Урсула Ле Гуин
Сили (5)

5

Конниците наистина бяха прогонени до реката, нашите войници ги обкръжиха и само малцина успяха да се доберат до Вотус.

Но ние не се върнахме във Венте нито през това лято, нито през следващото. Непрестанно пристигаха съобщения за нашествия — от Вотус, от Оск и накрая от далеч по-могъщия Касикар.

Като се връщам сега назад в спомените си, тези изпълнени с тревога и съобщения за битки години не бяха щастливи. Заплахата от война хвърляше мрачна сянка върху всички ежедневни неща. Може би мъжете разчитат на войната, както на политиката, за да усили чувството им за собствена значимост, без което не могат, или ги привлича възможността да блеснат с успехите си на бойното поле, да намерят нещо различно от скучното и еднообразно мирно ежедневие, което по принцип презират. Жените, за разлика от тях, не се нуждаят от подобни неща, за да осъзнаят значението си, и затова не разбират нуждата от войни и конфликти, но от друга страна, се възхищават на блясъка и красотата на храбростта.

Явин вече беше офицер в етранската армия. Неговият полк, под командването на генерал Форре, бе разположен на югозапад от града, за да отблъсква евентуални атаки откъм Оск и Морва. Сраженията бяха редки, с продължителни паузи, през които армията се прегрупираше, а Явин намираше време да се прибере у дома.

За двайсетия му рожден ден нашата Майка му подари Салло — тя беше вече на шестнайсет. Макар церемонията по „даряването“ да беше съвсем официална, двамата бяха истински щастливи, защото Салло обичаше Явин с цялото си сърце и мечтаеше да продължава да го обича и да му служи вярно. Без никакво съмнение Явин също искаше тя да е близо до него. След време той щеше да се ожени за господарка, но дотогава имаше поне няколко години и никой не мислеше за това. Двамата със Салло бяха наистина сияеща двойка, радостта да са заедно беше съвсем нескрита и сякаш разпръскваше около тях светлина. Всеки път, когато той тръгваше към своя полк, Салло се натъжаваше, но върнеше ли се, Явин неизменно заставаше на прага и се провикваше, „Къде е моята Салло?“, а тя изтичваше откъм някоя стая да го посрещне, срамежлива и радостна, изпълнена с гордост и обич, като истинска млада жена на войник.

Когато навърших тринайсет, ме изгониха от женската спалня и ме пратиха в другия край на двора. Изпитвах ужас, че ще живея в бараката, но не беше толкова страшно, колкото си представях, макар че ми липсваше уютното кътче, което си бяхме устроили със Салло и където заспивах безгрижно още щом положа глава на възглавницата. Тиб, който се бе преместил в бараката година преди това, заяви, че ще е мой защитник, но никое от големите момчета не ме преследваше. Вярно, че се държаха сурово с малките, но аз, изглежда, бях спечелил уважението им със своето мълчание след премеждието в кладенеца. Викаха ми Блатния плъх и Зубрача, но с това се изчерпваше всичко: повечето от тях просто не ми обръщаха внимание.

Рядко се виждах денем с тях, тъй като новите ми задължения ме задържаха почти през цялото време в училищната стая и библиотеката с Еверра. Око и едно малко момче, Пепа, се грижеха за чистотата в Къщата. Моята задача сега бе да трупам знания и да помагам на Еверра в обучението на малките. Имаше ново попълнение в класната стая, след като племенниците на Сотар бяха порасли достатъчно, за да се учат да четат и пишат, а заедно с тях бяха пратили и няколко закупени или разменени деца на роби. Салло бе освободена от всякаква тежка работа и от нея се очакваше да седи по цял ден в копринените стаи заедно с още няколко момичета и да не прави нищо друго, освен да преде и да плете, за да запази хубостта и свежестта си за Явин. Непрестанно ми се оплакваше колко скучен е станал животът й. Беше свикнала с тежката работа и компанията на другите подарени момичета и млади господарки й беше отегчителна. Не го признаваше открито, защото никак не се оплакваше, но при всяка възможност се измъкваше от копринените покои и идваше в класната стая или в библиотеката, за да почете или да помага на Еверра с малките. Това ни даваше възможност да се срещаме насаме, най-вече в библиотеката. Сестра ми споделяше всичко с мен, както го бе правила винаги, и разчиташе на мен, също както аз разчитах на нея. Това беше един от изворите на радост в живота ми. Смело мога да кажа, че Салло бе моята втора душа. Само с нея се чувствах истински свободен и удовлетворен от живота. Само на нея можех да кажа цялата истина.

От доста време не съм ви говорил за моите „спомени“ — виденията, които наподобяваха сънища наяве и които имах още от съвсем малък. Те продължаваха да ме спохождат, макар и не толкова често. Тъй като се стараех да не говоря с никого за тях, ми беше трудно да ги споделям дори със Салло.

Кой знае защо, спомените не ме навестяваха, докато бях във Венте, но когато са върнах в Аркаманд, се появиха отново. Най-често когато четях, преди да заспя, или когато се пробуждах, пред погледа ми изникваше синкавият хълм в далечината, сияещата водна повърхност, тръстиките и усещането за поклащане, като че съм в лодка. Друг път виждах да се сипе сняг над покривите на Етра (но това бяха истински спомени, защото вече се беше случило), стоях изправен до прясно изкопан гроб край реката или наблюдавах мъже да се бият на площада. Понякога виждах и сумрачната стая и мъжа, който извръщаше към мен красивото си печално лице и ме наричаше по име.

Доста по-рядко ме спохождаха нови видения, припомнях си неща, които не бях виждал никога. На няколко пъти си спомних как изкачвам стръмен хълм в град, който не познавах; улиците между къщите бяха тъмни и чужди, но имаше и някаква светлина пред мен, като че носех невидима лампа.

Веднъж, през зимата, в която подариха Салло на Явин, видях ужасна картина: гол мъж, мършав, с черно тяло като на мумифициран труп; танцуваше. Главата му беше прекомерно голяма, с лъскави черни очи и зейнала червена яма вместо уста. Виждах го отдолу, сякаш лежах в някакво мрачно и неосветено място. Молех се това видение да не ме спохожда отново. Друг път си спомних, че съм в пещера с нисък каменен таван, а подът е озарен от бледа трепкаща светлина. Имаше и други откъслечни и кратки сцени, мигновени видения или проблясъци, които почти не успявах да различа и да запомня, макар че понякога се случваше да видя лице или място, които вече познавах от „спомените“ си. Чувал съм и други хора да разправят, че са имали подобни случки с места и хора, които би трябвало да виждат за първи път. При мен обаче беше различно, защото веднага щом се случеше, можех да се върна назад в мислите си към времето, когато си го бях „припомнил“.

След всяко подобно събитие паметта ми се пренареждаше и можех да правя разлика между действителните спомени и онези, които все още не бяха станали. Както беше със спомена за падналия сняг — един истински и три от по-рано.

Част от удоволствието да съм заедно със сестра ми се състоеше именно в това, че можех да й разказвам за спомените си и да обсъждаме заедно какво ли може да означават. Тя, от своя страна, споделяше с мен разни клюки от живота на Семейството.

След като Явин и Астано бяха приключили с образованието си, а Торм бе освободен от учебни занятия заради обучението си във военната школа, виждах само малките деца от Семейството и Сотар. Тя все още посещаваше уроците на Еверра и прекарваше дълги часове в библиотеката. Двете със Салло се събираха, за да си побъбрят за разни неща или да си спомнят за безгрижното време във Венте. Време, отминало безвъзвратно. Вече не бяхме деца и трябваше да се съобразяваме с новото си положение. Що се отнася до мен, бях объркан от чувствата си към Сотар, които представляваха странна смесица от мълчаливо преклонение и страстен плътски копнеж. Последният, веднага щом осъзнах какво представлява, пробуди у мен съвсем оправдани страхове.

Желанието беше нещо забранено. Преклонението беше позволено, но бях твърде срамежлив, за да му дам израз, освен в няколко доста нескопосани поеми, които така и не посмях да й покажа. Във всеки случай Сотар не искаше нито моето преклонение, нито копнежа. Единственото, което я интересуваше, бе нашето приятелство — на Салло и моето. Сотар беше самотна.

Най-близката й приятелка открай време беше Астано, но сега Астано се подготвяше за годеж и женитба. Говореше се (Салло ми каза), че избраникът бил Коррик Белтано Рунда, син на най-могъщия и богат сенатор в Етра, мъж, комуто нашият Баща Алтан Арка дължеше до голяма степен властта и влиянието си. Салло бе чула най-различни клюки в предачната и ги сподели с мен. Коррик Рунда нямал никакъв интерес към военната служба, предпочитал да се забавлява в компанията на още неколцина знатни младежи и деца на изтъкнати благородници, които водели разгулен живот; описваха го като красавец със склонност към пълнеене. Чудехме се как нашата нежна и елегантна Астано ще се чувства до Коррик Рунда, дали въобще иска да бъде сгодена за него и до каква степен са готови да прекършат волята й нейните родители.

Колкото до Сотар, тяхната осиротяла племенница, нейните желания за брак едва ли щяха да бъдат взети предвид. Щяха да я омъжат за някой подходящ младеж, но такава бе съдбата на почти всички момичета в Семейството — те не бяха по-свободни в избора си от робините. Имаше моменти, когато мисълта, че моята тъжна и сладка Сотар ще бъде поверена на някой безсърдечен непознат, пробуждаше в душата ми опустошителен и безпомощен гняв, който ме караше да жадувам това да се случи час по-скоро, така че тя да напусне Къщата и повече да не я виждам, нито да се измъчвам от срам, че съм лишен от свободна воля четиринайсетгодишен младеж, който пише глупави стихчета и копнее да я докосне, макар да знае, че това никога няма да се случи…

Салло, разбира се, бе наясно с чувствата ми: дори и да исках, не бях в състояние да скрия нищо от нея. Тя знаеше, че нося в малката кожена кесийка на шията си бележката, която Сотар ми бе пратила преди повече от година, когато ме повали треската: „Оздравявай скоро, мили Гавир, защото без теб е скучно като в гроб“. Салло ми съчувстваше за този безпомощен копнеж. Измъчваше се от мисълта, че тя е щастлива, а на мен ми е забранено да осъществя мечтата си. Разбира се, имаше всякакви истории за любовни връзки между благороднички и роби, но те всичките бяха печални и поучителни, тъй като завършваха с изтезания или смърт за роба, докато благородничката бе обречена на вечен позор и презрение. Салло се опитваше да открие някакъв смисъл в тези закони, да разбере дали целта им е да ни опазят и защитят и дори ме убеждаваше, че те са в наша полза, макар да не твърдеше, че са справедливи. „Справедливостта е сал за боговете — се казва в една стара поема, — за смъртните е милостта и мечът“. Веднъж й бях казал този стих и тя го хареса и го запомни. Сигурно си мислеше, че тъкмо нейният любим герой Явин е този, в чиито ръце са мечът и милостта.

Романтичната любов и желанието бяха моето тайно страдание. Салло бе моето утешение, както и работата ми.

Еверра най-сетне ми бе позволил да ползвам свободно библиотеката на Аркаманд, в която досега не можех да влизам дори когато бях чистач и обикалях цялата къща. Вратата към нея бе в коридора, който водеше до Светилището на Предците. Когато за пръв път влязох, имах усещането, че съм прекрачил някакъв свещен праг, все едно бях обезпокоил самите Предци в техния вечен покой. Библиотеката бе неголямо помещение, добре осветено от няколко високи прозорци.

По рафтовете бяха подредени над двеста книги, всичките грижливо почистени от прахта от самия Еверра. Миришеше на книги — тежък аромат, за някои неприятен и отблъскващ, а за други, такива като мен, упойващ и примамлив. Освен това цареше тишина. Рядко се случваше някой да мине по този коридор, освен когато го чистеха, или хората, които посещаваха библиотеката — Еверра, Сотар, Салло и аз. Всъщност Сотар бе тази, която измоли от Еверра разрешение да допуснат Салло — учителят не можеше да й отказва нищо. Сотар бе единственото по-голямо дете на Семейството, което продължаваше упорито да се образова, тъй като нито Явин, нито Астано можеха вече да се занимават с това, което им харесва. Та Сотар каза на Еверра, че е разпалил в нея и Салло душевен глад за книги и познания и не бива да ги лишава от тази храна, особено Салло, която страдала сред невежите момичета в копринените стаи, а самата Сотар била заобиколена от надути и самовлюбени търговци и политици. И тъй, с любезното разрешение на нашия Баща и нашата Майка и с цял куп предупреждения и наставления относно това какво може и какво не бива да се чете, Еверра им даде ключове.

Беше ми трудно да призная дори пред себе си и никога не заговорих за това със Сотар и Салло, но отдавна жадуваната библиотека се оказа разочарование. Вече бях прочел повече от половината книги в нея, а останалите, подвързани с кожа и подредени по лавиците томове, се оказаха предимно скучни правни справочници, сборници с умозрителни научни трактати и безкрайни поеми от посредствени поети. Всичките бяха отпреди петдесетина и дори повече години. Еверра дори се гордееше с това. „Никакви модернистични боклуци в Аркаманд“ — така заявяваше. Бях готов да му повярвам, че модерните произведения са боклуци, като се имаше предвид, че повечето стари произведения в неговата библиотека също можеха да се причислят към тази категория. Но не посмях да му го кажа.

И все пак библиотеката ми беше скъпа, тъй като там можех да се виждам със Салло и Сотар или да оставам насаме с мислите си. Кътче на истински покой, където да се отдам на поетите, които ценях, и на великите историци, които така старателно изучавах.

Моите поеми, посветени на Сотар, бяха скучни и глуповати. Съзнавах, че не съм творец, макар да обичах поезията и историята — изкуства, които въвеждат някаква яснота и вдъхват надежда на човешкия разум. Другите книги обаче всъщност бяха само безчувствени и понякога жестоки хроники на човешките войни и правителства. Историята — това щеше да е моето изкуство. Знаех, че имам да уча много, но учението за мен бе удоволствие. Имах големи планове за книгите, които възнамерявах да напиша. Бях решил, че творбата на моя живот ще е нещо като обединяваща хроника за всички градове-държави. Вече си представях как тя ще ме направи прочут и всепризнат историк. Дори започнах да си водя записки за нещата, за които възнамерявах да пиша.

Най-големият ми страх бе, че някой вече може да е написал подобна книга, но нямаше как да го узная, тъй като библиотеката на Еверра не беше богата.

Една ранна сутрин — беше пролет — той ме прати в другия край на града в Белманд — къща, в която, също като нашата, учението и книгите бяха на почит. Обичах да ходя там. Мимен, тамошният учител, бе много по-млад от Еверра, но бяха големи приятели. Разменяха си книги и ръкописи и често ме ползваха за куриер. С удоволствие се откъснах от досадното занимание да уча малчуганите да сричат азбуката и излязох. Избрах един заобиколен път, през смокиновата горичка, където навремето Торм ни провеждаше военно обучение, и на юг, по улиците покрай градската стена. Скиторех безцелно и се наслаждавах на свободата си. Най-сетне стигнах в Белманд. Мимен вече ме очакваше. Знаех, че ме харесва, често ми говореше за творбите на някои съвременни поети, рецитираше ми стихове от Реттака, Каспро и други, чиито имена Еверра дори не желаеше да произнесе. Мимен никога не ми даваше техни книги, тъй като знаеше, че Еверра не ми позволява да ги чета. Поговорихме малко, обсъждахме главно слуховете за войната с Морва. После Мимен ми даде цяла купчина книги и ръкописи.

Тръгнах напряко през града, защото вързопът беше тежичък, и когато стигнах Дългата улица, чух викове. Погледнах надолу, към Речния портал, и видях дим — гореше къща или няколко къщи, защото облакът се издигаше все по-високо. Около мен тичаха хора, едни към пожара, други в обратна посока — тези, които бягаха надолу, бяха градски стражници с извадени мечове. Стоях като парализиран. А после по Дългата улица се зададе военен отряд, конници и пешаци, развели зелени знамена. Сблъскаха се с градската стража с метален звън. Чух викове. Не можех да помръдна. Един кон без ездач се откъсна от множеството и препусна по улицата право към мен. От ноздрите му хвърчаха пръски бяла пяна, а по челото, от зейналия отвор на мястото, където трябваше да е едното око, се стичаше тъмна кръв. Конят изцвили и с това сякаш ме пробуди от вцепенението.

Хукнах през площада между Светилището и Къщата на Сената, добрах се по задните улички До Аркаманд и още от вратата извиках:

— Нападение! Вражески войници в града!

Настъпи голяма паника и суматоха. Ала в града вестта вече бе стигнала до когото трябва, защото когато Еннумер най-сетне се успокои и спря да крещи, градската стража, с подкрепата на войниците и част от гражданите, бе прогонила нашествениците оттатък Речния портал.

Нататък ги бе погнала кавалерията, разположена близо до Пазара за добитък — малка група вражески войници бяха обкръжени и изклани до градската стена, но основните сили на вражеската армия се измъкнаха навън. Никой от нашите не беше пострадал, имаше само неколцина ранени. Нямаше и сериозни поражения, ако се изключеха няколко подпалени къщи близо до портата, но шокът от нападението беше ужасен. По какъв начин касикарските отряди бяха успели да доближат портата и нещо повече, да проникнат в града, при това посред бял ден? Дали това неочаквано нападение беше сигнал за началото на мащабни военни операции от страна на Касикар, за които се бяхме оказали неподготвени? Всички се измъчвахме от срам, гняв и страх. Видях нашия Баща, Алтан Арка, да плаче, докато разговаряше с Торм и даваше разпореждания за това как да се подобри отбраната на Къщата, преди да тръгне за спешната среща на Сената.

Сърцето ми трептеше от желание да помогна на моето Семейство, на моите хора, да съм полезен, да се изправя срещу враговете на Етра. Събрахме децата и ги отведохме в спалното, после зачакахме в класната стая разпореждания какво още можем да направим като обитатели на Къщата. Много ми се искаше да съм със Салло, но тя бе заключена в копринените стаи заедно с другите жени. Еверра, пребледнял и разтреперан, седеше на едно писалище и се опитваше да чете, а аз крачех нервно из стаята. В цялата къща цареше странна, сякаш безкрайна тишина. Минаваха часове.

По някое време на вратата застана Торм и щом ме видя, спря на прага.

— Какво правите тук?

— Очакваме да разберем с какво можем да сме полезни, Торм-ди — отвърна Еверра и се надигна припряно.

— Тук има още двама — извика Торм през рамо на някого и излезе, без да каже нито думичка на Еверра.

Влязоха двама младежи и ни наредиха да ги последваме. Бяха въоръжени с мечове, така че трябваше да са благородници, но не ги познавахме. Отведоха ни през двора в бараката. Вратите на бараката бяха залостени с резе отвън, не бях виждал да се прави така досега. Мъжете вдигнаха резето и ни заповядаха да влезем. Вратата зад нас се затръшна и сложиха резето.

Вътре бяха събрани всички мъже роби в Аркаманд. Дори личните прислужници на нашия Баща, които спяха в преддверието на покоите му, конярите и главният коняр Сем, дето живееха на горния етаж на конюшните. Беше ужасно тясно и задушно, тъй като заради различните по време смени досега не се бяхме събирали по едно и също време тук. Нямаше достатъчно място дори да се седи. Мнозина стояха прави, разговаряха развълнувано и се оглеждаха изплашено. Миришеше на кисела пот.

Еверра спря колебливо на прага. Поведох го навътре, към моето легло в ъгъла, но там бяха седнали трима коняри.

— Я станете и направете място на учителя, мързеливи катъри такива! — кресна им Сем. — Марш оттук!

Благодарих на Сем, защото Еверра изглеждаше почти зашеметен, неспособен да говори. Помогнах му да седне на леглото и той най-сетне намери сили да ми каже, че е добре. Оставих го и отидох да чуя какво ще кажат другите. Когато влязохме в бараката, бях чул гневни викове, негодуващи протести, но те утихнаха бързо, след като някои от възрастните казаха на младите, че в случилото се няма нищо необичайно и че не са наказани, а просто така се процедира при нападение над града — всички роби от мъжки пол се затварят, за да са „далеч от опасността“, както се изрази старият Фелл.

— Далеч от опасността! — възкликна едно конярче. — Ами ако врагът проникне отново зад стените и разпали пожари? Ще се изпечем като агнета в пещ!

— Затваряй си плювалника! — сряза го някой в тъмното.

— Кой ще се грижи за конете? — попита друг.

— Защо не ни вярват? Нали цял живот се бъхтим за тях?

— Как да ни вярват, след като се отнасят с нас по този начин?

— Но кой ще се грижи сега за конете?

Разговорите продължаваха горе-долу в същия дух през целия ден. Някои от най-малките бяха мои ученици и по навик се събраха около мен. В отчаяното си желание да измисля нещо, за да ги забавлявам, предложих:

— Хайде да вземем някой урок. Пепа! Започни с „Мостът на Нисас“! — Бяха научили тази великолепна балада и много я харесваха. Пепа, един от най-добрите ученици, бе твърде срамежлив, за да я подхване в присъствието на големите, затова аз дадох тон:

— „Под стените на Етра…“ — хайде, Пепа!

Той започна и съвсем скоро момчетата го подкрепиха с нестройни гласове, точно както правеха в класната стая. Ралли ръмжеше храбро с тъничкото си гласче:

— Нима като страхливите морванци

днес ще побегнем от врага?

Елате да опазим Етра,

дедите гледат ни сега.

Мъжете около нас се умълчаха, слушаха ни. Някои сигурно си припомняха времето, когато и те са били ученици, други чуваха тази балада за пръв път. Всички обаче ни слушаха без насмешка, дълбоко развълнувани от описваните в баладата събития и от патриотичния й плам. Когато едно от момчетата се поколеба, двама мъже подхванаха строфите, които бяха учили преди много време в класната стая на Еверра или може би от някой друг учител преди него. Когато баладата свърши, всички се развикаха възторжено, поздравяваха момчетата и се смееха.

— Бива си я — одобри Сем. — Хайде да изпеем още нещо! — Видях, че Еверра се е надигнал в дъното на помещението и ни гледа, все така измъчен и пребледнял.

Изпяхме им още една от баладите на Феррио и те я харесаха — сега вече ни слушаха почти всички, но „Мостът на Нисас“ си остана любим.

— Хайде да изпеем отново „Мостът“ — току предлагаше някой от мъжете и подхващаше: — „Под стените на Етра…“

Привечер почти всички в бараката знаеха текста благодарение на онази свежа и бърза памет, която често губим, когато се занимаваме твърде много с четмо и писмо. Понякога мъжете добавяха строфи, които щяха да накарат Феррио да се обърне в гроба. Другите обаче ги скастряха: „Ей, внимателно, тук има малки деца“. Тогава провинилите се искаха прошка от Еверра, към когото изпитваха дълбоко и искрено уважение. Учителят беше един от тях и същевременно не беше като тях — роб със собствено достойнство, учен човек, който знаеше повече от мнозина благородници. Те се гордееха с него. Онези, които въдворяваха ред сред останалите, идваха да се съветват с него, най-често Сем и Меттер. Въпреки това Еверра предпочиташе да стои настрана. Извадих късмет, защото като негов ученик и помощник, ми позволиха да спя в задната стаичка с него, вместо в претъпканото общо помещение.

Най-лошото за повечето от нас през тези дни бе, че ни държаха в неведение за това, което ставаше — за съдбата на града и за нашата съдба. Храна ни носеха робините от кухнята. Допускаха ги два пъти на ден, появата им се оповестяваше от шумното стържене на резето. Мъжете ги посрещаха с радостни възгласи, с груби закачки и недостойни предложения и ги засипваха с въпроси — още ли се бием? Касикар ли ни е нападнал? В града ли са? — и така нататък. Но на повечето от тези въпроси нямаше никакви отговори освен непотвърдени слухове. После жените си тръгваха, а мъжете се захващаха да обсъждат всички възможности, но това бяха все предположения. Общото мнение бе, че ако има сражения, те се водят отвъд Речния портал, защото иначе шумът от тях щеше да достигне до Къщата.

Когато на четвъртия ден ни освободиха, се оказа, че предположенията са верни. Отряди от новобранци, които преминавали подготовка в южната част на града, помогнали на кавалерията в прогонването на нападателите. В момента кавалерията преследвала касикарците из околностите. Градската стража се бе прибрала зад стените, за да се заеме с подготовката за отбрана. Касикарските части не били оборудвани с обсадни машини, разчитали на изненадваща масирана атака срещу вратата и нахлуване в града. Ако предводителите им не бяха толкова алчни за бърза победа и слава и ако не бяха повели отрядите си в едно толкова неподготвено нападение, нямаше да успеем да ги отблъснем и градът можеше да падне в ръцете на враговете и да бъде изгорен до основи.

А нас ни бяха заключили в бараката… Нямаше смисъл да мисля за това обаче. В края на краищата ни бяха освободили и радостта от това да си отново навън бе по-важна от всичко.

Тази нощ всички можехме да излезем на улиците и да поздравим частите, които се връщаха от Нисас. Сестра ми се измъкна от женските покои, за да се присъедини към мен, облечена като момче, и двамата слязохме при Речния портал. Постъпката й беше безумна, защото на подарените момичета е забранено да излизат на улицата и наказанието за това е сурово, но из въздуха витаеше невъобразимо усещане за радост и нищо не можеше да ни спре. Всички от все сърце приветствахме нашите храбри войници. Сред тях, под трепкащите светлини на факлите, съгледахме и Торм: маршируваше със странната си походка, люлееше ръце, нисък, мрачен и страховит. Салло сведе лице, защото не я чакаше нищо добро, ако Торм види подареното момиче на брат си да се разхожда по улицата. Малко след това с нея тръгнахме към Аркаманд, задъхани и засмени, по смълчаните тъмни улички на нашия любим град.

На другия ден чухме — от Салло, която го бе чула от нашата Майка, — че отрядът на Явин щял да се прибере в града. Салло сияеше от щастие.

— Той си идва, идва си! — повтаряше. — Не ме е грижа какво ще стане, стига той да е тук.

Но това беше последната добра новина за доста време напред.

Касикарците знаеха, че етранската армия е заета да отблъсква набезите на нарушилите примирието морванци и оски, и бяха изпратили първата вълна лековъоръжени части, за да нанесе светкавичен и изненадващ удар на града. Отблъснати, те отстъпиха, но само за да се срещнат с предните редици на основната армия, която идваше от Касикар, големия град на Морр.

Етра бързо се пълнеше с фермери и жители на околностите, хора, които бяха побягнали от нашествениците, някои панически, с празни ръце, други взели всичко, което могат да носят, или натоварили цялата си покъщнина на волски каруци. Но на третия ден след нощта, в която празнувахме отблъскването на врага, градските порти бяха затворени. Етра беше обсадена от вражеската армия.

От стените можехме да наблюдаваме методичното издигане на лагера — каруци караха прясно отсечени трупи, копаеха се ровове и се вдигаха насипи, подготвяха се отбранителни съоръжения срещу изненадваща контраатака откъм града. Виждахме съвсем ясно богато украсените шатри на офицерите, фургоните на обоза, натоварени със зърно и сушено месо, оградите за добитъка, докаран от околните ферми за изхранване на армията. Цял един град се издигаше около нашия — град от мечове.

Отначало бяхме сигурни, че съвсем скоро от юг ще пристигне нашата армия и ще прогони нашествениците. Тази надежда ни крепеше. Изминаха няколко седмици, преди да видим първите етрански отреди да щурмуват вече готовите вражески укрепления. Приветствахме ги от градските стени и засипахме врага със запалителни стрели, но нашите хора бяха принудени да отстъпят. Това бяха малочислени отряди, често превъзхождани десетократно от противника. Къде бяха нашите най-силни части, които бяха заминали да прогонят морванците и оските в земите им? Какво се бе случило на юг? Из града плъзнаха противоречиви и обезпокоителни слухове. Нямаше начин да узнаем истината, тъй като бяхме откъснати от света.

На първата сутрин от обсадата Сенатът изпрати делегация при кулата на Речния портал, за да поиска обяснения от противника за тази неочаквана и с нищо непредизвикана атака. Касикарските военачалници отказаха да преговарят и позволиха на войниците си да стрелят по сенаторите и да им се присмиват. Един от сенаторите беше Алтан Арка. Видях го, когато се прибра у дома — мрачен и унизен.

На следващия ден Сенатът назначи един от своите членове, Канок Ереко Бахар, за диктатор — древна титла на временен върховен главнокомандващ, до която се прибягваше в извънредни ситуации. Нови правила и разпоредби промениха обичайното русло на живота в града. Наложен бе стриктен контрол на хранителните запаси — всички припаси бяха събрани в големите складове на пазара и там се раздаваха съобразно определените дажби. Нарушителите и черноборсаджиите щяха да бъдат бесени на публични места. Всички граждани от мъжки пол на възраст от дванайсет до осемдесет години подлежаха на военна мобилизация в защитните сили на града, под командването на градската стража. Що се отнася до робите, след като започна обсадата, много Къщи отново затвориха своите мъже роби. Нашият Баща ни позволи да се движим само в пределите на Аркаманд и да спазваме наложения вечерен час. Скоро обаче стана ясно, че работната ръка в града не достига, и Бахар обяви, че всички роби, макар да оставят собственост на своите господари, трябва да бъдат предоставени за ползване на градските власти. Той и останалите сенатори щяха да определят каква работа да извършват новосформираните групи. Изпратен в подобна група, всеки роб щеше да живее извън своята Къща за отредения му период и щеше да бъде под командването на ветерана генерал Хастер.

Аз бях пратен за първи път в началото на юни, около два месеца след началото на обсадата. Зарадвах се, че ме местят, защото исках да съм полезен на своя град. Училищната стая ми се струваше тясна и ме беше срам да стоя вътре в толкова важен момент от историята на града. Жадувах да се освободя от заниманията с децата и да се присъединя към истинските защитници на града. Бях в приповдигнато настроение, както и повечето обитатели на Аркаманд. След като издържахме на първата атака и преглътнахме ужаса от нея, открихме, че не е чак толкова трудно да се живее при новите, по-строги правила въпреки недостига на храна и безкрайните сигнали за тревога, че противникът, който копнееше да се промъкне в града и да подложи всичко на огън и сеч, напада. Всъщност дори се чувствахме добре, защото хранехме надежди и можехме да се уповаваме на своите другари по неволя.

Вечерта преди да ме прехвърлят в градските казарми, Салло дойде да ме навести. Беше бременна от няколко месеца, с блестящи очи и лъскава, почти сияеща кожа. Въпреки че от доста време нямаше никаква вест от Явин, тя бе изпълнена с непоклатимата увереност, че с него всичко е наред. „Не съм забравила за твоите видения — рече ми засмяно, след като седна на чина до мен, както когато бяхме малки. — Спомняш си началото на войната и първото нападение, нали? Беше го видял. Аз не мога да виждам като теб. Но пък зная. Зная много неща със сигурност. Както казваше Гамми: «Ние, хората от Блатата, си имаме свои сили…» Тя се засмя и ме прегърна.

— О, Сал — рекох. — Някога не ти ли се е приисквало да идеш там, в Блатата, за да видиш какво е?

— Не. — Тя поклати глава и отново се засмя. — Предпочитам да съм тук, с Явин-ди, у дома, въпреки обсадата и оскъдната храна! Но на теб може и да ти позволят да пътуваш, когато обсадата приключи. Нали си ни книжник — може да те пратят да купиш книги, както пускат Мимен, нали отиде в Пагади? Можеш да обиколиш целия Западен край, да навестиш и Блатата… И там всички ще имат големи носове като твоя. — Тя ме погали по носа. — Като клюнове. Моят Клюнчо. Ще видиш!

Сотар също дойде при мен, преди да тръгна. Щом я видях, ми се върза езикът. Тя ме погледна и сложи в шепата ми малка кожена кесия.

— Може да ти потрябва, Гавир. Скоро отново ще сме свободни!

Освобождаването на града означаваше и свобода за всички нас, в Аркаманд, въпреки че бяхме роби.

В казармите цареше друго настроение. Животът в тях бе съвсем различен. Скоро осъзнах колко наивно и детинско е било нетърпението ми да попадна тук. Нищо през целия ми живот в Аркаманд не ме бе подготвило за тежката и безмилостна среда, в която се озовах. Групата, в която ме включиха, имаше за задача да разруши един стар склад и да пренесе строителните материали при Западната порта, където да бъдат използвани за поправката на кулата и стената. Камъните бяха тежки. Работата изискваше умения, които никой от нас не притежаваше, и инструменти, каквито нямахме и трябваше да си направим сами. Работехме от ранни зори до късно вечер. Живеехме на същите дажби, както в Аркаманд, а те бяха достатъчни за онзи начин на живот, но не и за този. Кот, старшият на нашата група, беше човек, чиито единствени достойнства бяха огромната му сила и безразличието му към болката. Негов началник и помощник на Хастер за това подразделение роби беше Хоби.

Хоби беше първият, когото видях, щом пристигнах в градските казарми. Беше заякнал, с бръсната глава, което поскриваше приликите му с нашия Баща и Торм. Но белегът над окото си беше същият, а също и навъсеното му изражение. Понечих да го заговоря, но той ме изгледа втренчено, с нескрита омраза, и после извърна глава.

Не ми проговори нито веднъж през тези два месеца, които прекарах в казармите. Тъкмо той ме бе пратил в каменарската група, както я наричаха. И пак той направи живота ми труден по всякакъв възможен за него начин. Останалите мъже виждаха това и някои се стараеха да му помагат, за да спечелят благоразположението му, докато други се опитваха да ме защитават. Питаха ме какво има против мен «шефът», а аз отвръщах, че не зная, освен може би, че ме вини за белега.

Хастер настоя да оставим всичките си пари при него, тъй като в казармите имаше хора, готови да убият и за един жалък грош, ако разберат, че го имаш. Никак не ми се щеше да се разделям с кесията с десетте бронзови орлета, която ми бе подарила Сотар — единствените пари, които имах. Хастер беше честен човек, по свой собствен начин: задържаше една пета и връщаше останалото на дребни суми при поискване. Въпреки строгите закони черният пазар за продукти процъфтяваше и това бе единственият начин да си набавим допълнителна храна. Скоро вече знаех откъде мога да си купя сушено месо или шепа жито, за да напълня вечно празния си търбух.

Парите ми свършиха, преди да изтече отреденият ми срок, и последните две седмици в каменарския отряд бяха най-тежките. Не ги помня съвсем ясно, донякъде защото гладът и изтощението ме бяха довели до състояние, в което реалността, спомените и виденията се сливаха в една обща неясна и неразбираема картина, та не знаех дали лежа в койката си в казармите, или стоя до висок прозорец в каменна къща и гледам към гладката морска шир и белите планини от другата й страна. Нерядко по време на работа се сепвах от парещото жило на камшика на Кот, който ми крещеше: «Събуди се, идиот облещен!» Тогава бързах да разбера къде съм и какво трябва да направя, а моите другари по неволя ме проклинаха, че ги забавям и понякога дори ги излагам на опасност. По-късно узнах, че Кот неведнъж настоявал пред Хоби да ме преместят от каменарската група. В края на краищата Кот отишъл право при Хастер, който заявил: «От този никаква полза. Пратете го у дома».

Отне ми близо час да прекося града. Налагаше се да присядам на всеки ъгъл, за да си поема дъх и да събера сили, а също и да прогоня от съзнанието си виденията и гласовете, които ме преследваха непрестанно. През гъсти клони в непозната гора съгледах фонтана и широката фасада на Аркаманд, отвъд озарения от слънцето площад. Под извития свод на тъмна пещера прекосих площада, свърнах към вратата за роби и почуках. Еннумер застана на прага.

— Не даваме на просяци — сопна ми се, а аз нямах сили да отговоря. После тя ме позна и избухна в сълзи.

Отведоха ме в лазарета и ме настаниха в едно легло. Старият Ремен натри раните от камшика с балсам от зарасличе и ми даде чай от коча трева, дойде сестра ми и ме прегърна, притисна ме към себе си и започна да ме целува и гали по косата. Спомних си как веднъж в лазарета ме бе навестила нашата Майка и този спомен беше толкова ясен, колкото и виденията. Дори се опитах да я заговоря и да й благодаря.

— Толкова се радвам, че се прибрах у дома! — възкликнах.

— Разбира се, че ще се радваш — отвърна с мекия си дрезгав глас Салло. — Сега спи. Когато се събудиш, пак ще си у дома, миличко мое братче.

Веднага щом се възстанових — почивката и храната, въпреки ограничените дажби, бяха достатъчни бързо да се изправя на крака, — се върнах в класната стая и поех задълженията си редом с Еверра, сякаш въобще не бях отсъствал.

През август ме повикаха на друга задължителна служба и Еверра беше толкова обезпокоен за мен, че отиде при нашия Баща, за да протестира. Върна се и ми каза:

— Гавир, Къщата на Арка е наистина благословена. Тя се грижи за децата си дори във време на глад и война. Нашият Баща ми обясни, че няма да си под командването на Хастер, нито ще живееш в градските казарми. Хората, с които ти предстои да работиш, са образовани роби. Задачата ви ще е да преместите свещените пророчества и хрониките на древните от едно старо хранилище под западната стена до криптата на Светилището на нашите Предци, където ще са в безопасност от огън и вода и ще бъдат скрити на сигурно място в случай на нашествие. Школата на свещениците на Светилището се нуждае от образовани и интелигентни роби за тази задача, която трябва да бъде изпълнена много внимателно и съобразно ритуалите на нашите Предци. Това е отговорна, но не тежка работа. Истинска чест за нашата Къща е, че изборът се е паднал на теб. — Виждах, че наистина го възприема като чест и, струва ми се, дори малко ми завиждаше; вероятно жадуваше самият той да може да попадне сред тези документи, свитъци и книги, за които само бе чувал.

Ще призная, че изпитвах удоволствие, задето отново щях да се откъсна поне за известно време от учебните занимания, макар че се страхувах, особено за храната. По това време вече всички мислехме непрестанно за ядене. Аркаманд не разполагаше със свои запаси, а събраните от градската управа припаси, най-вече жито, бяха на изчерпване. Нашият Баща и нашата Майка даваха пример за въздържание, като се хранеха с всички и ядяха колкото нас. Боях се, че отново ще попадна някъде, където храната е достатъчна само за силните и богатите, а другите ще са на милостта на черноборсаджиите. Но когато отидох в Школата на свещениците и дойде време за първото хранене, получих пълна чиния пилешко със сос — най-вкусното нещо, което бях опитвал от месеци. И осъзнах, че най-сетне съм извадил късмет.

В Светилището работеха полови дузина роби, все възрастни, и точно затова свещениците бяха помолили няколко Къщи, между които Арка, Ерре и Бел, да им пратят млади помощници. Тук беше и Мимен, приятелят на Еверра от Белманд, и аз искрено се зарадвах, когато го видях. Беше довел трима младежи, негови ученици. Мъжете от Еррелманд, и двамата към четирийсетгодишни, се казваха Таддер и Йентер. Бях чувал Еверра да говори за тях с уважение и дори лека завист — «много учени мъже» ги бе нарекъл, но и «лишени от здрав разум». Знаех, че има предвид увлеченията им по «модерните» книги, написани през последния век. Така и се оказа. Когато се прибрах в спалното първата нощ — то бе доста натъпкано, тъй като на места за шестима трябваше да се разположат тринадесет души, — първото, което видях, бе копие на «Космология» от Оррек Каспро. Еверра бе споменавал веднъж или два пъти тази поема, но така, както един лекар би говорил за опасна, смъртоносна болест.

Таддер, мъж с проницателни очи и черни надвиснали вежди, проследи погледа ми и ме попита:

— Чел ли си я, момко? — Говореше със северняшки акцент и използваше някои, непознати изрази.

Поклатих глава.

— Вземи я тогава — предложи той и ми я подаде. — Хвърли й едно око!

Не знаех какво да направя. Не можах да се сдържа и погледнах крадешком към Мимен, сякаш се страхувах, че може да докладва на Еверра дори само че съм поглеждал книгата.

— Сигурно не знаеш, но Еверра не му позволява да чете модерни поети — обясни спокойно Мимен. — Както и каквото и да било освен Трудек. Труден ли ще му е Каспро за начало?

— Ни най-малко — отвърна севернякът. — На колко години си, момко, четиринайсет, петнайсет? Тъкмо на толкова Каспро е поел по пътя на славата. Чуй, знаеш ли я тази песен? — И запя с ясен, чист глас: — «Тъй както в мрачина на зимна нощ…»

— Ей, ей, вие там — провикна се един от мъжете от Ерреманд, Йентер. — Братко, не ни вкарвай в беля от първата вечер.

— Това не е ли химнът на Каспро? — попита един от тукашните роби, възрастен мъж с тих глас и внушаващи уважение маниери. — Не бях чувал да го пеят.

— Има места, където може да те качат на бесилото, ако го изпееш, Реба-ди — отвърна с усмивка Йентер.

— Не и тук — успокои го Реб. — Продължавай, ако обичаш. Искам да го чуя.

Таддер и Йентер се спогледаха и после Таддер запя:

— Тъй както в мрачина на зимна нощ

очите ни зората дирят,

и както в зъбите на хапещ студ

сърцето топлина бленува,

тъй заслепена и бленуваща душата

провиква се към теб:

бъди ти наша светлина, наш огън, наш живот,

о, Свобода!“

Красивият му глас и внезапната, неочаквана промяна на мелодията при последната дума ме накарах да се просълзя.

Йентер видя сълзите ми и рече:

— Виж какво направи с момчето, Таддер. Поквари го само с един стих!

Мимен се разсмя и каза:

— Еверра никога няма да ми прости.

— Изпейте го отново, Тадер-ди — помоли един от учениците на Мимен. Всички погледнаха Реба, той кимна и този път още неколцина се присъединиха към песента. Едва сега си дадох сметка, че съм чувал тази мелодия, или поне откъси от нея, от време на време в градските казарми, където мъжете си я подсвиркваха. Сякаш беше таен сигнал.

— Достатъчно — каза накрая Реба. — Нали не искаме да събудим господарите?

— О, разбира се, че не — рече Таддер. — Точно това наистина не бихме искали.