Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Бяла смърт

ИК „Бард“, София 2006

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 954-585-702-1

История

  1. — Добавяне

28

Остин пристигна на срещата с Агирес три минути преди уговорения час. От дома на Перлмутер продължи по Ембаси Роу. Грижещите се за вашингтонските шофьори богове му се усмихнаха и успя без особени усилия да намери място за паркиране. Тръгна пеш по Пенсилвания Авеню и скоро се озова пред една четвъртита сграда от тъмно стъкло, напъхана сред старите вашингтонски къщи. Прочете табелата на вратата и се зачуди, да не би да е записал адреса погрешно. Като се имаха предвид неприятностите на рода Агирес с испанските власти през вековете, последното място, където би очаквал да открие Балтазар, бе испанското посолство.

Съобщи името си на охраната и го заведоха при дежурната, която набра някакъв номер на вътрешния телефон и заговори на испански. След това се усмихна и се обърна към Остин с очарователен акцент, който събуждаше видения за Кастилия:

— Господин Агирес в момента е при посланика. Ще дойде всеки момент.

След няколко минути в коридора се появи Агирес. Беше свалил синия анцуг и черната барета и ги бе заменил с безупречен тъмносив костюм, който сигурно струваше колкото седмичната заплата на Остин. Но дори и най-добрият шивач не би могъл да скрие селските му ръце и яката му физика. Агирес разговаряше с белокос мъж, който вървеше до него, сключил ръце зад гърба си и наклонил замислено глава, заслушан внимателно в думите на баска. Агирес видя Остин и му махна. Двамата прекъснаха разговора си и се разделиха с топло ръкуване и усмивки. Баскът отиде до Остин и го прегърна.

— Господин Остин — каза радостно. — Много се радвам да ви видя отново. Съжалявам, че не ви представих на посланика, но той закъсняваше за среща. Оттук, моля.

Агирес го поведе по коридора към една врата. Оказа се, че през нея се влиза в една от старите къщи, които бяха част от комплекса на посолството. Озоваха се в помещение с голяма мраморна камина, удобно обзаведено с дебели килими и тежки мебели от тъмно дърво. По стените висяха картини с маслени бои, изобразяващи испански селски пейзажи.

— Изглеждате объркан, господин Остин — каза Агирес, докато се настаняваха. Явно бе забелязал изненаданото му изражение.

Остин не виждаше причина да шикалкави.

— Изненадан съм да ви открия тук — човек, наричан баски терорист, между стените на испанското посолство.

Агирес не изглеждаше засегнат.

— Очевидно сте се интересували от миналото ми, както и предполагах. В такъв случай знаете, че зад тези обвинения няма никакви доказателства.

— Въпреки това забелязах, че не носите черната си барета.

Агирес се разсмя гръмогласно.

— Свалих шапката си от уважение към домакините, макар че ми липсва. Предполагам, че някои хора в тази сграда биха си помислили, че крия под баретата бомба, а нервността им би се отразила на работата ни.

— Която е?

— Окончателното мирно уреждане на баския проблем.

— Прекалено висока цел след стотиците години конфликти.

— Убеден съм, че може да се постигне.

— Какво стана с търсенето на вашите прадеди?

— Миналото и настоящето са неотделими в тази кауза. Баските сепаратисти искат своя родина. Испанското правителство експериментира с автономия, но безуспешно. Ако открия реликвите, които търся, това ще предизвика мощен емоционален изблик на баски национализъм. Познавам народа си. Ще разкъса Испания на парчета.

— И така внезапно сте станали особено важен за испанското правителство.

Агирес кимна.

— Срещнах се с високопоставени лица в Мадрид и те ме помолиха да запозная със ситуацията хората от вашия Държавен департамент и да ги уверя, че не съм терорист. Съгласих се, след като открия реликвите, да ги предам на съхранение.

— Какво би ви попречило да се отметнете от думата си?

Баскът се намръщи и в тъмните му очи се мярна заплаха.

— Логичен въпрос, който зададоха и от испанското правителство. Казах им, че ще почета паметта на моя прародител, който е бил избран за пазител на реликвите. В замяна на това испанското правителство ще предприеме последователни и реални стъпки за осъществяване на баската автономия.

— Значи използвате реликвите като разменна монета?

Агирес сви рамене.

— Предпочитам да го наричам решение, което зачита общите ни интереси.

— Доста добра сделка, особено като се има предвид, че не притежавате реликвите.

— Техническа подробност — отвърна баскът и широката усмивка се върна на лицето му. — Изрових информация за морските пътища, по които моят предшественик е стигал до Северна Америка. Баските са познавали Фарьорските острови още през 875 година. След спирането си там Диего щял да продължи към Нюфаундленд или Лабрадор. Има множество доводи в полза на тази история. Моят народ ловувал китове и треска край бреговете на Северна Америка още през средните векове.

— Чел съм, че според Кабът индианците използвали думи, които може би имали баски произход.

— Несъмнено! — възкликна Агирес и лицето му грейна от вълнение. — Моите проучвания показват, че има неизследвани пещери недалеч от Шанел-Порт о Баскес в Нюфаундленд. Ще се върна на яхтата си там веднага след като приключа работата си във Вашингтон и съм убеден, че мечът и рогът на Роланд скоро ще са в ръцете ми.

Остин помълча; питаше се има ли начин да поднесе неприятните новини възможно най-безболезнено. Накрая реши, че е невъзможно, и каза:

— Боя се, че май има проблем.

Агирес го изгледа внимателно.

— Какво имате предвид?

Остин му подаде плик, в който имаше копие на ръкописа на Блекторн.

— От този материал може да се предположи, че реликвите вероятно не са там, където предполагате — каза и изложи онова, което му бе разказал Перлмутер. Докато Агирес слушаше, около веждите му сякаш се струпаха буреносни облаци.

— Научих за Сен Жулиен Перлмутер по време на собствените ми проучвания. Той е високоуважаван специалист в историята на мореплаването.

— По-добър от него не съществува.

Агирес удари юмрук в дланта си.

Знаех си, че Диего не е бил убит от El Brasero. Избягал е с реликвите.

— Има и още — каза Остин и подаде на Агирес новинарската изрезка, поместваща интервюто с оцелелия от цепелина.

— Все още нищо не разбирам — каза баскът, след като я прочете.

— „Океанус“ е собственикът на цепелина, открил кораба на прародителя ви в ледовете.

Агирес моментално разбра връзката.

— Смятате, че свещените реликви са в ръцете на „Океанус“?

— Добро предположение, ако следваме логиката.

— И според вас не можем да се обърнем към „Океанус“ по този въпрос?

— Според мен не можем да се обърнем към „Океанус“ по никакъв въпрос — горчиво се засмя Остин. — Спомняте ли си инцидента с лодката? Трябва да ви призная нещо. Човек от охраната на „Океанус“ взриви лодката ми с ръчна граната.

— И аз трябва да ви призная, че така и не повярвах на версията ви за изпаренията от двигателя.

— Докато сме на вълна признания, може би ще ми кажете защо хората ви ме следяха в Копенхаген — каза Остин.

— Предохранителна мярка. Честно казано, не знаех какво да мисля за вас. Знаех от личната ви карта, че сте човек на НАМПД, но нямах представа защо си пъхате носа в предприятието на „Океанус“ и приех, че това е вероятно някаква официална мисия. Любопитството ми се разпали и реших да ви държа под око. Вие не се опитахте да скриете следите си. Хората ми се оказали наблизо, когато са ви нападнали. Между другото, как е младата дама, с която сте били?

— Много добре, благодарение на бдителността на хората ви.

— Значи не се сърдите, че ви следих?

— В никакъв случай. Но не бих желал това да ви се превръща в навик.

— Разбирам. — Агирес замълча и се замисли за нещо. — Мога ли да приема, че нападателите ви са били от „Океанус“?

— Изглежда напълно основателно заключение. Приличаха на хората от охраната, с които се сблъсках в рибарника на Фарьорските острови.

— Значи от „Океанус“ са се помъчили да ви убият два пъти. Внимавайте, приятелю, могат да опитат отново.

— Вече опитаха.

Агирес не се поинтересува от подробностите — личеше си, че умът му е зает с други неща. Той стана от стола си и закрачи из стаята, стиснал ръкописа на Блекторн. Накрая навъсено изсумтя:

— Хората тук не трябва да научават за този материал. Без реликвите испанското правителство няма да има стимул да работи в полза на автономия на баските. Но това надхвърля политическите въпроси. Аз провалих прародителя си Диего с неспособността си да открия реликвите.

— Възможно е все още да има начин.

Агирес спря да обикаля и прониза Остин с погледа си.

— Какво имате предвид?

— И двамата имаме интерес да изправим „Океанус“ до стената. Нека поговорим за това, като имаме предвид, както сам се изразихте преди малко, взаимните си интереси.

Агирес вдигна гъстите си вежди, но лицето му си остана непроницаемо. След това отиде до барчето и извади две малки чаши и бутилка зеленикавожълто питие. Наля и подаде едната чаша на Остин — той разпозна характерния аромат на изара.

 

 

Час по-късно Остин се пъхна зад волана на колата си. Питаше се дали не е сключил сделка, която няма да му дава мира, но все пак се довери на инстинктите си — а за момента можеше да направи единствено това. Усещаше, че Агирес е неискрен, но принципен, и тъй като двамата споделяха една и съща цел, щеше да е глупаво да го изгуби като съюзник.

Провери телефона си. Имаше две пропуснати обаждания. Първото бе от Траут. Изпита облекчение. От съвместната им работа в Специалния отряд знаеше, че Пол и Гамей са в състояние да се погрижат за себе си, но същевременно бяха тръгнали да търсят „Океанус“, без да подозират колко опасна може да се окаже мисията им.

Обади се на Гамей. С Пол се бяха върнали от Канада преди няколко часа и сега бяха в централата на НАМПД при Дзавала, който в момента им съобщаваше новините.

— Успяхте ли да влезете във фабриката? — попита Остин.

— Не, но за сметка на това се сблъскахме с неколцина от хората им — отвърна Гамей.

Небрежният й тон бе малко пресилен.

— От личен опит научих, че когато се сблъскаш с „Океанус“, той също те блъска в отговор. Добре ли сте?

— Добре сме. Леко мозъчно сътресение за мен и счупена китка за Пол. Порязванията и цицините заздравяват бързо.

Остин тихо изруга. Яд го беше, че е изложил партньорите си на такава опасност.

— Не знаех с какво се заемам. Съжалявам.

— Недей. Ти просто ни помоли да се опитаме да научим нещо за „Океанус“. Наше си беше решението да летим до Канада и да си пъхаме носа, където не ни е работа. Все пак разходката си заслужаваше. Иначе нямаше да научим за дяволската риба.

Единствената дяволска риба, за която бе чувал Остин, бе мантата, или морският дявол.

— Сигурна ли си, че се възстановяваш от мозъчното сътресение?

— Никога не съм била с по-ясно съзнание, Кърт. През всичките си години като морски биолог никога не се бях сблъсквала с подобно нещо. Пол го нарича „бяла смърт“.

Остин го побиха тръпки — спомни си кратката среща с голямото зъбато същество в резервоара на „Океанус“.

— Ще ми разкажете, като дойда.

Прекъсна, набра номера на Гън и като спести обичайната размяна на любезности, каза само:

— Здрасти, Руди. Мисля, че е време да се срещнем със Сандекър.