Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на Западния бряг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Powers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Сили

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, 2008

ISBN 978-954-585-867-3

История

  1. — Добавяне

4

Следващите няколко години минаха без особени вълнения. Със Салло миехме подовете на голямата къща и ходехме ежедневно на уроци. Никой не тъгуваше за Хоби, дори Тиб, предполагам. Торм, който продължаваше да изучава изкуството на боя с мечове, оставаше все така мълчалив, сдържан и вглъбен, когато беше в клас. Рядко, когато вродената му избухливост заплашваше да вземе надмощие, се извиняваше на учителя и напускаше стаята. Явин почти през цялото време беше на походи с армията. По това време Етра не воюваше с никого и младите офицери като Явин се обучаваха чрез маршове и учения или патрулираха покрай границите. В редките моменти, когато се прибираше у дома, той беше все така енергичен и жизнерадостен.

Следващите две лета отново прекарахме във Венте и те бяха същите като предишното — изпълнени с лениви забавления и много щастливи мигове. Явин не можа да дойде с нас — първото лято беше на марш, а през второто трябваше да придружи нашия Баща на една дипломатическа мисия до Галлек. Торм прекара и двете лета в школата за бойни изкуства. Така че наш водач беше Астано.

Тя ни отведе на хълма Сентас още първата вечер. Всички се изненадахме и дори се натъжихме, когато видяхме, че градът и крепостта са в руини. Зимните дъждове бяха размекнали почвата и окопите се бяха срутили, насипът се бе размил, а стената бе съборена на няколко места — от ветрове или от човешка ръка, не знаехме.

— Мръсни селяни — изръмжа Тиб: вече можеше да ръмжи, защото гласът му се променяше. Всички бяхме съгласни с него: споменът за непознатите деца, които ни замеряха с камъни без никаква причина, бе все още жив. Но Астано и Сотар не изглеждаха потиснати, а веднага започнаха да обсъждат как ще възстановим оградата и ще вдигнем наново кулите. Върнахме се във фермата и се заехме да обмисляме плановете за въздигането на Сентас от руините.

— Знаете ли — предложи неочаквано Сотар, — ако успеем да ги накараме да ни помогнат във възстановяването, може би няма да хранят подобна злоба към града.

— Уф! Не искам да ги виждам дори! — възкликна Рис. — Те са лоши.

— Вярно е, че човек не може да им има доверие — потвърди Утер, който вече не беше така хърбав, но си оставаше същият моралист.

— Онзи с мулето не беше лош — обади се сестра му Умо.

— Коми — каза Астано. — Много приятно момче. Помните ли как пееше?

Всички си спомнихме тайнствената златиста вечер на хълма.

— Може би ще трябва да попитаме надзирателя — предложи Астано на Сотар и двете известно време обсъждаха възможността да ни предоставят част от робите във фермата.

— Само ако обясним, че ще работят за нас — отвърна Сотар.

— Ами ще работят — каза Астано. — Ние не работехме ли здравата! Как само копаехме твърдата земя… Нямаше да се справим, ако не беше Явин.

— Но сега ще е различно — уточни Сотар. — Трябва да се издават заповеди…

— Да — съгласи се Астано.

С което обсъждането приключи. Никоя от двете не повдигна повече този въпрос. Построихме нашия Сентас дори без помощта на Явин и съветите на Еверра. Когато приключихме, направихме церемония по освещаването, като обиколихме стените отвътре, и всичко беше съвсем сериозно, точно както бе описано в поемата на Гарро. Повикахме нашия учител да изиграе ролята на Върховния жрец — той предвождаше процесията и запали малкия свещен огън в подножието на цитаделата. Цялото това лято изкарахме на хълма, на групички или всички заедно, защото в сърцето на всеки от нас това бе скъпо място, нашата тайна крепост и убежище.

Освен възстановяването на Сентас нямахме почти никакви други проекти или забавления; поставихме няколко малки пиеси, но най-често ходехме с Тиб да се гмуркаме в един дълбок вир и се излежавахме под дърветата. Всеки ден до обед имахме учебни занимания, а Рис и Салло оставаха за уроци по музика със Сотар и Умо, тъй като бяха повикали един преподавател по пеене от Херраманд. Утте, малката племенница на Сотар, бе пораснала достатъчно, за да идва с нас, под специалната опека на Око, и понякога, в особено горещите следобеди, вземахме и останалите „мъничета“, за да ги водим на реката. Често към нас се присъединяваха и лелите на Сотар и нашата Майка — след това отпращаха Утер, Тиб и мен, защото жените искаха да се къпят. Утер беше убеден, че момчетата от селото се крият наблизо, за да ги гледат, тръгваше да патрулира из горичките и нареждаше на мен и на Тиб да му помагаме да прогоним „тия мръсници“. Бях сигурен, че нито един от селяците не би посмял да доближи потока, понеже подобно светотатство щеше да бъде наказано жестоко и безпощадно, но умът на Утер бе ориентиран в друга посока и той вероятно бе обсебен от идеята за оскверняване.

Изглежда, аз съзрявах по-бавно от него, защото всичките тези мании ми се струваха глупави, например подмятанията на Тиб какво можело да се види, ако клечиш достатъчно дълго в храстите. Имах представа как изглеждат жените. Бях ги виждал неведнъж в спалното. Смятах, че Тиб се държи така само защото вече го бяха пратили в бараката при мъжете. Навярно, за разлика от тях двамата, аз все още бях дете.

Съвсем различно беше, когато веднъж чух Сотар да пее. Това нямаше нищо общо със зова на плътта. Душата ми беше тази, която се заслуша в гласа й и се изпълни с болка, величие и необясним копнеж…

 

По-късно през това лято пристигнаха Явин и Торм с нашия Баща и разделението между Семейството и робите отново бе очертано от присъствието на мъжете.

Един ден излязох да се поразходя, обзет от желание да остана сам. На юг от фермата, в една долчинка между два хълма, открих чудесна дъбова горичка. Пресичаше я бистър поток, а на склона имаше причудлива каменна постройка, вероятно светилище, но не можех да определя на кой бог. Когато се върнах, разказах на Салло за него и тя поиска да го види. И тъй, същия следобед взех нея, Рис и Тиб и тръгнахме. Когато стигнахме, Тиб заяви, че нямало нищо интересно, и се върна във фермата. Рис и Салло обаче казаха, че също като мен усещат нечие неясно и свещено присъствие в горичката, езерото и разрушения олтар. Седнахме на тревата в подножието на каменната постройка, под сянката на дърветата. Те си бяха взели хурките и по едно чувалче пухкава вълна, тъй като вече бяха във възраст, в която трябваше да се занимават с женска работа. Това, че можеха да излязат да се разхождат с мен, бе само част от лятното очарование на живота във Венте. На други места изобщо не биха позволили на две четиринайсетгодишни робини да напускат къщата. Но Рис и Салло бяха добри момичета, а и нашата Майка им имаше доверие и знаеше, че не бягат от работа. И тъй, седяхме на тревата на сянка в горещия августовски ден и мълчахме; наслаждавахме се на временната си свобода.

— Дали не е олтар на Ме? — попита по някое време Рис.

Салло поклати глава.

— Не, формата е различна.

— На кого тогава?

— Може би на някой бог, който е живял по тези места.

— Богът на дъбовете — подметнах.

— Богът на дъбовете е Йене. Не е той — заяви уверено Салло. — Тукашен бог е. Усещам нещо загадъчно.

— Какво да оставим за дар? — попита Рис на пръв поглед на шега.

— Не зная. — Салло сви рамене. — Ще разберем.

Рис се надигна и се завъртя в кръг, с бавни хипнотизиращи движения. Не беше красива като Салло, но притежаваше вродено спокойствие и чар, както и напъпила женственост, за която допринасяше дългата й лъскава коса и замечтаният й поглед.

— Не ми се тръгва оттук — въздъхна тя.

Само след няколко години щяха да я подарят, вероятно на младия Одиран Едир, възможния наследник на Херраманд, накъдето бяха насочени интересите и дълговете на Арка. Всички го знаехме. Робините се отглеждат, за да бъдат подарени. Рис се надяваше, че Къщата ще я даде там, където ще бъде ценена и към нея ще се отнасят добре. Не се страхуваше от бъдещето си, изпитваше дори жив интерес от това кому ще принадлежи. На няколко пъти ги бях чул със Салло да обсъждат тези въпроси. Салло нямаше да напуска Къщата, тя бе отредена за Явин, това също се знаеше. Но в Аркаманд нито момичетата се женеха рано, нито робините се подаряваха, преди да навършат петнайсет или шестнайсет. Йемер често ни повтаряше думите на нашата Майка: „Жената е по-здрава и живее по-дълго, ако има време да съзрее и не носи деца, докато тя самата е още дете“. А Еверра цитираше по този повод Трудек: „Оставете девицата да изкара докрай девичеството си, защото Предците ценят най-високо почитта на непорочните деви“. Сем, конярят, бе по-практичен: „Никой не използва едногодишна кобила за разплод, нали?“

С други думи, на Рис все още не й предстоеше скоро да напусне нашата Къща и й оставаха поне още няколко години безгрижен живот в позната среда и свобода, която едва ли щеше да познае другаде.

Салло бе трогната от нейната нероптаеща тъга.

— Рис — попита я тя, загледана към потока, — какво щеше да направиш, ако беше свободна?

— Никой не освобождава млади робини — отвърна Рис спокойно. — Само мъже, които са извършили геройска постъпка. Като онзи досаден роб, дето спасил съкровищата на господаря си в „Басните“.

— Но има страни, където няма роби. Ако живееше там, щеше да си свободна. Като всички.

— Но пък там щях да съм чужденка — разсмя се Рис. — Откъде да знам какво ще правя? Луди неща, каквито правят чужденците!

— Добре де, представи си само, че те освободят тук, в Етра.

Рис се замисли.

— Ако съм свободна, ще си потърся съпруг. Ще му родя деца… и ще трябва да се грижа за тях, искам или не, нали? Не зная. Май не ми се ще да съм свободна. Не познавам нито една свободна жена. Въобще не мога да си представя какво е. Ти какво би направила?

— И аз нямам представа — отвърна Салло. — Дори не зная какво да мисля за това. Но бих опитала.

— Сигурно е чудесно да се ожениш — въздъхна умислено Рис. — И тогава ще знаеш… — Млъкна и не разбрах какво има предвид.

— О, да! — каза Салло.

— Но ти знаеш, Сал. Явин-ди няма да позволи да те дават на други.

— — Да, няма — потвърди Салло и долових в гласа й нежност, каквато изникваше винаги, когато заговаряше за Явин, а също и свян.

Едва сега разбрах, че Рис има предвид правото на господаря да дава робините си на други мъже или да ги праща да гледат малки деца с жените, тоест да прави каквото му хрумне. А жената трябваше да се подчинява. Това ме наведе на мисълта какъв щастливец съм, че съм се родил мъж. Така че дори малко се засрамих, когато Салло ме попита:

— Гав, а ти какво би направил?

— Ако ме освободят?

Тя кимна. Гледаше ме закачливо, сякаш ме изпитваше.

Помислих и казах:

— Ами… много обичам да пътувам. Ще отида в Месун, където е Университетът. Ще ми се и да видя Пагади, А може би и руините на Сентас. И разни градове, за които съм чел, като Ресва с многото кули и Ансул Красивия, с неговите четири канала и петнайсет моста…

— И после?

— После ще се върна в Аркаманд с цял куп книги! Учителят непрестанно говори, че трябва да намерим още книги. „Колкото по-стари, толкова по-безвредни“ — повторих думите, които често произнасяше. Рис и Салло се изкискаха, защото имитирах гласа му. С което разговорът ни за свободата приключи.

Нямахме какво да предложим в дар на неизвестното божество, освен може би своята почит.

На следващото лято престоят ни във фермата бе скъсен заради слуховете за война.

Пристигнахме както обичайно, с братовчедите от Херраманд, и още първата вечер деветимата се качихме на хълма Сентас, очаквахме отново да заварим руини. Но макар че зимните дъждове бяха повредили изкопите, стените и кулите стояха почти непокътнати и на места, изглежда, бяха достроявани. Някои от местните деца навярно бяха решили да поддържат и разширяват крепостта. Умо и Утер бяха недоволни от това, сякаш Сентас бе завладян от чужденци и осквернен, но Астано заяви:

— Може би така ще се запази за по-дълго.

През това лято на изкопите с нас работиха само Око и Умо. Астано и Сотар трябваше да правят компания на другите жени и постепенно ние, останалите, си избрахме различни занимания. С Тиб ходехме за риба и да се къпем, със Салло навестявахме горското светилище, когато тя успееше да се измъкне от къщата, и от време на време към нас се присъединяваше Рис. Освен това си намерих неочакван приятел.

Един ден бях ходил на хълма Сентас, за да помогна на момичетата със стената, и се прибирах през лозята тъкмо по обед, когато жегата бе най-нетърпима. По съседния ред към мен се приближаваше един от тукашните. Мярвах го от време на време между натежалите гроздове, които вече бяха почнали да узряват/Когато се срещнахме, той спря и ми рече почтително „ди“. Това беше начинът, по който селяните се обръщаха към господарите — не по име, а с вежливо обръщение.

Спрях изненадан и го погледнах. Беше Коми, момчето, което ни бе придружило на върха на хълма и ни бе пяло вечерта. Изглеждаше доста пораснал. На пръв поглед щях да го взема за възрастен мъж. Вече имаше мъх по страните и лицето му бе издължено и загрубяло. Поздравих го по име.

Той очевидно се изненада и се зарадва, че съм го познал. Постоя известно време мълчаливо, после каза:

— Нали не се сърдите, че поработихме на вашето място?

— О, няма нищо — отвърнах.

— Ония простаци от Мерив го събориха миналата година — продължи той.

— Е, няма нищо. Това е само игра. — Не знаех какво да кажа на този навъсен младеж. Дори ми беше трудно да му разбирам говора. Долавях от тялото му миризмата на пот. Беше бос и тъмните му мазолести крака приличаха на усукана лозница.

Настъпи продължителна тишина и тъкмо се готвех да се сбогувам, когато Коми каза:

— Мога да ти покажа едно добро място за риболов.

Бях уловил доста риба това лято. С Тиб бяхме чували, че имало потоци, където местните ловели огромни пъстърви, но ние все още не можехме да се похвалим с подобен улов. Отвърнах нещо в смисъл, че ще ми е интересно, а Коли подметна:

— Тази вечер при скалата.

И продължи през лозята.

Макар да изпитвах известни съмнения, вечерта се изкатерих на Сентас: казах си, че ако Коми не се появи, ще помогна малко на Око и Умо. Но малко след като стигнах там го видях да идва през лозята. Слязох да го посрещна и двамата тръгнахме мълчаливо покрай един поток, който се вливаше в друг, по-голям. Повървяхме още половин миля по тясна пътечка между върби, кипариси и борчета и стигнахме до широк и дълбок вир. Все така, без да си проговорим, се покатерихме на два камъка и хвърлихме въдиците. Дребни мушици кацаха на гладката повърхност и около тях се образуваха кръгове. Само след минута улових една риба и я измъкнах — беше на великолепни розови петна и тежеше поне килограм и половина. Коми се ухили и подметна:

— Късметът на новака.

Постепенно взех да се изпълвам с благодарност към този мълчалив слаб младеж, който стоеше неподвижно върху камъка и сякаш бе обгърнат от някаква загадъчност. Нямах представа защо ме бе заговорил и защо се опитваше да се сближи с мен, да хвърли мост през пропастта, която отделяше невежите селяци от нас, градските чеда, и как въобще знаеше, че можем да сме приятели и да забравим различията между нас. Но точно това се бе получило — макар да мълчахме, между нас се бе възцарило пълно доверие.

Когато рубинената светлина между дърветата угасна, събрахме улова. Коми носеше мрежа и аз пуснах голямата риба вътре, заедно с двете по-малки, които бях уловил след това. Последвах го по вече невидимата пътека, през тъмната гора и през лозето. Беше почти тъмно. Щом излязохме на пътя, въздъхнах облекчено и казах:

— Ей, Коми, благодаря ти.

Той само кимна и спря да ми подаде рибата.

— Вземи я ти — рекох.

Той се поколеба.

— Не мога да я сготвя — казах.

Той повдигна рамене и усмивката му се стопи в мрака. След секунди се изгуби от погледа ми.

След това излизахме още няколко пъти на риболов, винаги на различни места. Чувствах се малко странно, защото по някакъв начин той знаеше къде съм и неизменно ме намираше, за да ме покани, понякога и без думи, да идем за риба. Нито веднъж не взех Тиб с нас, струваше ми се, че по някаква причина няма да е редно. Ако Коми искаше да дойде и Тиб, щеше да ми каже. Разказах на Салло за момчето от селото, защото нямах тайни от нея. Тя ме изслуша с интерес. Когато споделих изненадата си, че ме е избрал за свой приятел и спътник и ми показва различни тайни местенца за риболов, тя каза:

— Сигурно е самотен и те харесва.

— Как така да ме харесва?

— Ами… просто е решил, че може да ти има доверие.

— Това е като да се сприятелиш с вълк — подметнах.

— Да знаеш как ми се иска да можем да идем в селото — рече неочаквано сестра ми. — Не разбирам защо не ни позволяват. Все едно там живеят диви животни или нещо подобно. Та нали някои от жените във фермата имат там роднини! Приятни хора са, само дето не им разбирам какво казват.

След този разговор в главата ми се загнезди мисълта да помоля Коми да ме заведе у тях, защото на мен също ми беше интересно какви точно са тези малки тъмни къщички в долината, въпреки че плодовите войни може би все още бяха живи в спомените на някои техни обитатели. И тъй следващия път, когато двамата с Коми отидохме за риба по здрач, рекох:

— Ще дойда с теб.

Този ден имахме доста богат улов, гордостта ни беше една пъстърва, дълга колкото ръката ми. Коми не отговори и след малко попитах:

— Те ще имат ли нещо против?

Предполагам, че и той като мене изпитваше известни затруднения да разбира говора ми. Замисли се и накрая повдигна рамене. Слязохме в селото заедно. От комините се виеше дим, миришеше на готвено. Тъмни фигури се разминаваха с нас по тесните прашни улички, от дворовете лаеха кучета. Коми ме заведе при една къщурка, вдигната на колове, за да се избегне зимната кал. На дървените стъпала седеше възрастен мъж. Бях го виждал да работи в лозята. Двамата с Коми се поздравиха със сумтене, после мъжът попита:

— Кой е този?

— От Къщата — отвърна Коми.

— Ха — възкликна изненадано мъжът и понечи да се надигне. Сигурно си помисли, че Коми е довел някое от момчетата от Семейството, защото се намръщи и като че ли се притесни. Коми добави нещо, вероятно поясни кой съм, и мъжът се успокои. Изгледа ме мълчаливо. Чувствах се ужасно неудобно, но след като вече бях тук, попитах:

— Мога ли да вляза?

Коми се поколеба, после повдигна рамене и ме поведе навътре. В къщата цареше мрак, ако се изключеше сиянието на въглените в огнището. Вътре имаше хора — жени, един старец и няколко дечица — тъмни сенки, скупчени около огъня. Миришеше на пот, на кучета, на храна, на пръст и дим. Коми подаде голямата пъстърва на една жена, каза й нещо и тя се обърна към мен.

— Ще се храните ли с нас, ди? — попита с глас, който не изглеждаше особено дружелюбен и гостоприемен, а по-скоро насмешлив и ехиден. И въпреки това чакаше отговор.

— Не, мама-йо — отвърнах. — Време е да си вървя. Благодаря ви.

— Рибата е голяма — каза тя. — Ще стигне за всички.

— Не, благодаря — казах и тръгнах заднешком към вратата. — Успех и нека Енну закриля този дом!

Измъкнах се навън, малко уплашен, но и щастлив, задето бях събрал сили да стигна дотук. Поне имаше какво да разкажа на Салло.

Когато й описах всичко, тя каза, че най-вероятно мъжът на стъпалата е бил бащата на Коми: беше подразбрала от разговори, подслушани от селяните във фермата, че макар бракът да не е на почит по тези места, мъжете и жените се събират да живеят заедно и да раждат деца.

— Знаеш ли, бих искала и аз да се срещна с Коми — каза накрая.

На следващия ден, когато Коми дойде, го попитах:

— Виждал ли си светилището дъбовата горичка?

Той кимна. Разбира се, че го бе виждал. Сигурно познаваше всеки камък и поточе в околностите на Вен-те, а и на много мили наоколо.

— Чакай ни там тази вечер — казах. — Няма да ходим за риба.

— „Ни“?

— Мен и сестра ми.

Той помисли малко, повдигна рамене по познатия ми вече начин и си тръгна.

Един час преди залез-слънце със Салло вече бяхме там. Тя се настани на тревата с хурката и вретеното и пухкавата вълна бързо започна да се превръща в тънък конец в чевръстите й пръсти. Коми се появи безшумно. Тя го поздрави, той кимна и седна малко встрани от нас. Салло го попита дали ходи на гроздобер и той кимна.

— Още ли пееш, Коми? — попита тя и той повдигна рамене и пак кимна.

— Ще ни изпееш ли нещо?

Както и преди, на хълма, той не отговори. Помълча известно време, сетне запя със същия странен ви сок и тънък глас, който сякаш бе лишен от източник, като че ли не излизаше от човешко гърло, а висеше във въздуха подобно на песента на птиците и насекомите, без думи и същевременно по-тъжен от всяка дума.

Помислих си дали да не доведа и Сотар в дъбовата горичка, за да го чуе как пее. И че ако дойде с нас и се качи при светилището, може би ще знае на кой бог е принадлежало. А после двете със Салло ще седнат една до друга, ще предат, ще разговарят безгрижно и ще се смеят. Реших обаче, че ще е по-добре, ако Салло я покани да дойде. Напоследък изпитвах непрестанно желание да се виждам и да разговарям със Сотар, но по някаква причина ми беше трудно да го правя. В края на краищата реших да не моля Салло да я повика и си останах само със сладките мечти за това как тримата седим в горичката.

После вече беше прекалено късно.

От Етра дойдоха братята на Сотар, заедно с Торм. Появиха се с шум и суматоха, носеха тревожни вести и заповеди: трябвало веднага да съберем багажа и до зори да напуснем фермата, защото вотусански мародери били прекосили Морр и изгорили лозята и градините на Мерто, селце само на десетина мили от Венте. Всеки момент можели да се появят и тук. Торм беше във вихъра си, крачеше решително, важен и начумерен. Нареди на момичетата от Семейството да спят в къщата, а ние, останалите, почти не мигнахме, защото той не спря да обикаля и да бди на поста си. Много рано, още преди изгрев, пристигна на кон и нашият Баща — бил задържан заради службата си до късно през нощта, но тревогата не му позволила да остане в града.

Утрото беше слънчево и горещо. Хората от имението работеха заедно с нас, за да съберем и натоварим багажа, а когато приключихме, ни пожелаха натъжено лек път. Докато минавахме покрай робите в полето, те само вдигаха глави, без да ни заговорят. Потърсих с очи Коми, но не видях нито него, нито някой друг познат. Тези хора щяха да останат тук съвсем беззащитни, само с надеждата, че нашите войници ще успеят навреме да спрат настъплението на върлуващите банди и да ги прокудят от Етра. Нашият Баща ги бе уверил, че от града е тръгнала голяма войскова част, за да заеме позиция между Мерто и Венте и да изтласка наглите вотусански орди към реката.

Беше горещо и прашно. Торм, яхнал запотен изнервен кон, подканяше кочияшите с нетърпеливи викове да побързат. Нашият Баща, който препускаше до колесницата на нашата Майка, не направи опит да го успокои. Нашият Баща винаги беше строг и суров с Явин, но все по-често избягваше да прави забележки на Торм. Двамата със Салло заговорихме за това, докато вървяхме край каруците. Аз казах, че според мен Баща ни се страхува да не предизвика някой от пристъпите на Торм. Салло кимна, но добави:

— Явин не е като баща си. Торм обаче много прилича на него. Дори на външен вид. Обърни внимание, че дори походката му е същата. Хоби пък се старае да му подражава.

Знаех, че Салло не обича нито Торм, нито Хоби. Млъкнахме стреснато, когато видяхме, че Сотар-йо се е изравнила с нас, и се изплашихме, че може да ни е чула как обсъждаме нашия Баща и синовете му. Сотар обаче не каза нищо, просто закрачи до нас, намръщена и умислена. Съмнявах се да й бяха позволили да върви с робите, вероятно бе дошла на своя глава. Всичко, което ни каза, след като изминаха няколко минути на напрегнато мълчание, бе:

— О, Салло, Гав… свършиха се нашите лета.

Видях сълзи в очите й.