Карл Май
Блудния син (22)

Глава 22
Големият ден на Хендшел

Нека се обърнем още веднъж към събитията, които се разиграха в планините след окончателното залавяне на избягалия Науман. Докато Краля на контрабандистите се намираше под сигурен надзор в затвора на столицата, старата въглищарска двойка седеше със своя кумец Вебер край постелята на американеца, който беше още много слаб и в непълно съзнание. Внезапно старият видя през прозореца между дърветата да се мярка униформа.

— Раздавачът! — извика той.

— Да не би при нас да идва? — попита въглищарят учудено.

— Че при кого другиго? Ние сме последните тук, на края на света. Ако някой се появи по тези места, ще търси нас.

Пощальонът влезе, вдигна високо едно голямо писмо и прочете адреса:

„Хер въглищаря Андреас Хендшел,

Айхенгрунд^[1] при село Ветерсхайм.“

— Това съм аз! — каза старият.

— И аз това рекох! — изстена пощаджията. — На вас да донесе човек писмо, не ви е работа. Трябваше да вървя горе-долу два часа.

— Затова ще ви черпя една ракия — усмихна се въглищарят.

Извади от стенното шкафче едно прашно, много рядко използвано шише и му наля. Докато раздавачът пиеше, въглищарят поднесе писмото към светлината и каза:

— Изглежда досущ като служебно писмо!

— Естествено — обади се вещият пощенски служител. — Пристига от Апелативния съд.

— Какво? От столицата? — усъмни се Хендел. — Това е невъзможно! За какво ли съм им притрябвал?

— Вероятно ще го прочетете от писмото — отбеляза пощальонът и си допи ракията. Старият продължи:

— Не мога да го прочета. Страхувам се. Отворете го и го прочетете вие!

Пощаджията отвори писмото много внимателно и прочете следното:

„С настоящото се задължава въглищарят Андреас Хендшел от Айхенгрунд да се яви в десетдневен срок в канцеларията на хер съветника в Апелативния съд Фон Харсдьорфер.“

— Боже Господи! Канят се да възбудят процес срещу мене! — извика старият.

— Защо процес? — попита Вебер.

— Защото… защото… и сам не знам защо.

Но тайно в себе си си помисли за Науман, когото беше подслонявал у дома си.

— Е, куме, щом нищо не знаеш, значи нищо не си и извършил — успокои го Вебер. — А който нищо не е извършил, нищо не могат и да му направят. Така че не се притеснявай!

В този момент се обади пощенският раздавач, като извади един по-малък плик:

— Тук има още едно писмо от столицата. Може би то ще внесе яснота.

— Прочетете и него! — подкани го въглищарят и се отпусна съвсем прималял на стола.

Жена му наля на пощальона повторно, така че той продължи четенето с нови сили:

„До въглищаря Хендшел.

Ще получите призовка от Апелативния съд. Явете се възможно по-скоро, но преди това ми се обадете, «Марктгасе» 7. Смятам сам да Ви представя на хер съветника в Апелативния съд Фон Харсдьорфер.

Франц Арнд.“

— Не станах по-умен отпреди! — оплака се старият. — Сега вече трябва да вървя не само при някакъв съветник в Апелативния съд, ами и при детектива. Ето ти беля! С такива големци по-добре да си нямаш вземане-даване. Когато назначават среща на човек от нашата черга, работата със сигурност е напечена!

— А, откъде накъде, куме! — вметна Вебер. — Тоя Арнд си е много порядъчен тип. Моята Магда го познава доста добре. Той я е спасил, когато тя… е, на това не му е тук мястото. Не, не, куме, най-добре ще бъде час по-скоро да се стягаш за път. Така ще добиеш яснота и ще се отървеш от големите грижи. Не съм ли прав?

— Хмм, да! — размисли Хендшел. — Идеята никак не е лоша. Най-добре ще е да тръгна още днес. Но, жено, колко пари имаш още?

— Е, имаме повече от четиринайсет гулдена — преброи тя грижливо.

Той кимна доволно.

— Добре. Ще си сложа новото сако и хубавите ботуши.

Вебер познаваше въглищаря по-добре от всеки друг. Той попита ухилено:

— И кога пък си си купил ново сако?

Въглищарят се почеса зад ухото.

— Хмм, това и аз вече не си спомням толкова точно. Мисля, когато навремето се венчах.

— Значи преди петдесет години? — засмя се Вебер.

— Четирийсет и девет! — поправи го Хендшел. — Последния път го сложих, когато станах кръстник на твоята Магда.

— А хубавите ботуши? — продължи да подпитва Вебер.

— Са младоженските… от телешка кожа! Страшно тесни и шик. Иначе нося от говежда кожа. Имам ли всъщност нагръдник, старо?

Тук въглищарката опря ръце на хълбоците и попита, силно оскърбена:

— Нагръдник? Да не си мислиш, че съм някоя мърла, дето не си пази нещата? Аз още тогава изпрах и прибрах нагръдника. Скътан е горе при моите булчински чорапи; червената кърпа за врат с красивите жълти точки също е там.

— Веднага си го изпрала и прибрала? — попита Вебер. — И кога беше тая работа?

— Тогава, на кръщенето.

— Каквоо? Та това беше преди деветнайсет години! — Дърворезбарят погледна старата невярващо. — Е, тогава той хубаво е пожълтял!

— Охо! — отговори жената. — Аз всяка година го проветрявам. При мен нищо не се похабява. Искаш ли още нещо, мъжо?

— Синята носна кърпа със зеления ръб. В столицата човек трябва да е нагласен. И червения чадър.

Тя се изправи пред него.

— Хендшел, какво си въобразяваш! Искаш да се представиш за светски мъж?

— Не, не! — отби той. — Но за из път ще имам нужда от десетина гулдена.

Тя плесна ръце и извика:

— Десет гулдена! Ти май нещо не си с всичкия си! Ей, ама ти в разкош ли тънеш? И за какво толкова са ти необходими парите?

— За железницата и за странноприемницата — произнесе предпазливо мъжът й.

Тя едва го остави да се изкаже.

— Че това изобщо не прави десет гулдена! — извика. — Ние имаме роднини там. Но чакай да помисля! Да не би да се каниш да вървиш там на бал или театър?

Хендшел завъртя мечтателно очи.

— Хм! Не би било лошо.

— Тъй ли? — запита тя раздразнено. — Да, да, знаем ви вас мъжете! Само да ви изтърве човек от погледа си и съвсем се самозабравяте. Десет гулдена! Ама аз знам какво ще направя! Тръгвам с теб!

Въглищарят зяпна от удивление.

— Ти? Искаш да дойдеш с мен? Само че за тая работа в писмата не е писано и думица! Какви очи ще изблещят апелативният съветник и тайният полицай Арнд, като те видят!

Това изявление накара съпругата му да побеснее и тя заговори разгневено:

— Охо! Ще ги облещят не повече отколкото при теб! Една предпазлива жена не допуска мъжът й да изпадне в изкушение. Сигурно не мога да се облека добре, хе? Но чакай, моят зелен жакет с коланчето и жълтото боне с воала, червените чорапи с клиновидни пети и една бяла — чуваш ли, старо? — бяла носна кърпа, не синя. Червеният чадър е достатъчно голям за двамата. Така отидохме навремето в църквата, когато се венчахме, и така можем да пътуваме също сега за столицата.

Дърворезбарят се подсмихна при мисълта, как ще изглеждат двамата старци в столицата. После каза:

— Да, направете го! Можете да ми поверите къщата си, докато се върнете. Вземи жена си, куме.

Въглищарят се почеса смутено по главата.

— Десет гулдена няма да стигнат за двамата!

Но той не отчиташе спестовността на съпругата си.

Тя отговори поривисто:

— Освен за железницата пари за друго няма да са ни необходими. Ще вземем един черен хляб с нас. Нали за тая цел си имам кошницата! Кашкавал ще вземем също, а пък ако опре ножът в кокала, все още си имаме печените ябълки.

— Печени ябълки? — попита старият слисано. — Нима имаме такива?

— Докато старата ябълка още стоеше на горската поляна, аз събирах ябълките и постепенно ги печах. Ти въобще не знаеш каква жена имаш!

— Мътните го взели! — възкликна старият, клатейки глава. — Действително не го знам. Старата ябълка преди повече от двайсет години бе ударена от гръм!

Жена му обаче не се остави да бъде отклонена от мислите и продължи бодро да бъбри:

— В странноприемница няма да отиваме. Ненапразно си имаме близка рода в столицата. Един от моите братовчеди служи като вахмистър. Ще отседнем при него!

— Той познава ли ни всъщност? — попита донейде усъмнено мъжът й.

— Че как няма да знае своята братовчедка! — извика тя възмутено. — Вярно, ние никога не сме се виждали, а той вече повече от четирийсет години е в столицата, ама все едно. Ландрок са дълголетна фамилия. Той ще се зарадва, като ни види, защото при нас винаги се е държало на родството.

— Ами ако е умрял? — попита Вебер с цялата си сериозност.

— Е, в този случай ще трябва да се подслоним в някоя туристическа спалня. А и пак няма да ни струва толкова много. За няколко кройцера ще ни сложат малко слама да легнем. Четки и сапун ще си носим. Веднага ще се кача горе да погледна нещата!

Пощальонът, който междувременно му беше дръпнал още няколко ракийки, схвана, че вече трябва да си върви, и пое с леко олюляване по своя път. Едва си беше тръгнал, и се зададе една кола, теглена от кон с бавен и предпазлив ход.

— Докторът! — извика въглищарят.

Имаше право. Файтонът спря. От него слезе изпратеният от столичния прокурор съдебен лекар и влезе при тях.

— Как стоят нещата с болния? — попита той жената на въглищаря.

— Непроменени.

— Слагахте ли му редовно влажен компрес на лицето? Капките, които ви дадох за тази цел, бързо ще излекуват раните. Тилът е все още подут, може да има фрактура на черепа. Трябва първо да премахнем отока. Донесъл съм един специален мехлем.

Тогава старият Хендшел се обърна към съдебния лекар и каза:

— За съжаление, се налага жена ми и аз да отидем до столицата, но кумецът Вебер ще наглежда своя племенник. С други думи, се получиха две писма. Може би ще имате добрината да им хвърлите едно око?

— Покажете ги спокойно!

Лекарят прегледа писмата и попита после усмихнато въглищаря:

— Навярно не знаете за какво ви викат?

— Не. Поначало не обичам да си имам работа с такива люде.

— Няма защо да се страхувате, хер Хендшел — додаде лекарят успокоително. — Със сигурност няма да ви се случи нещо неприятно!

— Слава Богу! — извика старият облекчено. — Е, жена, сваляй тогава празничната премяна от стаичката!

— Значи искате да тръгнете още днес? — попита лекарят и погледна часовника си. — Бихте могли да пътувате с влака, който тръгва след два часа от гарата.

— Няма как — отвърна Хендшел, поклащайки глава. — За обличането ще ни трябва поне половин час, а пеша после няма да стигнем навреме до гарата.

— В такъв случай ще пътувате! — каза лекарят. — Аз ще седна на капрата и ще ви закарам.

Като видя, че двойката се смути, добави:

— О, ще го сторя с удоволствие. А сега побързайте!

Въглищарите се подчиниха с готовност и се оттеглиха. Лекарят междувременно показа на резбаря Вебер как точно да процедира с пациента.

В същия миг над тях се разнесе такава тупурдия, сякаш таванът се продънваше.

— Двамата май здравата бързат — ухили се лекарят.

— О, сигурно — отговори Вебер. — Ще станете свидетел на чудо невиждано, хер докторе. Те си слагат сватбената премяна, която в продължение на петдесет години е лежала в раклата, изключвайки единствения случай, когато ми кръщаваха с нея детето преди деветнайсет години.

— Тогава наистина съм любопитен.

— Особено внимавайте за цилиндъра! — препоръча Вебер. — Той още тогава беше неотразим — висок колкото комин и рошав като козината на пудел. Двамата ще предизвикат фурор в столицата!

Най-сетне въглищарите слязоха по стълбите и се появиха на вратата. Старите им лица сияеха от блаженство. Хендшел подръпваше оттук-оттам нагръдника, за да го донагласи, и отбеляза със самочувствие:

— Абе друг човек ставаш, като облечеш хубави неща.

Жена му обаче го сбута.

— Мръдни малко! Какво си се засуетил толкова! Трябва да си погледна бонето с воала.

Докато тя се въртеше наляво и надясно пред помътнялото огледало, лекарят пристъпи към кошницата и надникна.

— Господи! — възкликна той. — Какво сте сложили тук?

— Хляб, кашкавал и печени ябълки — осведоми въглищарят с физиономия, сякаш това се подразбираше от само себе си.

— Какво? Каните се да ядете тоя твърд кашкавал? — попита лекарят шокирано. — Тогава зъбите ви са направо за завиждане! А ябълките? Не са ли това дивачки?

— Да — потвърди старата. — Доста труд ми отвориха преди двайсетина години.

На лекаря му прилоша.

— Че това нещо има тогава вкус на шикалки! — подметна той.

— Е, да, на някого може да му засмъди езикът, но това не вреди, даже е здравословно. Стипцавото те разквасва! Ние, знаете ли, ще спим у роднини. И за да не им изядем и ушите, ще си носим нещичко.

По лицето на лекаря пробяга особен трепет. Сред своите приятели той беше известен като истински чешит.

— Жалко! — поде той. — Много жалко! С този кашкавал бихте могли да си спечелите почести.

— При кого? — попита старата слисано.

— При хер Арнд — отвърна лекарят с погребална сериозност. — Той именно е известен като най-големия гастроном на много стар, твърд кашкавал за рендосване. Кой знае дали някога е виждал нещо като тоя тук!

— Мислите ли? — извика тя удивено. — Ей, старо, смяташ ли, че можем да предложим при това положение кашкавала на хер Арнд? Така ще можем да спечелим благоволението му!

— И то как! — подсили лекарят. — Но едно трябва да ми обещаете. Не бива да ме издавате! Защото той само под секрет веднъж ми сподели, че умира да яде престоял, смрадлив кашкавал. А аз като лекар не искам да ме одумват, че раздрънквам такива неща. Но чуйте, нали трябва да отидете също при хер апелативния съветник Фон Харсдьорфер? Тук също мога да ви подхвърля един малък намек, който за вас обаче може да бъде от голяма полза! С други думи, хер Фон Харсдьорфер има едно особено заболяване, неизлечима болест. Той страда от заешка уста или, медицински казано, от цепната горна устна, но скрита. Намира се толкова дълбоко под кожата, че изобщо не се забелязва. Но такива дълбоки подкожни дефекти е невъзможно да бъдат оперирани. Който има такава заешка уста, не може да говори добре. Той трябва постоянно да яде нещо много кисело, за да се събира сцепеното. При това положение няма нищо по-добро и ценно от старовремски ябълки дивачки. Разбрано?

— Черната да го тръшне! — изтърва се въглищарската жена.

— Та този хер тайно си купува такива овощия — продължи да си измисля лекарят. — И понеже се нуждае на ден поне от два фунта, кажи-речи, вече няма откъде да се снабдява.

— Е, тогава сигурно ще се зарадва на моите дивачки — засмя се тя. — Ще му кажа също, че у дома имам още пълна шапка. Много сме ви благодарни за това указание, хер докторе!

— О, моля, моля! — отвърна той. — Когато мога да окажа услуга на ближния, правя го с удоволствие. Приятелството на този високопоставен хер може да ви бъде от голяма полза. Впрочем аз съм племенник на апелативния съветник. Но го поздравете от мен едва когато сте го почели с ябълките, иначе цялата изненада ще пропадне.

Въглищарската двойка потегли сега с лекаря. По пътя Харсдьорфер тайно се подхилкваше, но след като ги стовари на гарата и пое обратно, се разсмя на глас на „приключението“, което ги очакваше в столицата.

Още на гарата необичайната външност на двамата въглищари предизвика голям интерес. Ето защо шафнерът, човек врял и кипял, ги настани в отделно купе. Това беше много удобно за тях, тъй като така можеха несмущавано да си приказват за вахмистър Ландрок, „близкия сродник“ на старата. Внезапно тя каза на мъжа си:

— Старо, сега мога да ти кажа. Аз взех не десет гулдена, а всичките четиринайсет. Не е наложително да ги пилеем, наистина, ама по си е друго в кесията ти да подрънкват повече парици. Е, а пък ще видим накъде ще ни отвее вятърът.

Разговорът замря. Двамата се загледаха през прозореца, за да се порадват на природата. Когато най-сетне пристигнаха в столицата, въглищарската жена попита своя съпруг:

— Сега накъде ще вървим?

— Веднага ще попитам — отвърна той. — Ей там е застанал един мъж със златен кордон на фуражката. Сигурно е някакъв главен. Такива хора обикновено знаят всичко.

Мъжът, когото имаше предвид, беше началникът на гарата. Когато забеляза двете чудати фигури, по сериозното му лице плъзна издайническа усмивка. Въглищарят тръгна право към него, кимна му свойски и каза:

— Добър ден! Запознат ли сте с околността?

— Горе-долу! — отговори чиновникът.

— Знаете ли къде живеят Ландрок?

Началникът поклати глава.

— Ландрок? Мъжът какъв е?

— Вахмистър — намеси се старата, която също беше приближила.

— Не, за съжаление, не го познавам — рече началникът. — Най-добре ще бъде да се допитате до адресната книга, уважаеми госпожо и господине.

Тя го погледна учудено и каза:

— Да питаме адресната книга? Че как може да пита човек такова нещо?

— Като погледнете в нея — ухили се гаровият началник. — Това е книга, в която са вписани имената на всички, живеещи в столицата. Освен това може да се прочете какви са и къде живеят. Ще намерите адресната книга в ресторанта. Само помолете келнера да ви я донесе!

— Благодарим много, любезни господине!

Двамата се отдалечиха. В бюфета на гарата влязоха в салона за първа класа, разбира се, без да го знаят. Въглищарката забеляза със задоволство, че всички очи се отправиха към нея и съпруга й. Това й придаде вътрешна увереност, каквато никога не беше изпитвала.

— Седни! — нашепна повелително на въглищаря.

Но той се поколеба и смутолеви:

— Ей, това е плюш!

— Плюш-неплюш, другите също седят на него!

Дръпна го до себе си на канапето и в това време келнерът вече се появи с въпроса:

— Нека ме извинят госпожата и господина! Вероятно са сбъркали мястото.

— Не. Дори бяхме упътени насам — заяви тя гордо. — От един господин със златна фуражка!

Келнерът се поклони.

— О, простете! Това е нещо друго! Какво желаете?

— Книгата с многото имена.

— Имате предвид адресната книга? — попита той учудено.

— Да, така беше.

— А няма ли да си поръчате нещо? Може би яйчен пунш?

Старата се поколеба, но като видя лъсналите очи на своя мъж, се смили.

— От мен да мине! Голям ли е?

— Чашчица — отговори келнерът.

— Е, тогава донесете два!

Услужливият момък направи героично завъртане. А старата прошепна на мъжа си:

— Чу ли как ни нарече?

— Госпожа и господин! Нали? — прошепна той.

— Да. И за извинение помоли. Чу ли го? Ей, мисля, че днес правим знатно впечатление. Това е то столицата. Тук знатността просто ей така витае във въздуха. Ето го, че вече идва!

— Заповядайте, милостива госпожо!

Келнерът се поклони с пресилена вежливост и сложи пред нея адресната книга. Когато отново се отдалечиха, тя погледна с доволство след него, плъзна поглед по присъстващите и отбеляза:

— Всички ни се чудят. Мисля, заслугата за това е на моето копринено боне с воалетка. Такова великолепно парче сега не могат да изработят. Шивачките вече нямат необходимите умения. По-рано имаше по-умни хора.

Сега отвори книгата. Лицето й прие такъв израз, че хората наоколо едва не прихнаха от смях.

— Ей — каза тя, — това четмо не е за мен. Твърде дребно е, а пък не си нося очилата.

Хендшел взе книгата и започна да я прелиства.

— Е — обади се тя, — кога ще стане тая работа?

— Хич не знам откъде да я захвана. За мен буквите също са много ситни — запъна той.

— Даа, твоите очи вече не са както по-рано — съгласи се старата. — Но нищо. Келнерът ще го прочете.

Тя почака, докато донесе питиетата, после просто му бутна книгата и каза:

— Ето, започнете!

— Да започна? — попита той учудено. — Да ви прочета съдържанието на тази книга? Чуйте, наистина нямам време за тая работа! Но вие може би търсите някое определено име? Тогава отгърнете, в името Божие, и — готово!

— Ама нали не знам къде се намира! — каза тя смутено.

— Всичко е записано по азбучен ред, милостива госпожо!

Тогава в главата й започна да просветлява. Кимна три пъти на себе си в знак на удивление и попита:

— А, такава ли била работата! Това не е книга, а регистър?

— Да — засмя се келнерът. — Регистър е. Кое име всъщност искате да намерите?

— Ландрок.

— Отгръщам на „Л“. Ето! Какъв е мъжът?

— Вахмистър.

Келнерът потърси и каза:

— Вахмистър Ландрок няма, с това име е записан само някакъв пенсионер.

— Виждаш ли? — обади се въглищарят. — Роднината сигурно е умрял.

— Глупости! — извика тя. — Ти си дръж устата!

Двамата мълчаливо опитаха яйчения пунш, а после въглищарката се заинтересува:

— Колко струват двете чаши?

— Два гулдена — отговори келнерът.

— Я не ми ги разправяйте тия! — викна тя. — Пратете ни началниците си. Толкова бързо няма да хлътнем в измамата. Аз съм фрау Хендшел. Разбрано?

Келнерът сви рамене и се отдалечи. Съдържателят дойде и осведоми, че цената за чаша яйчен пунш възлиза на един гулден.

— Е, ама това минава всяка граница! — провикна се добрата жена. — Аз си имам език и вкус. Знам какво има вътре — едно яйце за два кройцера. А вие искате един гулден за чаша! На, ето ви грешните пари! Сега да си вървим, старо, че иначе ще ми прекипи от яд, а тогава не може да се говори с мен. За такива пари едва ли някога ще позволим да ни нарекат пак „госпожа и господин“!

Грабна кошницата и червения чадър, нахлупи шапката на главата на мъжа си и го помъкна навън. Там спря и даде по такъв начин воля на сърцето си, че един пазител на реда приближи и направи забележка:

— Ако искате да се карате на мъжа си, изберете, моля, за целта друго време и друго място. Всички хора вече се спират.

— Кой сте вие всъщност? — попита тя ядосано в отговор.

— Полицай съм.

Тази дума незабавно оказа своето целебно въздействие върху старата.

— Господи Исусе! — откликна тя. — Трябва ли заради това завличане да си имам още и работа с полицията? Това и през ум не ми минава!

— Кой ви е завлякъл? — попита полицаят учудено.

— Онези скубачи там вътре. За две чаши яйчен пунш трябваше да платим два гулдена.

— В първа класа? — усмихна се пазителят на реда. — Там по толкова се плаща… Е, да, вие навярно не сте оттук? При кого всъщност искате да отидете? Може би ще съумея да ви дам информация.

— Решихме да пренощуваме при роднини — отговори въглищарката. — В столицата аз сега познавам само вахмистър Ландрок. Но той сигурно е починал.

— Починал? — Служителят се ослуша. — Не, не, той се пенсионира и живее при най-големия си син на „Бахщрасе“ 10. Спокойно си опитайте късмета при него.

Двамата старци се сбогуваха с голямо облекчение с внимателния служител, след като той им бе повикал файтон и дори лично бе заплатил предварително.

Когато седяха един до друг в купето, старият каза замислено:

— Ей, съвсем ще ме обърка тая столица. Навсякъде полицията е груба, а другите хора вежливи. А тук полицията е вежлива. Такива ми ти работи!

Слязоха пред номер 10 на „Бахщрасе“. В тази къща беше квартирата на пенсионирания вахмистър. Ландрок беше по-старателен и кадърен служител от мнозина, преди да го сполети едно особено нещастие. Един опасен престъпник, когото бе трябвало да конвоира до затвора, му избяга. Вярно, вахмистър Ландрок не носеше вина за случая, но въпреки това бе преждевременно пенсиониран. Дълги години той живя огорчен и в голяма немотия в бедняшкия квартал на столицата, докато един ден на един заможен мъж бе обърнато внимание върху неговата съдба и той щедро подкрепи него и близките му. С тази помощ по-големият му син успя да стане виден дамски моделиер в столицата и сега Ландрок живееше при него и семейството му.

Тук двамата старци от планините намериха най-сетне истински сърдечен прием. Естествено, беше обсъдено цялото родословно дърво. Бившият вахмистър слушаше внимателно и накрая каза:

— Да, ние сме роднини, макар и малко далечни. Но много мило все пак, че ни навестихте. Естествено, ще останете при нас. Искате ли?

— И още как! — извика старата. — След целия тоя яд с престъпника Науман през последните седмици и сцената на гарата едно такова посрещане наистина действа благотворно!

Вахмистърът наостри слух и попита стария Хендшел:

— Какво говорите! Значи вие сте онзи въглищар, който допринесе за залавянето на Краля на контрабандистите? Сега двойно повече ме радва, че сме роднини и се отбихте при нас. Ще трябва най-подробно да ни разкажете това приключение. Но преди това ще ви попитам дали бихте ми показали двете писма, които са ви довели в столицата.

— Естествено, с удоволствие, ето ти! — отзова се зарадвано старата.

Ландрок ги прочете и каза:

— Бих ви посъветвал веднага да посетите тайния полицай Арнд. Той сигурно има да обсъди нещо важно с вас. По-добре тръгнете сега, той живее съвсем наблизо.

Въглищарката посегна към кошницата си. Тогава се сети нещо и каза с важна физиономия на своя роднина:

— Впрочем ние също имаме нещо за хер Арнд. Той именно бленувал за стар, твърд като камък кашкавал за рендосване. Ето защо ние му носим точно такъв. А хер Фон Харсдьорфер страдал от подкожна заешка уста, значи ще получи от нас печени ябълки, които са толкова тръпчиви, че сигурно ще го излекуват от болестта.

— Кашкавал за рендосване? Печени ябълки? — попита вахмистърът в оставка, поклащайки глава. — Мили хора, кой ви даде тази идея?

Двамата го осведомиха. Той избухна в звънлив смях и отбеляза:

— Ама че шегаджия е тоя лекар! Но чуйте, имам едно хрумване, как бихме могли да се реваншираме…!

* * *

Няколко минути по-късно Ландрок и въглищарите потеглиха към „Марктгасе“ 7. Там бившият вахмистър се раздели със своите роднини и се върна вкъщи. Когато старият позвъни, жена му го сръга и прошепна:

— Ей, и да направиш един подобаващ, изискан поклон! Един истински крацфус^[2], с левия крак назад! Аз пък ще направя кникс^[3], точно както тогава в църквата, когато пасторът изрече благословията. Хер Арнд трябва веднага да забележи, че имаме добри маниери.

— Само не бери грижа! — прошепна в отговор нейният мъж. — Моят поклон ще бъде добър. А ти се поклони достатъчно дълбоко, по-добре три цола по-дълбоко, отколкото един прекалено високо! Такива хора много държат на вежливостта.

Вратата се отвори и един слуга застана пред тях. Той съпроводи двойката до всекидневната, където се намираше Арнд. При вратата въглищарката тикна мъжа си напред. Той направи един дълбок поклон с левия крак назад, както бе искала жена му, и така я халоса с тока на ботуша над коляното, че тя приклекна на килима — беше направила зад него един дълбок кникс.

— Магаре! — навика го шепнешком.

После го избута настрана и повтори своя кникс. Детективът не успя да остане сериозен. Сърдечно се разсмя.

— Вие сте довели вашата съпруга? Само така! Заповядайте, моля, настанете се там!

Хендшел поиска да се подчини и вече подгъваше колене, за да се „съедини“ с мекото кресло, когато жена му го дръпна настрана за дългия пеш и каза:

— Много мило от ваша страна, хер Арнд, много любезно, но ние добре знаем кое подобава и кое не. Няма да седнем.

— Седнете, моля! — подкани той. — Та вие идвате отдалече, трябва да си починете.

— Е, краката ни са стари, наистина, но няколко минути все ще изтраем прави.

Тя размахваше ръце насам-натам, сякаш се канеше да зашлеви някого.

Арнд се усмихна добродушно и каза:

— Радвам се, че приехте моята покана. Хер Фон Харсдьорфер желае да разговаря с вас, а аз ще ви придружа, за да ви подкрепя малко, ако се наложи. Съветникът в Апелативния съд е образован мъж и за вас ще бъде удоволствие да побеседвате с него. — Той се подсмихна леко и продължи: — Знаете, че аз участвах в преследването на престъпника Науман. Ето защо ще се радвам, ако днес мога да ви се отблагодаря за помощта. Без вас, скъпи хер Хендшел, навярно още дълго щяхме напразно да издирваме истинския Крал на контрабандистите.

Двамата старци се смутиха и не намериха думи за отговор. Тогава въглищарката се сети за своята кошница и възкликна:

— Ние също искаме да ви се отблагодарим, хер Арнд, понеже сте толкова любезен с нас. Донесохме ви нещо.

— Нещо хубаво! — отбеляза старият, като направи движение с ръка и така разтвори уста, сякаш се канеше да нагълта четвърт говедо.

— Да, нещо изискано! — прибави тя с многозначително кимване.

— Е, ами хайде покажете го тогава! — подкани Арнд любопитно.

Тя отвори кошницата и извади черния овесен хляб.

— Аа, истински планински хляб! — възкликна той, ала старата го прекъсна бързо:

— Но не за вас, а за нашия братовчед вахмистър Ландрок. За вас е предназначено това тук!

По време на своите приказки тя извади от кошницата един бял пакет.

— Ето! — каза гордо. — Вашето любимо ядене!

Арнд поклати объркано глава.

— Моето любимо ядене? Хмм, аз имам много!

— Но едва ли толкова любими като тоя кашкавал! — усмихна се старата. — Увих го в носната си кърпа, ама няма защо да се гнусите, само два пъти съм се секнала в нея — на сватбата навремето. Оттогава си стои чисто изпрана и неупотребявана. Аз именно през целия живот съм навикнала на чистота. А сега да я разгърнем!

Тя отви кашкавала от носната кърпа и го поднесе триумфално на Арнд.

— Е, какво ще кажете?

Детективът се дръпна стреснато назад. Тя го сметна за радостна почуда и продължи:

— Нали? Кашкавал за рендосване и толкова голямо парче! Сигурно не сте си го и помислили?

— Действително не — призна чистосърдечно той.

— Барем петгодишен! — провикна се възторжено тя.

— Толкова стар? — запита Арнд, вече паднал духом.

— Да. Виждате, че е прозрачен като рог и твърд като камък! Ама нищо не вреди. Вие, изглежда, имате много здрави зъби. А имате ли също здрав стомах?

— Надявам се — отвърна още по-обезкуражено.

— Е, така трябва, защото такива превъзходни кашкавали тегнат като олово в стомаха — заяви старата. — Четири-пет дена не може да го смели човек. И това му е хубавото, че помага и икономически. Който има четвърт фунт такъв кашкавал в стомаха си, може да изкара половината седмица без нито хапка нещо друго. Само много вода трябва да пие, защото кашкавалът трябва да се размекне, преди стомахът да може да го смели. Това парче ми беше единственото, ама аз го донесох за вас, понеже толкова много го обичате.

Арнд я погледна безпомощно.

— Боже мой, кой всъщност ви го каза? — произнесе той мъчително.

— Стига, стига! Само не се преструвайте! — засмя се тя доволно. — Цялата страна знае, че нищо друго не ви се услажда така, както някой твърд, каменен смрадлив кашкавал.

Арнд все още нищо не разбираше. Някой майтап ли си беше направил с него? Не забеляза, наистина, че двамата въглищари от време на време си дават знаци. Направи добродушна физиономия, за да не изпадне почтената двойка в неловко положение. После каза отзивчиво:

— Благодаря много за сърдечния подарък и добре ще го съхраня. А сега да отидем до хер апелативния съветник. Файтонът вече е готов.

Излязоха от къщата и се качиха в чакащия отвън файтон. На Арнд му беше много трудно по път да сдържа смеха си, но всичко минаваше добре и сериозно до мига, когато конете рязко дръпнаха. Тогава високият цилиндър на въглищаря изгуби равновесие. Старият посегна бързо да го задържи, ала вместо това го изхвърли от колата. Файтонджията спря и го донесе.

— Шапката не е свикнала да се вози — извини се въглищарят. — Никога не е била в столицата. А и малко ми е отесняла.

— Тогава я натисни здраво!

При тези думи жена му се надигна от седалката и го пухна три пъти така яко по „комина“, че му го смъкна от ушите.

— Гръм и мълния! — изруга той. — Ще ми смаже кратуната! Как ще я смъкна сетне, а?

— За тая цел си имаме файтонджия — забеляза жена му невъзмутимо. — Ако наистина се е заклещила, той все ще съумее да я изхлузи. Нали така, хер Арнд?

Той се съгласи ухилено. Добре се забавляваше с двамата старци. Най-сетне файтонът спря пред импозантна къща. Слизането на двойката също породи своите мъчнотии. Тайният полицай поведе своите придружители към коридора. Докато катереха после стълбите, Хендшел успя с цената на големи напрежения да освободи главата си от прегръдката на цилиндъра.

— Ама това тук май не е административна сграда, а? — запита той, поклащайки глава.

— Ние си позволяваме да посетим хер Фон Харсдьорфер в неговото частно жилище — усмихна се Арнд. — Сега е часът, в който той обикновено динира.

— Динира? — попита старият. — А, да, това означава „обядва“!

Междувременно бяха стигнали до антрето. Там висяха няколко шапки, пардесюта и други връхни дрехи. Един слуга в ливрея се поклони.

— Хер Фон Харсдьорфер? — попита Арнд.

— На трапезата. Динерът^[4] току-що започна.

Арнд предаде шапката и пардесюто си и даде знак на въглищарската двойка да го последва. Слугата поиска да вземе кошницата на фрау Хендшел, но тя протестира:

— Стой! Ще остане при мен!

Прислужникът посегна към шапката и чадъра на нейния мъж, ала той също отклони:

— Не е необходимо, драги!

Арнд видя и чу това, но остави нещата спокойно да следват своя ход. Той предвкусваше ефекта, който планинците щяха да предизвикат. Когато влезе с тях, домакинът се надигна:

— Хер Арнд! — възкликна той. — Каква радостна изненада. Сърдечно добре дошъл.

Арнд поздрави стопанина на къщата.

— Обезпокоих ви — извини се той, — но дойдох, понеже знам, че много държахте да разговаряте с моите поверени, хер апелативен съветник. Това са хер и фрау Хендшел.

— А, още една чудесна изненада! Настанете се, моля! — покани ги отзивчиво съветникът.

В миг три стола бяха преместени до трапезата. Арнд веднага зае място, без да се стеснява. Съветникът отиде до двамата старци и каза:

— Нали ще имате добрината да динирате с нас?

— Това означава „обядване“, нали? — попита въглищарката.

Съветникът потвърди усмихнато и посочи столовете. Хендшел се настани, но жена му още се колебаеше.

— Стой! Първо трябва да си оставя някъде кошницата! — каза тя. После даде наставление на слугата: — Сложете я там на канапето! Макар да е от коприна, няма да се изцапа, тъй като оня ден мих кошницата. Сложете при нея също шапката на моя мъж и чадъра. Доброто си е добро. Но внимавайте с чадъра. Дръжката вече не е съвсем здрава.

Слугата се подчини, макар че с мъка оставаше сериозен. А тя се настани с достойнство на стола и се обърна към съветника с любезните слова:

— Ама не беше необходимо точно сега. Можехме да почакаме. Имаме време.

Слугата сервира пастет от гъши дроб с един поднос. Тя си взе малко и посъветва после мъжа си, който седеше срещу нея и при когото слугата сега отиде:

— Не е необходимо да избираш най-голямото парче! И остави малко! Така е изискано!

Едно мигновено прокашляне бе удостоверение, че присъстващите изключително добре се забавляват. Всички очи се отправиха с благодарен поглед към детектива, който им бе доставил такава рядка наслада. Фрау Хендшел разряза парчето, опитва, опитва, поклати глава и каза после на дамата, която седеше от дясната й страна:

— Хм! Не мога да разбера какво е това. А вие?

— Страсбургски пастет от гъши черен дроб — обясни дамата.

— А, така ли! Благодаря! Има пикантен вкус. Даже мъничко прекалено пикантен или, както казваме ние горе в планините, дъхне на мухоляво. Черният дроб трябва да е бил доста съмнителен. Ама подправката затуля всичко. Да не му се вярва на човек какво може да направи дафиновият лист. Ако месото се е повмирисало, слагаш само няколко листа повече в манджата. Става по-вкусна и мирише къде ти по-малко.

— Е — обади се Хендшел, — месото, което ти слагаш в гърнето, трудничко ще стигне до спарване.

— Я стига, старо! Само не се прави на чак толкова голям сиромах! Имали сме за Коледа и по половин фунт свинско, а сега, за първия ден от Великденските празници, дори три четвърти фунт телешко. Хората не бива да си мислят, че у дома цари мизерия!

Слугата й наля вино в чашата и Арнд вдигна своята към нея.

— Наздраве, майко Хендшел!

— Да благослови Бог, хер Арнд!

Отпи малко и каза после:

— Е, и това не го познавам. Хвойнова ракия не е, с кимион също не, анасонлийка пък изключено!

— Жено, какви ги приказваш! — подвикна й Хендшел през масата. — Та това е вино! Еех, хер апелативен съветник, добре си живуркате вие! — обърна се той сега към съветника. — Даже в делничен ден — вино! При нашия главен лесничей то се появява на масата само по големи празници.

Тази забележка предизвика всеобщо веселие. Сега бе поднесено печено и различни компоти. Фрау Хендшел се хранеше, без много да говори. Блюдата явно много й се услаждаха. Накрая дойде ред на плодовете и всевъзможни сладкиши.

Домакинът обичаше веселия разговор. Той храбро вдигаше наздравица за двамата старци и ги докара до такова настроение, че накрая разказаха дори сватбената си история. Това стана по толкова свеж и непринуден начин, че слушателите не можеха да се отърват от смеха. Но въпреки всичко Хендшел се пазеха да употребяват изрази, които биха могли да предизвикат стъписване.

Когато съветникът най-сетне се надигна и с това даде знак, че масата може да бъде раздигната, почтената въглищарска жена бе изпълнена с такова доволство, че тупна Арнд по рамото и му каза:

— Беше много мило, че ни доведохте тук! Човек от нашия сой не знае, наистина, как точно да се държи, но тук всичко бе така предразполагащо, че можеш да си говориш, както си знаеш. Аз съвсем другояче си представях знатните хора.

— Може би твърде горди и мрачни? — засмя се Арнд.

— Да, едни такива навъсени — потвърди добрата въглищарка. — Поне горе при нас са такива. Например фрау канторшата, дето носът й се вири по-високо от бонето с воалетката, а пък жената на селския съдия, която вече изобщо не знае как изглежда земята! А тук бях в средата на князе, графове, барони, съветници, полковници и милостиви фройлайн и бях все едно знатна като тях. Ех, само като се прибера у дома! Така ще им се изперча. Веднага ще се усетят, че съм яла пастет от гъши дроб! Аз иначе съм добра душа и човек може да ме върти на малкия си пръст, ама гордостта, високомерието и самомнителността мразя до смърт! А и знам коя съм! Жена, която е дарила прочутия Арнд с такъв кашкавал, няма защо да се спотаява пред други. Това е безспорно! Нали така, хер Арнд?

— Как, вие сте получили дар, хер Арнд? — попита съветникът и си даде труда да остане сериозен.

— Да, изненадаха ме — отвърна Арнд с безстрастна физиономия — с едно чудо на кашкавалите, поне пет-шест годишно и твърдо като наковалня!

— Тъкмо това му е достойнството! — намеси се въглищарката. — Хер Арнд не яде нищо друго с такова голямо удоволствие, както такъв твърд като рог кашкавал за стъргане. Той сигурно ще се строши като стъкло. Да, да, всеки си има своите тайни. Вие също!

Тя заплаши шеговито с пръст съветника.

— Аз? — попита той учудено. — Мога ли да попитам каква тайна имате предвид?

Всички бяха любопитни какъв отговор ще последва сега.

— Е, вие също си имате любимо ядене! — засмя се лукаво. — Всъщност не точно в този смисъл, тъй като това, което имам предвид, не ви е любимо ядене. Вие трябва да го ядете заради вашата болест!

— Чия болест? — попита той, бърчейки чело.

— Или по-точно недостатък — допълни тя, — в областта на главата.

Харсдьорфер избухна сега в сърдечен смях, посочи челото си и попита:

— Може би тук?

Тя поклати глава.

— Не, по-надолу. Но нека първо ви покажа моя подарък. Той е там, в кошницата.

Отиде до дивана да я вземе. Естествено, всички се надяваха на нещо весело и с напрежение зачакаха какво ще се случи.

— Мога ли да го изсипя — попита тя — в ей тази чиния?

— Да, направете го — съгласи се съветникът, който все още не знаеше какво възнамерява жената.

Тя извади хляба от кошницата, остави го временно настрани и изсипа ябълките в чинията. Всички приближиха любопитно.

— Какво всъщност е това? — попита домакинът. — Печени ябълки?

— Да, но дивачки — осветли тя. — От дива ябълка! Хубавичко свиват небцето. Ябълките са отпреди двайсет години и лежаха в шапката на моя мъж.

Съветникът завъртя комично очи.

— Ah, quelle delicatesse!^[5] — възкликна той. — Но каква цел преследвате по-точно с тези диви печени ябълки?

— Подарявам ви ги — отговори мама Хендшел. — Та нали вие навред разпращате хора за такива ябълки, а вече не можете да се снабдите ни с една!

— Какво? Разпращам хора навред? — попита домакинът слисано. — Кой ви го каза?

— Цялата страна го знае! — отвърна тя.

— А, сега наближава разрешението на гатанката — пошегува се Арнд. — Цялата страна знае, че съм побъркан на темата стар, вкоравен кашкавал. И цялата страна знае, че вие, хер съветник, разпращате хора навред за диви ябълки!

— И си е така! Хер съветникът се нуждае от ябълките заради своята болест. Отварата трябва да събере онова нещо, иначе хич няма да може да говори.

Домакинът поклати глава.

— Няма да мога да говоря? Я си развържете езика! Каква болест имам?

— Е, цепната горна устна — каза тя несмутимо, сякаш се касаеше за най-естественото нещо на света.

— Цеп…?

Думата му заседна в устата.

— Да, подкожно цепната горна устна!

— Подкож…?

— Тя се казва и другояче. Вие страдате от скрита заешка уста.

— Заеш…! Подкожна, скрита! Цепната горна устна! Заешка уста! И затова трябва да пия настойка от диви ябълки? Сокът събира скритата цепнатина, добра жено?

— Естествено, така е! — потвърди тя със смъртна сериозност.

В залата беше станало тихо както в откритата природа пред буря. И сега се започна, разрази се гръмък кикот, в който се включиха дори дамите. И най-удивителното беше, че двамата въглищари се смееха с тях! Когато вълната на веселието поулегна, Андреас Хендшел чукна лекичко апелативния съветник Фон Харсдьорфер по рамото и каза:

— Скъпи господине, не ми се сърдете! Вие сигурно си мислите, че ние сме двама съвсем изкуфели стари хора?

Харсдьорфер поиска да протестира, но Хендшел го прекъсна, подсмивайки се:

— Вие имате един племенник, който е съдебен лекар, доктор Харсдьорфер. Той ни върза тенекията с печените ябълки и кашкавала, но един мил роднина в столицата ни отвори очите за заблудата. Вие чудесно се забавлявахте с нашето невежество, а ние тайно — от слисаните физиономии, които хер Арнд и вие направихте, когато видяхте кашкавала и печените ябълки. Простете ми откровения език, хер съветник, не се сърдете, но „Който се смее последен, се смее най-добре!“

Сега гостите не можеха повече да се сдържат. Всички се скупчиха при стария въглищар, за да го уверят, че никой не приема лошо нещата. А съветникът каза:

— Скъпи хер Хендшел, вие чудесно ни дарихте също и с малко житейска мъдрост! Имате ли някакво съкровено желание?

Двамата се поколебаха смутено. После, когато ги подканиха от няколко страни, въглищарската жена каза:

— Бих желала да имам една нова мивка от бял порцелан и синя вълнена прежда за два чифта нови чорапи.

— А вие, хер Хендшел? — попита Харсдьорфер.

— Е, ако зависеше от мен, бих желал да имам един фунт тютюн. От няколко години не съм имал възможност да пуша. Времената са лоши.

— Мили Боже, това са щастливи хора! — отбеляза съветникът сега много сериозно. — Който има такива незначителни потребности, той е истински за завиждане. А сега нека оставим шегите. Просто си представете, че аз съм добрата фея от приказките, която иска да изпълни три ваши желания. Какви биха били те?

— Вие ни поднасяте! — забеляза жената.

— Не, казвам го с добро и честно намерение.

Въглищарката се огледа много сериозно в околния кръг, погледна замислено мъжа си в лицето и каза:

— Ей, хер апелативният съветник говори сериозно! Така че казвай какво желаеш!

Въглищарят се замисли и кимна доволно.

— Щом работата е такава, ще пожелая първо за мен и моята добра старица Вечното блаженство.

— Браво! — одобри съветникът. — Който поставя това желание пред всички други, той съвсем определено ще получи блажеността. Това следователно е изпълнено. По-нататък!

— После желая двамата да можем да останем все така здрави, докато се споминем!

— И това желание, както изглежда, отива към изпълнение. Вие двамата притежавате желязна натура и сте привикнали на умерен и редовен живот. Нататък!

— Е, какво още! Вечният живот и здравето, това е най-главното. Третото би било още да си имахме малко парици, че до кончината да не ни се налага да мизерстваме. Това задоволява ли те, старо?

— Да, напълно — кимна тя. — Само дето третото желание не може да бъде така леко изпълнено както първите две.

— Точно това желание обаче аз мога лично да изпълня — отбеляза съветникът спокойно.

Той излезе и скоро се върна с един голям запечатан плик в ръка.

— Заповядайте, хер Хендшел! — каза. — Какво е написано отгоре?

Старият прочете с труд:

„За въглищаря Хендшел“

— Отворете го!

Хендшел се поколеба малко и се почеса смутено зад ухото. Тогава неговата жена посегна решително, взе плика от ръката му и го разпечати с думите:

— Не се пипкай така! Това е писмо и на него стои твоето име. Значи вътре трябва да има нещо за теб.

Очите на всички присъстващи се бяха приковали със симпатия към двойката от планините. Тя отвори плика, хвърли един поглед върху съдържанието и възкликна:

— Банкноти!

— Боже Господи, да! — пригласи той.

— Една, две… четири, пет… десет!

— Покажи, покажи!

Взе една банкнота от ръката й, огледа я внимателно и се провикна от радост:

— Боже Господи, да, това са стогулденови банкноти! Не се ли досещаш, старо? „Хиляда гулдена мъртъв и две хиляди гулдена жив.“

Тогава тя плесна с ръце и извика:

— За Краля на контрабандистите? Ах, какъв свят коледен подарък! Трябва да поседна, веднага! Страхът ми подкоси краката!

Тя седна точно там, където стоеше — на пода. Хендшел хвърли парите на масата, коленичи до нея и попита, изпълнен със страх:

— Мила моя жено, зле ли ти е?

— Не, добре ми е, но се чувствам толкова слаба — отговори тя, облягайки глава на рамото му. Беше наистина трогателна сцена. Съдебният съветник пристъпи към тях и заговори:

— Получих заповед от високо място да ви изплатя половината премия, тъй като вие съществено допринесохте за залавянето на Науман. Той е възнамерявал да остане в Лангенщат, докато му се удаде възможност да изчезне с цялото състояние на американеца, и ние никога нямаше повече да го видим. Другата половина получава младият книговезец Хайлман, годеникът на доблестната Магда Вебер, като начален капитал за своето ново домашно огнище. Двамата заедно сте действали много съобразително и сте изобличили Краля на контрабандистите, така че на нашата полиция й оставаше само да го арестува. Парите следователно се падат по право на вас.

Тогава двамата старци се прегърнаха и заплакаха, но от радост. Когато отново се бяха овладели, съветникът им представи една разписка, която въглищарят трябваше да подпише. После всички присъстващи сърдечно ги поздравиха.

— Сега можете да си доставите мивката и преждата — ухили се Арнд.

— А аз — обади се старият — мога още с излизането на улицата да си купя една пура за три кройцера. И хубаво ще си подимя!

— Това можете да направите и още сега — увери съветникът. — Ето, вземете!

Подаде му табакерата си и Хендшел с наслада си запали една пура. Така двамата останаха още известно време в тази аристократична среда. А когато вече се бяха сбогували, въглищарят спря на улицата, улови жена си под ръка и отбеляза:

— Какви добри хора. Боже Господи! Няма да забравя този ден през целия си живот! С пура в устата и хиляда гулдена в джоба от един благороден господин, който е съветник в Апелативния съд. Кой може да си го помисли!

— Да — съгласи се тя. — Това беше нашият Голям ден!