Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Бяла смърт

ИК „Бард“, София 2006

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 954-585-702-1

История

  1. — Добавяне

16

— Добре дошли отново в Торсхавн, господин Остин — любезно го поздрави човекът на рецепцията в хотел „Хания“. — Вярвам, че риболовът нагоре по крайбрежието е бил успешен.

— Да, благодаря. Попаднах на наистина необичайна риба.

Заедно с ключа за стаята експедитивният служител подаде на Остин и някакъв плик.

— Това пристигна днес.

Остин отвори плика и прочете стегнатото съобщение, написано върху хотелска бланка: „В Копенхаген съм. Отседнала съм в хотел «Палас». Поканата за вечеря още ли е в сила? Тери“.

Усмихна се, като си помисли за невероятните й очи и прелъстителния й глас. Трябваше да пусне фиш за лотарията. Може пък ветровете на късмета да бяха задухали в негова посока. „Довечера в «Тиволи»?“ — написа в отговор той, сгъна листа, даде го на администратора и го помоли да изпрати съобщението. После каза:

— Ще ми резервирате ли стая в хотел „Палас“ в Копенхаген за тази вечер?

— С удоволствие, господин Остин. Ще ви приготвя сметката.

Остин се качи в стаята си, взе душ и се избръсна. Докато се бършеше, телефонът иззвъня. Рецепционистът го уведоми, че въпросът със стаята в „Палас“ е уреден и че си е позволил волността да откаже резервацията му за хотела до летището. Остин събра багажа си и звънна на професор Йоргенсен. Той обаче имаше лекции и затова Остин му остави съобщение с молба по възможност да се видят по-късно през деня. Каза, че ще пътува за Копенхаген, и помоли професорът да остави отговора си на рецепцията на хотел „Палас“.

Остави щедър бакшиш на мъжа на рецепцията, хвана хеликоптера от Торсхавн до летището във Вагар и пристигна навреме за полета на „Атлантик Еъруейс“ до Копенхаген. След няколко часа таксито го остави на централния площад „Радхуспладен“. Той мина покрай статуята на Ханс Кристиан Андерсен и дракона, от който бликаше фонтан, и се запъти към величавия стар хотел „Палас“, надвиснал над площада. Очакваха го две съобщения. Едното бе от Тери: „Тиволи“ става! Ще се видим в шест. Другата бележка бе от професор Йоргенсен, който го уведомяваше, че целия следобед ще е в кабинета си.

Остин остави багажа си в стаята и се обади на професора, че тръгва към него. На излизане му хрумна, че джинсите и полото едва ли са най-подходящото облекло за вечеря с прекрасна дама, така че спря при магазина за мъжко облекло на кръстовището и с помощта на вещия продавач бързо си набави всичко необходимо. Солидният бакшиш за продавача и шивача гарантираше, че дрехите ще са готови до пет следобед.

Университетското градче се намираше на няколко минути път с такси от центъра. Лабораторията по морска биология бе част от Зоологическия институт. Двуетажната тухлена постройка бе заобиколена от места за паркиране. Кабинетът на Йоргенсен бе точно толкова голям, колкото да побере бюро, компютър, два стола и известно количество хаос, което професорът отдавна бе надхвърлил. Стените бяха покрити с графики и карти, а навсякъде бяха натрупани купища папки.

— Извинете за безпорядъка. Основният ми кабинет е в кампуса Хелсингор. Използвам този килер само когато имам лекции тук.

Професорът махна купчината хартии от стола, за да направи място на Остин, и без да знае какво да прави, я постави върху застрашително извисяващата се купчина на бюрото.

— Страшно се радвам да ви видя, Кърт. — Усмихна се широко. — Значи все пак успяхте да стигнете до нашия прекрасен град.

— Винаги съм обичал да идвам в Копенхаген. За съжаление, полетът ми до Щатите е утре.

— Е, по-добре от нищо — каза Йоргенсен, докато се настаняваше в тясното пространство зад бюрото. — Кажете, чухте ли се с онази прекрасна адвокатка, с която пиехте кафе в Торсхавн?

— С Тери Уелд ли? Всъщност днес вечеряме заедно.

— Щастливец! Убеден съм, че ще е по-приятна компания, отколкото бях аз — каза Йоргенсен и се засмя. — Е, забавлявахте ли ви Скаалсхавн?

— „Забавляване“ не е точната дума. Скаалсхавн е изумително място. Благодаря, че ми позволихте да ползвам хижата и лодката ви.

— За мен е удоволствие. Мястото е невероятно, нали?

Остин кимна и попита:

— Като стана дума за Скаалсхавн, какво показаха лабораторните ви тестове?

Професорът се зарови в същинския Еверест от хартии на бюрото си и като по чудо откри търсената папка. Свали очилата си и ги смени с други.

— Не зная доколко сте запознат с основната ми област. Специалността ми са ефектите на хипоксията. Изучавам как недостигът на кислород и промяната на температурата се отразяват върху рибните популации. Не твърдя, че съм експерт във всяка област, така че сверих резултатите си с различни колеги, специализиращи бактериология и вирусология. Подложихме на тестове десетки водни проби и риби от различни места в околностите на рибарника на „Океанус“. Мислехме дали няма някакъв паразит. Не открихме нищо.

— А първоначалната ви идея, че във водата може да има някакви химикали?

— Не, тъкмо обратното. От „Океанус“ изобщо не преувеличават с хвалбите си, че пречиствателната им система е последна дума на техниката. Водата е абсолютно чиста. Другите рибарници, които съм проверявал, изхвърлят отпадъци от храната за риби и така нататък. С две думи, не открих нищо, което би се отразило върху рибата в Скаалсхавн.

— Което води до въпроса какво причинява намаляването на рибната популация.

Йоргенсен вдигна очилата на челото си.

— Може би има други причини, които са ни убягнали. Хищници, деградация на хабитата, проблеми с храната.

— Напълно ли сте отхвърлили връзката с рибарника?

— Не, не съм. Именно затова смятам да се върна в Скаалсхавн за още проби.

— Това може да се окаже проблем — сдържано каза Остин, след което набързо запозна професора с перипетиите си с рибарника, бягството и спасяването си. — Бих искал да ви се отплатя за загубата на лодката — добави накрая.

— Лодката е последната ми грижа. Можели са да ви убият. — Йоргенсен бе смаян. — И аз попадах на патрулни катери, докато взимах пробите. Изглеждаха застрашителни, но не са ме нападали или тормозили.

— Може пък да не са харесали физиономията ми. Аз определено не харесах техните.

— Сигурно сте забелязали, че не съм точно филмова звезда — каза професорът. — Все пак никой не се е опитвал да ме убие.

— Възможно е да са знаели, че пробите ви няма да покажат нищо. В такъв случай просто не е имало причина да ви прогонват. Обсъждахте ли работата си с Гунар?

— Да, той винаги идваше, когато се връщах от морето, и изглеждаше много заинтересуван от работата ми — Изведнъж очите на професора светнаха. — Ясно! Мислите го за информатор на „Океанус“!

— Не зная със сигурност, но научих, че е работил за „Океанус“ по време на изграждането на рибарника. Напълно е възможно да е запазил работата си и след завършването на фермата.

Йоргенсен се намръщи.

— Полицията знае ли за всичко това?

— Все още не. Формално погледнато, аз бях нахлул в частна собственост.

— Но не сте се опитвали да убиете някого просто защото си пъха носа, където не му е работата!

— Това наистина изглежда като пресилено от тяхна страна. Все пак не ми се вярва полицията на островите да се зарови във въпроса. „Океанус“ спокойно може да отрече, че нашият дребен инцидент изобщо се е състоял. Начинът, по който реагират на малко безобидно любопитство, ми говори, че явно имат какво да крият. Бих предпочел да се поогледам тихомълком, а полицията само ще размъти водата.

— Както искате. Не ме бива по интригите. Моето царство е науката. — Йоргенсен се намръщи. — Онова създание в резервоара, което ви е изкарало акъла. Мислите ли, че е било акула?

— Зная само, че беше голямо, гладно и бледо като призрак.

Призрачна риба. Интересно. Ще си помисля за това. Междувременно ще се приготвя да се върна на островите.

— Сигурен ли сте с какво се захващате? Може да се окаже опасно след моите перипетии.

— Този път отивам с изследователски кораб. Освен много по-голямата безопасност, ще разполагам и с всевъзможна апаратура. С удоволствие бих взел и археолог, който да изследва онези пещери.

— Идеята не е добра, професоре, но в селото има една жена, която би могла да ви е полезна в тази област. Баща й е посещавал пещерите. Именно тя ми каза как да вляза. Казва се Пиа.

— Вдовицата на свещеника ли?

— Да, познавате ли я? Много си я бива.

— И още как! — изтърси Йоргенсен. После се усети и бузите му пламнаха. — Срещали сме се няколко пъти из селото. Невъзможно е да я пропуснеш. Можете ли да промените плановете си и да се върнете в Скаалсхавн с мен?

Остин поклати глава.

— Благодаря за поканата, но имам работа в НАМПД. Оставих Джо да се справя с тестовете на „Морска минога“. Ще ви помоля да ме държите в течение за резултатите ви.

— Естествено, че ще ви държа в течение. — Йоргенсен се почеса по брадичката и погледът му се зарея нанякъде. — Като учен, изцяло отхвърлям идеята за поличби. Обучен съм да не правя заключения, ако не съм в състояние да ги подкрепя с факти. Но тук има нещо страшно объркано. Усещам го с цялото си същество. Нещо нечисто.

— Ако това ще ви успокои, аз имам същото усещане. Не става дума просто за тайфа момчета с пушки. — Остин се наведе напред и синьо-зелените му очи се впериха в професора. — Искам да ми обещаете да направите нещо, когато стигнете Скаалсхавн.

— Разбира се. Каквото кажете.

— Пазете се, професоре — каза Остин с такъв тон, че нямаше място за неразбиране. — Много се пазете.