Карл Май
Блудния син (13)

Глава 13
Край на играта

Междувременно беше станало следобед и когато стигнаха при къщата на вехтошаря, бяха посрещнати от фрау Аврора.

— Какво желаят господа? — попита тя.

— Мъжът ви вкъщи ли си е? — осведоми се прокурорът Унтерберг.

— Не знам. Той тръгва често, без да ми каже. Какво искате от него?

Прокурорът знаеше как да реагира. Той отговори остро:

— Трябва да го питаме нещо. И така, къде е мъжът ви?

Жената опря ръце на хълбоците и каза:

— За вас той на никой случай не у дома. Такива грубиянски хора пъдим ние!

— Пита се само дали ние ще позволим да ни изпъдят — рече прокурорът. — Дръпнете се настрана, имаме нужда от място!

Двамата мъже се промъкнаха покрай нея във вътрешността на къщата. Тя обаче бързо се намърда между тях и се развика високо:

— На помощ! На помощ, Зигмунд!

Тогава се отвори вратата на второто помещение.

— К’во има? К’во станало, жено?

— Тез’ мъже нахълтали със сила. Те много груби към мен! — извика Аврора. — Не си отиват, макар да ги отпратила!

Дорн направи негодуваща физиономия.

— Това безсрамно! Не съм аз господар даже в свой собствена къща? Трябва ли пратя за полиция?

— Не е необходимо. Тук е дори прокурорът — отбеляза Унтерберг сухо.

— Проку…! — Думата заседна в устата на вехтошаря. — Дяволска кръв! Какво имате при Зигмунд Дорн търсите?

— Ще разберете. Излезте, фрау Дорн, и се погрижете да не бъдем смущавани.

— Да, излез! — пригласи Зигмунд. — Тез’ господа ще питат сигур’ дали някой не продавал при мен откраднат предмет. Това служебна тайна, коя никой не бива чуе. Не пускай никакъв човек, докато не свършили сме беседа.

Жената се подчини, а мъжът й отведе двамата посетители в своята стая.

— Така — каза той. — Сега любопитен съм к’во има да ме питате!

— Надявам се, че ще ни дадете достоверна информация! — подхвана прокурорът. — Извършвате ли сарафски операции?

— Да, ако издател на вексел сигурен мъж — отвърна старият предпазливо.

— А случва ли се и вие да плащате с вексели?

Дорн се направи на света вода ненапита.

— Не трябва ли издавам пак кое вече приел?

— Вчера например — попита прокурорът с подигравателна усмивка — да сте акцептирали вексел?

Страх скова крайниците на стария. Той каза бързо:

— Това трябва една голяма заблуда. Гледайте търговска книга тук! — Отгърна един дебел търговски дневник. — Преди пет дена съм получил вексел на търговец Волкенберг, издаден на сто гулдена, а после никакъв повече!

Прокурорът погледна в книгата, кимна и каза:

— Вярно е. Така е записано. Значи погрешно са ме информирали. Но на лотария играете, хер Дорн, нали?

Страхът на стария стигна до небето. Присъствието на прокурора със закупения билет ли имаше нещо общо? Най-напред искаше да отрече, но нали в крайна сметка щеше да стане известно, че голямата печалба се е паднала на него. Ето защо отговори:

— Аз опитал пръв път в мои стари дни.

Прокурорът стана сериозен.

— Така ли? Кой номер имате?

— Четирийсет и пет хиляди триста трийсет и две.

— От билеторазпространителя ли го купихте?

Старият се изплаши още повече.

— Купил го от един, кой нуждаел пари, за трийсет гулдена. От гравьор Харолд в съседна къща — каза колебливо. Прокурорът имитира удивление.

— Трийсет гулдена? Много пари. Та той струва само пет!

— Ама това последно теглене и на него може пада се голяма печалба — отвърна хитрият вехтошар.

За прокурора работата стана вече твърде глупава.

— Може би познавате този документ? — попита той сепнато. Измъкна вексела, който беше намерил при продавача на лотарийни билети, и го показа на стария.

Онзи отскочи ужасено назад и извика:

— Небеса! Как дошъл вексел във ваша ръка?

— Имам го от въпросния лотариен служител — произнесе прокурорът сурово. — Безсмислено е да отричате! Покажете ми билета!

Зигмунд Дорн се вцепени от страх. Безмълвно отвори писалищния пулт и натисна една скрита пружина, при което изскочи секретно чекмедже. От него извади билета. Даде го на прокурора, но преди това бутна отново чекмеджето да се заключи.

Чиновникът се подсмихна доволно. Беше наблюдавал внимателно действията му и сега знаеше как се отваря чекмеджето. Разгледа лотарийния билет и каза:

— Сега ми покажете разписката, която ви е издал разпространителят на билети.

Вехтошарят отстъпи крачка назад.

— Хер, не разбирам ви! — извика ужасено.

— Но аз вас толкова по-добре — отбеляза спокойно прокурорът. — Разпространителят споделил с вас, че Херолд притежава „голямата печалба“. Вашата задача е била да откупите билета от гравьора, след което сте щели да си разделите с билетопродавача печалбата. Сделката е документирана с този вексел и разписката, която ви е дал Майбаум. И тя е тук!

С тези думи пристъпи към пулта, натисна пружината и чекмеджето отново изскочи. Дорн нададе крясък на ужас. Улови чиновника за ръката и извика, изпълнен със страх:

— Стой, стой! Какво тук правите? Какво имате гледа в сандъче?

Поиска да издърпа служителя от пулта, но този го отръска от себе си.

— Махнете си ръката, иначе ще повикам моите хора и ще наредя веднага да ви сложат белезници!

Дорн бързо си дръпна ръката. Прокурорът взе от тайното чекмедже най-горния документ и го разгърна.

— Аха, ето я разписката! Е, хер Дорн, сега какво ще кажете? Все още ли ще отричате?

— Показвайте я!

Унтерберг му показа отдалеч листа. Старият направи физиономия на най-голямо удивление и каза:

— Не познавам таз’ хартия. Никога не я виждал.

Прокурорът се направи на учуден.

— Странно! Една разписка с подписа на билетопродавача се озовава във вашия пулт, а вие не знаете как. Онзи пък притежава вексел с вашия подпис, който никога не е виждал… много мистериозно! Хер Дорн, имайте добрината да ме последвате до лотарийния продавач, за да изясним тази тайна. Кажете на жена си да ви донесе сакото и шапката!

Нареждането прозвуча толкова категорично, че Дорн не посмя да възрази. Извика жена си, нареди й да му донесе нещата и й каза, че ще направи с хер прокурора едно посещение.

Вън патрулираха възможно по-небиещо на очи няколко полицаи в цивилно облекло. Когато видяха тримата мъже да излизат от къщата, те се отдръпнаха и ги последваха на известно разстояние. Вилхелм Хайлман попита служителя:

— Моето присъствие ще ви бъде ли още необходимо, или сега мога да се сбогувам с вас?

Прокурорът му подаде ръка.

— Можете да си вървите, хер Хайлман! Ако се нуждая от вас, ще получите известие!

Хайлман се сбогува и побърза да отиде при гравьора, за да му занесе новините. След това настроението в къщата на бедния Херолд значително се подобри. А Хайлман обеща още да поговори за очното заболяване на гравьора с Франц Арнд, който познаваше някои способни доктори.

* * *

През това време Зигмунд Дорн крачеше до прокурора в крайно потиснато настроение. Какво щеше да свидетелства още билетопродавачът? Щеше ли още да му утежни положението? За свое голямо безпокойство забеляза, че служителят го води към местния затвор.

— Къде вървим, хер прокурор? — попита той. — Мислил, отиваме при продавач?

— Действително! — потвърди запитаният. — Той ни чака тук.

Влязоха, минаха по един коридор и стигнаха до масивна, обкована с желязо, врата. Прокурорът я отвори с ключ и после пак я заключи грижливо. Зигмунд Дорн се озова в дълъг проход, който свършваше при един зарешетен прозорец. Отляво и отдясно по коридора имаше тежко обковани врати, снабдени с двойни железни резета. На всяка от тях бе сложена табелка с име. В дъното при прозореца стоеше един служител с голяма връзка ключове в ръка.

— Боже мой! — извика старият. — Къде сте ме довели, хер прокурор?

— Не забелязахте ли? — попита този. — Това е затворът. Продавачът на билети също се намира тук, поне така се надявам. Нека попитаме!

Ключарят, познал прокурора, веднага приближи — Унтерберг се осведоми:

— Дойдоха ли две попълнения?

— Да, хер прокурор, продавачът на лотарийни билети и баща му. Тъкмо се обличат.

Карл благодари късо и се обърна към Дорн:

— Е, сега няма да можем да говорим с тях. Ще трябва още малко да изчакаме, хер Дорн. Влезте, моля, временно тук!

Показа една врата, на която нямаше име. Ключарят го разбра веднага и отвори.

— Тук да влизам? — попита старият ужасено. — В таз’ дупка с нар, дървено ведро, две вериги и железни прътове на прозорец?

— Тук тази обстановка е обичайна — каза прокурорът невъзмутимо. — В тази килия ще чакате продавача на билети. Вие сте арестуван!

Тогава старият изкряска ужасено:

— Какво требва означава това?

— Размислете в килията!

Унтерберг даде знак на надзирателя. Дорн беше втикнат в килията, резетата издрънчаха. Старият нададе силен, нечленоразделен крясък, смъкна се на нара и заскуба с две ръце косите си. Неговата игра беше свършила.