на воля и го правеха.

В началото на зимата се прибра и Торм. През цялото време на обсадата беше останал в града, но не и в Аркаманд. По заповед на диктатора бе създаден специален отряд от кадети, ранени войници и ветерани в помощ на градската стража, който да поеме патрула и охраната на портите и кулите и да потушава възникналите пожари. Тези мъже бяха свършили добра работа при охраната на града и борбата с пожарите, преследването на черноборсаджиите и грабителите, както и заподозрените за измяна, но в последно време се чуваха гласове, че подлагали на гонения и несправедливо обвинени хорица. Бяха ги разпуснали няколко дни след освобождението, когато диктаторът подаде оставка и върна цялата власт на Сената.

Торм беше на седемнайсет, но изглеждаше много по-възрастен и се държеше като врял и кипял мъжага, мрачен, самоуверен и мълчалив.

Доведе в Аркаманд и Хоби. Беше настоял да го освободят от войската, като възнаграждение за службата му, и го бе назначил за свой оръженосец. Също като Меттер, оръженосеца на нашия Баща, Хоби спеше пред вратата на своя господар. Макар че все още си бръснеше главата и беше по-едър от Торм, приликата между двамата беше очевидна.

Завръщането на Торм съвпадна с годежа на Астано. Нашата Майка не бе одобрила брака й с Коррик Белтомо Рунда и бе избрала чрез нея да се обвържем с Ренин Белтомо Тарк. Таркаманд беше древна, макар и не богата Къща, а Ренин бе многообещаващ млад сенатор, хубавец и красноречив, макар че според Салло не си падал много по четенето. „Дори по Трудек! — добавяше тя. — Сигурно повече го вълнува политиката“.

Сотар не ни каза нищо за годежа. Напоследък все по-рядко я виждахме. Изглежда, за разлика от нас, тя все още не се беше отървала от преживените страхове. Когато я виждах в библиотеката, където често четеше книги, ме поздравяваше любезно, но не разговаряше с мен и скоро след това се измъкваше. Болезненият ми копнеж по нея бе изчезнал, заменен от съжаление и дори лека насмешка — защо да се измъчваме заради неща, които вече са отминали?

Еверра трябваше да произнесе реч на годежната церемония. Отдели няколко дни, за да открие подходящи цитати от класически произведения. Сред всеобщата добронамереност, която се бе възцарила през онази есен след края на обсадата, не намирах за необходимо и дори смятах за нечестно да крия от своя стар учител наученото от Мимен и останалите в Светилището. Признах му, че съм чел Дениос и че Мимен ми е подарил копие на Каспровата „Космология“. Моят учител поклати навъсено глава, но не каза нищо. Това ме окуражи да го попитам как поемите на Дениос могат да покваряват читателя, след като имат благороден език и смисъл.

— Недоволство — отвърна той. — Красиви слова, които те учат как да бъдеш нещастен. Поети като него отричат даровете на Предците. Произведенията им са бездънни ями. Премахнеш ли здравата основа на вярата, върху която се гради нашият живот, не остава нищо. Само думи! Красиви и празни слова. Не бива да вярваш на думи, Гавир. Само вярата може да те дари с пълноценен живот и покой. Моралът винаги се гради на вярата.

Опитах се да обясня какво съм видял у Дениос: морал, по-всеобхватен от всичко, което съм познавал досега, но доводите ми бяха твърде колебливи и Еверра ги съкруши с непоклатимата си увереност.

— Той не учи на нищо друго освен на бунт срещу онова, което е било и ще бъде. Кара ни да извърнем лице от истината. Младите хора обичат да си играят с подобни бунтовни идеи, да се съмняват във вярата. Това ми е добре известно. Но с времето прозираш глупостта им и се връщаш при вярата, единствената основа на законите на морала.

Изпитах облекчение да чуя тези проверени от времето истини. Пък и Еверра не ми бе казал, че не бива да чета Каспро. Не отварях често „Космология“, тъй като ми се стори трудна и дори на моменти неразбираема, но често се случваше да си спомня някои пасажи от нея, или от Дениос, и да се възхитя на красотата и дълбоката им прозорливост.

Сетих се за един подобен откъс, докато стоях, заедно с всички обитатели на Къщата, на церемонията на Астано, която бе излязла на двора, издокарана в дълга сребристобяла рокля, за да посрещне своя избраник: „А тя е като кораб върху разпенени вълни…“

Речта на Еверра беше пронизана от цитати от класически произведения, за да могат всички да бъдат впечатлени от високата образованост в Къща Арка. Нашата Майка произнесе ритуалните слова, с които предаваше дъщеря си на Къща Тарк. Майката на тази Къща пристъпи напред, за да приеме Астано като бъдеща Майка на Таркманд. После моите малки ученичета изпяха брачния химн, бяха го репетирали последните няколко дни със Сотар. С което церемонията приключи. В градината засвириха музиканти и знатните гости се преместиха в просторните вътрешни помещения, за да празнуват и да танцуват. Ние, останалите, също щяхме да празнуваме, но в задния двор. Беше студено и ръмеше, но въпреки това бяхме готови за танци — всяко време е добро, когато има повод за празненство.

Сгодена през зимата, Астано се омъжи в деня на пролетното равноденствие. Месец по-късно повикаха Явин в частта му.

Етра подготвяше нападение срещу Касикар. Вотус, който доскоро бе част от съюза с Морва срещу нас, бе минал на наша страна, уплашен от мощта на Касикар и подмамен от възможността да отхапе лакомо парче. Етранци и вотусанци рамо до рамо щяха да нахлуят и обсадят Касикар: велик град, в едни времена наш враг, в други — приятел и съюзник. „Отново и отново, напред и назад“, казваше Сотар.

Видях Салло в деня, когато Явин пое на път. Бяха й разрешили да слезе при Речния портал, за да го изпрати, докато тръгваше с отряда си, под възторжените възгласи на тълпата. Салло се беше просълзила. Ала и сега, както и по време на обсадата, беше сигурна, че няма да му се случи нищо лошо.

— Мисля, че Късмет е милостив към него — рече ми с усмивка, но сериозно, когато се прибрахме. — По време на битка, искам да кажа. По време на войната. Не, тук.

— Не тук? Сал, за какво говориш?

Бяхме в библиотеката, съвсем сами, и можехме да разговаряме свободно. Но тя се поколеба. Гледаше, ме внимателно и помълча известно време, преди да повярва, че наистина не разбирам какво има предвид.

— Нашият Баща се радва, че той си тръгна.

Опитах се да възразя.

— Не, чуй ме, Гав! — спря ме тя. — Говореше бавно, почти надвесена над мен. — Нашият Баща мрази Явин-ди. Така е! Мисля, че го ревнува. По право Явин трябва да наследи управлението на Алтан Арка. Неговата Къща. Неговото място в Сената. Освен това е красив, висок и с добро сърце, също като майка си — той е Галлеко, не Арка. Нашият Баща не го обича, завижда му за всичко това. Виждала съм го с очите си! Стотици пъти! Защо си мислиш, че Явин, който е големият син и наследникът, отива на война? Докато по-малкият син, който трябваше да стане войник и дори е подготвен за такъв, остава у дома? Със своя оръженосец! Онова страхливо и надуто змийче!

Никога не бях чувал моята благовъзпитана и добросърдечна сестра да говори с подобна омраза. Бях смаян, ужасен дори.

— Готвят Торм за Сената, ще видиш — продължи тя задъхано. — Алтан Арка се надява, че Явин ще… че ще го убият… — Стисна силно ръката ми. — Надява се — повтори натъртено, шепнешком.

Исках да я упрекна за всичко казано, да я убедя, че не е права, но от устата ми не излизаше нито звук.

Влезе Сотар и щом ни видя, спря, сякаш се готвеше да излезе. Салло вдигна очи към нея и прошепна умолително: „Ох, Сотар-йо!“ — и Сотар дойде и я прегърна, нещо, което не бях виждал да прави никога. Спокойната, уравновесена Сотар! Двете се прегръщаха, сякаш търсеха взаимна увереност и утеха. Гледах ги втрещен. Опитвах се да се убедя, че причината е заминаването на Явин, но не беше това. Не виждах тъга по лицата им, нито обич. Виждах само страх.

Очите на Сотар срещнаха моите, над главата на сестра ми, и видях в тях свирепо негодувание, което постепенно изчезна. Какъвто и враг да бе видяла в мое лице, тя постепенно осъзна, че това съм си аз.

— Ох, Гавир! — рече тя. — Да можеше да помолиш Еверра Салло да му помага в обучението на малките… каквото и да е, само да не стои в копринените стаи. Но зная, че не можеш… и той не може… Зная! Помолих да стане моя прислужница. Помолих нашата Майка… като подарък за рождения ми ден… само докато Явин отсъства… да получа Салло. А тя ми отказа: не било възможно. Никога не съм молила за нищо. Ох, Салло, Салло — трябва да се разболееш! Започни отново да гладуваш! Отслабни, погрозней като мен!

Нищо не разбирах.

Сотар не знаеше, че съм в пълно неведение. Салло го знаеше. Целуна Сотар по бузата, дойде при мен, прегърна ме и рече:

— Гав, не се тревожи. Всичко ще е наред, ще видиш! После излезе, върна се в покоите на господарите, в копринените стаи, а аз се прибрах в бараката на робите, смутен и объркан и същевременно изпълнен с вярата, непоклатимата вяра, че нашият Баща и нашата Майка и Предците на нашата Къща няма да позволят да се случи нищо лошо.