Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Бяла смърт

ИК „Бард“, София 2006

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 954-585-702-1

История

  1. — Добавяне

13

Секунди преди да потъне обаче еднопосочното му пътуване към големия хладилник бе прекъснато. Нечия ръка го сграбчи за косата. Зъбите му изтракаха като кастанети. Имаше чувството, че някой се опитва да го скалпира с голи ръце. После други ръце го сграбчиха под мишниците и за яката и го измъкнаха от вълните.

Краката му още бяха във водата, когато скутерът полетя с рев над вълните, вдигнал нос високо във въздуха. Макар и със замъглено зрение, Остин с изненада откри, че се движат към синята яхта. Прехвърлиха го на борда, свалиха мокрите му дрехи, увиха го в топли кърпи и някакъв намръщен мъж го преслуша със стетоскоп. След това го натикаха в някаква сауна и след няколко минути той отново бе в състояние да мърда пръстите на ръцете и краката си. Прегледаха го втори път и му дадоха да облече дебел син анцуг. Както личеше, писано му беше да живее още.

Преминаването му от полумъртво в полуживо състояние стана под зоркия поглед на двама души с телосложението на професионални борци — говореха на испански. Същите го ескортираха — по-точно го повлякоха, понеже едва се държеше на крака — до просторна луксозна каюта, настаниха го в удобно кресло, завиха го с меко одеяло и излязоха.

Изтощен, Остин потъна в сън. Първото, което видя, когато се събуди, бяха две тъмни очи, които го гледаха изпитателно. В креслото срещу него седеше непознат мъж и го наблюдаваше, сякаш бе опитен образец в някаква лаборатория.

— А, събудихте се — каза непознатият. Гласът му бе дълбок и мелодичен, с едва доловим акцент.

Взе една посребрена плоска бутилка от масата и наля в чаша за коняк. С треперещи пръсти Остин завъртя зеленикавожълтия кехлибарен ликьор на дъното й, вдиша богатия аромат и гаврътна питието. Огън изгори хранопровода му и топлината плъзна по цялото му тяло.

Пое си дъх и каза:

— Доста е вкусно за антифриз, но резултатът е същият.

Мъжът се изсмя и отпи направо от бутилката.

— Чиста зелена изара. — Избърса уста с опакото на ръката си. — Обикновено я сервират в чаши колкото палеца ви, но реших, че малко повечко няма да ви се отрази зле. Как е раната?

Остин се пипна по ребрата. Усети стегнатата превръзка под фланелката, но болка нямаше, дори когато натисна. Спомни си белия проблясък, когато ножът разряза плътта му.

— Зле ли е?

— Един сантиметър по-дълбоко и щяхме да ви направим морско погребение. — Мрачната оценка бе придружена от дяволита усмивка.

— Не боли.

— Корабният ми лекар е експерт по лекуване на травми. Заши ви и замрази раната.

Остин се огледа. Спомените постепенно започнаха да се завръщат.

— Корабен лекар? На синята яхта ли съм?

— Точно така. Аз съм Балтазар Агирес. Яхтата е моя.

С мощния си гръден кош и грамадните си ръчища Агирес приличаше по-скоро на докер, отколкото на собственик на яхта, струваща поне няколко милиона долара. Имаше широко чело и гъсти черни вежди, орлов нос, голяма уста с извити в постоянна усмивка ъгълчета и брадичка като гранитна скала. Очите му бяха черни като маслини. Бе облечен в светлосин анцуг, същия като този на Остин. Черна барета бе килната под дързък ъгъл върху прошарените му коси.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Агирес. Аз съм Кърт Остин. Благодаря за гостоприемството.

Агирес стисна ръката му и май успя да счупи някои кокалчета.

— Няма за какво да ми благодарите, господин Остин. Обичаме да приемаме гости. — Тъмните му очи проблясваха весело. — Наистина, повечето пристигат на борда по по-конвенционални начини. Нещо против още една изара?

Остин отказа. Искаше да остане с бистра глава.

— Може би, след като хапнете? Гладен ли сте?

— Май не бих отказал един сандвич.

— Ще съм лош домакин, ако не ви предложа нещо по-добро от сандвич. Ако се чувствате достатъчно добре, каня ви на леко похапване в салона.

Остин се надигна от стола и леко се олюля.

— Вие ми се свят…

— Разбирам — каза Агирес. — Елате, когато сте готов.

После стана и излезе. Остин поклати глава, загледан в затворената врата. Мозъкът му продължаваше да работи бавно. Беше отслабнал от загубата на кръв. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Изглеждаше като ходеща реклама на грим за таласъми. Нищо чудно, след като бе наръган, стрелян, взривен и хвърлен във водата. Наплиска лицето си първо със студена, а после и с топла вода. На поличката имаше електрическа самобръсначка и той я използва. Когато се върна в каютата, откри, че има компания.

Бяха двамата яки типове, които го бяха довели тук. Единият отвори вратата и поведе, другият тръгна зад Остин. С всяка стъпка Остин усещаше как силата в краката му се връща. Стигнаха до салона на главната палуба и първият мъж му направи знак да влезе.

Остин пристъпи в салона и вдигна вежди. Беше се качвал на десетки яхти и на всичките декорът бе горе-долу еднакъв. Хром, кожа и изчистени модерни линии. Салонът на „Навара“ обаче приличаше на интериора на южноевропейска селска къща.

Белите като черупка на яйце стени и таван бяха покрити с мазилка и украсени с грубо одялани греди, а подът бе покрит с червени плочи. В голямата каменна камина на една от стените гореше огън. На стената до нея имаше картина, изобразяваща мъже, играещи с топка, до нея — натюрморт с плодове. Остин пристъпи към натюрморта да види кой е художникът.

— Интересувате ли се от изкуство, господин Остин? — чу дълбок глас зад себе си.

Агирес се бе появил зад гърба му, без да издаде нито звук.

— Събирам пистолети за дуел — за мен това е един вид изкуство — отвърна Остин.

— Несъмнено! Смъртоносното изкуство също е изкуство. Миналата година прибавих този Сезан към скромната си колекция. Останалите неща са от търгове и частни източници.

Остин мина покрай платна на Гоген, Дега, Мане и Моне. „Скромната колекция“ бе по-голяма от тази на доста музеи. Обърна се към другата стена, която бе покрита със снимки.

— И това ли са оригинали?

— Част от владенията ми. Корабостроителници, металургични комбинати и така нататък. — Агирес сви рамене. Говореше като отегчен сервитьор, изреждащ менюто. — Но стига сме говорили за бизнес — каза той и хвана Остин под ръка. — Вечерята е готова.

Поведе го през плъзгащи се врати към елегантна трапезария. В центъра й имаше овална махагонова маса за дванадесет души. Агирес свали баретата си и с ловко движение на китката я метна върху един стол в дъното на помещението. Направи знак към двата противоположни стола на масата. Докато се настаняваха, от нищото се материализира сервитьор и напълни високите им бокали.

— Надявам се да харесате испанската риоха. Признавам, малко е силна — каза Агирес и вдигна чашата си. — За изкуството.

— За капитана и екипажа на „Навара“.

— Много мило от ваша страна. — В гласа на Агирес се долавяше одобрение.

Започнаха направо с основното ястие — фасул, чушки и свински ребра със зеле. Остин похвали готвача и попита как се нарича ястието.

— Alubias de tolosa — отвърна Агирес, докато с удоволствие опустошаваше чинията си. — Ние, баските, се отнасяме към това ястие с почти мистична почит.

— О, баски! Разбира се. Навара е баска провинция. А и картината с играта на топка — джай-алай се казва, нали? И черната барета.

— Впечатлен съм, господин Остин! Явно знаете доста неща за моя народ.

— Всеки интересуващ се от морето знае, че баските са били най-големите пътешественици, моряци и корабостроители на света.

Агирес изръкопляска.

— Браво! — Напълни чашата на Остин и се наведе напред. — Кажете ми, какъв е вашият интерес към морето?

Хищната усмивка не слезе от лицето му, острият му поглед пронизваше Остин.

— Занимавам се с изваждането на потънали кораби — каза той. — Работих по един проект на островите. Дойдох в Скаалсхавн да половя риба.

Агирес се облегна назад и се разсмя гръмогласно.

— Извинете ме за лошите маниери — каза с насълзени от смях очи, — но моите хора ви извадиха от водата.

Остин се усмихна малко притеснено.

— Е, студената баня не влизаше в плановете ми.

Агирес изведнъж стана сериозен.

— На лодката ви май имаше експлозия.

— Вентилацията на двигателния отсек се оказа недостатъчна и явно са се събрали бензинови пари. Случва се понякога с вътрешните двигатели.

— Странно. Според собствения ми опит експлозии от този тип обикновено се случват, докато лодката е на кея. А раната ви несъмнено е нанесена от парче летящ метал, нали?

— Несъмнено — каза Остин с безизразната физиономия на картоиграч. Много добре знаеше, че корабният лекар е забелязал отсъствието на следи от изгаряне по кожата му и че раната е с прекалено гладки краища, за да е причинена от парче метал. Не знаеше защо Агирес си играе на котка и мишка с него, но реши да продължи криеницата. — Извадих късмет, че се оказахте наблизо.

Агирес кимна сериозно.

— Преди това наблюдавахме срещата ви с патрулния катер и видяхме, че продължавате покрай брега. Когато заобиколихме носа след вас, бяхте изчезнали. А после излетяхте от отвора на една пещера като изстрелян от оръдие. — Той плесна с ръце. — Бум! Лодката ви стана на парчета, а вие се озовахте във водата.

— В общи линии, това е — потвърди Остин.

Агирес му предложи къса дебела пура — Остин отказа — и запали. Миризмата бе като от бунище за токсични отпадъци.

— Е, приятелю — каза Агирес и издиша дима през нос, — успяхте ли да влезете в пещерите?

— Какви пещери? — невинно попита Остин.

— За бога, човече, нали затова съм тук! За да открия пещерите. Несъмнено сте се питали какво прави яхтата ми на това забравено от бога място.

— Хрумна ми нещо такова.

— Нека тогава ви обясня. Справям се доста успешно с бизнеса си.

— Подценявате се. Вие сте преуспяващ. Моите поздравления.

— Благодаря. Богатството ми осигурява средствата и времето да правя каквото си пожелая. Някои мъже предпочитат да прахосат състоянието си по прекрасни млади жени. Аз избрах да стана археолог любител.

— Амбициозни хобита. И в двата случая.

— Все още се радвам на компанията на красиви жени, особено ако са и интелигентни. Но лично за мен миналото е повече от хоби. — Агирес сякаш щеше да скочи от стола си. — То е моя страст. Както сам казахте, баските са били велики мореплаватели. Ловили са треска и китове край Северна Америка десетилетия преди Колумб. Един мой прародител, Диего Агирес, натрупал огромно състояние от този риболов.

— Несъмнено би се гордял да види как негов потомък продължава завета му.

— Вие сте повече от любезен, господин Остин. Диего Агирес бил невероятно смел и принципен човек — качества, които му създали проблеми с испанската инквизиция. Предизвикал гнева на един от най-жестоките инквизитори на своето време.

— И са го изгорили на клада?

Агирес се усмихна.

— Освен това бил и доста находчив. Погрижил се за безопасността на жена си и децата си. Аз съм пряк потомък на най-големия му син. Според семейното предание Диего успял да избяга с един от корабите си, но съдбата му си остава загадка.

— Морето е пълно с нерешени загадки.

Агирес кимна.

— Въпреки това оставил любопитни следи, според които е възнамерявал да избяга далеч от дългата ръка на Инквизицията. Традиционният път до Северна Америка включвал и временно спиране на Фарьорските острови. Затова започнах да изследвам тази връзка. Знаете ли откъде идва името Скаалсхавн?

— Разбрах, че означава „Заливът на черепа“.

Агирес се усмихна, стана и извади от един шкаф богато украсена дървена кутия. Вдигна капака, извади един череп и го задържа в ръка подобно на оплакващия Йорик Хамлет.

— От пещерите е. Потърсих мнението на специалисти. Има характерни баски характеристики. — Агирес подхвърли черепа като топка към Остин, може би с надеждата да го стресне.

Остин улови сръчно черепа и го завъртя в ръка като изучаващ глобус географ.

— Може би е прародителят ви Диего — каза и подхвърли черепа обратно.

— Питах се същото и направих ДНК тестове. С тъга трябва да ви уведомя, че с господина нямаме роднински връзки. — Агирес прибра черепа в кутията и седна. — Това е второто ми идване тук. Първия път очаквах пещерите да са достъпни по суша. С огромна изненада научих, че заливът и районът на пещерите са собственост на рибарника. Намерих главния сапьор при строителството на фермата. Той каза, че когато взривили скалите, за да направят място за склад, стигнали до пещерите. Опитах се да убедя собствениците да ми позволят да проведа археологически проучвания, но ми отказаха. Използвах всички възможни средства, но дори с моите връзки „Океанус“ не отстъпи. Затова дойдох за втори опит.

— Много сте настоятелен.

— Това се превърна в нещо като мания. Именно затова се интересувам от перипетиите ви. Подозирам, че от онзи вход може да се стигне до пещерите, но морето там е много опасно за скутерите ни. Очевидно сте намерили начин да влезете.

— Чист късмет — кратко отвърна Остин.

Агирес се разсмя.

— Мисля, че е нещо повече от късмет. Моля ви, разкажете ми какво видяхте. Ще ви подкупя с още вино.

И щракна с пръсти. Сервитьорът донесе втора бутилка, отвори я и напълни чашите.

— Няма нужда да ме подкупвате. Приемете го като частично отплащане за гостоприемството и храната — каза Остин и отпи; наслаждаваше се на натрупващото се напрежение. — Прав сте: оттам може да се влезе в пещерите. Местните наричат входа Портата на русалката. Мрежата от пещери е доста обширна. Видях само част от нея.

Подробно описа изображенията на скалите, без да споменава нищо за обиколката си из самия рибарник. Агирес жадно попиваше всяка дума. После промърмори:

— Подобни палеолитни рисунки на възраст дванадесет хиляди години са откривани и по стените на пещери в родината ми. А другите рисунки показват, че пещерите са се използвали от високоразвита цивилизация.

— И аз останах с подобно впечатление. Предполага се, че Фарьорските острови са били необитаеми, преди тук да се установят ирландските монаси и викингите. Но може би историците грешат.

— Не бих се изненадал. Учените нямат представа откъде се е появил моят народ. Езикът ни няма предшественици нито в Европа, нито в Азия. У баските има най-много кръвни групи с отрицателен резус фактор, което кара някои да смятат, че сме преки потомци на кроманьонците. — Агирес чукна леко с юмрук по масата. — Бих дал всичко да се добера до тези пещери.

— Видяхте колко топло ме посрещнаха.

— Май сте се набутали в гнездото на осите. Докато спяхте, от брега дойдоха патрулни катери и настояваха да се качат на борда. Естествено отказахме.

— В катера, който видях, имаше двама души с пушки.

Агирес махна сякаш към висящите на стената картини.

— Когато видяха, че моите хора са повече и по-добре въоръжени, побързаха да се ометат.

— Имаха и хеликоптер. При това въоръжен с ракети.

— А, да — каза Агирес, сякаш говореше за досаден комар. — Наредих на хората ми да размахат ръчните ракетни установки земя — въздух и хеликоптерът престана да ни безпокои.

Ракети и автомати? „Навара“ бе въоръжена като боен кораб.

Агирес сякаш прочете мислите му.

— Богатите лесно стават цел на похитители. „Навара“ може да е примамлива плячка, така че се погрижих да не е съвсем беззъба. Нуждата ме накара да се заобиколя с лоялни и добре въоръжени хора.

— Защо смятате, че от „Океанус“ са толкова докачливи относно онези, които си пъхат носа в бизнеса им? — попита Остин. — В края на краищата става въпрос за рибарник, а не за диамантена мина.

— И аз се питах същото. — Агирес сви рамене.

Влезе един от мъжете, които бяха наглеждали Остин, подаде на Агирес найлонов плик и му прошепна нещо.

Агирес кимна и се обърна към Остин.

— Благодаря ви, че бяхте така отзивчив да разкажете за посещението си в пещерите. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Не бих имал нищо против да ме хвърлите до селото.

— Няма проблем. Моят човек ме уведоми, че тъкмо минаваме покрай скалата и ще хвърлим котва след няколко минути. — Агирес му подаде найлоновия плик. — Това са личните ви вещи и дрехите ви. Вече са сухи.

Заведоха Остин да се преоблече. Той намери в плика и портфейла си, в който бе картата му от НАМПД. Агирес явно бе хладнокръвен тип. Още от самото начало бе знаел, че твърденията му за бизнеса му с вадене на потънали кораби са изсмукани от пръстите, но не се бе издал нито за миг. В плика откри и визитка с името на домакина си и телефонен номер. Прибра я в портфейла си.

Агирес го чакаше на палубата да се сбогуват.

— Благодаря за гостоприемството — каза Остин и му подаде ръка. — Надявам се, че не е съвсем невъзпитано от моя страна да се наям и да изчезна.

— В никакъв случай — със загадъчна усмивка отвърна Агирес. — Няма да се изненадам, ако пътищата ни се пресекат отново.