Урсула Ле Гуин
Сили (12)

12

До Феруси беше два дни път. Вървях все на юг, доколкото можех да преценя по положението на слънцето. Доста често пътят се препречваше от канали и реки, но не бяха дълбоки, така че можех да ги премина, вдигнал вързопа с дрехите и останалите си вещи над водата. Запасите сушена риба и сирене се оказаха солидни. От време на време зървах дим от някоя колиба или селце в далечината, но продължавах по пътеката. И тъй, късно на втория ден пътеката зави наляво покрай песъчлив бряг и ме отведе право в селото — имаше пасище с няколко крави, надвесени над брега върби, малки къщички на колове и вързани за кея лодки. Всичко в Блатата се повтаряше с минимално разнообразие и всичко беше опростено до крайност.

Не видях деца около селото, а само един мъж — кърпеше рибарска мрежа — и му извиках:

— Това ли е Феруси?

Той остави мрежата и бавно тръгна към мен.

— Това е Феруси, селото на Източното езеро — отвърна.

Изслуша ме навъсено, докато обяснявах какво търся. Беше към трийсетгодишен, най-високият рассиу, който бях виждал, и очите му бяха сиви — по-късно узнах, че бил син на една местна жена, изнасилена от етрански войник. Казах му името си, а той се представи като Рава Аттиу Сидой и любезно ме покани да споделя неговия дом и трапезата му.

— Рибарите скоро ще се приберат — каза. — И тогава ще идем на рибното платнище. Там ще попиташ жените — те сигурно ще знаят.

Към пристана вече се приближаваха лодки с вдигнати платна — приличаха на птици. Селото постепенно оживя от гласове на мъже и лай на кучета. Стройни черни кучета, които дотичаха на брега и дори влязоха във водата, посрещаха лодките с весел лай. Други пък слизаха от лодките. Наблюдавах ги с интерес — те се приближаваха едно към друго, излайваха като за поздрав, душеха се по задните части и после се разделяха, като всяко тръгваше след господаря си. Едно носеше в зъбите си голяма мъртва птица — то също мина през всички церемонии, после затича важно на запад покрай брега. Малко след това всички мъже също тръгнаха нататък, понесли улова си в мрежи и кошници. Рава ме поведе с тях. Заобиколихме един хълм и се спуснахме в долчинката, където беше женското село на Източното езеро.

На поляната вече чакаха десетина жени, опънали на тревата голямо платно. Отстрани търчаха весели дечурлига, но забелязах, че внимават да не настъпят платното. Наоколо имаше подредени кошници и гърнета с различни ястия, досущ като на пазар. Мъжете подредиха улова си, дори кучето пусна мъртвата птица и размаха опашка. През цялото това време всички си разменяха шеги и закачки, но без никакво съмнение присъствах на някаква официална церемония и когато някой от мъжете се приближаваше, за да вземе делва с храна, или жена отиваше за кошница риба, се поздравяваха явно ритуално. Една старица грабна птицата и викна: „Стрелата на Кора!“ и това предизвика всеобщ смях и нови весели подмятания. Жените, изглежда, знаеха съвсем точно кой улов при коя от тях ще отиде, мъжете обсъждаха малко повече кой какво да вземе, но ако възникнеше спор, обикновено се решаваше от жената, както стана с двама млади съперници за парче ябълков сладкиш. Онзи, който не получи нищо, си тръгна мрачен и навъсен. Когато размяната приключи, Рава ме изведе напред и се обърна към всички жени:

— Този човек дойде днес в селото, за да търси семейството си. Бил е отведен от еттерски войници като съвсем малък. Знае само, че се казва Гавир. Хората на север смятат, че може да е от Сидоевите.

Всички жени се извърнаха и се втренчиха в мен. Една, с остър нос и мургава кожа, пристъпи напред и попита:

— Преди колко години?

— Около петнайсет, ма-йо — отвърнах. — Отвели са ме със сестра ми Салло.

— Децата на Тано! — извика една от жените.

— Салло и Гавир! — каза една жена с дете на ръце, а старицата с голямата птица се приближи, погледна ме отблизо и рече:

— Точно така. Нейно дете е, на Тано. Енну-Амба, Енну-Ме!

— Тано отиде да бере черна папрат надолу към Дългия канал — обясни ми една от жените. — С децата беше. Така и не се върнаха. Никой не намери лодката.

— Разправяха, че се удавила — заобясняваха една през друга жените.

— Казвах ви, че са ги взели ловците на роби.

Още една възрастна жена се приближи и примижа късогледо към лицето ми. Забелязах, че младите жени ме гледат по друг начин.

Тъмнокожата жена, която бе заговорила първа, мълчеше. Старицата с голямата птица й прошепна нещо и тя се приближи към мен и обясни:

— Тано Айтано Сидой ми беше по-малка сестра. Аз съм Гегемер Айтано Сидой. — Лицето й бе навъсено и говореше със суров глас.

Бях доста потиснат от подобно посрещане, но намерих сили и я попитах:

— Ще ми кажеш ли как се казвам, лельо?

— Гавир Айтана Сидой — отвърна тя почти раздразнено. — Майка ти — или сестра ти — не са ли с теб?

— Никога не съм виждал майка ми. Бяхме роби в Етра. Убиха сестра ми преди две години. Тогава избягах в Данеранската гора. — Опитвах се да разказвам всичко това със спокоен глас, като мъж, а не момче, на тази жена с лице и очи на гарван.

Тя ме огледа за миг, като се стараеше да избягва погледа ми. После каза само:

— Мъжете от рода Айтану ще те поемат. — И си тръгна.

Другите жени очевидно нямаха нищо против да се погрижат за мен, но замълчаха и направиха като нея. Мъжете тръгнаха към селото и аз ги последвах.

Рава и неколцина от по-възрастните обсъждаха нещо. Не разбирах какво казват — все още срещах затруднения с тукашния диалект, пълен с непознати за мен думи. Изглежда, спореха за това къде ми е мястото и накрая един се обърна и ми подхвърли:

— Ела.

Последвах го до неговата колиба, с дъсчен под, дървени подпори и стени от тръстиков пергамент. Нямаше врати и прозорци, но пък стените можеха да се повдигат. След като остави глинената делва с храна, която бе взел от жените, мъжът нави стената, която бе обърната към езерото, завърза я за прътите, които стърчаха от покрива, и скри в сянка огряната от следобедното слънце тераса. После се настани върху — проснатия на пода килим и почна да изрязва кука от мидена черупка. Без да ме поглежда, кимна към къщата и рече:

— Вземай каквото ти трябва.

Чувствах се като натрапник и не исках да вземам нищо. Не разбирах тези хора. Ако наистина бях изгубено дете от селото, това ли беше цялото радостно посрещане? Завладя ме горчиво разочарование, но не исках с нищо да го издавам, не исках да проявявам слабост пред тези безсърдечни непознати. На всяка цена щях да съхраня достойнството си. Аз бях човек от града, образован и начетен, а те бяха варвари, изгубени в своите блата. Рекох си, че след като съм изминал толкова дълъг път, за да стигна дотук, може да остана поне една нощ. Достатъчно дълго, за да реша накъде ще продължа, след като очевидно мястото ми не беше тук.

Открих една черга и я проснах на края на терасата. Краката ми се поклащаха на сантиметри над калния бряг. След известно време попитах:

— Ще мога ли да узная името на моя домакин?

— Меттер Айтана Сидой — рече той с мек глас.

— И дали вие не сте ми баща?

— Аз съм по-младият брат на леля ти — отвърна той.

Начинът, по който говореше, свел глава, ме наведе на мисълта, че не изпитва враждебност или неприязън, а по-скоро се срамува. Тъй като не смееше да вдигне очи, реших и аз да постъпя като него и го заоглеждах крадешком. Видях, че има същите гарванови черти като на леля ми — и като моите.

— И на майка ми?

Той кимна. Веднъж, много бавно. Не се сдържах и го огледах по-внимателно. Меттер беше доста по-млад от Гегемер и не толкова тъмнокож, нито с такива остри черти. По-скоро, приличаше на Салло със закръглените си бузи и светлокафявата си кожа. Може би така бе изглеждала майка ми Тано.

Вероятно е бил на моята възраст, когато сестра му е изчезнала с двете си деца.

Събрах сили и казах:

— Вуйчо.

— Ао — рече той.

— Тук ли ще живея?

— Ао.

— С теб?

— Ао.

— Ще трябва да се науча да живея тук.

— Анх.

Започвах да свиквам с тези кратки звуци — ао означаваше да, енг — не, анх — нещо по средата между „да“ и „не“ с общия смисъл „чух какво ми каза“.

После един друг глас произнесе „мяу“ и откъм тъмния ъгъл на колибата се доближи малка черна котка, мина по терасата и седна до мен, като грациозно обви опашка около предните си лапички. Изглежда, ми предлагаше гърба си за чесане. Отърка се в ръката ми и аз почнах да я галя. Загледах се към езерото. Няколко черни кучета пак бяха дотичали на брега, но котката не им обръщаше внимание. Забелязах, че вуйчо ми Меттер наблюдава котката, вместо да дялка кукичката. Изглеждаше поуспокоен.

— Не пуска мишка вкъщи — каза. — Казва се Пърт.

Почесах животинчето зад ушите и то замърка от удоволствие.

— Тази година мишките са истинска напаст — продължи след известно време Меттер.

Докато плъзгах ръка по козината на Пърт, се зачудих дали да му разкажа, как цяла година храната ми се е състояла предимно от мишки и плъхове. Не ми се стори разумно. Никой досега не ме бе попитал откъде идвам.

Всъщност това бе съвсем типично за селце като Феруси. Аз идвах от „Еттера“ — откъдето пристигаха и ловците на роби, грабителите, насилниците, крадците на деца. Това беше достатъчно. Идвах от друго място. Не ги интересуваше къде е то.

Не беше лесно да ги разпитвам и за Феруси. Не защото не знаеха нищо или не искаха да говорят, а тъй като селцето бе цялата им вселена и те го приемаха за даденост. Не разбираха въпросите, които им задавах. Как може някой да не знае името на езерото? Или да пита защо мъжете и жените живеят отделно — че кой би си помислил, че могат да живеят в безчестие и позор, в едно и също село? Как може да си толкова невеж, че да не знаеш думите или молитвите, които се казват, когато даваш или получаваш храна? Как може един мъж да не знае как се реже тръстика или жена как се прави от нея пергамент? Скоро осъзнах, че тук съм много по-несведущ по всички въпроси, отколкото през първата си зима в гората. Градските хора биха сметнали Сидоеви за диваци, но според мен само един самотен, беден и груб живот като този на Куга може да се нарече прост и дори тогава думата няма да е най-точна, Сидоеви имаха пълноценно, разнообразно и богато на всякакви емоции съществуване, изпълнено с красиви ритуали, задължения и правила. Да живееш като тях беше също толкова сложно, както да си етранец, може би дори по-трудно.

Вуйчо ми Меттер ме бе довел в къщата си, без да проявява гостоприемство, но и без каквато и да било неохота — изглеждаше готов да се привърже към отдавна изгубения си племенник. Беше кротък, скромен и добър човек, вплетен в сложната мрежа от задължения, навици и ритуали на селото, тъй както пчелата е ангажирана с живота на кошера. Нямаше кой знае какъв авторитет сред останалите мъже, но тъй като бе по природа уравновесен, това не го терзаеше. Беше се женил няколко пъти, заради което останалите хранеха към него известно уважение, макар че връзките с жените бяха нещо, което е встрани от живота на един мъж. Всъщност, ако трябва да ви разкажа всичко, което узнах за живота при Сидоеви, при това с пълни подробности, моята история ще продължи до безкрай. Затова ще ви обяснявам само необходимите неща, докато ви разказвам какво се случи.

А това, което се случи, бе, че изядох вечерята си от студена риба и оризово вино в компанията на моя вуйчо, котката Пърт и кучето му Минки — всъщност добродушна стара кучка, която се появи тъкмо навреме за хапване и любезно пъхна посивялата си муцуна в ръката ми. Наблюдавах вуйчо ми, докато се покланяше и благодареше на Господаря на водите. Вече се здрачаваше. Останалите мъже изпълняваха същия ритуал пред своите къщи. След това вуйчо ми разви сламеника, на който спеше, а на мен даде чергата. Котката се шмугна да лови мишки под колибата, а Минки се сви върху сламеника на господаря си веднага щом той го разгъна. Легнахме, казахме си лека нощ и заспахме. Сиянието на деня гаснеше върху водата.

Мъжете излязоха с лодките преди изгрев-слънце, едни сами, други по двойки, повечето с кучета на борда. Меттер каза, че сега бил сезонът за големите пасажи на рибата тута, която навлизала в езерото по каналите откъм морето, та се надявали тази сутрин да ги пресрещнат. Предположих, че това сигурно е началото на доста изнурителен сезон, както за мъжете в лодките, така и за жените на брега, от които се очакваше да изсушат улова. Попитах го дали мога да изляза с него и да започна да се уча на риболов. Беше от онзи тип хора, които просто не умеят да отказват. Смотолеви нещо объркано. Всичко, което разбрах, бе, че някой щял да дойде, за да разговаряме.

— Да не е баща ми? — попитах.

— Баща ти? За Меттер Содия ли говориш? О, той се запиля на север малко след като Тано се изгуби. — Тъкмо щях да попитам за подробности, когато той допълни: — Оттогава никой не го е виждал.

Излезе с лодката и ме остави съвсем сам в селцето — само с котките. Всяка къща си имаше своя черна котка, дори по няколко. Когато мъжете и кучетата излизаха, в къщите се разпореждаха котките: изтягаха се на терасите, шареха по покривите и изнасяха малките си да играят на слънце. Седях и ги наблюдавах и макар че малките котенца ме караха да се смея, почувствах в сърцето си тъга. Вече бях сигурен, че Меттер не е искал да е груб и нелюбезен с мен. Но аз се бях върнал у дома, при моите хора, а те ми бяха чужди, също както аз за тях.

Виждах платната навътре в езерото, разперени над лазурните гладки води.

Към селото се приближи лодка, голямо кану с неколцина гребци. Плъзна се на калния бряг, мъжете изскочиха от него, изтеглиха го нагоре и тръгнаха право към мен. Лицата им бяха изрисувани — или поне така сметнах в началото. Отблизо се оказаха татуирани — всичките имаха по няколко линии, спускащи се от слепоочията към брадичката, а лицето на най-възрастния бе гъста мрежа от черти. Крачеха бавно и тържествено. Един носеше пръчка с бели пера в единия край.

Спряха пред дома на Меттер и най-старият произнесе:

— Гавир Айтана Сидой?

Изправих се и им се поклоних.

Той подхвана дълга и пространна реч, от която не разбрах нито думичка. Мъжете почакаха малко, после мъжът с пръчката каза:

— Не е преминал обучението.

Последва кратко и оживено обсъждане, след което мъжът с пръчката — кръстих го Бялото перо — се обърна към мен:

— Трябва да дойдеш с нас за посвещаването си. Ние сме старейшините на твоя клан, Айтану Сидой. Само ние можем да направим от тебе мъж, за да вършиш мъжката работа. Не си преминал обучение, но дай всичко от себе си и с наша помощ старанието ти ще бъде възнаградено.

— Не можеш да останеш такъв, какъвто си сега — допълни възрастният. — Не и сред нас. Непосветеният човек е опасност за своето село и позор за клана. Ноктите на Енну-Амба са насочени към него и стадата на Суа бягат надалеч. Ела. — И се обърна.

Слязох при тях. Мъжът с пръчката докосна главата ми с едно от перата. Не се усмихваше, но чувствах, че се отнася към мен добронамерено. Останалите се държаха хладно и официално. Скупчиха се около мен и тръгнахме към кануто. Качихме се и потеглихме.

— Лягай на пода — нареди ми Бялото перо. Проснах се между краката на гребците. Не виждах нищо освен дъното на кануто. То също бе изработено от тръстиков пергамент.

Стигнахме средата на езерото и гребците вдигнаха веслата. Кануто замря в тихите води. И в тази тишина един от мъжете запя. Думите на песента отново бяха напълно неразбираеми. Предположих, че са аритански, древния език на нашия народ, съхранен през вековете в ритуалите на обитателите на Блатата, но нямаше как да съм сигурен. Песента продължи доста дълго, понякога на един глас, после на няколко. Аз лежах неподвижно като труп. Бях в нещо като транс. Накрая Бялото перо се наведе над мен и ме попита:

— Можеш ли да плуваш?

Кимнах.

— Изплувай от другата страна — прошепна той. И после неколцина мъже ме вдигнаха и ме хвърлиха с главата надолу във водата.

Беше толкова неочаквано, че отначало не разбрах какво става. Изскочих на повърхността, разтърсих глава и видях борда на кануто да се издига над мен. „Изплувай от другата страна“ — бе казал той и аз се гмурнах под огромния сив корпус и излязох оттатък, където той хвърляше сянка във водата. Изплюх нагълтаната вода и погледнах мъжете в кануто. Бялото перо размахваше пръчката и крещеше:

— Хиюи! Хиюи!

Завъртя пръчката и ми подаде долния й край. Сграбчих го и той ме изтегли в кануто. В мига, когато седнах, ми нахлузиха нещо на главата — усещах го като дървена кутия. Не можех да помръдна глава вътре, краищата й стигаха до раменете ми. Не виждах нищо, само един светъл процеп откъм брадичката. Бялото перо продължаваше да крещи: „Хиюи!“, а останалите се смееха и ме поздравяваха. Каквото и да се бе случило, очевидно бе станало по правилния начин. Седях на напречната дъска с нахлузената на главата кутия и се опитвах да намеря някакъв смисъл във всичко това.

Разказах ви подробно за моето посвещаване, защото ритуалът не е таен, всички наоколо можеха да ни видят, а имаше доста рибарски лодки. Но веднага щом ми нахлузиха кутията на главата, се отправихме към селото, където щеше да се състои тайната церемония.

Феруси се състоеше от пет селца: това, в което съм се родил, Източно езеро, и още четири, разхвърляни на няколко мили по брега на езерото Феру. За посвещението ме отведоха в Южен бряг, най-голямото село, където се съхраняваха свещените реликви. Големите канута се наричаха бойни — не защото хората от Блатата някога са воювали с други народи или помежду си, а тъй като мъжете обичат да се смятат за воини. Кутията на главата ми се оказа маска. Докато я носех, ме наричаха Дете на Енну. За рассиу богинята-котка Енну-Ме е също и Енну-Амба, Черният лъв на блатата. Не мога да ви разкрия нищо повече от ритуала на посвещаването, но след като то приключи, открих, че на лицето ми е татуирана тънка черна линия, която се спуска от двете страни от косата до брадата. Тъй като кожата ми е доста мургава, тази черта почти не се забелязваше. Едва сега обаче забелязах, че всички други мъже имат същата линия, някои по две или три.

След ритуала отидохме в Източно езеро и там аз вече бях един от тях.

Сигурно съм им се струвал странен, най-вече заради невежеството си. Но мъжете от моето село ми намекнаха, че не ме смятат за кръгъл идиот и че хранят някаква надежда от мен да стане рибар.

Отношението към мен почти не се отличаваше от това към другите момчета. Повечето идваха от женските села и след ритуала оставаха да живеят с някой свой роднина — баща, брат, вуйчо или чичо. Както разбрах, бащинството не беше толкова важно, колкото роднинските връзки по майчина линия.

Тук, в селото на мъжете, момчетата се учеха на мъжки дела: риболов и лодкостроене, лов на птици, садене и прибиране на ориз, рязане на тръстика. Жените отглеждаха домашни птици и крави, наглеждаха градините, изработваха тръстиков пергамент и готвеха. Момчетата над седемгодишна възраст продължаваха да живеят в женските села, но не им се позволяваше да вършат каквато и да било работа, така че когато идваше време да се преместят при мъжете, бяха мързеливи, невежи и непригодни и мъжете им го натякваха непрестанно. Не ги биеха — никога не видях някой рассиу да посегне на друг човек, куче или котка — но ги хокаха, товареха ги със задължения и непрестанно ги критикуваха, докато не започнат да показват някакъв напредък. После идваше време за второто посвещаване и тогава можеха да се преместят в колиба по свой избор, сами или с приятели. Второто посвещаване не се разрешаваше, докато настойникът на момчето не обяви, че то е овладяло напълно един занаят. Понякога, както ми обясниха, някои от момчетата отказвали сами второто посвещение и предпочитали да се върнат при ясените и да останат там до края на дните си.

Вуйчо ми имаше няколко жени. Някои от жените пък разполагаха с по неколцина съпрузи. Брачната церемония беше безкрайно опростена. Двамата обявяваха „Ние сме женени“ по време на ежедневната размяна на храна. Между двете половини на селото бяха разпръснати малки колиби, в които имаше място, колкото да се побере един сламеник, и те се използваха от мъжете и жените, за да спят заедно. Уговорките за срещи ставаха по време на размяната на храна или ако се застигнат някъде из полето. Ако една двойка решеше да се ожени, мъжът вдигаше брачна колиба, а жена му, или жените, идваха, когато те преценят. Веднъж попитах вуйчо ми, който излизаше за вечерна среща с една от жените си, коя е избрал. Той се засмя срамежливо и отвърна:

— Ами… те решават коя да дойде.

Докато наблюдавах младежите да флиртуват и да ухажват своите избраници, открих, че бракът има много общо с уменията в риболова и готвенето — тъй като мъжът даваше рибата на жена си и тя я сготвяше за него. Ежедневната обмяна на сурова срещу готвена храна се наричаше „рибен пазар“. Всъщност жените, с техните птици, крави и лехи, произвеждаха много повече храна, отколкото мъжете доставяха от езерото.

Едва сега разбрах защо Аммеда изглеждаше засрамен, когато готвеше уловената от мен риба. Мъжете от селото никога не готвеха. Момчетата и неомъжените мъже трябваше да се пазарят за храната си или да вземат каквото остане на рибния пазар. Вкусът на вуйчо ми към жени и ястия беше отличен. Докато живеех с него, се хранех чудесно.

Прекарах годината след моето посвещаване като истински Айтан Сидой сред рассиу, учех се на това, което мъжете около мен знаеха и можеха: да ловя риба, да сея и прибирам ориз, да режа и обработвам тръстика. Не бях особено сръчен с лъка и стрелите, затова не ми предлагаха да излизам с лодка в езерото, за да стрелям по птици, както правеха останалите момчета. Затова пък станах мрежохвърляч. А докато влачехме мрежата, си опитвах късмета с въдицата. Уменията ми с нея скоро бяха признати и одобрени. Често вземахме и някое момче, за да стреля по птиците, и това бе истинска радост за Минки, която се хвърляше във водата към мястото, където бе паднала патицата или гъската, и после я изнасяше гордо на брега, като размахваше доволно опашка. Винаги поднасяше птицата на Пумо, най-старата жена на вуйчо ми, и Пумо я обсипваше с благодарности.

Що се отнася до отглеждането на ориз, това е най-лесната работа на земята. Излизаш есенно време с лодка върху коприненосинята вода в северния край на езерото, където са оризищата, гребеш лениво по тесните канали и разпръскваш по шепа ориз на равни разстояния. После, късно през пролетта, идваш пак, навеждаш натежалите стръкове в лодката и ги отърсваш от семената с помощта на малък дървен търмък, докато лодката не се напълни. Много жени се подиграваха, когато мъжете започнеха да се оплакват колко тежка работа е прибирането на ориза, но пък винаги приемаха с одобрение и задоволство пълните чували, предлагани на рибния пазар. „Ще ти задуша гъска с ориз!“ — обещаваха винаги. Вкусна е почти колкото любимата ми етранска овесена каша.

Виж, рязането на тръстика е изнурителна работа. Обикновено се върши късно през есента или в ранна зима, когато е хладно и често вали. Но щом свикнах да прекарвам по цял ден нагазил до глезени и дори до колене в студената вода, с наклона на извития сърп, както и с тройния ритъм на отсичане, събиране и подаване — защото тръстиковите стебла трябва да се съберат, преди да ги отнесе течението, и да бъдат прехвърлени на вързоп в лодката — започна дори да ми харесва. Младежите, с които отивах на тръстикобер, бяха чудесна компания; надпреварваха се да доказват кой е по-чевръст и сръчен със сърпа, но бяха мили към мен новака, знаеха страшно много шеги, разправяха клюки или пееха песни, отнасяни от дъждовния вятър. Малцина от по-възрастните ходеха на тръстикобер — ревматизмът ги спохождаше отрано по тези краища.

Скучен живот, но предполагам точно от това имах нужда, за да се възстановя. Разполагах с много време да мисля за най-различни неща и да възмъжея.

Краят на зимата се оказа ленив и приятен период. Тръстиката беше орязана и дадена на жените, за да направят от нея пергамент, и повечето мъже нямаше какво да правят — освен майсторите на лодки. Нищо не ме измъчваше, само влажният мъглив студ — единствената топлина в колибата идваше от жаравата в глиненото гърне. Когато слънцето пробиваше през облаците, отивах на брега да гледам как се правят лодките. Тукашните майстори бяха прочути. Бойното кану е истинско произведение на изкуството, в него няма нито един излишен или ненужен детайл, то е самото съвършенство. Така че, когато не клечах надвесен над жарта в гърнето, гледах как се правят лодки. Освен това си бях изработил цял набор пръчки за риболов, а също нова корда и куки, и щом спираше да вали, излизахме с неколцина приятели на брега да си изпробваме късмета.

Въпреки че жените не стъпваха в мъжките села, нито мъжете в женските, рассиу разполагаха с целия останал свят за срещи. Мъжете и жените разговаряха на рибния пазар, а също и от лодките в езерото — тъй като жените също излизаха да ловят риба и най-вече змиорки, — както и на поляните около селото. Рибарските ми умения ми помогнаха да си намеря приятелки сред момичетата, които с охота разменяха свои ястия срещу уловените от мен риби. Те ме закачаха, дори флиртуваха с мен и нямаха нищо против да излизаме на разходки край брега в компанията на други наши приятели. Разделянето по двойки обаче бе забранено преди второто посвещаване. Момчетата, които нарушаваха този закон, биваха прогонвани от селото завинаги. Ето защо младите хора предпочитаха да се срещат на групи. Любимката ми сред девойките беше Тиссо Бету, наричана Щурчето заради дребното й тясно личице и мършаво телце; тя беше умна и мила, обичаше да се смее и се опитваше да отговаря на въпросите ми, вместо да ме поглежда, сякаш казваше: „Гавир, това всеки го знае!“

Един от въпросите, които й зададох, естествено бе дали някой тук разказва истории. Дъждовните дни и зимните вечери бяха дълги и скучни и аз непрестанно се ослушвах за песни или балади, но темите, които вълнуваха момчетата и момичетата, бяха едни и същи — събитията от днес, плановете за идния ден, храната, жените, рядко новина, донесена от пристигнал в селото мъж. Нямах нищо против да ги поразвлека с някоя история, както бях правил с отряда на Бригин и хората на Барна. Но тук никой не се интересуваше от такива неща, може би дори не знаеше, че съществуват. Не смеех да попитам или да предложа от страх да не наруша по някакъв начин обичаите им. Но когато бях с Тиссо, се чувствах много по-свободен и един път се поинтересувах дали някой не знае песни, или не разказва истории. Тя се засмя и каза:

— Ние го правим.

— Жените?

— Ао.

— А мъжете не?

— Енг. — Тя се изкиска.

— И защо не?

Оказа се, че не знае. Когато обаче я помолих да ми разкаже някоя история, тя завъртя глава уплашено.

— О, Гавир, не мога.

— Искаш ли тогава аз да ти кажа някоя?

— Енг, енг, енг! — Тя завъртя глава. Не, не, не.

Исках да разговарям с леля ми Гегемер, която единствена можеше да ми разкаже нещо повече за майка ми. Но тя продължаваше да страни от мен. Не знаех защо. Поразпитах момичетата за нея. Те обаче отказваха да отговарят на въпросите ми. Доколкото успях да разбера, Гегемер Айтано беше уважавана, но не особено популярна личност в селото. Един зимен ден, докато се разхождах с Тиссо Бету и още няколко младежи и девойки, я попитах защо леля ми не желае да има нищо общо с мен.

— Ами сигурно защото е амбамер — отвърна Тиссо. Думата означаваше „дъщеря на блатен лъв“, но не разбирах смисъла и попитах какво означава.

Тиссо се замисли над въпроса ми.

— Това значи, че може да вижда през света. И да чува гласове отдалече.

И ме погледна, за да се увери, че разбирам за какво говори. Кимнах малко неуверено.

— Понякога Гегемер чува и думите на мъртвите. Или на хората, които все още не са родени. В къщата на старите жени, когато Енну-Амба се пробужда в нея, тя може да пътува навсякъде по широкия свят и да вижда неща, които се случват или ще се случат. Знаеш ли, някои от нас също имат гадателски способности, докато са малки, но не ги разбираме. Но ако Амба избере някое момиче за своя дъщеря, тя „вижда“ и „чува“ през целия си живот. Ала другите я смятат за чудачка. — Тиссо помисли малко, после продължи: — Не е лесно да разкаже на хората какво е видяла. Мъжете не желаят да я слушат. Казват, че само те притежават дарбата да виждат и че амбамер е просто побъркана старица. Но мама ми каза, че Гегемер Айтано е видяха отровната вълна, когато хората, дето ядоха от мидите в Западните блата, се разболяха и умряха, много преди това да се случи, още когато е била малка… и освен това знае кога някой в селото ще умре. Затова хората се боят от нея. А може би тя се страхува от тях… Но понякога тя знае, когато някое момиче ще има бебче. Искам да кажа, преди всички, дори преди момичето.

Веднъж каза: „Видях детето ти да се смее, Йенни“ — и Йенни се разплака от щастие, защото отдавна искаше да си има детенце. И на следващата година го роди.

Всичко това ме снабди с нов материал за размишления. Но все още не отговаряше на най-важния въпрос.

— Не разбирам защо леля ми не ме харесва — рекох.

— Ще ти кажа какво сподели с мен мама, ако обещаеш да не казваш на другите мъже — отвърна разпалено Тиссо. Обещах да мълча и тя продължи: — Гегемер се опитвала непрестанно да види какво се е случило със сестра й Тано и нейните дечица. Години наред упорствала. Жените се събирали вечер да й пеят, за да изпадне в транс. Дори започнала да пие билки, а една амбамер не бива да приема никакви лекарства. Но Амба не й позволил да види сестра си и децата й. И после… после ти дойде, а тя дори не го бе предсказала. Не знаеше кой си, докато не ни съобщи името си. Тя смята, че Амба я наказва, задето е позволила на Тано да иде сама далеч на юг. Обвинява себе си, че войниците са изнасилили Тано и са продали теб и сестра ти. И мисли, че ти го знаеш.

Понечих да възразя, но Тиссо ме изпревари:

— Умът ти може да не го мисли, но душата го знае. А второто има по-голямо значение. Ти си живият упрек за Гегемер. Ти затъмняваш сърцето й.

— Думите ти затъмняват моето сърце — отвърнах.

— Зная — тъжно каза Тиссо.

Странно как Тиссо ме караше да мисля за Сотар. Тя бе различна във всичко освен в бързината, с която се изпълваше със състрадание, и умението да усеща мъката на другия, без да говори за това.

Реших, че няма смисъл да се опитвам да пробия стената, с която се бе оградила леля ми. Изпитвах огромно желание да науча повече за дарбата й, пък и

Тиссо бе казала: „Някои от нас също имат гадателски способности, докато са малки“, което ме заинтригува. Но границите, наложени около познанията и представите на мъжете и жените, бяха почти толкова стриктни, колкото тези около техните селища. Тиссо и без това вече беше притеснена, че ми е разкрила твърде много, и не смеех да настоявам за още. Нито едно от момичетата не желаеше да разговаря за тези „тайни неща“ — или ми отвръщаха с нервен кикот, или пищяха като настъпени котки, но мълчаха.

Не смеех да разпитвам момчетата на моята възраст какво знаят за прорицателската дарба. И без това ме мислеха за странен, а да говоря за тези неща означаваше да се отчуждя още повече. Вуйчо ми по принцип не се интересуваше от подобни въпроси, мислите му бяха ориентирани към по-практични неща от живота. Не познавах достатъчно добре останалите големи мъже. Най-добър към мен беше Рава, но пък той беше старейшина, посветител на своя клан, и прекарваше по-голямата част от времето си в Южен бряг. Имаше само един мъж, който би могъл да ме осведоми по въпроса. Казваше се Перок и беше най-старият човек в селото, с гъста бяла коса и покрито с бръчки изпито лице, почти неподвижен заради страшните болки от ревматизма. Отеклите му от артрита ръце не бяха годни за работа, но той продължаваше упорито да плете и поправя рибарски мрежи и въпреки че беше бавен, изпилваше всичко до съвършенство. Живееше сам в една малка къща заедно с няколко котки. Беше мълчалив, но добродушен. Често страданията му бяха толкова силни, че не можеше да стане от постелята. Майката на Тиссо обикновено му пращаше храна и аз предложих да му я нося. Скоро това се превърна в ежедневен ритуал. Поставях подноса на терасата до него и казвах „От Лали Бету, чичо Перок“. Ние, младите хора в селото, наричахме по-възрастните „чичо“.

Обикновено той се припичаше на слънце — ако имаше слънце, разбира се — или рееше поглед в далечината и си тананикаше. Благодареше ми и веднага щом се обръщах, чувах, че отново си тананика. Не схващах добре думите на песента, но доколкото разбирах, ставаше въпрос за блатни лъвове, за господари на рибата и за царя на чаплите… Това бяха единствените сериозни песни, които бях чул във Феруси, единствените, които намекваха, че зад тях се крие някаква история. Един ден сложих подноса и както винаги рекох:

— Чичо Перок, това е от Лали Бету.

Той ми благодари, но аз не си тръгнах, а попитах:

— Чичо, мога ли да те попитам за песните, които пееш?

Той вдигна глава от мрежата, която кърпеше, погледна ме втренчено и отсече:

— След второто посвещаване.

Точно от това се страхувах. Не можех да се боря със свещените ритуали.

— Анх — въздъхнах. Но той видя, че имам още един въпрос, и продължи да ме гледа изчакващо.

— Всички истории ли са свещени? — попитах.

Той ме погледна внимателно, помисли, кимна и каза:

— Ао.

— Мога ли поне да те слушам, докато пееш?

— Енг. — Той поклати глава. — По-късно. Когато се върнеш от царския палат. — В погледа му се четеше съчувствие. — Там ще научиш тези песни — както ги научих и аз.

— На цар Жерав?

Той кимна, промърмори „енг, енг“ и ми махна с ръка да не разпитвам повече.

— По-късно — добави. — Скоро.

— Има ли истории, които да не са свещени?

— Само тези, дето ги разправят жените и децата. Но те не са подходящи за мъже.

— Но има разкази за герои — като Хамнеда, прочутия юнак, който е прекосил целия Западен бряг…

Перок отново ме изгледа и поклати глава.

— Не е идвал в Блатата.

И се върна към прекъснатата си работа.

И така всички мои разкази и поеми останаха затворени в главата ми, както моето копие от поемата на Каспро лежеше увито в коприна в къщата на вуйчо ми — единствената книга в цял Феруси.

 

Един пролетен ден излязох сам на риболов. Вуйчо ми бе отишъл да хвърля мрежата с един друг мъж. Минки се качи в лодката, сякаш тя се разпореждаше в нея, и се просна на носа, приличаше на дървена статуетка с щръкнали уши. Не носех мрежа, само въдицата, защото смятах да хвърлям за ритта, дребна придънна риба, сочна и вкусна. Риттата не кълвеше, аз също бях завладян от леност. По някое време се отказах и се изтегнах в лодката, която се носеше по течението. Докъдето ми стигаше погледът, виждах само гладка водна шир, а в далечината, отвъд няколко тръстикови островчета, се издигаше нисък зелен бряг и зад него, още по-надалече — синкав хълм…

Ето че най-сетне бях стигнал до моето първо и най-старо видение.

И веднага щом си го спомних, започнах да си припомням и други неща.

Спомних си улиците на градовете, светлините на надвисналите над канала къщи, тъмния паваж на стръмните проходи и бръснещия зимен вятър — спомних си фонтана пред Аркаманд и кулата над гъмжащото от кораби пристанище, а също и червеникавите каменни стени — и всичко това нахлуваше в съзнанието ми на пориви, десетки видения, насложени едно върху друго, мярваха се пред вътрешния ми взор, преди да изчезнат, да бъдат изтикани от други, и оставяха само този неизменен фон от синьо небе и вода, ниския зелен бряг и синия хълм в далечината, който вече бях виждал, връщаха ме в момента, който познавах от далечното си детство.

Постепенно виденията започнаха да отслабват, да избледняват. Лодката бавно се носеше към селото. На рибния пазар вече се беше скупчила неголяма тълпа. Можех да предложа само няколко малки риби, но Тиссо и майка й вече ми бяха сготвили ядене. Взех една порция за Перок и отидох в селото на стареца. Заварих го да кърпи поредната мрежа. Сложих подноса до него и казах.

— От Лали Бету. Чичо, може ли да те попитам нещо?

— Анх.

— Откакто се помня, мога да виждам надалече из света. Да разглеждам места, които не съм посещавал, и да си спомням неща, които не са ми се случвали. — Той бе вдигнал глава и ме гледаше навъсено. Продължих. — Кажи ми, дали това е дарба на нашия народ — на рассиу? Сила ли е това, или проклятие? Има ли някой тук, който да ми обясни какви са тези видения?

— Да — отвърна той. — В Южен бряг. Мисля, че трябва да идеш там.

Надигна се с усилие и ме придружи до колибата на Меттер. Вуйчо ми тъкмо вечеряше. Минки клечеше от едната му страна и потропваше с опашка, Пърт беше от другата. Вуйчо ми поздрави Перок и му предложи да сподели вечерята си с него.

— Гавир Айтана бе така добър да ми донесе храна от пазара — каза старецът, после заговори официално: — Меттер Айтана, добре известно е, че във вашия клан е имало прочути гадатели. Нали не греша?

— Ао — каза вуйчо ми и го погледна малко учудено.

— Възможно е Гавир Айтана да притежава тази сила. Няма да е зле, ако за същото бъдат осведомени пазителите на реликвите.

— Анх — отвърна вуйчо ми, втренчил вече поглед в мен.

— Мрежата ти ще е готова утре — — добави старецът с нормален тон и закуцука обратно към колибата си.

Седнах до вуйчо ми и се заех с моя дял от вечерята. Майката на Тиссо бе направила чудесна баница с риба: бе загърнала парчетата в маруля, поръсена с лютив сос.

— Май ще е най-добре да ида в Южен бряг — заяви вуйчо ми. — Или… хм, дали първо да не поговоря с Гегемер? Не, тя… по-добре да отида. Ох, знам ли.

— Може ли да дойда с теб? Минки тропна с опашка.

— Така ще е най-добре — каза с облекчение вуйчо ми.

 

На следващия ден отплавахме за село Южен бряг, където се бе състояло моето посвещаване. Меттер, изглежда, нямаше представа какво да правим там, след като стигнахме, така че го поведох към Голямата къща, където се съхраняваха реликвите. Това бе най-високата къща, която бях виждал в Блатата, със стени от твърда лакирана тръстика, от каквато строяха бойните канута, и покрив, покрит с тръстикови снопове. Дворът зад оградата беше гол, отъпкан, с малък вир в единия край и плачуща върба, надвесена над него. В къщата цареше сумрак. И двамата не посмяхме да влезем, нито да заговорим. Зачакахме край вирчето и накрая излезе един мъж. Исках да предложа да потърсим някой от членовете на нашия клан, Айтану, за да поискаме съвет или помощ, но вуйчо ми отиде при непознатия и веднага взе да му разправя как аз, неговият племенник, съм имал странна дарба и ме спохождали видения. Мъжът беше едноок и носеше метла с дълга дръжка; очевидно бе излязъл да почисти двора. Опитах се да обясня на Меттер, че не е редно да занимава с това човек, който прилича на чистач, но той завъртя глава. Мъжът кимаше и придобиваше все по-важен вид. Накрая каза:

— Ще предам на братовчед ми Дород Айтана, оракула от Тръстиковите острови, и той вероятно ще се погрижи твоят племенник да получи нужното обучение. Енну-Амба те е довела на това място. Върви с Ме!

— С Ме! — повтори с благодарност Меттер. — Ела, Гавир. Всичко е уредено. — Очевидно нямаше търпение да се махне от двора пред голямата мрачна къща. Слязохме право на пристанището и се качихме в лодката — Минки бе останала на пост, — и отплавахме за дома.

Не възлагах големи надежди на хвалбите на едноокия. Бях решил, че ако искам да науча нещо повече за моите видения, трябва да се справя сам.

Ето защо събрах кураж и същата вечер на рибния пазар се приближих до леля ми Гегемер. Бях разменил доста ритта за една гъска, която Кора бе ударил, чудесна тлъста птица, която внимателно почистих и оскубах. Бях видял, че така правят мъжете, когато ухажват някоя жена, и затова я поднесох почтително на Гегемер.

— Лельо, нуждая се от твоя съвет и напътствие — казах, малко по-безцеремонно, отколкото възнамерявах. Тя беше жена, която внушаваше респект, и не беше никак лесно да я заговориш.

Тя не ми отговори, не взе и птицата. Усещах нежеланието й да общува с мен, да ми откаже. Но накрая тя протегна ръка, прие подаръка и кимна към градините, зад които мъжете и жените се срещаха, за да разговарят. Тръгнахме натам мълчаливо. Повтарях си думите, с които смятах да започна, и когато тя спря при една редица стари сгърчени череши, изтърсих на един дъх:

— Лельо, зная, че си жена, която притежава дарба. Зная, че навремето си виждала далечни места по света и си вървяла ръка за ръка с Енну-Амба.

За голяма моя изненада тя се разсмя — учуден и презрителен смях.

— Ха! Не очаквах да го чуя от мъж!

Това ме завари неподготвен и се поколебах, но все пак успях да продължа.

— Знам, че съм неук, но ми се струва, че притежавам две дарби. Едната е, че помня съвсем ясно всичко, което съм чувал или виждал. А понякога помня и неща, които все още не съм чувал и виждал. — Спрях и зачаках да ми отговори.

Тя се извърна към мен и сложи длан на едно от дърветата.

— И какво мога да направя за един мъж с дарба? — попита със същата презрителна враждебност.

— Да ми кажеш какви са тези видения. Как да ги използвам, как да ги разбирам. Когато бях в града, а после и в гората, никой не притежаваше подобна дарба. Смятах, че когато се върна при моите сънародници, може би някой от тях ще ме просветли. Но изглежда, само ти би могла да го сториш.

Тя ми обърна гръб и този път мълча доста дълго. Накрая отново ме погледна.

— Бих могла да ти обясня, Гавир, ако беше израсъл от малък в нашето село — каза и видях, че е стиснала устни, за да не затреперят. — Но вече е твърде късно. Прекалено късно. Една жена не може да научи мъж на нищо. Би трябвало да си го разбрал там, откъдето идваш!

Не казах нищо, но тя, изглежда, позна по изражението ми, че ме е наранила.

— Какво да ти кажа, сине на сестра ми? Сигурно си прав, че притежаваш дарба. Тано можеше да повтори всяка история, която бе чула дори само веднъж, дори след много години — дума по дума. А аз съм вървяла с лъва — както се изрази. Не че това ми донесе нещо добро. Да умееш да се връщаш в спомените е голяма сила. Но още по-голяма е да си спомняш онуй, което още не е станало. Питаш ме каква полза от това? Не зная. Никога не съм го знаела. Може би мъжете знаят, но те се отнасят с презрение към женските видения. Тях трябва да питаш! Аз не мога да ти отговоря. Едно обаче ще ти кажа — осланяй се на дарбата си, същата, дето я имаше и Тано, защото тя ще те спаси от безумието.

Не ме гледаше в очите. Лицето й бе навъсено.

— Но каква полза да помня всички тези истории, след като не ми е позволено да ги разказвам, нито на другите — да ме слушат? — попитах малко ядосано.

— Никаква — рече тя. — Трябвало е да се родиш жена, Гавир Айтана. Тогава някоя от дарбите ти щеше да ти е от полза.

— Но аз не съм жена, Гегемер Айтано — възразих огорчено.

Тя ме погледна отново и изражението й се промени.

— Така е. Но и още не си мъж. Макар че си стъпил на пътя… Ще ти дам един съвет, макар че едва ли ще ме послушаш. Докато помниш кой си, ще си в безопасност. Колкото по-напред и назад във времето стигаш, толкова повече от себе си ще губиш. И накрая може да се изгубиш съвсем. Не позволявай да ти се случи това, сине на Тано Айтано. Помни кой си. Никога не го забравяй. Никой не ми го е казвал. И никой няма да го каже на теб — освен мен. Това е едничката опасност, която те дебне. Подготви се за нея. И ако някога те видя, докато крача редом с лъва, ще ти кажа какво съм видяла. Това е единственият подарък, който мога да ти направя. В замяна на това. — Тя кимна към птицата в краката си, изгледа ме намръщено, вдигна я и си тръгна.

 

По-късно през пролетта, когато времето взе да се стопля, един следобед се върнахме от риболов с вуйчо ми и Минки и видяхме, че ни чакат двама непознати. Единият беше висок и прекалено широкоплещест за рассиу. Беше облечен с дълга тясна роба от фин тръстиков пергамент, почти безцветна, така че си помислих, че сигурно е някакъв жрец или свещенослужител. Другият беше смълчан и срамежлив. Мъжът с робата се представи като Дород Айтана. Меттер се прибра с улова, понеже Дород заяви, че е дошъл да говори с мен. Щом останахме сами, каза с усмивка, но и властно:

— Идвал си да ме търсиш в Южен бряг.

— Не знаех кого търся — отвърнах. Беше си самата истина.

— Не си ли ме виждал във виденията си?

— Струва ми се, че не — отвърнах.

— Нашите пътища се сближават от доста време — продължи Дород. Имаше дълбок мек глас и наистина властно държание. — Зная, че си израсъл сред чужденци и си във Феруси едва от година. Нашият роднина в Голямата къща прати да ми съобщят, че най-сетне си дошъл. Ти търсиш учител и вече го намери. Аз търся гадател и го открих. Ела с мен в моето село, Тръстикови острови, и ще започнем обучението ти. Защото и без това е късно, много късно. От години трябваше да си се захванал с това. Но нищо, ще наваксаме изгубеното време — защото времето никога не се губи, нали? До една или две години ще възстановим напълно дарбата ти, стига, разбира се, да положиш нужните усилия. И тогава второто ти посвещаване няма да е като за прост рибар или тръстикоберач, а на гадател на твоя клан. Защото в момента Айтану си нямат пророк. И е така от доста години. Очакваме те от много, много отдавна, Гавир Айтана!

От всичко, което каза, само последните думи влязоха право в сърцето ми. Кой ме бе очаквал? Откраднато дете, роб, беглец, призрак за собствените си сънародници, странник навсякъде — кой би ме искал, камо ли да ме чака?

— Ще дойда с теб — отвърнах.