Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Бяла смърт

ИК „Бард“, София 2006

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 954-585-702-1

История

  1. — Добавяне

38

Катамаранът доближи брега като десантен кораб на морски пехотинци и двойният корпус се плъзна по сушата с писък на фибростъкло върху чакъл. Бен Найтхоук пръв скочи на земята, следван от баските и хората от SOS. Помогнаха на индианците да слязат, после цялата група се скри в гората. На брега останаха само Бен и Диего.

Джес Найтхоук се върна при тях и дръпна Бен за ръката.

— Защо се бавиш?

— Вървете без мен — отвърна Бен. — С Диего имаме да свършим една работа.

— Каква работа?

Бен погледна към отсрещния бряг.

— Отмъщение.

— Не! — възкликна Джес. — Прекалено е опасно.

— Пилотите на хеликоптера бяха наши приятели — каза Диего. — Смъртта им не може да остане безнаказана.

— Те убиха братовчед ми — добави Бен. — И ви биха и измъчваха. Поругаха прекрасната ни гора.

Джес не можеше да види лицето на сина си в мрака, но от гласа му разбра, че решението му е непоколебимо.

— Добре — тъжно каза той. — Ще отведа всички на сигурно място.

Маркъс Райън също дойде, следван от Чък Мърсър и Тери Уелд, усети напрежението между тримата и попита:

— Какво става?

— Бен и този младеж се връщат — каза Джес. — Искат да отмъстят.

Бен сложи ръка на рамото на баща си.

— Това е последното нещо, което желая, тате. Не мога да говоря от името на Диего, но аз поне искам да излича онова голямо фалшиво иглу от лицето на земята.

— Трудна задача за двама души — каза Райън. — Ще имате нужда от помощ.

— Благодаря, Марк. Зная, че имаш добри намерения, но другите имат повече нужда от теб от нас.

— Не сте единствените, които имат сметки за уреждане — възрази Райън. В гласа му се усещаше стоманена нотка. — Баркър уби Джошуа и потопи кораба ми. А сега се опитва да убие океаните. Имам да му връщам. Онова нещо на отсрещния бряг не е тръстикова колиба. Няма да успеете да го съборите лесно.

— Знаем. Ще измислим нещо.

— Нямате време за опити и грешки. Аз знам как можем да изстреляме този купол в стратосферата. — Райън се обърна към Мърсър. — Помниш ли за какво си говорихме?

— Да. Че здравата можем да го наритаме, ако ни се отвори шанс.

— Е, Бен, какво ще кажеш? В играта ли сме? — попита Райън.

— Решението не е само мое. — Бен се обърна към Диего.

— Те са много, а ние сме само двама — каза баскът. — Пабло е извън играта. Ще извадим страхотен късмет дори ако се отървем живи.

Бен се поколеба.

— Добре, Марк. Вътре сте.

Райън се усмихна ликуващо, после каза:

— Ще ни трябват малко експлозиви. Нашите ги взеха, когато ни заловиха.

— С брат ми имаме няколко ръчни гранати — каза Диего и потупа раницата си. — По три на човек. Стигат ли?

Райън погледна Мърсър.

— Може и да свършат работа, ако се поставят на нужното място — каза Чък.

— А аз какво да правя? — попита Тери.

— Хората на Бен са в доста лоша форма — каза Райън. — Ще им трябва помощта ти, особено на децата.

— Ще направя всичко възможно — каза Тери. Целуна го, после целуна Мърсър и Бен. — И да се пазите.

Докато Тери вървеше към гората, Бен и останалите избутаха катамарана във водата и се качиха на борда. Двойният корпус и мощните мотори осигуряваха добра скорост. Понесоха се по езерото и скоро стигнаха отсрещния бряг.

Мърсър се отби в бараката и излезе с две макари тънко корабно въже. Заобиколиха плаца, без да излизат от прикритието на дърветата, и стигнаха незабелязани до купола. Райън откри онова, което търсеше — висок цилиндричен резервоар за гориво насред малка поляна в гъстата гора. На него имаше предупредителен знак, че съдържанието му е леснозапалимо. Стоманена тръба с диаметър около петнадесет сантиметра свързваше резервоара със сградата. До мястото, където тръбата изчезваше в хангара, имаше заключена врата. Също като самия купол, вратата бе от пластмаса и бързо поддаде на силата и решимостта на раменете на Диего.

Влязоха в дълъг няколко метра коридор, успореден на тръбата. Тя изчезваше в стената до друга врата, която бе оставена отключена. Райън я открехна и надникна в хангара. Около мястото, където бе стоял цепелинът, се суетяха хора. Едни навиваха въжета, други местеха скелета и подпори.

Райън направи знак на останалите да са нащрек и двамата с Мърсър влязоха в хангара. Пропълзяха покрай стената зад високите макари с маркучи и стигнаха до мястото, където тръбата влизаше в сградата. Баркър беше посочил маркучите, когато обясняваше, че предпочита да пълни дирижабъла с водород вместо с хелий. Достъпът на газа се контролираше от клапан с кран. Райън го завъртя, докато не се чу съскане.

Водородът се заиздига към покрива — двамата се надяваха да е плътно затворен. Измъкнаха се през вратата. Бен и Диего също не бяха стояли със скръстени ръце — бяха изпълнили инструкциите на Мърсър и бяха прикрепили ръчните гранати към резервоара. Към халките на предпазителите бяха завързани върви, стигащи до въжето на една от макарите. Райън и Мърсър провериха работата им, останаха доволни и тръгнаха към езерото, като развиваха макарата. Стараеха се въжето да върви по права линия, без да се оплита в храсти и дървета.

Когато шейсетметровото въже свърши, завързаха за края му втората макара. Тя също свърши на десетина метра от брега. Мърсър влезе в бараката и донесе още въжета. Снадиха ги, докато не стигнаха до водата. Щом приключиха, Диего се върна към плаца и зае позиция зад едно дебело дърво.

Приключили работата си в хангара, киолая вече излизаха. Някои се запътиха към спалното. Баскът хладнокръвно взе на мушка един от тях и изстреля къс откос. Мъжът падна на земята. От спалното изскочиха няколко души и започнаха да стрелят към мястото, където бяха видели огъня от дулото, но Диего се местеше след всеки изстрел и куршумите минаваха далеч от него. След като паднаха още двама, останалите се втурнаха към гигантското иглу.

Диего разчиташе точно на такава реакция. Беше се опитал да свали онези, които се бяха отклонили към гората. В резултат на това стражите се принудиха да потърсят „защитата“ на хангара. Щом и последният се вмъкна вътре и плацът опустя, Диего спринтира към брега.

Райън го видя да тича към тях и подаде края на въжето на Бен.

— Нещо против?

— Благодаря — каза Бен и хвана въжето. — Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Райън се обърна към останалите.

— Щом Бен дръпне въжето, скачате и оставате под водата колкото можете по-дълго. Хайде, Бен! Дай им да разберат!

Бен дръпна с все сила въжето, пусна го и се хвърли с останалите в езерото. Гмурнаха се под водата. Нищо не се случи. Райън подаде глава и изруга. Излезе на брега, хвана въжето пак и го дръпна. То спря, сякаш се беше закачило за клон.

— Ще ида да проверя. Явно се е закачило за нещо — каза той и тръгна към гората.

Оказа се отчасти прав. Въжето наистина се бе закачило, но не за нещо, а за някой. Един от ескимосите бе видял тичащия към езерото Диего, бе тръгнал след него, бе видял и въжето и сега го дърпаше. Видя и Райън. Шефът на SOS се беше привел и не откъсваше очи от въжето, така че изобщо не забеляза как стражът вдига оръжието си. Куршумът го блъсна в рамото като нажежен чук и Райън се свлече на колене.

Ескимосът така и не успя да стреля втори път — Диего, който бе тръгнал след Райън, изстреля един откос и куршумите се забиха в гърдите на стража. Той отлетя назад, но не пусна въжето — Райън го видя как пада и го опъва. В мозъка му зарева аларма и заглуши болката. Той се опита да се изправи, но краката му бяха омекнали. Усети нечии силни ръце да го вдигат и да го повличат към брега. Почти бяха стигнали водата, когато цялото езеро светна.

С падането си стражът бе дръпнал въжето и бе изтръгнал халките на гранатите. Милисекунда след взрива водородът в резервоара се запали, втурна се през късата тръба, излезе през дюзата, сякаш бе изстрелян от огнехвъргачка, и пламъците достигнаха невидимия водороден облак под купола.

Хангарът се превърна в огнен ад. Наситеният с водород въздух експлодира в затвореното пространство и мигновено подпали плът и кости. Куполът задържа горещината само няколко секунди — нажежи се до бяло, преди дебелите пластмасови панели на стените да се изпарят. Но това забавяне преди окончателната експлозия даде на Райън и Диего времето, от което се нуждаеха. Те стигнаха до езерото и се хвърлиха във водата в мига, когато куполът експлодира и изригна пламъци, които изпариха цялата околна гора и сградите. Изпепеляващата вълна се понесе във всички посоки.

Райън видя как водата над него се озарява и чу приглушен рев. Остана под повърхността колкото можеше по-дълго, преди да подаде глава навън. Лютивият дим от горящата гора опари очите му, но Райън не ги затвори. Гледаше с благоговение подобния на гъба облак, издигащ се високо в небето от центъра на оранжевата жарава на мястото, където допреди малко се намираше куполът. В сравнение с това експлозията на „Хинденбург“ бе приличала на пламък на свещ.

Бен, Мърсър и Диего също подадоха глави от водата — приличаха на поемащи си въздух видри — и впериха очи в облака. Всеки от тях бе изгубил приятел или роднина заради кроежите на Баркър и главорезите му киолая. Но предизвиканото от тях унищожение не им донесе задоволство и удовлетворение. Знаеха, че справедливостта е възтържествувала само отчасти. Побърканият генетик не бе спрян.