Урсула Ле Гуин
Сили (13)

13

Тръстикови острови беше най-западното, най-малкото и най-бедното от петте селца на Феруси. Къщите му бяха разпръснати по островчетата и протоците на един залив в югозападния край на езерото. Дород живееше със своя кротък и мълчалив братовчед Темек в една хижа на кален, заобиколен от тръстика полуостров. Жените в селото бяха по-малко от мъжете и се държаха дръпнато, дори враждебно. Общо бяха към четирийсет души, но имаше само четири брачни колиби.

Не познавах никой друг освен Дород. Той се грижеше непрестанно да имам занимания и ме държеше настрана от другите. Липсваше ми безгрижното лениво общуване с вуйчо ми и другите рибари, както и с младите мъже и момичета, най-вече Тиссо, липсваше ми работата, оризищата, бавният ежедневен ритъм, майсторите на лодки, всичко, което доскоро ми навяваше скука, но пък не ме караше да се чувствам нещастен.

Излизахме да ловим риба всеки ден и обикновено запазвахме половината от улова за себе си, тъй като жените предлагаха съвсем малко зеленчуци и почти никакво месо и плодове. Нямах нищо против сам да приготвя рибата, но беше недопустимо за мъж да готви и навярно другите мъже щяха да ме презират и дори да ме прогонят. При това положение ядяхме предимно сурова риба, също като с Аммеда, само дето нямахме хрян, за да я подправим. Никой тук не стреляше по птици, в това село ловът им бе забранен, тъй като ги смятаха за свещени същества — дивите гъски, патиците, лебедите и жеравите носеха общото название „хасса“. Единственото разнообразие в менюто внасяха дребните рачета, но те ставаха отровни на редки и непредсказуеми интервали и Дород ми забрани дори да ги опитвам.

Темек ми каза, че предишният ученик на Дород умрял преди три години от натравяне с миди. Бил още съвсем мъничък.

С Дород не се погаждахме особено. По природа не съм бунтар, но се бях опарил и вече трудно се доверявах на околните. Дород пък изискваше от мен абсолютна вяра. Издаваше строги заповеди и очакваше безусловно подчинение. Аз, от своя страна, непрестанно търсех логика и разумно обяснение в изискванията му и често отказвах да се подчиня.

Така продължи почти половин месец. Една сутрин той ми нареди да прекарам целия ден на колене в хижата и да повтарям думата „ерру“. Преди два дни бях правил същото. Казах му, че не мога да стоя толкова дълго, защото коленете ме болят от предния път.

— Ще правиш каквото ти се нарежда — тросна се той и излезе.

Това вече преля чашата. Реших да се върна пеша около езерото до Източното село.

Когато се прибра, той ме завари да си събирам багажа.

— Гавир, не можеш да си тръгнеш — каза ми, а аз отвърнах:

— Как мога да се уча, след като ме държиш в неведение?

— Тълкувателят е водач. Негово е бремето и отговорността да разкрие тайнствата пред гадателя.

Говореше, както винаги, надуто, но чувствах, че вярва в думите си.

— Не и този гадател — рекох. — Трябва да зная какво, как и защо го правя. Ти искаш сляпо подчинение. Защо гадателят трябва да е сляп?

— Гадателят трябва да бъде насочван — обясни Дород. — Как би могъл да се води сам? Нали ще се изгуби сред всичките тези видения. Няма да знае дали живее сега, преди много години или в бъдещето! Ти самият, макар едва да си започнал пътешествието във времето, вече си го усетил. Никой не може да върви по този път, без да бъде воден.

— Но леля ми Гегемер…

— Тя е амбамер! — прекъсна ме Дород. — Амбамер са жени, които бръщолевят глупости, вият и крещят, и виждат безполезни откъслечни картини, които не разбират. Пфу! Когато гадателят е обучен и воден, той служи на своя клан и на народа си и тогава може да бъде полезен на всички. Аз мога да те направя полезен. Зная тайните, похватите и свещените ритуали. Без тълкувател гадателят не е по-добър от жена!

— Е, може да не съм по-добър от жена — отвърнах. — Но не съм и дете. А ти се отнасяш с мен, сякаш съм момченце.

Дород трудно възприемаше новите идеи, както вероятно и повечето жители на селата, но все пак се вслушваше в думите ми, умееше да мисли и беше изключително, почти свръхестествено чувствителен към настроения и намеци. Това, което казах, го засегна дълбоко.

Известно време мълча и накрая ме попита:

— Гавир, на колко си години?

— Наближавам седемнайсет.

— Гадателите се обучават от малки. Убек, предишният ми ученик, бе едва дванадесетгодишен, когато умря. Взех го на седем. — Говореше бавно, обмисляше всяка дума. — Ти вече си посветен. А детето може да бъде научено да се подчинява на всичко.

— Аз също съм учен да се подчинявам и да търпя — рекох, без да крия огорчението си. — От съвсем малък. Сега обаче искам да знам на кого и защо се доверявам и каква е силата, на която се подчинявам.

Той отново ме изслуша внимателно и помисли, преди да отговори.

— Твоята дарба е да виждаш силата — рече накрая. — Това е, което трябва да следват както гадателят, така и тълкувателят.

— И след като вече не съм малък, защо да не се науча да го правя сам?

— Но кой ще разчита виденията ти? — попита той изумено.

— Да ги разчита? — повторих също тъй учудено.

— Трябва да се науча да разчитам истината в това, което виждаш, за да мога да я тълкувам пред другите. Това е моята задача като тълкувател! Как е възможно един гадател да го прави? — Видя, че съм объркан, и добави: — Гавир, знаеш ли какво е това, което виждаш? Познаваш ли хората, местата, времето, смисъла на видението?

— Само след като отминат — признах. — Но как бих могъл да знам?

— Това е моята сила! Ти си очите на нашия народ, но аз съм гласът! Гадателят няма дарбата да разчита онова, което вижда. Това е работа на човек, обучаван да разпознава пътя сред безбройните канали, човек, който знае и корените на тръстиките, знае къде върви Амба и къде минава Суа, къде лети Хасса. Ти ще се научиш да виждаш и да ми предаваш видяното. За теб виденията са загадка — нали? Но можеш да ми ги описваш. А пък аз, като гледам с очите на Амба, като прониквам в дълбините на нещата, аз ще разкривам загадките ’и ще се уча да тълкувам значението на видяното и по такъв начин да соча пътя на нашия народ. Имаш нужда от мен, също както и аз от теб. А нашите роднини и всички кланове на Феруси се нуждаят и от двама ни.

— Но откъде знаеш как се… разчитат видения?

Дород се разсмя.

— А ти откъде знаеш как да виждаш? — Вече ме гледаше не високомерно, а почти приятелски. — Защо един човек притежава една дарба, а друг — друга? Не можеш да ме научиш да виждам. Аз мога да ти помогна за това, но не и да тълкуваш виденията си, защото това е моята дарба, не твоята. Казвам ти, че имаме нужда един от друг.

— Можеш ли да ме научиш да получавам видения?

— А ти на какво си мислиш, че те уча?

— Не знам! Ти не ми каза. Всеки трети ден съм на глад и пости, никога да не ходя бос, да не спя с главата на, юг, да стоя на колене, докато краката ми отекат — стотици правила и забрани… но за какво е всичко това?

— Постиш, за да запазиш духа си чист и лек и да можеш да пътуваш по-лесно.

— Но и между постите не получавам достатъчно храна. Духът ми е толкова чист и лек, че не мисля за нищо друго освен за ядене. Каква полза от това?

— Той се намръщи и наистина изглеждаше малко засрамен. Реших да се възползвам от набраната преднина. — Нямам нищо против постенето, но не искам да гладувам постоянно. И защо трябва да нося обувки?

— За да запазиш краката си от пряк досег със земята, която изсмуква духа надолу.

— Суеверия — изсумтях. Той пребледня и побързах да добавя: — Имал съм видения бос и обут. И не е нужно да ме учиш на подчинение. Този урок вече съм го минал. Искам да разбера дарбата си, да се науча да я използвам.

Дород сведе глава и замълча. След известно време заговори, бавно, навъсено, но без досегашната надменност и снизхождение:

— Гавир, ако се съгласиш да правиш каквото ти казвам и както го казвам, ще се опитам да ти обясня защо гадателите вършат тези неща. Може би е вярно, че за човек на твоята възраст подхожда различен начин на действие.

Бях горд от себе си, задето бях отстоял позицията си и дори бях спечелил известно уважение. Върнах вещите си на лавицата до леглото и останах при него в самотната и наистина доста мръсна хижа.

Не се съмнявах, че Дород наистина има нужда от мен, тъй като след смъртта на предишния му ученик не можеше да изпълнява ролята си на наставник и тълкувател. Пък и вече се бяхме договорили да ми обяснява всичко, на което ме учи.

Беше му трудно да се откаже от позицията си на господар, да отговаря на въпросите ми и да ми обяснява защо трябва да правя това или онова. Не беше лош човек и мисля, че понякога се радваше, че вместо послушен ученик има ученолюбив последовател и другар, но въпреки това не ми казваше нищо, докато не го попитам.

Най-бързо от всичко учех песните и ритуалните сказания. Най-сетне имах възможност да се запозная с житието на боговете и духовете, с песните и легендите на рассиу, да се приближа до сърцето на Блатата.

Дарбата да запаметявам не ме бе изоставила, въпреки че не я бях използвал от доста време. И така напредвах поне в това отношение. Веднъж Дород се разсмя, понеже повторих сказанието дума по дума веднага след като ми го бе предал.

— Изгубих месеци да набия това в главата на бедния Убек, а той така и не го научи дори до половината! А ти се справи от първия път!

— Това е другата ми дарба и нещо, на което са ме учили, когато бях роб — обясних.

Но дарбата ми да виждам, изглежда, се съпротивляваше на усилията му да се пробуди и да бъде овладяна. Месеците се нижеха един след друг, а все още не ме спохождаше ново видение. Започвах да губя търпение. Той обаче изглеждаше напълно спокоен.

Наричаше същината на своето обучение „очакването на лъва“. От мен се искаше да седя и да дишам бавно, докато постепенно отдалечавам мислите си от всичко, което ме обкръжава, и потъвам в тишината вътре в мен. Ужасно трудно занимание. Коленете ми започнаха да привикват със странната поза, но не и умът ми — поне засега.

Искаше да му разкажа всички видения, които съм имал. Отначало ми беше много трудно. Имах чувството, че Салло отново седи до мен и шепне: „Гав, не говори с никого за това!“ През целия си живот й се бях подчинявал, а ето, че сега трябваше да прекрача заветите й и да се вслушвам в желанията на този странен човек. Не ми се искаше обаче да споря с Дород, защото той бе единственият, който можеше да ме научи. Насилвах се да говоря, описвах объркано нещата, които бях виждал. Търпението му беше неизчерпаемо и малко по малко той измъкна от мен всичко, което можех да му кажа за моите „спомени“ за снеговалежа в Етра, за нападението на карсиканския отряд, за градовете, които бях посещавал, за човека в стаята с книгите, за пещерата, за страховитата танцуваща фигура (която бях видял отново в деня на моето посвещаване) и дори за първото и най-простичкото от тях — синята вода и тръстиките. Непрестанно ме караше да повтарям разказите си.

— Разкажи ми пак — настояваше. — Та значи, ти си в лодка…

— Какво повече да ти кажа? Виждам блатата. Точно както изглеждат сега. Както съм ги видял, когато съм бил съвсем малък, преди да ме откраднат. Синя вода, зелени тръстики, синкав хълм в далечината…

— На запад ли?

— Не, на юг.

Откъде съм знаел, че хълмът е на юг?

Той ме слушаше все тъй напрегнато всеки път и често задаваше въпроси, но никога не правеше никакви коментари. Много от думите, които използвах, очевидно му бяха непознати, особено когато описвах градовете, разказвах за книгите или за човека в стаята. Дород никога не бе виждал град. Използваше думата „чета“, но не можеше да чете и никога не бе държал в ръцете си книга. Извадих „Космология“, за да му покажа какво означава тази дума. Той я погледна, но не прояви интерес. Така и не можах да разбера какви изводи си вади от разказите ми, защото никога не ги споделяше с мен.

Питах се как ли се справят с това другите гадатели и тълкуватели. Попитах го кои са останалите гадатели във Феруси. Той ми каза две имена, единият бе от Южен бряг, другият живееше в Средно село. Попитах дали мога да разговарям с тях. Той ме изгледа учудено.

— Защо?

— Ами просто да поговорим. Да разбера какво виждат…

Той поклати глава.

— Те няма да разговарят с теб. За виденията си говорят само със своите тълкуватели.

Продължих да настоявам и той каза:

— Гавир, това са святи хора. Те живеят в самота, сами със своите видения. Само техните тълкуватели могат да общуват с тях. Никой от тях не излиза сред хората. Дори да станеш всепризнат гадател, няма да ти позволят да ги навестиш.

— И аз ли ще живея като тях — в изолация, сам, насаме с виденията си?

Това ми се стори ужасно и Дород го почувства.

Поколеба се и отвърна:

— Ти си различен. Започна обучението си по друг начин. Не мога да ти кажа как ще живееш.

— Може би никога вече няма да имам видения. Може би съм се върнал при началото на езерото и то е било краят.

— Ти се страхуваш — заяви Дород и долових в гласа му неочаквана нежност. — Трудно е, когато знаеш, че лъвът върви срещу теб. Не се бой. И аз ще съм там.

— Не и там — възразих.

— Напротив — там също. А сега — иди да чакаш лъвицата.

Подчиних се, без да възразя, коленичих на терасата пред хижата над калния бряг на полуострова и се загледах към езерото под тихото сиво небе. Дишах, както ме учеше той, и се опитах да овладея мислите си, преди да са се разпилели. Скоро осъзнах, че крача през поле и зад мен пристъпва черна лъвица, но не се обърнах. Страховете ми се бяха изпарили. Около мен имаше цветя. Вървях по павирана улица в дъжда и видях как вятърът хвърли едри капки в осветения прозорец на една къща. После се озовах на озарен от слънце двор, в къща, която познавах, моята къща, и едно малко усмихнато момиче излезе да ме посрещне. Личицето му пробуди у мен огромна радост. Газех през река, течението беше буйно, а на раменете ми лежеше страшно бреме — толкова тежко, че ме притискаше в податливата почва и водата заплашваше да ме отнесе. Отстъпих назад и отново се озовах на колене на площадката пред къщата в Тръстикови острови. Свечеряваше се. Слънцето вече се беше скрило. На изток, над тръстиките, прелиташе ято диви патици.

Ръката на Дород легна на рамото ми.

— Ела — рече ми той тихо. — Връщаш се от дълъг път.

Тази вечер беше особено внимателен с мен. Не ме попита какво съм видял. Постара се да се нахраня добре и ме отпрати да спя.

През следващите дни му разказах за виденията си, малко по малко, с безброй повторения. Той знаеше как да измъкне от мен неща, над които не се бях замислял, неща, които дори не знаех, че съм видял, докато не ме караше да си припомня отново видението, да се вгледам в подробностите, сякаш изучавам картина. Имах чувството, че в мен се събират два различни вида спомени.

Още няколко пъти през тези дни се „отправях на път“, както се изразяваше той. Беше сякаш до мен има отворена врата и аз мога да минавам през нея, но не по своя воля, а по волята на лъва.

— Не разбирам с какво виденията ми могат да са полезни за нашия клан — подхвърлих една вечер. — Винаги са свързани с други места и други времена — няма почти нищо за Блатата. За какво са им тези неща?

Бяхме излезли за риба. Напоследък приносът ни за рибния пазар бе доста оскъден, което даваше отражение и върху храната, получавана в замяна от жените. Тъкмо бях хвърлил мрежата и се носехме бавно по течението.

— Все още пътуваш като дете — каза Дород.

— Какво искаш да кажеш?

— Детето вижда само с очите си. Вижда това, което е пред него — местата, на които предстои да отиде. Когато се научи да пътува като мъж, кръгозорът му се разширява. Тогава вече може да вижда и с очите на другите, да вижда местата, където отиват те. Да пътува там, където никога няма да отиде телом. Целият свят, всички места са открити за великия гадател. Той крачи редом с Амба и лети с Хасса. Разхожда се с Господаря на водите. — Гласът му отново бе станал властен. Той ме погледна за миг, сякаш преценяваше дали схващам. — Тъй като не си преминал обучение и започна доста късно, ти виждаш като дете. Аз мога да те науча да предприемаш велики пътешествия. Но само ако ми имаш доверие.

— Че нямам ли ти?

— Нямаш — рече той спокойно.

Леля ми ми бе казала нещо за това никога да не забравям кой съм, където и да отида. Бих могъл да открия думите й в спомените си, ако ги потърся, но не го направих. Дород беше прав — ако исках да се уча от него, трябваше да го правя по неговия начин.

Изтеглихме мрежата. Имахме късмет. Занесохме два тлъсти шарана на рибния пазар. Лично аз не обичам шаран, твърде е костелив, но жените в Тръстикови острови го обожаваха и тази вечер получихме обилна вечеря.

След като я изядохме, попитах Дород:

— Как ще ме научиш да виждам отвъд детските видения?

Той помълча, после каза:

— Трябва да станеш готов.

— И как ще стана готов?

— С подчинение и вяра.

— Нима не ти се подчинявам?

— Не и в сърцето си.

— Откъде знаеш?

Той ме погледна и зърнах в очите му презрение, а може би съжаление, но не и отговори.

— Какво трябва да направя? Как да докажа, че ти имам доверие?

— С подчинение.

— Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя. Никак не ми се нравеше тази битка на характери, но очевидно той искаше точно това. И след като получи каквото искаше, веднага смени тона. Говореше много сериозно.

— Гавир, не си длъжен да продължаваш. Пътят на гадателя е труден. Тежък и страшен. Аз винаги ще съм до теб, но ти си този, който трябва да се отправи на пътешествието. Мога да те отведа до началото на пътя, но след това само ще те следвам. Твоята воля ще те кара да продължаваш, твоите очи ще виждат. Ако не желаеш да се отправяш на великото пътешествие, нека бъде така. Няма да те принуждавам — а и не мога да го сторя. Ако искаш, тръгни си още утре, върни се в Източно езеро. Твоите детски видения ще те спохождат от време на време, но скоро ще започнат да избледняват и когато ги изгубиш напълно, ще изгубиш и дарбата си. След това ще можеш да живееш като обикновен човек. Ако това е, което искаш.

— Не — побързах да отвърна, бях смутен и объркан. — Нали ти казах. Искам да опозная дарбата си и да я овладея.

— Ще стане — отвърна той тихо, но решително.

От този ден той бе едновременно и по-внимателен, и по-настойчив с мен. Бях твърдо решен да му се подчинявам, без да подлагам заповедите му на съмнение, и да открия дали наистина мога да контролирам силата си. Отново трябваше да постя всеки трети ден. Дород контролираше стриктно диетата ми, не ми позволяваше никакво мляко и зърно, но добавяше някои храни, за които твърдеше, че били свещени — яйца от патица и яребица, един корен, казваше се шардиссу, и еда, малка гъба, която се срещаше във върбовите горички — и всичко това трябваше да го ям сурово. Губеше страшно много време, за да ги набави. От горчивия вкус на шардиссуто и едата ми ставаше лошо и ми се виеше свят, но се насилвах да хапна и от двете.

След няколко дни на тази диета и дълги часове коленичил на площадката пред къщата, започнах да изпитвам странно олекване на тялото и духа, усещах, че се рея над земята. Всеки път, когато произнасях думата „хасса“, имах чувството, че разпервам криле и се издигам като дива патица или лебед.

И тогава видях блатата под мен и сенките на облаците, които се плъзгаха върху тях. Видях селцата по бреговете на езерата и рибарските лодки във водата. Видях лицата на децата, жените и мъжете. Прекосих една голяма река с товар на раменете, превит под тежестта му, сетне отхвърлих товара и отново се сдобих с крила, този път жеравови. Летях и летях… и кацнах премръзнал и вкочанен, с пламнали от болка колене и кънтяща глава, на площадката пред къщата на Дород.

Той ми помогна да се изправя. Отведе ме при разпаления мангал в ъгъла, зави ме, успокои ме и ме похвали. Даде ми да ям сурова риба и зеленчуци, разбити яйца, малко от гадния шардиссу и после ми наля вода, за да отмия неприятния вкус в устата си.

— Тя ми даде мляко — измърморих, спомнях си жената в хана. Изведнъж страшно ми се допи млекце. Бях преизпълнен със спомени. Лежах в хижата на Дород и същевременно седях в класната стая, на пейката до сестра ми, а страховита буря разрушаваше едно село, казваше се Херру, отнасяше покривите и късаше стените от тръстиков пергамент, а непрогледният мрак бе изпълнен с човешки викове и диво свистене…

Гадеше ми се неудържимо и започнах да повръщам. Дород коленичи до мен, потупа ме по гърба и каза, че няма нищо и че скоро ще мога да поспя. Наистина заспах, но дори сънищата ми бяха видения. Събудих се и си припомних неща, които не бях виждал никога. Той ме накара да му разкажа всичките си видения и аз се опитах, но докато говорех, непрестанно ме спохождаха нови и нови картини и скоро хижата изчезна, лицето му се стопи, аз също изчезнах, изгубен сред хората и местата, които никога нямаше да позная, нито да мога да си припомня. По някое време осъзнах, че лежа в тъмната хижа, замаян и обезсилен, неспособен дори да се надигна. Той дойде, даде ми вода и ме нахрани, а после каза:

— Ти си храбър мъж, Гавир, и ще станеш велик гадател.

Вкопчих се в него, в единствения, който не беше сън, видение или спомен, в единствения истински образ, в единствената ръка, която можех да държа, ръката на моя наставник и тълкувател, на моя спасител и предател.

И тогава сред виденията изплува едно друго лице. Познавах я. Познавах гласа й. Но нали познавах всички лица и всички гласове? Спомнях си всичко, съвсем всичко. Куга се надвеси над мен. Хоби крачеше по коридора към мен. Но тя продължаваше да е пред очите ми и аз произнесох името й:

— Гегемер.

Гарвановото й лице беше свъсено, очите й ме гледаха проницателно и строго.

— Племеннико — рече тя. — Нали ти казах, че ако те срещна в някое видение, ще ти го съобщя. Помниш, нали?

Помнех всичко. Беше ми го казала. Всичко това вече се беше случило. Помнех го тъкмо защото го бях преживявал стотици пъти, като всичко останало. Лежах, тъй като бях твърде уморен от пътешествието, за да мога да се изправя. В хижата беше тъмно и студено. Леля ми не беше тук, защото това бе мъжка хижа, а тя беше жена — видях, че е коленичила на прага. Гледаше право към мен и ми говореше със строгия си глас:

— Видях те да прекосяваш река, с дете на ръце. Разбираш ли ме, Гавир Айтана? Видях пътя, по който трябва да прекосиш. Ако се вгледаш, ти също ще го видиш. Това е втората река, която трябва да прекосиш. Ако успееш, ще си в безопасност. Зад първата река те дебне опасност. Зад втората ще бъдеш спасен. През първата ще те последва смъртта. През втората ти ще последваш живота. Разбра ли ме? Чуваш ли ме, сине на сестра ми?

— Вземи ме с теб — зашепнах. — Вземи ме с теб!

Почувствах, че Дород се надига, за да застане между нас.

— Дал си му еда — рече леля ми. — С какво още си го тровил?

Успях да седна, после да се изправя. Олюлях се и Дород се опита да ме спре.

— Вземи ме с теб — проплаках на леля ми. Тя улови ръката ми, аз посегнах към нея и тя ме изведе навън. Едва пристъпвах. Гегемер ме прегърна.

— Не ти ли стига, че вече умори едно момче? — попита тя Дород, освирепяла като гарван, който пази гнездото с малките си от ястреб. — Изнеси вещите му от хижата и го пусни с мен, инак ще те опозоря пред старейшините на Айтану и жените от твоето село и позорът ти никога няма да бъде забравен!

— Той ще стане велик гадател — възрази Дород, разтреперан от гняв. Но не смееше да излезе от хижата. — Човек с дарба. Остави го при мен. Повече няма да му давам еда. Гавир — рече, — избирай.

Не разбирах за какво си говорят, но казах на Гегемер:

— Вземи ме с теб.

— Дай ми, каквото му принадлежи — нареди тя на Дород.

Дород донесе ножа ми, книгата, увита в пергамент, и парцаливото одеяло. Сложи ги пред входа. Плачеше и по лицето му се стичаха сълзи.

— Дано злото те сполети, лоша жено — викна. — Мръсница! Нищо не разбираш ти. Нямаш работа при свещените дела. Ти скверниш всичко, що докосваш. Мръсница! Мръсница! Ти омърси и къщата ми.

Тя не отговори, но ми помогна да си събера нещата и да сляза до малкия пристан, където бе завързала лодката си, женска лодка, лека като перце. Качих се в нея, целият разтреперан, и седнах на дъното. През цялото време чувах гласа на Дород да кълне Гегемер с обидните думи, с каквито мъжете навикват жените. Накрая изрева, обзет от мъка и гняв:

— Гавир! Гавир!

Присвих се, скрил лицето си в шепи, за да не го виждам. Малко след това се възцари тишина. Бяхме се отдалечили в езерото. Ръмеше. Бях болен, отпаднал и премръзнал и дори не можех да вдигна глава. Отново ме споходиха видения, безброй лица, гласове, места, градове, хълмове, пътища, небеса — и поех на безконечно пътешествие.

 

Да дойде в къщата на Дород и да застане на прага му за Гегемер бе греховен акт, оправдан донякъде единствено от спешното послание, което ми носеше. Тя не можеше да ме отведе в женското селце на Източно езеро, нито да влезе в мъжката част. Отведе ме в една празна брачна колиба, оправи ми леглото и ме остави там; идваше да ме навестява по няколко пъти на ден — нищо необичайно, така постъпваха жените и сестрите със своите мъже и братя, когато те боледуваха.

И така аз лежах в тясната колиба, вятърът вееше разкъсаните пергаментови стени, дъждът шибаше през тях, от тръстиковите пръчки на покрива капеше вода. Треперех, бълнувах или лежах вцепенен. Не знаех колко време съм бил при Дород, нито колко ще отнеме възстановяването ми, но беше лято, когато отидох при него, а когато започнах да идвам на себе си, вече бе следващата пролет. Бях ужасно слаб и измършавял и ръцете ми бяха тънки като клечки. Когато се опитах да се изправя и да се поразходя, се задъхах и ми се зави свят.

Научих от Гегемер някои неща за лекарствата, с които ме беше тъпкал Дород. Тя говореше за тях с омраза и презрение.

— Аз също съм вземала еда — каза ми. — Бях готова на всичко, за да разбера какво е станало с майка ти. Един тълкувател ме посъветва, дано се задави с думите си, мъдрец от Голямата къща. Дано яде кал и да пукне в някое тресавище. Вземай еда, рече ми, и умът ти ще се освободи, ще полетиш накъдето пожелаеш! Умът ми полетя, вярно, но стомахът ми плати цената, а после и умът. Глупачка бях, така и не видях майка ти, но се поболях за месеци само от една хапка. Колко ти даде той и колко често ти даваше? А горчивият корен, шардиссу — от него главата ти се върти, сърцето лумка като пощуряло и се задъхваш — него не съм вземала, но зная. И тези мъже наричат подобни гадости свещени лекарства! — Тя изсъска като котка. — Глупаци. Мъже. Жени. Всички.

Седях на прага на колибата, а тя се поклащаше в люлеещия стол до мен, бе го дотътрила чак тук — правят ги жените и ги държат пред колибите си. Земята все още бе влажна от последния дъжд, небето беше светлосиньо, но слънцето почти не топлеше.

От известно време с леля ми се погаждахме добре. Не се съмнявах, че ми е спасила живота, тя също го знаеше. Мисля, тъкмо това бе поуспокоило болката й, че е допуснала майка ми да умре. Гегемер беше сурова и силна жена е лош нрав, но се грижеше за мен търпеливо, почти нежно. Често се случваше да сме на различни мнения, но това нямаше значение, тъй като има един вид разбирателство отвъд думите, сходство на умовете, което изглажда различията. Едно нещо знаехме и двамата, без никога да му даваме гласност — че щом възстановя силите си, ще напусна Блатата.

Не бързах, но тя бързаше. Беше ме видяла да вървя на север, гонен от смъртта. Повтаряше, че трябва да си вървя. Трябвало да пресека втората река и едва там ще съм в безопасност. Да поема на път веднага щом мога. Втълпяваше ми го непрекъснато.

— Няма значение кога ще тръгна — възразявах. — Смъртта винаги ще ме последва.

— Енг, енг, енг! — Тя намръщено клатеше глава. — Ако отлагаш твърде дълго, смъртта ще те причака по пътя!

— Тогава да остана тук — предложих полу на шега. — Защо да напускам роднините си и клана и да се впускам в надпревара със смъртта? Харесва ми тук. Обичам да ходя на риба…

Дразнех я, разбира се, и тя го знаеше и не се сърдеше, но беше видяла някои неща, а аз — не. И не знаеше как да ги разтълкува.

Между безсмислените безкрайни потоци от видения, сред които живеех, докато бях при Дород, и после, когато се върнах в Източно езеро, имаше едно, което помнех особено ясно и отчетливо. Че съм в река, затънал до кръста във водата, и водата ме влачи; опитвам се да надвия течението, но нося на гръб нещо тежко, което непрестанно нарушава равновесието ми. Пристъпвам напред, уж право към брега, но посоката е погрешна и го осъзнавам веднага — пясъкът е нестабилен, няма на какво да стъпя. Не виждам накъде вървя през кипящата вода, но премествам крак надясно, после другия, като че следвам някаква пътека на дъното, стъпка по стъпка, срещу огромната сила на течението — и това е всичко. Видението свършва.

Този спомен, това видение ме спохождаше отново и отново, докато се възстановявах. Струваше ми се, че това е последното видение от болестта ми. Един ден го описах на Гегемер. Тя потрепери и прошепна:

— Същата река.

Аз също потреперих.

— Точно там те видях — обясни леля ми. — Това, което носиш на гръб, е дете. — И след доста дълга пауза добави: — Всичко ще се оправи, племеннико. Всичко ще е наред. — Гласът й беше нисък и дрезгав; говореше по-скоро с надежда, отколкото с вдъхновена от ясновидство увереност.

Наистина бях глупак да тръгна с Дород, нещастния Дород, който ме бе чакал и ме бе взел заради самия себе си, за да издигне авторитета си сред околните, да бъде признат за тълкувател, познавач на съдбините, човек с дарба. Бях обърнал гръб на Гегемер, която, макар че едва ли го осъзнаваше, наистина ме бе очаквала, но не за да се прослави покрай мен, а заради роднинската обич.

През април се възстанових достатъчно, за да се върна в къщата на вуйчо ми, макар че все още нямах достатъчно сили, за да тръгна на далечен път. Последния ден, който прекарах в колибата за брачни двойки, леля ми дойде без особена причина, а само да се сбогуваме. Седнахме на припек отпред и аз я попитах:

— Лельо, искаш ли да ти разкажа за сестра ми?

— Салло — прошепна тя. Името на тригодишно момиченце, отдавна изгубено.

— Тя беше моя водачка и защитничка. Беше много храбра. Не помнеше нищо от Блатата, но знаеше, че притежаваме сили, каквито другите нямат. Заръча ми никога да не говоря за тях пред никого — да не споменавам за виденията си. Беше много умна. И много красива — в цялото село няма момиче, тъй хубаво като Салло. Нито толкова добро, всеотдайно и чистосърдечно. — Като видях колко внимателно ме слуша, продължих да разказвам, да описвам всяка подробност от спомените си, за да й обясня какво е била за мен Салло. Не ми отне много време. Трудно е да опишеш човек. А и животът на Салло бе прекалено кратък, за да се превърне в история.

Когато най-сетне млъкнах, донякъде защото се бях задавил от собствените си сълзи, Гегемер каза:

— Сестра ти е била като моята сестра. — И сложи за миг мургавата си ръка върху моята.

И тъй, за пореден път си събрах багажа и се прибрах в селото на мъжете, в къщата на вуйчо ми. Меттер ме посрещна с кротка радост. Пърт дойде да увие опашка около краката ми и се метна върху старото ми одеяло веднага щом го разстлах на пода, мъркаше като вятърна мелница. Липсваше само радостният лай на старата Минки. Беше умряла през зимата, както ме осведоми опечалено Меттер. И старият Перок също бе издъхнал, сам в къщата си. Меттер отишъл една сутрин да го навести и го заварил надвесен над изгасналия мангал, с вкочанени ръце.

— Кучката на Рава обаче се окучи — рече Меттер след малко. — Ако искаш, да идем утре да ги огледаме.

Отидохме и избрахме едно чудесно наперено женско кутре с умни очички и черна козина. Меттер го нарече Бау и го взе на риба още същия ден. Докато отплавахме, кутрето скочи от борда във водата и зашляпа с мъничките си лапи. Меттер го измъкна за мократа козина и му се скара, а кутрето само махаше весело с опашка. Исках да ида с тях, но още бях твърде слаб, за да излизам на риба, бях се задъхал и разтреперил дори само от разходката до къщата на Рава. Седнах на огряната от слънцето площадка и загледах отдалечаващото се платно на лодката на Меттер на фона на коприненото небе. Беше ми хубаво да съм тук. Помислих си, че тази малка къщичка е вероятно единственият истински дом, който съм има.

Но не беше мой дом. Не исках да прекарам живота си тук. Бях го осъзнал вече. Бях се родил с две дарби, с две сили. Мястото на едната от тях бе тук, това бе дарба, позната на хората от Блатата, и те знаеха как да я овладяват и използват. Но обучението ми за това се бе провалило, независимо дали поради невежеството на учителя, или нетърпението на ученика, или пък защото дарбата ми не бе чак толкова изявена, а бе като на всички останали от този край, простичко умение да се поглежда малко напред в бъдещето. Детска дарба, необуздана дарба, която не може да бъде овладяна и използвана и която постепенно ще отслабне.

А другата ми дарба, макар и надеждна и сигурна, бе напълно безполезна тук. Каква полза от глава, пълна с истории, легенди и разкази? Колкото по-малко говориш при рассиу, толкова си по-уважаван. Разказите са за жените и децата. Песните са тайни, изпълнявани само при свещената церемония на посвещаването. Рассиу не бяха хора на словото. Те бяха хора на виденията и на момента. Всичко, което бях научил от книгите, тук бе съвсем безполезно. Дали в такъв случай трябваше да го забравя, да предам паметта си и да оставя на духа си да се рее на воля, докато не отслабне, а аз не остарея?

Хората, които ме бяха откраднали от моите сънародници, бяха откраднали и тях от мен. Вече не можех да съм един от тях.

И щом го осъзнах, разбрах, че трябва да си вървя.

Но къде да ида?

Не север, бе казала Гегемер. Беше ме видяла да вървя нататък. През две големи реки. Трябваше да са Сомулане и Сенсали. Асион беше на север и на запад от Сомулане, в Бендайл, град Месун пък беше на северния бряг на Сенсали, в Урдайл. В Месун имаше университет. Там живееха учени и поети. Поетът Оррек Каспро също живееше там.

Станах и влязох в колибата. Пърт продължаваше упоритата си работа по разплитането на старото ми одеяло. Взех от лавицата малкия пакет, после пак излязох навън и седнах. Спомних си часовете, дните и месеците, прекарани на колене в дома на Дород, и се заклех в сърцето си никога вече да не коленича. Искаше ми се да имам люлеещ се стол, каквито имаха повечето жени, но мъжете не използваха женски вещи. Също както не готвеха, не разказваха истории и отричаха много други умения или отказваха удоволствия, само за да докажат, че са мъже. Нямаше ли да е по-добре, ако го доказват, като го правят, вместо като не го правят?

По-добре за мен, не и за тях. Не им беше в кръвта.

Та значи седнах със скръстени крака и развих пергамента, с който бе загъната книгата. За първи път от година, дори повече, я разтворих. Оставих я да се отвори сама, сама да си избере страницата, и зачетох.

На Господаря на водите в царството,

заплетено в тръстиките зелени.

Хасса! Хасса!

Зоват над езеро летящи лебеди,

над царството с тръстиките зелени.

Хасса! Хасса!

И сиви жерави се реят над блатата,

а под крилете им се плъзгат сенки.

Под облаците сенки преминават,

над острови мочурища пълзят,

над ракитака и ориза.

Благословени

са птичите криле,

благословено е на Господаря на водите царството,

на Господаря на реките и на изворите.

Затворих книгата и стиснах очи, облегнах се на стената. Слънчевите лъчи прозираха през клепачите ми и топлеха приятно. Откъде знаеше? Как бе успял да опише така точно живота тук? Да знае свещеното име на лебеда и жерава? Дали Оррек Каспро не бе рассиу, човек от Блатата? Дали не беше гадател?

Задрямах с тези строфи в главата. Събудих се, когато Бау скочи в скута ми и ме близна по лицето.

— Какво е това? — попита вуйчо ми, втренчил любопитен поглед в книгата.

— Кутия с думи — казах. Вдигнах я и му я показах. Той поклати глава и рече:

— Анх, анх.

— Кълвеше ли днес риттата?

— Не. Само дребни костури. Ще дойдеш ли на рибния пазар?

Отидох с него и вечерта говорих с Тиссо. Зарадвах се, че я виждам. По-късно, когато се прибрахме и гледах красивия залез, с внезапно притеснение и безпокойство осъзнах, че тя май се влюбва в мен, макар все още да не бях преминал второто си посвещаване, макар че изглеждах като направен от черни пръчки и бях неуспял гадател, младеж, провалил се в начинанието си.

Меттер тъкмо се бръснеше. Мъжете от Блатата нямат гъсти и буйни бради, така че бръсненето на вуйчо ми беше по-скоро стържене на рехави косъмчета с една мидена черупка над пълна с вода черна купа, заменяща огледалото. Заниманието обаче очевидно му доставяше удоволствие. Когато приключи, той ми подаде черупката. Изненадах се, но после прокарах пръсти по брадичката си и установих, че е обрасла с къдрави косъмчета. Остъргах ги. Наистина трябваше да си тръгвам. Но беше ясно, че не мога да замина, преди да съм възстановил силите си. Така че до края на пролетта се придържах към стриктен режим. Не напусках по никакъв повод селото на мъжете, ходех рядко на рибния пазар и не излизах на разходки с младежите и девойките. Всеки ден обаче вървях дълго покрай брега, за да заздравя мускулите си. През останалото време замествах Перок в кърпенето на мрежи — не че бях кой знае колко добър в това, но исках да съм полезен на селото поне с нещо.

След няколко седмици вече бях достатъчно укрепнал, за да излизам за риба с Меттер и да му помагам в обучението на Бау, макар че кученцето почти не се нуждаеше от напътствия. Донасянето на плячката му беше в кръвта — първия път, когато това стана, бях уловил едър костур, който успя да се откачи от куката във въздуха. Бау се метна във водата след него, гмурна се и след секунди се появи отгоре, стискаше го със зъби.

Често седях на площадката и четях. Котката, която вече остаряваше, се сгушваше в скута ми. Вечер с вуйчо ми изпълнявахме кратък ритуал — танц и молитва — да умилостивим Господаря на водите, после си лягахме.

Така минаваха дните. Дойде лятото, отмина празникът на слънцестоенето. Съвсем бях забравил, че трябва да напусна селото. Нямах никакви нужди. Чувствах се спокоен.

Един ден леля ми заобиколи платнището на пазара и спря пред мен. Кипеше от гняв. Децата се разбягаха изплашено.

— Гавир! — рече тя. — Гавир, видях един мъж. Мъж, който те преследва. Мъж, който вещае смъртта ти.

Облещих се.

— Трябва да се махнеш оттук, племеннико! — каза тя.