Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Бяла смърт (31)

29

Огромният видеоекран в конферентната зала светна за миг в синьо, след което се появи образ. В мрежата проблеснаха сребристобели люспи и гласът на Майк Нийл извика: „Стойте настрана!“ Последва размазано изображение на мятащата се по палубата риба и близък кадър на зъбатата паст, прехапваща на две дървена дръжка. На заден план се чуваха изумените възгласи на двамата Траут.

Пол Траут натисна дистанционното и картината замръзна. Лампите светнаха отново.

— Май „Челюсти“ имат сериозна конкуренция — разнесе се отсечен властен глас.

Гласът бе на адмирал Джеймс Сандекър, движещата сила зад НАМПД. Главата му се губеше в теменужения облак от дебелата пура в ръката му.

— Това нещо на екрана няма равно на себе си, господин адмирал — каза Гамей. — Голямата бяла акула напада, когато е гладна или е в опасност. Докато това създание е по-скоро като Мики Ножа — чисто зло.

Сандекър пусна нов облак дим и огледа присъстващите.

— Е, след като предизвикахте вниманието ми с най-късометражния филм за чудовища на света, бъдете така добри да ми кажете какво става, по дяволите, и какво общо има това чудо на екрана с китката на Пол.

Гамей и Пол разказаха за канадското си приключение — от посещението в рибната фабрика на „Океанус“ до разговора с генетиците в „Макгил“.

— Фредерик Баркър ли казахте? — прекъсна ги Остин.

— Да — отвърна Гамей. — Да не би да го познаваш?

— Не много отблизо. Снощи хората му се опитаха да ме убият.

Остин набързо разказа за срещата си с Баркър и за лудата надпревара с кучешки шейни из мемориалния комплекс.

— Браво, Кърт. Предизвиканата от теб бъркотия в движението се появи на първа страница на „Уошингтън Поуст“. — Сандекър замълча замислено. — Да видим дали съм разбрал историята до момента. Смятате, че „Океанус“ е режисирал потъването на двата кораба във водите на Фарьорските острови, за да отвлече вниманието от таен проект, ръководен от въпросния Баркър, свързан с отглеждането на риба мутант. — Той посочи екрана. — Риба, подобна на видяната от Пол и Гамей в Канада. И хората от разбойническо ескимоско племе са се опитали да те убият на островите, в Копенхаген и във Вашингтон.

— Звучи невероятно, когато го чуеш от друга уста. — Остин поклати глава.

— И барон Мюнхаузен не би се справил по-добре. За твой късмет, Пол и Гамей потвърдиха съществуването на ескимосите убийци. — Сандекър се обърна към Гън. — Какви изводи направи от тази фантастична история, Руди?

— Преди да отговоря, искам да попитам Гамей какво би се случило, ако тези изкуствено мутирали суперриби се озоват в морето и започнат да се размножават.

— Според колегата на Баркър доктор Трокмортън при достатъчно количество ще създадат биологична бомба — газа Гамей. — В състояние са да изместят естествените видове в рамките само на няколко поколения.

— И какъв е проблемът? — запита Сандекър, приел ролята на адвокат на дявола. — Рибарите ще са принудени да ловят по-малко и по-едри парчета, вместо повече и по-дребни.

— Така е, но не знаем достатъчно за дългосрочните ефекти. Какво ще стане, ако тези франкенриби имат някакво свойство, което ги прави негодни за консумация? Ако се появи някакъв непредвиден мутант? Ако потомството на суперрибите не е в състояние да оцелее в естествени условия? Тогава няма да имаме нито естествени видове, нито мутанти. Екосистемата в океана ще се наруши. Рибарите, занимаващите се с обработка на рибата и търговците по цял свят ще останат без работа. Това ще рефлектира върху цели общества, за които рибата е основна храна. Индустриалните държави също ще бъдат засегнати.

— Доста мрачна прогноза — отбеляза Сандекър.

— При това твърденията ми са консервативни. Има много неизвестни. Знаем, че над двадесет и пет вида риба са обект на генетично модифициране. Изпускането им в морето може да се окаже трагедия с невъобразими размери.

— Приемаме, че онова чудовище е избягало от лабораторията — каза Руди. — А ако предположим, че то и други като него са били пуснати преднамерено?

Гамей зяпна Гън, сякаш му бяха поникнали рога.

— Защо му е на някого да рискува измирането на цели видове? Това е ужасно!

— Не за всеки — поклати глава Гън.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сандекър.

— Че рибата ще изчезне отморете, но не и от рибарниците на „Океанус“. Компанията се е сдобила с международни патенти за генетичните промени. Видовете биха могли да се запазят в ДНК банките на „Океанус“.

— Много хитро, Руди — каза Сандекър. — Така „Океанус“ ще си осигури монопол върху един от основните източници на протеини в света.

— Монопол, който ще носи милиарди долари — отбеляза Пол.

— Много повече — и не в смисъл на пари — каза Сандекър.

— Рибните протеини са основен хранителен продукт за голяма част от света. А храната е власт.

— Това обяснява защо „Океанус“ толкова лесно скача на бой — обади се Остин. — Ако се разчуе, че са на път да опразнят океаните, враждебното обществено мнение ще ги съсипе.

— Хитро — каза Гън. — Установяваш люпилни за генетично модифицирана риба по целия свят. В състояние си да я пуснеш в основните рибодобивни райони за нула време.

— А и не ти трябват много риби — допълни Гамей. — Всеки мъжки екземпляр може да оплоди десетки женски. Бих искала обаче да отбележа, че в пускането на риби в морето няма нищо незаконно.

— Но са отговорни за загубата на два кораба и смъртта на няколко души, докато са се опитвали да опазят мръсната си тайна — каза Остин. — Държат в плен цяло индианско село. Последния път, когато правих справка със закона, убийството и отвличането бяха престъпления.

— Но тъй като първо трябва да докажем, че убийствата и останалите престъпления са дело на „Океанус“, ще се наложи да действаме внимателно — каза Сандекър. — Не можем да използваме обичайните канали. Дори канадското правителство не бива да знае за действията ни. „Океанус“ може да използва срещу нас силата на закона. Специалният отряд бе сформиран за изпълняването на мисии далеч от погледа на официалните власти, така че е идеалното средство за осъществяването на плана ни.

— Не знаех, че имаме план — обади се Дзавала.

— На мен ми се струва очевиден — каза адмиралът. — Пращаме „Океанус“ и гадния му замисъл на дъното, както се прави с пирати. Разбирам, че няма да е лесно. Възможно е семейството и роднините на Найтхоук да бъдат изложени на риск. Фактът, че внезапно сме се озовали на сцената, може да ги накара да се разбързат.

— Има и друг фактор, който трябва да имаме предвид — каза Остин. — Маркъс Райън е твърдо решен да въвлече и SOS. Това може да компрометира плана ни и да изложи пленниците на съвсем истинска опасност.

— Е, тогава е ясно — каза Сандекър. — Действаме незабавно. Трябва да ударим в сърцето им, в онази база в канадската гора. Кърт, онзи индианец спомена ли къде се намира селото?

— Райън го държеше изкъсо. Бен като че ли е изчезнал, но ще продължа да се опитвам да го открия.

— Не можем да чакаме толкова дълго. — Сандекър се обърна към един развлечено изглеждащ мъж, който се бе вмъкнал безшумно в стаята по време на дискусията и се бе настанил в ъгъла. — Хайрам, имаш ли нещо за нас?

Хайрам Йегър бе директорът на огромната компютърна мрежа, която покриваше целия десети етаж на сградата на НАМПД. Центърът обработваше и съхраняваше най-голямото количество дигитални данни за океаните, събирани някога под един покрив. Мозъкът зад това невероятно изложение на информационна техника бе облечен в обичайната си униформа — джинси „Левис“ и яке върху чисто бяла тениска. Краката му бяха натъпкани в каубойски ботуши, които изглеждаха тъй, сякаш са изминали пътя от Тексас дотук пеша. Дългата му коса бе вързана на опашка, а сивите му очи се взираха в света през дебели очила в телени рамки.

— Руди ме помоли да видя дали Макс може да събере списък с места, където рибата е намаляла внезапно, и да провери дали наблизо няма фабрики за обработка на риба или рибарници.

— Искаш да се преместим в изчислителния център ли? — попита Сандекър.

Момчешкото лице на Йегър светна от вълнение.

— Останете си тук. Тъкмо ще видите демонстрация на Преносима Макс.

Сандекър се намръщи. Изгаряше от нетърпение да задейства войската си и не се интересуваше от експериментите на Йегър, а единствено от резултатите. Но уважението му към компютърния гений се прояви със същото нехарактерно търпение, с което позволяваше на Йегър да пренебрегва изискванията към облеклото в НАМПД.

Йегър свърза един лаптоп с различни контакти и с видеоекрана и натисна копчето за включване. Всеки, който би очаквал обикновена презентация, просто не познаваше Хайрам Йегър. На екрана се появи изображение на жена. Очите й бяха топазени, кестенявата й коса блестеше, а раменете й бяха оголени до първия намек за гърди.

Трудно бе да се повярва, че привлекателната жена на екрана е изкуствен интелект, крайният продукт на един невъобразимо сложен компютърен проект. Йегър бе записал своя глас, бе го променил, за да му придаде женски тембър, и бе вкарал в системата лицето на съпругата си, която бе доста известна актриса. Самата Макс бе точно толкова раздразнителна и капризна, колкото и половинката й.

Когато работеше в изчислителния център, Йегър седеше зад една огромна конзола, а Макс се прожектираше на огромен триизмерен монитор.

— При наличието на Преносимата Макс не е нужно да ходиш до центъра. Лаптопът се свързва с централния компютър, така че мога да я нося със себе си, където реша. Нали така, Макс?

При обичайни обстоятелства Макс реагираше на началния въпрос с ослепителна усмивка, но този път изглеждаше така, сякаш току-що е смукала лимон. Йегър провери връзката и опита отново.

— Макс? Добре ли си?

Очите погледнаха към долната част на екрана.

— Чувствам се доста… плоска.

— Изглеждаш доста добре оттук — каза Йегър.

— Добре?

— Не — изглеждаш великолепно!

Търпението на Сандекър свърши.

— Може би трябва да изпратиш на младата дама букет рози.

— При мен това винаги действа — обади се Дзавала.

Сандекър го изгледа изпепеляващо.

— Благодаря, че споделяш с нас изключително богатия си опит на експерт, Джо. Убеден съм, че можеш да го отразиш в мемоарите си. Хайрам, би ли минал направо към въпроса, ако обичаш?

Макс се усмихна.

— Здравейте, адмирал Сандекър.

— Здрасти, Макс. Хайрам е прав, че изглеждаш великолепно. Но си мисля, че трябва да прекратим този експеримент с Преносимата Макс. Занапред ще те посещаваме в изчислителния център.

— Благодаря за разбирането, господин адмирал. С какво мога да ви бъда полезна?

— Моля, покажи данните, които поиска Хайрам.

Лицето моментално изчезна. Вместо него се появи карта на света. Гласът на Макс заговори на заден план:

— Тази карта показва местата на рязко намаляване на количеството риба в близост до рибни предприятия. Мога да ви дам конкретни данни за всяко от тях.

— Засега не си прави труда. Покажи ни само предприятията, които са собственост на „Океанус“.

Някои от кръговете изчезнаха, но значителна част останаха да светят.

— А сега се насочи към Канада — каза Сандекър.

Картината се увеличи и показа Кейп Бретан.

— Бинго! — обади се Пол Траут. — Точно там двамата с Гамей имахме вземане-даване с „Океанус“.

— Макс, би ли начертала права линия от това място до най-близкото езеро в Северна Канада? — обади се Остин.

На картата се появи линия, свързваща фабриката с вътрешността, но езерото беше прекалено малко и прекалено близко до цивилизацията. След няколко опита Макс свърза крайбрежното предприятие с единственото езеро, което изглеждаше достатъчно голямо и отдалечено, за да съответства на описанието на Найтхоук.

— Можем да направим сателитни снимки на мястото, но инстинктът ми подсказва, че не грешим — каза Остин.

— Благодаря, Макс. Можеш да се изключиш — каза Сандекър.

Екранът почерня. Сандекър, който очевидно бе доволен от себе си, се обърна към Дзавала.

— Ето това е начинът да се справиш с една жена — каза присмехулно и веднага отново стана сериозен. — Мисля, че е време да се размърдаме.

Дзавала вдигна ръка и прочисти гърлото си.

— Мястото е доста сурово. Ако приемем, че открием онези типове без никакъв проблем, какво правим? Просто ще се отбием при тях ли?

Сандекър го изгледа, сякаш въпросът го изненада.

— Имаш някакво предложение?

— Да. Да се обадим ли на Канадската конна полиция?

— Убеден съм, че ще се справите и без тяхната помощ — отвърна Сандекър с крокодилска усмивка. — Имате картбланш.

— Бих предпочел да имам на разположение и полицията — каза Дзавала. — А ако са прекалено заети, един контингент от Специалните части също би свършил работа.

— Не мога да виня Джо, че се колебае — притече се Остин на помощ на партньора си. — Както знаем със семейство Траут, от „Океанус“ първо стрелят и после задават въпроси.

— Много време ще е нужно да се мине през цялата бюрокрация, необходима за включването на канадски военни или полицейски сили. Що се касае до Специалните части, ще ни трябва президентско разрешение да навлезем в канадска територия. Не виждам как можем да го получим.

— В такъв случай бих искал да направя едно предложение — каза Остин и предаде накратко разговора си с Агирес.

Сандекър замислено запафка пурата си.

— Да видим. Искаш да използваш ресурсите на един баск, който може да е, а може и да не е терорист, за да изпълниш мисия на НАМПД в чужда страна?

— Щом не можем да използваме американски морски пехотинци или канадската полиция, той може да се окаже единственото нещо, с което разполагаме.

— Хммм — изсумтя Сандекър. — Може ли да му се има доверие?

— Можем да сме сигурни, че ще направи всичко възможно, за да открие реликвите, които търси. Оттам нататък не мога да кажа нищо, освен да напомня, че на два пъти спаси живота ми.

Сандекър подръпна грижливо подстриганата си брада. Идеята да използват баска се струваше привлекателна за по-нестандартната му половина, но не му се искаше ситуацията да излезе извън контрол. От друга страна, имаше пълно доверие на Остин и екипа му.

— Най-добре да решиш ти — накрая отсече Сандекър.

— Има и още нещо — каза Остин и разказа за внезапното среднощно закриване на изложбата и инцидента със сенатор Греъм.

— Но аз познавам много добре Греъм — каза Сандекър.

— А знаете ли с какво се е занимавал в последно време? — обади се Гън. — Участвал е в комисия, опитваща се да запуши законовите дупки, които биха позволили пускането на генетично модифицирана риба на американския пазар.

— Страхотно съвпадение, нали? — каза Остин. — Особено като се има предвид, че се е връщал от организирано от „Океанус“ парти.

— Да не искате да кажете, че изложбата е била сложен параван за убийците? — попита Сандекър.

— Напълно възможно. Без намесата на Греъм вратичките в закона могат да си останат завинаги отворени.

— Съгласен. Определено има достатъчно партийни продажници, готови да лапнат някой подкуп. — Сандекър никога не бе имал високо мнение за Конгреса.

— „Океанус“ е разчистил сериозно препятствие — каза Остин. — Мисля, че са на път да направят своя ход.

Сандекър стана, изгледа присъстващите със студените си сини очи и отсече:

— Значи е дошло времето за нашия ход.

 

 

След срещата Остин се върна в кабинета си и намери съобщение от капитана на изследователския кораб на НАМПД „Уилям Бийб“, който работеше заедно с датчаните на Фарьорските острови. „Обадете се незабавно“ — гласеше съобщението. Следваше телефонен номер.

— Реших, че ще искате да знаете — каза капитанът, когато Остин се свърза с него. — Имаше инцидент. Изследователски кораб, на който работеше някакъв датски учен, Йоргенсен, се взривил. Изгубили осем души, в това число и професора.

Остин бе забравил за плановете на Йоргенсен да продължи проучванията си в съседство с рибарника на „Океанус“. Сега си припомни как го бе предупредил да внимава.

— Благодаря, капитане. Някаква представа каква е причината за експлозията?

— Единствената оцеляла спомена нещо за хеликоптер в района непосредствено преди взрива, но не му обърнала внимание. Всъщност именно тя предложи да ви се обадим. Явно е била на борда като гостенка на професора. Казва се Пиа, не си спомням фамилното й име.

— Познавам я. Как е тя?

— Няколко счупвания и изгаряния, но докторите смятат, че ще се справи. Изглежда здрава дама.

— Да, такава е. Бихте ли й предали едно съобщение?

— Разбира се.

— Кажете й, че ще намина да я видя веднага щом се почувства по-добре.

— Щей предам.

Остин благодари, затвори и стисна зъби. Синьо-зелените му очи бяха станали твърди като топаз. Мислеше си за конската усмивка на Йоргенсен и добрината на Пиа. Баркър, Тунук или както там се казваше, бе направил грешката на живота си. С убийството на професора и нараняването на Пиа нещата ставаха лични.