Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Бяла смърт (14)

12

С дългата си лула, зъби като разнебитена дъсчена ограда и обрулено от бурите лице Ерик приличаше на някой прошарен герой от сериала „Смелите моряци“. Пиа бе казала на Остин, че старият моряк говори английски и познава местните води по-добре и от рибата. Вече бе прекалено остарял за риболов и вършеше каквато падне работа по пристанището. Въпреки свирепия си вид бе повече от любезен, когато Остин спомена името на Пиа.

Остин отиде на кея рано с надеждата да научи какво ще е времето и морето. Синкавите облаци дим от двигателите на лодките се стелеха във влажния въздух. Рибари с дебели мушами и ботуши крачеха под ръмящия дъжд и товареха кофите със стръв и навити мрежи в подготовка за поредния ден в морето. Остин каза на стареца, че смята да вземе лодката на професор Йоргенсен и да полови риба.

Старият Ерик примижа към сивите облаци и замислено присви устни.

— Дъждът ще спре и мъглата скоро ще се разсее. — Посочи високата скала, застанала като страж на входа на пристанището. — Минете вдясно от канарата. След около миля ще намерите добро място за риба. По обед излиза вятър, но лодката на професора е издръжлива. Мен питайте — каза той и се ухили, разкривайки редките си зъби. — Аз я направих. Ще ви върне жив и здрав.

— А в другата посока покрай брега кълве ли?

Старият рибар сбърчи нос.

— При рибарника вони. А и като си връщаш, приливът те мокри.

Остин благодари за съвета, сложи раницата и рибарските си принадлежности на борда, провери горивото и включи двигателя. Той запали веднага с равномерно буботене. Остин откачи въжетата, отблъсна се от кея и насочи носа към шейсетметровата скала — приличаше на някакъв огромен каменен водоскок на входа на залива. Мина отляво с надеждата, че Ерик няма да го види.

Скоро лодката се носеше край отвесните скали, над които подобно на пръснати от вятъра конфети се рееха хиляди птици. Двигателят мъркаше като преяло с мляко коте. Имаше слабо вълнение, но острият нос на лодката разрязваше вълните. От време на време над него се вдигаха пръски. Остин обаче бе на сухо и топло с дебелата жълта мушама и ботушите, които бе открил в багажното отделение.

Високите стени на брега се разпаднаха на серия отвесни канари, които с приближаването на старото пристанище постепенно преминаха в ниски хълмове и после в равнина. Не се виждаха никакви други лодки. Местните рибари се бяха ориентирали към по-обещаващите райони. Едва когато заобиколи един нос, той откри, че не е сам.

Синята испанска яхта, която бе видял предишния ден да влиза в пристанището, бе закотвена в един малък тесен залив на по-малко от километър от брега. Ниските й изчистени линии показваха, че е построена за скорост и комфорт. На кърмата се четеше „Навара“. Палубата бе празна. Никой не излезе да помаха, какъвто бе обичаят при среща на два съда — особено в такива затънтени води. Остин усети невидими очи да го следят зад затъмнените стъкла. Мина покрай яхтата и продължи към сушата. Процеждащата се през облаците слънчева светлина се отразяваше матово в металните покриви, които бе забелязал от високия хребет по време на разходката си.

Откъм сградите в небето се издигна черна точка, бързо нарасна и се превърна в черен хеликоптер без отличителни знаци. Спусна се ниско и забръмча срещу лодката като раздразнен стършел, обиколи я два пъти и зависна на неколкостотин метра, обърнат към Остин. От фюзелажа висеше ракетна установка. Идваха и още посрещачи — към лодката се приближаваше катер. Движеше се бързо и вдигаше фонтани пяна. Беше „Сигарет“, любимият на контрабандистите на наркотици във Флорида.

Катерът намали и мина достатъчно близо, та Остин да може да види добре тримата мъже на борда. Бяха дребни и набити, с кръгли лица и смугла кожа. Черната им коса бе подстригана на бретон над почти азиатските им очи. Единият стоеше на щурвала, а другите двама гледаха Остин с нездрав интерес. Държаха пушки.

Катерът изключи двигателя и спря. Човекът на щурвала вдигна високоговорител и изкрещя нещо на език, който приличаше на местния. Остин отговори с глуповата усмивка и разпери ръце да покаже, че не разбира. Мъжът опита отново — първо на датски, а после и на английски.

— Частна собственост! Отдалечете се.

Остин продължи да се прави на идиот и глуповатата усмивка не слезе от лицето му. Вдигна високо въдицата и я посочи. Сериозните стрелци направиха същото с пушките си. Остин им махна, за да им покаже, че е разбрал мълчаливото им предупреждение, остави въдицата, включи двигателя и насочи лодката към изхода на залива.

След минута погледна през рамо и видя, че катерът се носи обратно към сушата. Хеликоптерът обърна и бързо го изпревари. Остин мина отново край яхтата. Палубата бе все така пуста. Той продължи покрай брега към носа с формата на папагалски клюн. След няколко минути видя Портата на русалката в основата на отвесната скала. Отворът бе висок пет-шест метра и малко по-тесен. Приличаше на миша дупка на фона на грапавата кафеникавочерна стена.

Въпреки поетичното си име Портата на русалката съвсем не изглеждаше гостоприемно. Морето бе сравнително спокойно, но вълните се разбиваха в приличащите на зъби скали от двете страни и пред тунела. Във въздуха летяха пръски. Водата пред отвора кипеше във водовъртежи, подобно на някаква гигантска пералня. На фона на рева на вълните някъде отвътре се чуваше глух екот. Остин настръхна. Сигурно точно така звучаха стоновете на удавените моряци. За съжаление не виждаше нито една русалка.

Спря на прилично разстояние от входа. Всеки опит да мине през него сега изглеждаше като опит да вденеш игла сред развилняла се тълпа. Погледна си часовника, седна и задъвка сандвича със сирене, който му бе приготвила Пиа. Тъкмо го довършваше, когато усети промяна в морето. Сякаш Нептун бе помръднал тризъбеца си. Макар водата около него да продължаваше да е неспокойна, вълните вече не експлодираха край отвора със силата на артилерийски снаряди. Пиа бе споменала, че през портата може да се мине безопасно само в моментите между прилива и отлива.

Остин надяна спасителната жилетка, разкрачи се широко за по-голяма стабилност, включи двигателя и насочи носа на лодката към отвора. Дори при липсата на течение около пещерата имаше водовъртежи. Той стисна зъби и се замоли детските спомени на Пиа за думите на баща й да са точни. Когато бе само на няколко метра от фаталния сблъсък със скалите, даде пълна газ и се насочи леко надясно, както бе инструктиран, макар да се намираше опасно близко до скалите. Когато до стената оставаха сантиметри, лодката се плъзна през тесния отвор с лекотата на змиорка.

Той направи бърз ляв завой, насочи се към една тясна цепнатина и влезе в канал, само с няколко сантиметра по-широк от лодката. Тя се заблъска в стените, но бързо мина през кривия проход и се озова в кръгло езерце, цялото във водорасли.

Остин приближи лодката до брега и я завърза за една издатина. Свали спасителната жилетка и мушамата, изкатери няколкото естествени стъпала и стъпи на площадка, зад която зееше дупка — приличаше на обърната наопаки ключалка. От нея вееше вятър — свиреше като тромпетист. Сигурно точно това бе породило легендата за злокобния вой на мъртвите моряци.

Остин включи фенерчето, тръгна по тунела и излезе в просторна пещера. От основната зала излизаха коридори. На стената до входа на всеки проход имаше рисунка на риба. Остин последва инструкцията на Пиа, влезе в коридора, отбелязан със спарид, и тръгна през лабиринт от пещери и тунели. Без грубите ориентири щеше да се изгуби безнадеждно. След няколко минути се озова в зала с висок таван — стените й бяха огладени и покрити с разноцветни изображения. Разпозна бизона и елена от рисунките на бащата на Пиа. Охрата и червените цветове сякаш бяха положени вчера.

Изображенията се комбинираха в завладяваща сцена, включваща антилопа, диви коне и дори космат мамут. Ловци с къси полички нападаха жертвите си с копия и лъкове и стрели. Стенописът обхващаше сцени от всекидневния живот. Имаше сцени на хора в тържествени дълги роби, изящни кораби с платна и постройки на по два и три етажа, със сложна архитектура. От изображението на мамута можеше да се съди, че рисунките са били създадени по времето на неолита, но явно изобразяваха много по-развита цивилизация.

Остин продължи да следва спарида в серия по-малки пещери и видя останки от огнища. Повече обаче го интересуваха следи от по-скорошно човешко присъствие. Някъде напред се чуха гласове. Прилепил гръб към стената, той предпазливо тръгна към гласовете и се озова в пещера с размерите на малък склад. Помещението приличаше на естествена кухина, разширена с помощта на експлозиви и пневматични чукове. От високия таван висяха прожектори и осветяваха стотици пластмасови кашони, наредени в дървени палети.

Остин се скри в сенките и загледа десетината мъже в черни комбинезони, които разтоварваха кашони от палета на един електрокар и ги слагаха на лентата на някакъв конвейер. Бяха набити и мургави, като мъжете от катера, със същата права и лъскава черна коса, високи скули и леко дръпнати очи. Вече приключваха с работата си и след малко половината тръгнаха към изхода, а останалите се забавиха, за да почистят. После също тръгнаха към вратата по заповед на един мъж, който, ако се съдеше по тона му, явно им беше шеф.

Остин излезе от скривалището си и огледа надписите на кашоните. Нанесените с шаблон думи обясняваха на различни езици, че съдържанието е рафинирана храна за риби. Той мина покрай голямата товарна порта в стената, вероятно използвана за внасянето на храната в склада, и тръгна към вратата, през която бяха излезли работниците.

В следващото помещение видя плетеница от тръби и помпи — излизаха от огромен кръгъл резервоар. Към него водеха множество улеи. Остин реши, че храната се изсипва в тях, смесва се в резервоара и се прехвърля по мрежата тръби до рибарника.

Видя до стената една щанга, взе я, прецени тежестта й и си помисли, че сигурно ще е не по-ефективна от перце пред автоматичните оръжия, но все пак я пъхна в колана си. Продължи покрай тръбите и излезе от помещението за смесване. Тръбите минаваха през коридор и свършваха в стена с врата в нея. Той я открехна и го лъхна студен въздух. Заслуша се. Не чу нищо и пристъпи напред. Свежият въздух бе прекрасен след тежката миризма на пещерите.

Тръбите излизаха от другата страна на стената и продължаваха покрай широка, покрита с бели камъчета алея между два успоредни реда сгради. От всяка постройка излизаха по-малки тръби и се свързваха с основните. Едноетажните постройки бяха от тухли от шлака, а покривите им бяха от гофрирана ламарина. Носеше се тежка миризма на риба и от всички страни се чуваше басовото бръмчене на невидими машини.

Той отиде до най-близката постройка. Стоманената врата бе отключена. Вероятно от „Океанус“ не очакваха някой досадник да успее да се промъкне покрай катерите и хеликоптера. Осветеното от слаби крушки на тавана помещение бе полутъмно. Бръмченето, което бе чул, идваше от електромоторите на помпите, които задвижваха водата в големи сини пластмасови резервоари, подредени от двете страни на коридора, минаващ по дължината на постройката. Към тях бяха свързани водопроводи, захранващи тръби, помпи, клапани и електрически вериги. Остин се покатери по металната стълба на един резервоар. Лъчът на фенерчето му размърда стотици стреснати рибки, големи не повече от пръст.

Той слезе, измъкна се от тези рибешки ясли и продължи от постройка на постройка. Бяха еднакви, като се изключеше размерът и видът на рибите в тях. Имаше сьомга, треска и други видове. В разположената в центъра по-малка сграда се намираше компютърният център. Той също се оказа празен. Остин се загледа в мигащите копчета и измервателни инструменти на централния панел и разбра защо до момента бе видял толкова малко хора. Рибната ферма бе почти изцяло автоматизирана.

На излизане от компютърния център чу тропот на ботуши и се скри зад един ъгъл. Покрай него минаха двама пазачи с карабини. Смееха се на нещо. И през ум не им минаваше, че на две крачки от тях се спотайва неканен гост.

След като пазачите отминаха, Остин отиде до пристанището. От скалистия бряг започваше кей, достатъчно дълъг, за да приеме и голям кораб. Там бе завързан патрулният катер, който го бе спрял. От хеликоптера нямаше и следа. По края на пристанището се виждаха върховете на стотици таляни. Мъже в открити лодки се суетяха около тях под облаци оглушително крещящи чайки. По кея се мотаеха пазачи и наблюдаваха безучастно картината.

Остин си погледна часовника. Трябваше да тръгва веднага, ако искаше да стигне до Портата на русалката навреме. Заобиколи комплекса и се озова пред постройка, която приличаше на останалите по всичко, с изключение на това, че се намираше настрани от тях. По стените й имаше предупредителни знаци. Той влезе във входа и видя втора врата. За разлика от вратите на рибешките ясли, тази беше заключена.

Помъчи се да я изкърти колкото се може по-безшумно с щангата и успя. На слабата светлина забеляза, че резервоарите са почти два пъти по-големи от тези, които бе видял досега, а освен това бяха и два пъти повече. Нещо в това място го тревожеше, но не можеше да определи какво точно. По гърба му полазиха тръпки.

Внезапно видя, че покрай резервоарите крачи пазач. Изчака го да се отдалечи, остави щангата на пода, покатери се по стълбата на най-близкия резервоар и погледна вътре.

Миризмата на риба бе по-силна от тази в останалите сгради. Наведе се и чу тих плясък на развълнувана вода. Резервоарът бе пълен. Той насочи фенерчето надолу и водата сякаш експлодира. Нещо бяло с широко отворена уста и остри зъби се метна към него. Остин инстинктивно се отдръпна. Нещо мокро и слузесто докосна главата му. Той залитна и падна от стълбата. Ръцете му сграбчиха някакъв пластмасов маркуч и го скъсаха. Стовари се тежко върху бетонния под. От маркуча потече вода. Той скочи на крака и видя над резервоара да примигва червена светлина. Изруга наум. Беше включил някаква аларма.

Пазачът бе чул шума и вече тичаше към него. Остин се шмугна между два резервоара, като едва не се препъна в купчина метални тръби. Пазачът изтича покрай него, видя бликащата вода и спря. Остин взе една от тръбите, пристъпи зад него и докато той, усетил присъствието му, се обръщаше, посегнал да свали пушката от рамото си, го халоса по главата. Пазачът рухна на пода.

Първият порив на Остин бе да си плюе на петите, но след това реши най-напред да заблуди евентуалните си преследвачи и започна да пробива и къса пластмасовите маркучи. Червени светлини замигаха над още няколко резервоара, а по пода рукна същински поток.

Остин затича към изхода. Шуртенето на водата заглушаваше всичко и той не чу тропота на втория пазач. Срещнаха се на пресечката между двата реда резервоари и едва не се сблъскаха. Пазачът измъкна пистолет.

Остин замахна с тръбата и пистолетът изхвърча във въздуха. Пазачът се ококори, изненадан от бързината му, бръкна под черната си униформена риза и измъкна дълъг нож. За частица от секундата Остин успя да огледа противника си.

На ръст мъжът бе горе-долу до раменете му. Главата му сякаш бе поставена право върху мускулестите му рамене, намекващи за силата на набитото му тяло. Също като останалите пазачи, и този имаше широко кръгло лице, подстригана на бретон коса и дръпнати очи, черни и твърди като обсидиан. По изпъкналите му скули имаше вертикални татуировки, а под сплескания нос — широки пълни устни. Устата му се разтвори в зъбата усмивка, в която се четеше единствено жестокост.

Остин не бе в настроение за състезание по усмихване. Времето работеше срещу него. Всеки миг можеха да се появят още пазачи. Не можеше да губи време. Трябваше да се отърве от този тук и да се моли да не се натъкне на други. Пръстите му стиснаха здраво тръбата. Очите му сигурно издадоха намеренията му, защото пазачът скочи. Въпреки набитото си тяло се движеше със скоростта на скорпион. Остин усети пареща болка в лявата част на гърдите. Държеше тръбата като бейзболна бухалка и ножът бе минал под нея.

Усмивката на пазача стана още по-широка и окървавеният нож се приготви за втори разсичащ удар. Пазачът направи лъжливо движение наляво и Остин инстинктивно замахна с тръбата. Разнесе се противно хрущене — металът улучи носа на мъжа и смаза хрущял и кост. От лицето на пазача бликна кървав фонтан. Остин не можеше да повярва на очите си. След удар, способен да събори и бик, пазачът продължаваше да стои на крака! Все пак в очите му се изписа замаяна изненада и миг по-късно ножът се изхлузи от пръстите му и стражът рухна на пода.

Остин побягна към изхода, но чу викове и се скри зад един резервоар. Неколцина стражи нахълтаха в сградата и се втурнаха към мигащите червени светлини. Остин се измъкна навън, тичешком заобиколи постройката и без допълнителни перипетии успя да се добере до склада за рибешка храна.

С облекчение откри, че той е все така пуст. След секунди щеше да изчезне в лабиринта от пещери. Притисна длан към гърдите си, но не успя да спре напълно кървенето. Нещо по-лошо — оставяше кървава диря.

Някъде зави сирена. Остин стигна до електрокара и внезапно му хрумна една мисъл.

Покатери се на седалката, включи мотора, насочи вилката към една висока купчина кашони и рязко подкара напред. Машината се блъсна в купчината и я събори. Кашоните се стовариха върху конвейера и блокираха отвора. Остин събори още няколко купчини пред товарния вход и вратата и като завършващ щрих блъсна електрокара в таблото с шалтерите на конвейера.

В пещерите проехтяха изстрели от автоматично оръжие. Остин се метна към вратата. Куршумите улучиха стената. Опита се да пренебрегне парещата болка в гърдите и скочи на крака. В коридора проехтя втори откос, но Остин вече беше зад завоя. След секунди се промъкваше през последния тесен коридор и се спускаше към лодката.

Опита се да запали, но моторът се задави. Бръкна с дясната си ръка в студената вода, махна водораслото, което се бе увило в перката, и опита отново. Този път двигателят реагира. Докато се отдалечаваше и обръщаше към канала, който щеше да го отведе до Портата на русалката, на ръба на басейна се появиха две облечени в черно фигури. Лъчите на фенерчетата им го откриха, осветиха и отвора на канала.

Остин се насочи към цепнатината и лодката изстърга в скалата, отчупиха се трески. След малко видя пред себе си сивата дневна светлина и лодката излетя в Портата на русалката. Той с всички сили завъртя руля. Лодката направи рязък завой към отвора, но вълнението се бе върнало и морето отново кипеше. Лодката се плъзна странично по една вълна и се понесе право към отсрещната стена… и бе спасена от поредната вълна, която я изхвърли обратно към канала.

Остин даде газ и лодката се хлъзна, сякаш бе стъпила на бананова кора. Той зави бързо, за да избегне сблъсъка с един ръб, който щеше да разцепи лодката на две. Перката задра в подводен корниз. Остин отново насочи носа навън, но вълните пак го заподмятаха и го върнаха в пещерата. Остин прецени посоката и скоростта на вълните и опита пак.

Докато лодката с мъка напредваше към отвора, Остин видя, че има компания. Преследвачите му бяха намерили път по первазите покрай канала и сега стояха на скалите само на няколко метра от мястото, където щеше да мине.

Единият вдигна карабината си — Остин бе съвсем лесна мишена, — но другарят му натисна цевта надолу, откачи от колана си граната и я подхвърли няколко пъти във въздуха, все едно щеше да играе бейзбол. После дръпна халката, но задържа предпазителя. Погледът на Остин се премести от гранатата към безпощадното му лице — това бе мъжът, който го бе пробол. Носът му представляваше кървава каша, по бузите му се стичаше кръв. Сигурно изпитваше ужасна болка, но когато небрежно метна гранатата в лодката, на лицето му цъфна широка усмивка. После двамата се дръпнаха зад ръба на скалата.

Гранатата падна буквално в краката на Остин. Той даде газ до дупка, лодката направи остър завой, гранатата се търкулна, удари се в една тясна напречна греда и спря.

Лодката прелетя през изхода. Изправен между ада и дълбокото синьо море, Остин инстинктивно се спря върху второто. Част от мозъка му направи избор между перспективата мигновено да бъде разкъсан на парчета или да умре от измръзване във водата — и той се метна през борда.

Гмурна се в ледената вода и почти в същия миг чу приглушения гръм на гранатата, последван от експлозията на резервоарите. Остана под повърхността колкото можеше по-дълго и изплува под дъжд от трески. Лодката бе изчезнала. Гмурна се отново, за да избегне пламналото гориво. Когато изплува пак, беше премръзнал, но инстинктът му за самосъхранение продължаваше да гори в гърдите му. Заплува към сушата. Чувстваше се така, сякаш някой е излял течен кислород върху ставите му.

Зърна над върховете на вълните някаква лодка — бързо се приближаваше към него. Несъмнено преследвачите му идваха да довършат започнатото. От гърлото му изскочи клокочещ смях. Докато пристигнеха, отдавна щеше да се е превърнал в парче замразено месо.