Урсула Ле Гуин
Сили (14)

14

Леля ми каза на всички, че се подчинявам на предсказанието й и че ще замина след два дни. Когато на следващия ден отидох за последен път на рибния пазар, майката на Тиссо ми даде одеяло, изплетено от тръстика. Беше леко, меко и топло.

— Дъщеря ми го изплете — каза Лали Бету, а аз отвърнах:

— Благодаря й за това и ще мисля за нея, когато нощите са студени.

Тиссо стоеше встрани и не се опита да ме заговори. Сбогувах се с жените и отделих малко повече време на леля ми. Тя обаче не пожела да говорим, настояваше да тръгна час по-скоро и да прекося втората река, след което ще съм в безопасност.

Поех на път рано на следващата сутрин, още преди вуйчо ми да се е събудил. Кутрето сумтеше в краката му. Котката се бе свила на старото ми одеяло. Прошепнах им: „Ме да е с вас“ и се измъкнах от малката къща и от селцето. Сърцето ми се бе свило болезнено.

Тръгнах на изток, навътре в сушата. Леля ми не би го одобрила, тъй като очакваше да се отправя на север. Не исках обаче тя да ръководи постъпките ми.

Нямах лодка, а да тръгна пешком на север означаваше да се лутам сред лабиринта от пътеки из блатата й да изгубя много дни. Нямах нито пари, нито представа как ще си изкарвам прехраната по пътя.

Всъщност, помислих си, не беше вярно, че нямам пари. Имах. Кървави пари, пари, с които да се откупи вина, разплатата за смъртта на сестра ми. Бях ги оставил на Куга, скрити в неговата пещера. Можех да си ги взема, а после да се добера до Месун, стига да издържа на недоимъка, но пък бях привикнал да постя. Помнех пътя, по който бях минал с Чамри и Венне; щях да се придържам източно от Сърцето на гората, за да не се натъкна на часовоите на Барна. Най-трудната част щеше да е откриването на’ пещерата на Куга, която бе южно от Данеранската гора. Но бях сигурен, че паметта няма да ми изневери и че когато стигна там, ще се ориентирам.

Торбата ми бе натъпкана с храна — пушена риба, сирене, сухари, сушени плодове: жените на рибния пазар ми бяха донесли повече риба, отколкото бих могъл да изям за цяла седмица, мъжете от селото се бяха изредили пред къщата на Меттер, за да ми донесат от своите запаси. Не се страхувах от глад, поне за през следващите дни. Освен храната и новото одеяло носех както винаги рибарските си такъми, ножа и книгата, увита в омаслен пергамент, за да не пострада, ако се наложи да плувам. Чувствах се здрав и силен и можех да вървя дни наред, без да изпитвам друго освен удоволствие от движението.

След два дни излязох от блатата и се озовах в гориста страна. Вървях на изток и доколкото можех да се ориентирам, бях някъде в околностите на град Касикар. Зърнах в далечината няколко селски къщи, изглеждаха изоставени. Тук-там виждах крави и овце. Минах покрай опожарена овощна градина и разрушена ферма. Оттук бяха минавали войски, бяха грабили и палили — неуморните бойни отряди на градовете-държави… Нямаше пътища, само пътеки, и не виждах почти никакви хора освен самотни пастири. Махахме си отдалеко и си продължавах по пътя.

Теренът стана хълмист и навлязох в безлюдна страна, тъкмо каквато ми трябваше. Проблемът бе как да открия мястото, което търсех. Нямах представа къде може да е пещерата на Куга. Горите бяха гъсти и не можех да се огледам надалече от върховете на хълмовете. Единственото, което ми оставаше, бе да вървя напред и да следвам интуицията си. Една вечер по залез-слънце усетих, че съм се изгубил. Разбрах, че се движа напосоки. Планът ми се бе провалил. Можеше да се скитам из тези хълмове и долчинки, докато не изгубя сили и разсъдък, както бе станало и предния път. Седнах да похапна и да си почина и въздъхнах.

— Енну, покажи ми пътя.

Извадих парче хляб, сложих върху него късче пушена риба и почнах да ям бавно, наслаждавах се на вкуса и мириса, които ми напомняха за моето село. Някакво движение привлече вниманието ми и когато вдигнах очи, видях един черен лъв да излиза на поляната, само на двайсетина стъпки от мен. Беше лъвица всъщност: крачеше, навела глава и отпуснала опашка. Спря и обърна глава към мен. „Енну-Амба“ — казах шепнешком. Лъвицата ме изгледа втренчено, сетне си продължи по пътя.

Приключих със скромната си вечеря, облизах мазните си пръсти и ги избърсах в листата на мечата папрат, до която седях. Устата ми беше пресъхнала и сръбнах малко вода от шишето от лакиран тръстиков пергамент, което бях напълнил на последния ручей. Изправих се бавно. Вече знаех, че има само една посока, която мога да следвам — по стъпките на черната лъвица. Едва ли щеше да е разумно, но се намирах на място, където разумните постъпки вероятно не водеха до резултат. Така че последвах лъвицата.

Щом влязох в гъсталака, видях почти незабележима пътечка, която се виеше нагоре по склона. От лъвицата нямаше и следа. Тръгнах и вървях доста дълго. Слънцето почти се бе скрило, когато познах мястото. Куга ме бе превел през тази поляна — покрай огромния стар дъб, — когато ме поведе на среща с Горските братя. „Вече сме в Кугаманд“, рекох си и се зачудих защо говоря в множествено число. За да стигна до пещерата, бе достатъчно да свърна от пътеката на лъвицата и да тръгна надолу, по пътя, който вече си бях спомнил.

Спрях и благодарих на Енну, после се обърнах надясно и се спуснах през гората. Чувствах се на позната територия. Стигнах поточето, прецапах го и спрях пред скалната плоча, която закриваше входа на пещерата.

Отворих уста да извикам Куга, но осъзнах, със странна и неоспорима увереност, че вече го няма. Наведох се и се вмъкнах през тесния процеп. Миришеше на дим и на щавени кожи, миризмата на Куга. Беше студено и нямаше никаква светлина. Тръгнах навътре.

Стигнах до поточето, клекнах на брега и загледах вълничките в трепкащата светлина. После го видях на отсрещния бряг.

Животните, водата и капризите на времето през изминалите две години не бяха оставили много от него — череп с хлътнало чело, кости и няколко късчета парцалива кожа, както и коженият му колан.

Докоснах черепа и се помолих за Куга. Не исках да прекарам нощта в пещерата, така че излязох навън, легнах до входа и се увих в тръстиковото одеяло.

На сутринта влязох в пещерата. Мислех да погреба Куга вътре, но после реших, че пещерата е твърде потискащо място. Изкопах гроб на склона и зарових костите му там, сложих при тях и кожения колан, ножовете и металната кутия със сол, най-голямата му ценност. Така и не бях успял да я намеря, докато живеех при него, а сега я видях да се търкаля на пода в галерията с огнището. Вътре дори имаше още малко сол — освен ножовете и кесията, която му бях оставил да пази.

Изпитах облекчение, че не са го убили заради парите. От начина, по който бе захвърлена кутията, предположих, че е бил ранен и е извадил съкровището си, за да провери дали всичко с него е наред. Но беше знаел, че умира — оставил беше кутията и се бе довлякъл до брега на потока.

Заринах гроба, заравних пръстта с ръце и се помолих на Енну да бди над Куга. Сетне се сбогувах с него и се отправих на път, отново на североизток, покрай хълма, където бяхме срещнали Горските братя.

Откакто бях напуснал Източно езеро, самотата ме измъчваше непрестанно. И преди бях живял сам, но винаги бях близо до други хора. Сега обаче беше различно, защото за пръв път напусках хора, които бяха мои роднини, мои сънародници, и се връщах в света на чуждите и непознатите. Опитвах се да се радвам на свободата си, но по-скоро бях завладян от усещането, че съм изоставен. Най-трудно ми беше в деня, когато напуснах Кугаманд. Вървях из гората, без да мисля за пътя. Когато стигнах върха на хълма, на който ме бе оставил Куга, спрях. Този път не запалих огън, тъй като нямах намерение да викам Горските братя. Бях вървял сам дотук и възнамерявах да продължа така. Но прекарах нощта на хълма. Тъгувах за Куга. За него, а също и за моите сънародници и роднини в Източно езеро, за Тиссо и Гегемер и за моя ленив, но добродушен вуйчо. А също и за Чамри и Берн, за Венне и Диеро и дори за Барна, защото го бях обикнал. За Аркаманд, за Сотар, Тиб, Рис и Око, Астано, Явин, за моя учител Еверра и за Салло — милата ми изгубена Салло. Те всички бяха изгубени за мен. Очите ми бяха пълни със сълзи, а не можех да плача и главата ме болеше. По небето бавно пълзяха безброй звезди.

Събудих се на зазоряване, небето беше розов купол над тъмния хълм. Бях гладен и жаден. Станах, събрах си нещата и слязох при потока, където Бригин не ме бе оставил да утоля жаждата си, и пих до насита. Бях преодолял самотата и се чувствах готов да продължа пътя си. Бях сам и никой не ми пречеше да пия откъдето искам и колкото си искам. Щях да ида в Месун, където всички мъже и жени са свободни, където в университета те учат на мъдрост и където живееше поетът Каспро.

Докато крачех из гората, се опитах да запея Химна на свободата, но никога ме е бивало в пеенето и гласът ми звучеше като грак на врана. Отказах се и започнах да си повтарям наум поемите на Каспро и да си измислям мелодии, които да вървят с тях.

Промените в гората настъпват бързо — старите дървета падат, израстват млади, корени прорастват през пътеките, но аз виждах пътя съвсем ясно, както наяве, така и в спомените си. Стигнах до поляната, където бяха овесени сръндаците, и спрях за обяд. Щеше ми се и сега да има малко месо. Чудех се дали не е време да се отклоня на изток, да напусна Данеранската гора и да си опитам късмета да купя храна в някое селце или градче. Но все още не исках да го правя. По-добре бе да остана в гората и да опиша широк кръг около лагера на Бригин, да мина по маршрута, по който бяхме минали с Чамри, и на безопасно разстояние от града на Барна. А после да се насоча на север и да потърся някое село извън гората, на брега на Сомулане, първата от двете големи реки, които трябваше да премина.

Всичко вървеше според плановете ми, докато не се озовах на изток от града на Барна; вървях покрай Сомулане отвъд завоя й на север, през гористите хълмове. Бях страшно изгладнял, а във вировете виждах да подскачат едри пъстърви. Изкушението беше прекалено силно. Спрях край един хубав вир, закачих една мушичка на куката и за нула време улових първата риба. Втората се закачи почти веднага след нея. Тъкмо хвърлях въдицата отново, когато някой произнесе:

— Гав?

Подскочих уплашено, изпуснах въдицата и посегнах към ножа. В първия миг не можах да позная мъжа, който стоеше зад мен. После се сетих кой е: беше Атер, единият от мъжете, които бяха отвлекли Ирад и Мелле — същият, дето се хвалеше, че обичал покорните жени… Беше едър и мускулест мъжага тогава, а сега, макар и все така едър, ми се стори измършавял. Изгледах го подозрително, но не видях заплаха в очите му. Беше по-скоро изненадан.

— Как се озова тук, Гав? — попита той. — Мислех, че си се удавил или че си заминал надалече.

— Заминах надалече — казах.

— И сега се връщаш, така ли?

Кимнах.

— Няма при кого да се върнеш обаче — рече той.

И погледна двете риби. Личи си, когато някой е гладен.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, след като думите му достигнаха до съзнанието ми.

Той разпери безпомощно ръце.

— Ами… Ти не знаеш ли? — Той втренчи очи в мен. — Всичко изгоря.

— Градът? Сърцето на гората? Изгорял е?

Беше му трудно да осъзнае, че не съм чул за събитие, оказало огромно влияние върху неговия живот. Отне ми известно време, докато го накарам да ми разкаже всичко.

Първото, което попитах, бе дали с него има и други, дали не е от някой отряд, който да ме плени и да ме отведе при Барна. Но той все повтаряше:

— Не, момче. Няма никой. Всички са мъртви. Никой няма да дойде. — Сетне обясни: — Дойдох тук, в старото село, да видя дали няма някой, да намеря храна, но те са изгорили и него.

— Кой?

— Войниците.

— Касикарци?

— Предполагам.

Да се измъкне информация от него се оказа трудна работа.

— Може ли да си запалим огън? — попитах.

Той кимна.

— Запали тогава и сложи рибата да се изпече. Имам и малко хляб. — И докато той запали огъня, успях да уловя още една пъстърва. Атер едва дочака рибите да се изпекат и почна да лапа.

— Ах! — въздъхна. — Ах, Гав, колко е хубаво! Благодаря ти.

След като се нахранихме, отново взех въдицата — когато пъстървата скача и на празна кукичка, е грехота да я оставиш. Докато ловях, той седна на брега до мен и ми разказа какво се е случило в Сърцето на гората. Наложи се да сглобя по-голямата част от историята от откъслечните му описания.

Оказа се, че в момента Етра и Касикар били съюзници срещу Вотус, Морва и по-малките градове на юг от Морр. Доста роби от фермите били избити във войните между Етра и Касикар или били избягали и трябвало да бъдат заменени с нови пленници. В градовете около Данеранската гора отдавна се говорело за грамаден лагер, дори цял град от роби бегълци, и новите съюзници, така наречената Северна лига, решили да навлязат в гората, за да проверят какво става там. Пратили многобройна армия, по един легион от всеки град, в бърз марш между Данеран и Блатата. Хората на Барна не знаели нищо за подготвяното нападение, докато часовите не дотичали в града с тревожни съобщения.

Барна събрал всички мъже, които можели да носят оръжие, за да защитават Сърцето на гората. Наредил на жените и децата да се пръснат из пущинака. Много от мъжете избягали с тях. А тези, които останали, скоро попаднали в обкръжение — войниците заобиколили града и подпалили стената, после подпалили и града, хвърлили факли върху дървените покриви на къщите. Хората на Барна опитали да дадат отпор, но противникът ги превъзхождал многочислено и били избити до крак. Войниците пленили всички, после пратили отряди в гората да изловят жените и децата. Намерили съкровището на Барна и си го поделили. Разделили и пленниците, половината за Етра, другата половина за Касикар, и подкарали окованите във вериги роби заедно с добитъка.

Сълзи се стичаха по бузите на Атер, докато ми разказваше всичко това, но гласът му остана монотонен. Бил извън града с един отряд и видели пушеците от много мили. Промъкнали се сред пепелищата няколко дни, след като войниците си тръгнали.

— А Барна? — попитах.

— Войниците му отрязали главата и я ритали като топка.

Беше ми много трудно да попитам за другите. Той пък не знаеше нищо — често дори не знаеше за кого говоря. Чамри? Той сви рамене. Венне? Нямал представа. Диеро? Кой знае? Но очевидно някои бяха успели да се измъкнат и много от тях по-късно се бяха събрали в опожарения град, тъй като не знаели къде да идат. Част от зърнените запаси били останали неоткрити и те се прехранвали с тях, както и с малкото, което намерили в изпотъпканите градини. Но колко дълго можеха да преживеят така? Атер отново не знаеше отговора. Доколкото успях да преценя, нападението и опожаряването на града бе станало преди половин година, вероятно в началото на зимата.

— Сега там ли се връщаш?

Той кимна.

— Там е по-безопасно. Войниците продължават да обикалят из гората. Ловят роби. Бях в Еббера, от другата страна. И там е също толкова зле. Няма достатъчно роби да работят в полето.

— Ще дойда с теб — заявих. Трябваше да разбера какво е станало с другарите ми.

Улових още пет пъстърви, загърнах ги в листа и тръгнахме на път. Рано следобед стигнахме Сърцето на гората.

Градът, който за последен път бях видял в сребристосиньото сияние на лунната светлина, сега бе пущинак от овъглени греди и пепелища. В единия край, близо до градините, оцелелите бяха вдигнали колиби и навеси от отломките. Възрастна жена работеше наведена в градината. Двама мъже седяха пред своите колиби, отпуснали ръце. Едно куче ни залая, но се сепна, заскимтя и побягна. Мърляво дете седеше на купчина пръст и ни разглеждаше равнодушно. Когато се приближихме, се скри.

Бях дошъл, за да разпитам за съдбата на своите приятели, но нямах сили да го сторя. Непрестанно си представях Диеро, заклещена в горящата къща на Барна, трупа на Чамри, захвърлен в общ гроб, Венне, подкаран като добиче с вериги на ръцете и краката. Казах на Атер:

— Не мога да остана тук. — Подадох му рибите. — Дай им ги.

— Накъде ще тръгнеш? — попита той все тъй равнодушно.

— На север.

— Внимавай да не се натъкнеш на ловци на роби.

Тъкмо се обърнах да поема обратно по пътя, по който бяхме дошли, когато някой ме сграбчи за краката толкова неочаквано и силно, че едва не паднах. Беше детето — същото, което одеве бе побягнало от нас.

— Клюнчо, Клюнчо, Клюнчо — повтаряше то. — О, Клюнчо, Клюнчо!

— Мелле?

Тя не ме пускаше. Прегърнах я. Беше лека като перце, все едно вдигах призрак. Продължаваше да се притиска към мен, също както правеше, когато отивах в стаята на Диеро да я уча да пише. Беше заровила лице в рамото ми.

— Къде живее? — попитах Атер, който ни гледаше равнодушно, и той посочи близката колиба. Понесох я нататък.

— Не — зашепна тя. — Не ме носи там.

— Къде живееш, Мелле?

— Никъде.

Един мъж надзърна от вратата на колибата. Познавах го, макар да не си спомнях името му — беше дърводелец. И той гледаше равнодушно като Атер.

— Къде е сестрата, на това момиче? — попитах.

Той повдигна рамене.

— Диеро не успя да се измъкне, нали?

Мъжът отново сви рамене и се подсмихна ехидно, след това втренчи поглед в мен.

— Искаш ли я тази?

Не разбирах какво има предвид.

— Бронзова половинка за една нощ — продължи той. — Или храна, ако имаш. — И направи крачка напред.

Нямаше много време за мислене.

— Каквото имам, мое си е — заявих решително, обърнах се и закрачих по пътя, по който бях дошъл. Мелле се притискаше към мен, обвила ръце около шията ми, със скрито в рамото ми личице.

Мъжът се развика зад мен, залаяха кучета. Извадих ножа и се заозъртах през рамо. Но никой не ни последва.

След около половин миля осъзнах, че моят малък призрак е по-тежичък, отколкото предполагах. Освен това беше време да помисля какво всъщност правя. Свих по една едва забележима пътека, после промених посоката още веднъж, седнах в един малинак, който ни скриваше, пуснах Мелле да стъпи на земята и си поех дъх. Тя клекна до мен.

— Благодаря ти, че ме взе — промълви с едва чут тъничък гласец.

Беше някъде на седем или осем. Не беше пораснала много и ръчичките й изглеждаха тънки като вейки.

Извадих малко сушени плодове и й предложих. Тя ги изгълта, полагаше отчаяни и неуспешни усилия да не изглежда прекалено лакома. Подаде едно плодче и на мен, но аз поклатих глава.

— Ядох преди малко — рекох и тя бързо го лапна.

Отроних няколко парченца от твърдия като камък хляб и й казах да ги размекне в устата си, преди да ги глътне. Тя ме послуша. Лицето й постепенно се успокои.

— Мелле — казах. — Отивам на север. Надалече.

— Моля те, нека дойда с теб — прошепна тя и челцето й отново се набърчи. Не смееше да ме погледне в очите.

— Няма ли някой, при когото…

— О, не, моля те, не! — Същият отчаян шепот. — Моля те, не!

— Някой, при когото да те оставя…

Тя продължаваше да клати глава.

— Не, не, не — повтаряше шепнешком.

Не знаех какво да направя. Всъщност можех да направя само едно, но не бях сигурен дали ще се справя.

— Издържаш ли на ходене?

— Мога да ходя, мога да ходя — заповтаря тя, после лапна поредното късче хляб и го засмука, точно както й бях казал.

— Защото ще ти се наложи.

— Мога. Не е нужно да ме носиш. Обещавам.

— Добре тогава. Ще разговаряме по пътя, защото искам да стигнем до реката, преди да се мръкне. А утре излизаме от гората. Разбрано?

— Да! — отвърна тя и очичките й блеснаха.

Закрачи до мен решително, но краченцата й бяха къси, а и в измъченото й тяло нямаше много сила. За щастие стигнахме Сомулане по-рано, отколкото очаквах, и излязохме на широка поляна при един голям завой на реката. Тук рибата не кълвеше така, както в горския вир, но все пак успях да уловя една пъстърва и няколко по-дребни риби, което бе достатъчно за вечеря. Тревата беше мека, а светлината падаше под такъв ъгъл, че водата излъчваше златисто сияние.

— Колко е красиво тук — въздъхна Мелле.

Малко след това заспа. Сърцето ми се сви, като я гледах колко е крехка. Защо бях взел това дете с мен? Но и как бих могъл да го оставя?

Бог Късмет се вслушва в молитвите само с глухото си ухо, но аз го заговорих, обръщах се към ухото, което чува колелата на звездната колесница. Казах му: „От доста време си с мен, господарю, макар не винаги да съм го осъзнавал. Надявам се да бдиш и над това нещастно създание“. След това се обърнах беззвучно и към Енну, благодарих й и я помолих да ни посочва пътя. Накрая завих Мелле с одеялото и заспах до нея.

Събудихме се на зазоряване. Мелле слезе до брега на реката и когато се върна, видях, че се е умила, макар че потреперваше от студа и влагата. Загърнах я в одеялото, докато закусвахме. Още беше сънена.

— Мелле — почнах, — сестра ти…

Тя заговори със странен, отнесен глас.

— Опитахме се да се скрием. Избягахме на пасището. Войниците ни намериха и отведоха Ирад. После не помня.

Спомних си разказа на Атер за това как бяха хванали двете момичета край селото и как не могли да ги разделят… Този път войниците ги бяха разделили.

Брадичката на Мелле трепереше. Тя се опита да преглътне сухия залък, но не можа. Никой от нас не отвори повече дума за Ирад. След доста дълго време казах:

— Твоето селце е в западните покрайнини на гората, нали? Искаш ли да се върнеш там?

— На село? — Тя кимна и се замисли. — Не помня кой знае колко.

— Но семейството ти е там. Майка ти…

Тя поклати глава.

— Нямаме майка. Ние принадлежахме на Гав Були. Той ни биеше много. Сестра ми… — Тя не довърши.

Може би Късмет най-сетне бе извърнал взор към Мелле.

Но не и към Ирад.

— Е, добре, ще дойдеш с мен — склоних, опитвах се да говоря наставнически. — Но чуй внимателно. Ще вървим по пътища, ще влизаме в много села. Ще сме сред хора. Мисля, че ще е най-добре да се представяш за малкото ми братче. Можеш ли да се преструваш на момче?

— Разбира се — рече тя. После се замисли. — Трябва ми име обаче. Мога да съм Мив.

Едва не извиках „Не!“, но се сдържах. — Най-добре беше сама да си избере име. А Мив бе точно толкова често срещано, както и Мелле.

— Добре, нека бъде Мив — склоних. — А аз съм Авви.

— Авви — повтори тя, после прошепна: — Авви Клюнчо. — И се засмя.

— Запомни какви сме — не сме роби, защото в Урдайл, където живеем, няма роби. Аз съм студент в Месунския университет. Уча при един прочут книжник, който ни очаква. Идваме от източните краища на Блатата.

Тя кимаше. Струваше й се страшно убедително. Но пък в края на краищата тя бе едва осемгодишна.

— Ще се старая да избягваме големите пътища и да вървим покрай тях. Имам малко пари. Можем да си купуваме храна от селата и фермерите. Но трябва да внимаваме за ловците на роби. Навсякъде. Най-добре ще е въобще да не ги срещаме.

— Как се казва този прочут учен? — попита тя. Добър въпрос. Не бях подготвен за това. Спрях се на единственото име, което знаех:

— Оррек Каспро.

Тя кимна. Но имаше още нещо, което явно не й даваше мира. Накрая изплю камъчето:

— Не мога да пишкам като момче.

— Няма нищо. Не се тревожи. Аз ще те пазя.

Тя кимна. Бяхме готови за път. Спуснахме се при завоя на реката, където тя се разливаше и ставаше плитка.

— Ще пресечем тук — рекох. — Можеш ли да плуваш… Мив?

— Не.

— Ако стане много дълбоко, ще те нося.

Свалихме си обувките и ги прибрахме в моята раница. Завързах единия край на въжето около кръста на Мелле, другия за мен и оставих няколко стъпки дължина. Влязохме в ръката уловени за ръце. Спомних си видението за пресичането на реката и се зачудих дали няма да се наложи да я вдигна на раменете си (те още ме боляха от носенето вчера). Но тази река не приличаше на реката от спомените ми. С криволичене из плитките места не затъвах повече от до кръста и можех да държа Мелле над водата, с изключение на едно място, където течението беше бързо и водата дълбока. Там й казах да стисне здраво въжето, преплувах теснината, улових се за един камък отсреща и я изтеглих. Мелле потъна само за миг, когато помисли, че може да се опре на дъното. Изскочи на повърхността и се закашля задавено. Нататък ставаше все по-плитко и скоро излязохме на брега.

Докато седяхме задъхани и се обувахме, казах:

— Прекосихме първата от двете реки, които трябваше да минем. Сега сме в Бендайл.

— Героят Хамнеда е преплувал една река, когато е бил ранен, нали?

Бях трогнат от неочакваните й думи. Съмнявах се, че е научила историята за Хамнеда от мен. Беше й дошло отвътре да го каже, също както често се случваше с мен. Имахме общ език с това дете, език, на който не бях говорил с никого, откакто се разделих с детството си в Етра. Прегърнах крехките й рамене и тя се сгуши в мен.

— Да потърсим някое селце, където да купим храна — предложих. — Първо обаче ще извадя няколко монети от кесията, за да не я размахвам пред хората. — Бръкнах в раницата и извадих малката, но добре натъпкана кесия. Все още миришеше на Куга, а може би бе лежала близо до пушената риба от Феруси. Развързах шнурчето, отворих кесията и надзърнах вътре. Помнех добре какво има там — шепа бронзови монети и четири сребърника. Но сега при бронзовите имаше девет сребърника, четири жълтици от Пагади, които хората наричаха диктатори, и една голяма златна пара от Ансул.

Освен беглец моят Куга се бе оказал и богаташ.

— Не мога да нося това! — Гледах парите ужасено. Виждах само опасностите, които вещаеха, ако някой заподозреше, че имаме подобно състояние. Бях толкова изплашен, че насмалко да хвърля жълтиците в тревата и да ги зарежа.

— Откъде си ги взел?

Завъртях глава, неспособен да говоря.

— Можеш да зашиеш парите в дрехите си — предложи тя, докато разглеждаше с възхитено любопитство диктаторите. — Красиви са, но голямата е най-красива. Имаш ли игла и конец?

— Само рибарски кукички и корда.

— Можем да купим от селото. Или от някой търговец по пътя. Мога да шия.

— Аз също — повторих глупаво. — Е, засега ще ги прибера вътре. Ще ми се обаче да не ги бях намирал.

— Много пари ли са това?

Кимнах.

Тя продължаваше да оглежда монетите.

— Г…Р…А… град П…А…К…

— Пагади — поправих я.

— Ох, думата обикаля от всички страни. Град и държава Пагади, година осма и още цифри. — Тя извиваше главица, както го правеше, когато четеше на светлината на лампата в стаята на Диеро. Погледна ме засмяно и ми я подаде. Очите й сияеха.

Задържах в мен няколко четвъртинки и две половинки, останалото прибрах в кесията и я скрих. Продължихме покрай реката, защото тук пътеката бе добре отъпкана. След около час Мелле каза:

— Ако открием сестра ми в града, в който отиваме, можем да я откупим с това злато, нали?

— Може би — отвърнах и сърцето ми се сви. — Но по-добре да не говорим за това — побързах да добавя.

— Няма — обеща тя и наистина не заговори пак на тази тема.

Следобед Стигнахме някакво градче. Мелле изглеждаше спокойна, вероятно разчиташе на моя опит и мъдрост. Отидохме на пазара и купихме храна. Взех на Мелле и едно одеяло, което можеше да се носи като пончо, и спазарихме малка кутийка с метална игла и макара със здрав конец. Хората ни питаха откъде идваме и накъде сме се запътили. Разказах им моята история и понятието „студент в Университета“ им се стори достатъчно загадъчно, за да спрат да ни разпитват. Пълната щърбава продавачка, която искаше цяла бронзова четвъртина за иглата и конеца, погледна Мелле със съжаление и рече:

— Виждам, че ученето не се е отразило никак добре на туй нещастно момченце!

— Боледува цяла зима — рекох.

— Тъй ли? Как се казваш, малкият?

— Мив — отвърна Мелле спокойно.

— Сигурна съм, че брат ти се грижи добре за теб и не те пуска да хайманосваш — продължи жената. И може би защото беше разбрала, че не ми се ще да плащам толкова висока цена, или по някаква друга причина, добави: — Това е за теб, да те пази по време на пътуването ви — вземи го, вземи, подарък е, няма да ви искам пари и нека Енну ви благослови! — И подаде на Мелле една малка фигурка на котка, изрязана от тъмно дърво, с медна жица около шията, за да се носи като медальон — на сергията имаше още няколко скулптурки на Енну-Ме. Мелле ме погледна с ококорени очички. Спомних си, че двете с Ирад носеха такива, макар че техните бяха много по-фини и по-добре изработени. Подадох на продавачката парите за кутийката и кимнах на Мелле да приеме подаръка.

Тя го сграбчи радостно и го притисна към гърдите си.

Чувствах се необичайно спокоен и безгрижен на пазара. Тук бяхме непознати сред непознати, изгубени в тълпата, самотни пътници из големия свят. На друга сергия продаваха печени сладкиши, миришеха много вкусно.

— Искаш ли да ги пробваме? — предложих на Мелле и след малко вече седяхме до пазарния фонтан със сладкиши в ръце. Бяха прекалено сладки и тежки и Мелле успя да се справи едва с половината от своя. Разглеждах я незабележимо и видях това, което бе видяла и щърбавата продавачка: измършавяло и безкрайно изтощено хлапе.

— Уморен ли си, Мив? — попитах.

След кратка борба със себе си тя повдигна раменца и кимна.

— Ще отседнем в странноприемница. Едва ли ще имаме друга възможност нататък. Градчето е много приятно. А и ти поизмръзна при пресичането на реката, Днес повървя доста. Заслужаваш довечера да спиш в истинско топло легло.

Тя отново помръдна рамене и захапа сладкиша.

— Защо не ядеш твоя, Клюнчо? — попита след малко.

— Ще го изям, Пискливко — засмях се в отговор. — Мога да ям всичко. Тръгвай. Видях странноприемница от другата страна на площада.

Жената на съдържателя прояви неочакван интерес към Мелле — изглежда, моята малка спътничка бе пропуск към сърцата на хората. Дадоха ни чудесна малка стая в задната част на къщата, с широко късо легло. Мелле незабавно се покатери на него и се сви на кълбо. Все още стискаше своята малка Енну-Ме. Беше се загърнала в пончото и отказваше да го свали.

— Топли ме — обясни тя, но видях, че трепери. Завих я и тя заспа веднага. Настаних се на стола до прозореца. От доста време не бях седял на стол, нито бях влизал в такава голяма и солидна къща, съвсем различна от рибарските хижи в блатата с техните стени от тръстика. Извадих книгата и почетох малко. Знаех „Космологията“ почти наизуст, но само като държах книгата и плъзгах очи по редовете, усещах приятна увереност. А имах нужда от увереност. Нямах точна представа какво правя, нито накъде съм тръгнал, а и на всичко отгоре бях взел със себе си дете, което само щеше да ме забави и да ми донесе допълнителни грижи. Може би можех да я оставя в града при някого, помислих си, и някой ден да се върна да я взема? Да я оставя — при кого? Да се върна — откъде? Погледнах я. Спеше дълбоко. Излязох тихо да проверя как стои въпросът с вечерята.

Донесох й купичка пилешки бульон и тя се надигна да го изпие, но нямаше сили. Гореше от треска. Посъветвах се с жената на съдържателя, Амено; тя се държеше малко дръпнато, но си личеше, че има добро сърце. Дойде да погледне Мелле и каза, че може да е от преумора или от настинка.

— Иди да вечеряш — рече ми. — Аз ще разпаля огъня и ще я наглеждам.

Мелле се беше събудила. Все така стискаше малката фигурка на котката. Видях, че клепачите й натежават. Слязох в гостната и изядох огромна порция прекрасно приготвено овнешко, което ме накара да си спомня с благодарност и болка за Чамри Берн.

Останахме в странноприемницата в Рами четири нощи. На Амено не й отне много време да разбере, че Мелле не е момче, но не задаваше никакви въпроси — беше съвсем ясно защо едно момиче ще иска да пътува като момче — нито позволи на някой да се усъмни. Мелле не беше болна, а просто изтощена, макар че беше на ръба да се разболее. Три дни отдих и добро хранене направиха чудеса за здравето й. Тя седна в леглото и внимателно заши жълтиците в дрехите, после заспа отново. Бях решил да останем още няколко дни, за да я подготвя за дългия път, ако не беше това, което чух четвъртата вечер в гостната.

Всяка вечер тук се събираха мъже от града на по чаша бира или плодово вино, за да побъбрят помежду си или с гостите, които проявяваха охота за разговори. Отначало бяха хладни и резервирани към мен, заради репутацията ми на книжник и градски човек, но като видяха, че съм най-обикновено момче, което говори малко и се държи скромно, престанаха да ми обръщат внимание. Обсъждаха главно местни дела, разбира се, но покрай пътниците разговаряха и за нещата, които се случват по големия свят, което беше интересно за мен след времето, прекарано в гората и блатата, където не бях чувал нищо за градовете-държави и Бендайл.

След вкусната вечеря Мелле заспа дълбоко и аз излязох от стаята и се настаних до разпаления огън. Разговорът се въртеше около „барнавитите“. Всеки знаеше по някоя история за хората на Барна, които често бяха нападали местните кервани и пазарищата. Някои от тях бяха старите романтични истории, които бях чувал в Етра, и един от тукашните мъже ги потвърди. Каза, че преди три години нападатели прибрали половината от стадото му, но разделили справедливо добитъка, като го броели „един на теб, един на нас“, макар че можели да вземат всички животни. Имах чувството, че и слушателите му се делят наполовина на вярващи и невярващи.

После всеки от тях разказа своята версия за града на Барна, за това как робите държали в къщите си хубави жени, как имали толкова много злато, че го използвали да укрепват покривите, и как когато войниците подпалили града, по улиците потекли златни реки. Всички бяха чували за Барна, гигант с пламтяща червена коса, който подготвял атака срещу Асион, възнамерявал да се провъзгласи за цар на Бендайл и да сложи робите да управляват своите свалени господари. Всичко това неусетно доведе до разгорещен спор дали може да се има доверие на робите и веднага бяха изтъкнати няколко примера за предателства, извършени от роби.

— Чакайте да ви разкажа една история — намеси се един от гостите на странноприемницата, прекупвач на вълна от източната част на Бендайл. — За един нелоялен роб и за друг, верен на господарите си. Съвсем наскоро я научих. Имало един малък роб от Блатата, който бил гордост за своите господари в град Етра. Можел да разкаже всяка история и да изпее всяка песен, която бил прочел дори само веднъж. Струвал поне сто жълтици на господарите си. Ала опозорил една от дъщерите на Къщата и избягал, като откраднал торба със злато. Пратили по дирите му ловци на роби, но те не могли да го открият, някои дори твърдели, че се е удавил. Но един от синовете на къщата имал верен роб, който се заклел, че ще открие хлапето и ще го върне в Етра, за да го накажат, задето опозорил господарите си. И така, той се отправил на път и след известно време до него достигнал слухът за роб беглец в град Барна, който се прочул с разказите и песните си. Самият Барна ценял високо това момче. Но преди да дойдат войниците, момчето избягало и на Барна и сетне дирите му се изгубили. Ала верният роб продължавал да го търси. Разговарях с човек, който го познава, и той го наричаше Трите вежди. Ходил е в Блатата, в Касикар, в Пирам и се заклел, че ще го търси до края на живота си. Та ето ви пример за лоялен роб.

Останалите изразиха известно одобрение. Опитах се да подражавам на многозначителните им кимания, ала сърцето ми бе като буца лед. Преструвах се на книжник и смятах, че това ще ме отърве от ненужно любопитство, а ето, че сега се намирах в затруднено положение. Ако само мъжът не бе казал, че избягалият роб е от Блатата! Външният ми вид открай време предизвикваше любопитство и знаех, че лесно ме запомнят. И наистина, един от местните ме изгледа над ръба на чашата си и подвикна:

— Ей, момче, ти май си тукашен. Не си ли чувал за този избягал роб?

Не можех да говоря. Поклатих глава с цялото безразличие, което успях да изиграя. Последваха нови истории за роби и техни ловци. Изслушах ги с престорено внимание, докато посръбвах от виното и си внушавах, че не бива да се поддавам на паниката и че още никой не е поставил под въпрос историята ми, най-вече защото не пътувам сам, а с дете. Още утре щяхме да поемем на път. Беше грешка да оставаме тук толкова дълго. Но от друга страна, без почивка Мелле нямаше да стигне далеч. Все още нищо не се бе случило. След няколко дни щяхме да прекосим втората река и да сме в безопасност.

Разговарях с Амено и я попитах дали познава каруцари, които пътуват на север и биха ни взели. Тя ми каза къде да отида. Рано сутринта взех на ръце още спящата Мелле. Амено ни изпроводи с пакет храна и взе сребърника, който й предложих.

— Нека Късмет е с вас и вървете с Енну — рече и на прощаване прегърна нежно Мелле. Тръгнахме в мъгливата утрин към един малък площад в долната част на града, където се товареха каруците и понякога качваха и пътници. Уговорих се с един каруцар да ни откара до селцето Тертуди, което било на половината път до реката. Нямах добра представа за Бендайл и трябваше да разчитам на думите и описанията на тези хора. Знаех само, че реката е на север от нас, а Месун е от другата й страна, в източна посока.

Отне ни цял ден да стигнем до Тертуди, малко тъжно селце без странноприемница. Не исках да се задържаме там и да привличаме внимание. Надявах се да прекъсна всякакви връзки със странноприемницата в Рами и да не оставям следи зад нас. Не разговаряхме с никого в селото, извървяхме още няколко мили през полето отвъд него и спряхме за нощувка край едно поточе. Беше топла вечер и щурците пееха гласовито. Мелле похапна със завиден апетит и заяви, че не е уморена. Поиска да й разкажа някоя история. Разказах й началото на „Чамхан“ и тя ме слушаше напрегнато, без да помръдва, докато не започна да премигва и да се прозява. Заспа сгушена в пончото си, притиснала малката фигурка към гърдите си.

Излегнах се, заслушан в щурците, и вдигнах поглед към звездното небе. Неусетно съм заспал. Когато се събудих, беше тъмно. Имаше някакъв човек в полето, гледаше към нас. Познавах го, познах го по лицето, по белега, който разцепваше челото му. Опитах се да стана, но бях като парализиран, както ме парализираха билките на Дород, и не можех да помръдна, а сърцето ми биеше, сякаш щеше да се пръсне… Беше посред нощ и звездите сияеха ярко. Щурците бяха млъкнали, само един продължаваше да свири. Премигнах и се озърнах. Нямаше никого. Но повече не можах да заспя.

Натъжаваше ме мисълта, че единствената ми връзка с Аркаманд е сляпата омраза и ненавист. Щеше ми се да изпитвам благодарност заради това, което ми бяха дали там — знания, съчувствие, обич. Не можех да си представя, че Сотар или Явин биха предали моята обич. Донякъде дори можех да си обясня защо нашата Майка и нашият Баща бяха постъпили така с мен. Господарят живее в същата клопка, в която и робът, и може би му е дори по-трудно да надзърта извън нея. Но Торм и неговият двойник Хоби въобще не желаеха да поглеждат навън — те ценяха единствено силата, най-жестоката власт над другите хора. Моето бягство несъмнено бе разгневило Торм. Що се отнася до Хоби, който открай време ме мразеше, мисълта, че се разхождам някъде на воля, вероятно го влудяваше, изпълваше го с непреодолимо желание за мъст. Не се и съмнявах, че е тръгнал по следите ми. Освен това ужасно се страхувах от Хоби. Не можех по никакъв начин да се меря с него, а сега водех със себе си и едно малко беззащитно дете. Мелле само щеше да пробуди жестокостта му. Знаех много добре на какво е способен.

Събудих Мелле преди изгрев-слънце и малко след това се отправихме на път. Всичко, което исках, бе да вървим, да трупаме мили зад гърба си.

През целия ден вървяхме през равна, открита местност, подминахме няколко селца в далечината и избегнахме няколко ферми и лаещите им кучета. Пътят се виеше из пасища и често виждахме животни. Срещнахме и едно краварче на кон — тръгна с нас, за да си поговорим. Мелле се изплаши от него и застана от другата ми страна, аз също не горях от желание за компания. Но момчето не проявяваше никакво любопитство откъде идваме и накъде отиваме. Слезе от коня и тръгна редом с нас, като през цялото време ни разправяше за своето конче, за добитъка и за господарите — за всичко, което му хрумне. Мелле постепенно се успокои. Когато й предложи да се повози на коня, тя отпърво се дръпна, но беше привлечена от спокойното дребно животно и накрая се съгласи да я качим на седлото.

Нашият нов приятел ни каза, че излязъл да търси няколко изгубени крави, били се отделили от стадото, но изглежда, не бързаше да ги открие и продължаваше да върви с нас миля след миля. Мелле се поклащаше на седлото и се оглеждаше доволно. Когато по някое време го попитах за реката, той каза, че била на изток, а не на север, и след като продължих да упорствам, възкликна:

— Ох, ама ти питаш за река Салли! Чувал съм я само по име. Тя е много, много далече, чак на края на света! Нашата Амбаре се влива в нея, поне така казват, но нямам представа колко път е дотам. Бая време ще трябва да повървите. По-добре вземете коне!

— Ако тръгнем на изток, ще излезем ли на вашата река?

— Да, но и дотам е много път. — Даде ни объркани напътствия за някакъв път за кервани и каруци, но накрая махна с ръка и рече: — Разбира се, ако прехвърлите ей онзи хълм, малко след това ще слезете право при реката.

— Значи най-добре да минем оттам — отвърнах, а той каза:

— Може и аз да дойда с вас. Току-виж кравите са там. Думите му отново пробудиха подозренията ми.

Страхът заразява ума. Докато крачехме рамо до рамо, взех да се чудя дали не ни следи и не ни е повел към клопка и как да се отървем от него; същевременно бях сигурен, че е просто самотен младеж, който се радва на нашата компания. Тъй като се умълчах, той подхвана разговор с Мелле: тя му задаваше най-различни въпроси за коня и поводите. Скоро той започна да я учи да язди, позволи й сама да държи юздите и й обясни как да накара неговият Призрак да препусне в тръс. Говореше с мек и приятен глас и се държеше мило и с кончето, и е нея. Трудно бе да му нямаш доверие. Но аз продължавах да съм изпълнен с подозрителност и тревога. Ако наистина бе толкова далече до Сенсали, колкото твърдеше този младеж, и ако двамата с Мелле не можехме да изминем повече от десет мили на ден, колко време щеше да ни отнеме да стигнем там? Сред откритите поля и голите хълмове се почувствах ужасно беззащитен — лесно щеше да ни забележи всеки, който ни търсеше.

Поне засега напътствията на нашия спътник се оказваха верни — след като изкачихме няколко възвишения видяхме пълноводна река на няколко мили от нас, течеше на североизток. Спряхме на билото и седнахме в една брезова горичка, за да споделим храната си с неканения ни водач. Мелле наричаше нашия спътник „пастир-ди“, което го накара да се усмихне, той пък й казваше Малкия. Тя седна до мен, но разговаряше с него. Разбъбриха се за коне и крави. Забелязах, че тя непрестанно му задава въпроси, както правят всички деца, без никакво съмнение подтиквана от чисто любопитство, но същевременно по този начин не му даваше възможност да ни разпитва. Хитруша.

От време на време по реката минаваше лодка или баржа и спътникът ни заяви:

— Ето, че стигнахте. Слезте в града и се качете на някоя лодка и тя ще ви откара, докъдето пожелаете.

— А къде е градът? — попита Мелле.

— Ей там долу. — Той махна с ръка към мястото, където реката се губеше между ниските хълмове. — Аз няма да дойда с вас. Съмнявам се кравите ми да са стигнали чак там. Но вие слезте в града и си намерете лодка и тя ще ви откара, докъдето пожелаете. Нали?

Стори ми се странно, че повтаря тази фраза, сякаш я е запаметил, като че ли някой му бе казал как да ни упъти в клопката.

— Да — каза Мелле. — Нали, Авви?

— Ами да — отвърнах уклончиво.

Раздялата й с кончето бе доста емоционална — тя го прегърна, потупа го по шията, погали го по главата и накрая се сбогува със стопанина му. Изпрати го с поглед, докато се отдалечаваше по билото, и после въздъхна:

— Колко са хубави.

Срамувах се от себе си, но не можех да се отърва от подозренията.

— Значи — отиваме в града и се качваме на някоя лодка? — попита тя.

— Не.

— Защо?

Осъзнах, че не мога да споделя с нея подозренията си. Трябваше да продължим, да избягаме от човека, който ни преследва, но нито един начин на пътуване не ми се струваше достатъчно безопасен.

— Или да купим коне, както каза той. Само че конете не са ли скъпи?

— Скъпи са. Пък и трябва да можеш да яздиш.

— Че аз мога. Е, мъничко.

— Но аз не мога — отвърнах.

Така че продължихме да вървим. Спускането беше лесно, Мелле подскачаше край мен. В подножието на хълма излязохме на пътека, която вървеше по брега на реката.

— Най-добре да продължим с лодка — каза Мелле. — Нали?

Отговорността ми за нея тежеше като камък на гърба ми. Ако бях сам, щях да тичам, да се крия, да съм далече оттук… Ядосах й се, че ме забавя, че настоява да й кажа как ще продължим.

— Ще видим — казах.

Продължихме по пътеката, излязохме на коларски път и когато съвсем доближихме реката, видяхме покривите на неголямо градче, после кей и вързани там лодки.

Бях помолил бог Късмет да благослови това дете така, както беше благословил и мен. Можех ли да му се доверя и този път? Само глупак постъпва така, сякаш знае повече от Късмет. Винаги съм бил глупав, но не чак толкова.

— Ще решим, когато стигнем — казах след около половин миля мълчание.

— Можем да платим, за да ни вземат. Нали?

Кимнах.

Минахме покрай една ябълкова градина, влязохме в града и се спуснахме към кея. Там нямаше големи лодки, нямаше всъщност и хора. Видях една схлупена гостилница със зейнала врата и надзърнах вътре. Едно джудже, не по-високо от Мелле, обаче с голяма красива глава и намръщено лице, ни погледна иззад тезгяха и каза:

— Ти комай си от Блатата. Какво да бъде?

Едва не се обърнах да побягна.

— Ей, какво е това с теб? Кутре? Не, в името на Сампа, това е хлапе. Две хлапета. Какво ще искате, мляко?

— Да — рече Мелле. — Ако обичате.

Той наля две купи мляко и ние седнахме на една ниска масичка, за да ги изпием. Дребосъкът стоеше зад тезгяха и ни гледаше. Втренченият му поглед ме смути, но Мелле, изглежда, не му обръщаше внимание, защото на свой ред го оглеждаше, забравила обичайната си свенливост.

— Има ли наистина черна котка? — попита го.

— Защо да има черна котка?

— Заради картинката на вратата.

— А, да. Няма котка. Това е гостилница. „Черната котка“. Благословията на Енну. Накъде сте тръгнали? Сами ли сте?

— Надолу по реката — отвърнах.

— С лодка ли дойдохте? — Той погледна през вратата към кея.

— Не. Пеша. Но май ще е по-добре да вземем лодка.

— Днес няма да можете. Но утре минава баржата на Педри.

— Надолу ли?

— Чак до Сал ли — отвърна дребосъкът. Реших, че така наричат Сенсали по тези места.

Той напълни отново купите, после донесе две чаши плодово вино. Сложи едната пред мен, а другата вдигна за тост.

Отпих заедно с него. Мелле вдигна купата, за да ни прави компания.

— Може да останете за тази нощ, ако искате — предложи дребосъкът. Мелле ме погледна с блеснали очички. Свечеряваше се. Помъчих се да прогоня страховете си и да приема това, което ни предлагаше Късмет. Кимнах.

— Имате ли с какво да платите? — попита дребосъкът.

Извадих няколко бронзови монети от джоба си.

— Защото ако нямате, ще изям хлапето — продължи джуджето съвсем сериозно и се наведе към Мелле, разперил ръце. Тя се дръпна към мен и извика, но после се разсмя — още преди аз да се засмея на шегата му. Джуджето също се хилеше.

— Уплаши ме — оплака се тя и това му достави удоволствие. Усещах как бие сърчицето й.

— Прибери си парите — каза дребосъкът. — Ще си оправим сметките на тръгване.

Прати ни на горния етаж, в малка стаичка с прозорци към фасадата. Беше чисто, но тясно — имаше пет легла, натъпкани едно до друго. Вечерята бе вкусна — ядохме в компанията на неколцина товарачи. Те почти не говореха, стопанинът също не беше многословен. След вечеря двамата с Мелле се разходихме до пристанището, за да се полюбуваме на трепкащите върху гладката водна повърхност светлинки, после си легнахме.

Не можех да заспя, борех се със собствените си страхове. По някое време задрямах, но изведнъж се сепнах, скочих и посегнах към ножа, който бях сложил до леглото. Някой се качваше по стълбите. Спря за малко, после тръгна пак. Вратата изскърца.

Влезе мъж. Едва различавах силуета му на слабата светлина от прозорците. Седях неподвижно, затаил дъх, стиснал ножа.

Мъжът тромаво мина покрай мен и се тръшна на едно легло. Изпъшка, събу си обущата, легна, повъртя се малко, измърмори някаква ругатня и скоро след това захърка. Помислих, че се преструва, за да помислим, че спи. Но той продължи да хърка и хърка чак до зори.

Когато се събуди и видя непознат мъж в стаята, Мелле се изплаши и поиска веднага да си тръгнем.

Дребосъкът й сипа топло мляко за закуска, а на мен предложи топло вино, даде ни и по филия топъл хляб и праскови. Бях твърде изнервен и неспокоен, за да чакам баржата, и казах, че ще продължим пеша.

— Щом искате да вървите, ваша воля — отвърна той. — Но ако ще плавате, баржата до час-два ще е тук.

Мелле кимна и аз се съгласих.

Баржата спря на пристанището в ранния предобед — дълга и с надстройка като на лодката на Аммеда в Блатата. Палубата беше отрупана със сандъци, бали сено, няколко клетки с пилета и най-различни други стоки. Докато вървеше разтоварването и товаренето, попитах капитана дали ще ни вземе и се уговорихме за един сребърник до Сенсали, със спане на палубата. Върнах се в „Черната котка“ да уредя сметката.

— Една бронзова половинка — рече джуджето.

— Две легла, храна и напитки — възразих и сложих на тезгяха четири бронзови монети.

Той побутна две от тях към мен.

— Не ми се случва често да приемам гости с моя размер — отвърна, без да се усмихва.

И тъй напуснахме града, качихме се на баржата на Педри и по обед отплавахме надолу по Амбаре. Слънцето грееше ярко, на пристанището цареше радостно оживление и Мелле бе развълнувана от перспективата да плаваме по реката, макар че странеше от всички на борда и не се отделяше от мен. Зарадвах се, че се отделяме от сушата, и казах наум една благодарствена молитва към Господаря на изворите и реките, бях я научил от вуйчо ми във Феруси.

С Мелле стояхме до перилото и гледахме как товарачите развързват и мятат въжетата и как пролуката разпенена вода между баржата и пристана постепенно се разширява. И тъкмо когато поемахме по течението, един мъж бързо се спусна по улицата и спря на ръба на кея. Беше Хоби.

Присвих се мигновено, седнах на палубата и прикрих лицето си с ръце.

— Какво има? — попита Мелле и клекна до мен.

Надзърнах предпазливо над рамото й. Хоби стоеше неподвижно и гледаше след баржата. Нямаше начин да разбера дали ни е видял.

— Клюнчо, какво стана? — прошепна Мелле.

Събрах сили и отвърнах:

— Лош късмет.