Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Бяла смърт

ИК „Бард“, София 2006

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 954-585-702-1

История

  1. — Добавяне

32

Корабът, който доктор Трокмортън използваше за проучването си — преоборудван къс широк траулер, използван от Канадската риболовна служба — бе завързан почти на мястото, където се бе намирал траулерът на Майк Нийл при първото им посещение на пристанището.

— Ако трябва да цитирам великия йога Бера, „Това е като deja vu, всичко започва отначало“ — каза Траут, докато двамата с Гамей вървяха по подвижното мостче към палубата на изследователския кораб.

Гамей огледа унилото пристанище.

— Странно е да се върнеш тук. Толкова е тихо…

— Като в гробище — каза Пол.

Трокмортън се втурна да ги посрещне с обичайното си многословие.

— Доктори Траут! Много се радвам да ви видя на борда. Много мило, че се обадихте. Нямах представа, че ще се видим толкова скоро след разговора ни в Монреал.

— Ние също — каза Гамей. — Откритията ви доста разбуниха духовете в НАМПД. Благодарим, че се съгласихте да ни приемете така бързо.

— Няма защо, няма защо… — Трокмортън понижи глас. — Взех двама студенти да ми помагат. Младеж и девойка. Страхотни деца. Но съм много радостен да видя на борда и истински колеги, разбирате ме какво искам да кажа. Виждам, че още сте в гипс. Как е ръката ви?

— Добре е — отвърна Пол и се огледа. — Не виждам доктор Баркър.

— Не успя да дойде — каза Трокмортън. — Имал някакви лични задачи. Може би ще се опита да пристигне по-късно. Надявам се да се появи. Бих могъл да използвам познанията му като генетик.

— Значи изследването ви не върви? — попита Гамей.

— Тъкмо обратното, върви много добре, но аз съм по-скоро механик в тази област, ако ми позволите да използвам такава аналогия. Мога да сглобя рамката и шасито, но Фредерик е човекът, който проектира спортната кола.

— Дори и най-скъпата спортна кола не би се движила без добър механик, който да се занимавах двигателя й — усмихна се Гамей.

— Много сте мила. Но това е сложна материя и се натъкнах на някои аспекти, които ме озадачават. — Трокмортън се намръщи. — Винаги съм смятал, че рибарите са най-добрите наблюдатели на случващото се в морето. Както знаете, местната риболовна флотилия се е преместила към места с по-богат улов. Все пак говорих с неколцина кореняци, които са гледали как рибните стада изчезват и на тяхно място се появява така наречената дяволска риба. А сега количеството дяволска риба намалява главоломно. Измират, а нямам представа защо.

— Жалко, че не сте успели да хванете нито една.

— О, не съм казал такова нещо. Елате, ще ви покажа.

Трокмортън ги поведе през „сухата лаборатория“, където се намираха компютрите и другото електронно оборудване, до „мократа лаборатория“ — малко помещение с мивки, течаща вода, резервоари и маса, използвана за дисекция на образци. Надяна ръкавици и бръкна в един голям хладилник. С помощта на гостите си измъкна замразена сьомга, дълга около метър и двадесет, и я сложи на масата.

— Прилича на рибата, която уловихме ние. — Пол се наведе, за да разгледа бледите, почти бели люспи по-отблизо.

— Искахме да запазим образеца жив, но се оказа невъзможно. Разкъса мрежата на парчета и щеше да погълне целия кораб, ако беше живял достатъчно дълго.

— Какви са заключенията ви, след като вече сте видели отблизо тази риба? — попита Гамей.

Трокмортън пое дълбоко дъх и издиша, като изду пълните си бузи.

— Точно онова, от което се страхувах. Ако се съди по необичайните размери, бих казал, че това определено е генетично модифицирана сьомга. С други думи, лабораторно получен мутант. От същия вид като онзи, който ви показах в лабораторията.

— Но вашата риба бе по-малка и изглеждаше по-нормално.

Трокмортън кимна.

— Предполагам, че и в двата случая са били добавени гени на растежа, но докато моят експеримент беше държан под контрол, при този екземпляр явно не са се опитвали да ограничават размерите му. Сякаш някой просто е решил да види какво ще се случи. Но размерът и агресивността на тези риби са довели и до измирането им. Щом са унищожили и заместили естествените видове, те са се обърнали срещу себе си.

— Искате да кажете, че са прекалено гладни, за да се възпроизвеждат?

— Възможно е. Или просто моделът има проблеми с адаптирането в естествени условия — по същия начин, както голямото дърво ще бъде изкоренено при силна буря, докато храсталаците оцеляват. Природата обикновено изхвърля мутантите, които не пасват в общата схема.

— Има и друга възможност — каза Гамей. — Мисля, че доктор Баркър спомена нещо за получаване на стерилна риба, която да не може да се размножава.

— Да, това също е напълно възможно, но за постигането му е нужно сложно генно инженерство.

— Какво смятате да правите сега? — попита Пол.

— Ще видим какво ще хванем през следващите няколко дни, след което ще занеса този вид и целия останал улов в Монреал, където ще мога да изследвам гените. Може би ще успея да намеря аналози с материалите в компютрите ни. Може да успеем да установим кой е създателят на този вид.

— Възможно ли е?

— О, разбира се. Генетичната програма е като личен подпис. Изпратих на доктор Баркър съобщение за находката си. Фредерик е истински магьосник в тази област.

— Имате много високо мнение за него — отбеляза Пол.

— Той е блестящ, както вече ви казах. Иска ми се само да не се беше обвързал с търговските предприятия.

— Като стана дума за търговски предприятия, чухме, че тук в района имало някаква фабрика за преработка на риба. Възможно ли е тя да има нещо общо с всичко това?

— В какъв смисъл?

— Не зная. Може би замърсяване? Като онези двуглави жаби, които намират от време на време в замърсени води.

— Интересно предположение, но малко вероятно. По-скоро ще попаднете на изродена риба или на измиране, но това чудовище не е случайност. Освен това щяхме да видим деформации и у другите видове, а такива като че ли няма. Все пак ето какво ще направим. Ще излезем и ще хвърлим котва за през нощта в района на фабриката, а на сутринта ще пуснем мрежата няколко пъти. Колко време можете да останете на борда?

— Докогато сте в състояние да ни издържате — каза Пол. — Не желаем да се натрапваме.

— Изобщо не се натрапвате. — Трокмортън върна сьомгата в хладилника. — Може да решите да съкратите престоя си, след като видите каютата.

Каютата се оказа малко по-голяма от двуетажното легло в нея. След като Трокмортън ги остави да се настанят, Пол се опита да намести двуметровото си тяло на долното, но краката му останаха да висят на пода.

— Мислех си за онова, което каза доктор Трокмортън — каза Гамей, докато пробваше матрака на горния етаж. — Представи си, че си доктор Баркър и работиш за „Океанус“ по създаването на тези риби. Би ли искал някой да провери генетичния материал и той да го отведе право пред вратата ти?

— Не, естествено. Ако се съди по собствения ни опит, „Океанус“ е доста безскрупулен, когато стане въпрос за любопитни очи.

— Имаш ли някакви предложения?

— Разбира се. Можем да предложим на Трокмортън да хвърли котва някъде другаде за през нощта. Да симулираме зъбобол или да измислим някакво друго извинение.

— Но всъщност не ти се иска да направиш подобно нещо, нали?

— Не си забравила, че по целия път дотук хленчих, защото не мога да ида да си поиграя с Кърт и Джо, нали?

— Смяташ, че сами си търсим белята?

Пол кимна.

— Имаш ли „хлапак“?

Гамей бръкна в джоба си, извади монета от един канадски долар с изображението на момче върху едната страна и му я подаде.

Пол я подхвърли и я улови с опакото на гипса си.

— Ези. Губя. Ти избираш коя вахта предпочиташ.

— Можеш да поемеш първата двучасова смяна. Започва веднага след като екипажът си легне.

— Нищо против. А и едва ли ще успея да заспя в тази рамка за мъчения. — Пол се измъкна от койката и вдигна гипсираната си ръка. — Бих могъл да я използвам като бухалка.

— Няма да е нужно. — Гамей се усмихна, бръкна в сака си и измъкна кобур, в който имаше тренировъчен пистолет 22 калибър. — Взех го в случай, че реша да се поупражнявам в стрелба.

Пол се усмихна. Гамей бе истински снайперист. Взе пистолета и пробва да се прицели, като го опря на гипса.

Гамей погледна треперещата му ръка и каза:

— Май е по-добре и двамата да останем на стража.

Корабът хвърли котва на около миля от брега. Виждаха се очертанията на покривите и свързочната кула на фабриката — намираше се на надвиснал над морето скалист хълм. Вечеряха в малкия камбуз с Трокмортън, студентите и хората от екипажа. Времето мина неусетно покрай разговора им за работата на Трокмортън и опита на Траут в НАМПД. Към единадесет всички си легнаха.

Пол и Гамей отидоха в каютата си и изчакаха в кораба да се възцари тишина, след което се промъкнаха на палубата и се настаниха на обърнатата към сушата страна. Нощта беше прохладна. Спасиха се от студа благодарение на дебелите пуловери, анораците и одеялата, които бяха взели от койките. Водата бе съвсем спокойна и само от време на време се чуваше тихият плясък на ленива вълна. Пол седеше, опрял гръб в стената, Гамей лежеше на палубата до него.

Първите два часа минаха бързо. После на пост застана Гамей и Пол се опъна на палубата. Сякаш беше спал само няколко минути, когато Гамей го побутна по рамото.

— Какво става?

— Виж онова черно петно. Помислих, че може да са водорасли, но идва насам.

Пол разтърка очи и погледна натам, накъдето сочеше Гамей. Отначало виждаше единствено синьо-черното море. След малко различи по-тъмна маса, която сякаш се движеше към тях. Имаше и още нещо — тихи гласове.

— За първи път чувам водорасли да приказват. Какво ще кажеш за един предупредителен изстрел?

Запълзяха напред и Гамей зае позиция за стрелба лежешком, опряла лакти на палубата и хванала пистолета с две ръце. Пол се затрудни с фенера, но най-сетне успя да го насочи. Включи го по знак на Гамей. Мощният лъч освети мургавите лица на четирима души с дръпнати очи. Бяха облечени в черно и седяха в два каяка. Дървените гребла бяха замръзнали насред загребването.

Тряс!

Първият изстрел пръсна греблото на първия мъж в едната лодка. Последва втори изстрел и предното гребло на втората лодка също се разлетя на парчета. Мъжете отзад загребаха с всички сили, онези отпред им помагаха с ръце. Обърнаха лодките и се насочиха обратно към сушата, но Гамей нямаше намерение да им позволи да се измъкнат така лесно. Лодките се намираха почти извън обсега на светлината, когато тя пръсна и другите две гребла.

— Добра стрелба, малката — каза Пол.

— Добра съм си, малкия. Това ще им създаде работа за известно време.

Изстрелите не бяха силни, но в безмълвието на нощта сигурно бяха прозвучали като топовни гърмежи, защото Трокмортън и неколцина от екипажа изскочиха на палубата.

— О… — възкликна Трокмортън. — Чухме шум и… Боже мой… — Професорът видя пистолета в ръката на Гамей.

— Просто реших да се поупражнявам в стрелба.

От водата се чуваха гласове. Един от екипажа отиде до борда и се заслуша.

— Май някой има нужда от помощ. Няма да е зле да пуснем лодката.

— На ваше място не бих го направил — каза Пол с обичайния си спокоен тон, но желязната нотка в гласа му не можеше да се сбърка. — Тези типове ще се справят чудесно и сами.

Трокмортън се поколеба, но накрая отстъпи и каза на хората от екипажа:

— Всичко е наред. Искам да поговоря с гостите ни насаме.

Моряците се прибраха в каютите си.

— А сега, приятели, бихте ли ми казали какво точно става тук? — попита Трокмортън.

— Ще ида за кафе — обърна се Гамей към съпруга си. — Може да продължи цяла нощ.

След няколко минути се върна с три димящи чаши и каза:

— Намерих една бутилка уиски и капнах по малко. Реших, че може и да ни потрябва.

Като се редуваха, двамата споделиха подозренията си за кроежите на „Океанус“ и ги подкрепиха с доводи от различни източници.

— Това са ужасни обвинения — каза Трокмортън. — Имате ли неоспорими доказателства за този безобразен план?

— Мен ако питате, доказателството се намира в хладилника ви — отвърна Гамей. — Имате ли други въпроси?

— Да — след кратък размисъл каза Трокмортън. — Има ли още уиски?

Гамей предвидливо бе прибрала бутилката в джоба си. След като доляха в кафето и отпиха, Трокмортън каза:

— Връзките на Фредерик винаги са ме притеснявали, но смятах — предполагам, прекалено оптимистично — че с времето здравият разум на учения ще надделее над комерсиалните интереси.

— Нека ви задам един въпрос във връзка с предположението, според което работим — каза Гамей. — Възможно ли е да се унищожат местните рибни популации и да се заместят с тези франкенриби?

— Напълно е възможно, и ако някой е готов да го направи, това е доктор Баркър. Това обяснява много неща. Още ми е трудно да повярвам, че доктор Баркър е с тази банда. Но в последно време се държеше странно. — Изведнъж Трокмортън примигна, сякаш току-що се събуждаше. — А тези изстрели… Някой се е опитал да се качи на кораба, нали?

— Или щеше да се опита — каза Гамей.

— Трябва да уведомим властите колкото се може по-скоро!

— Не знаем къде е мястото на тази фабрика в цялата картинка — каза Гамей с тон, представляващ комбинация от увереност и женска твърдост. — Кърт смята, че може да е важна, и иска да я държим под око, докато не си свърши работата.

— Това не е ли опасно за хората на борда?

— Не е задължително — каза Пол. — Ще останем на пост, но ви съветвам да поръчате на капитана да е готов за бързо отплаване. Все пак се съмнявам, че приятелите ни ще се върнат, особено след като ги лишихме от момента на изненада.

— Добре — каза Трокмортън и решително стисна зъби. — Мога ли да направя още нещо?

— Да — отвърна Пол. Взе уискито от Гамей и наля на Трокмортън още една доза, за да му успокои нервите. — Можете да чакате.