Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блудния син (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der verlorene Sohn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013)

Издание

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Студио „SEVEN“ — Габрово

Формат: 84/108/32

Printed in Active Commerse

PRINTED IN BULGARIA 1999

ISBN: 954-17-0183-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от trooper

Глава 19
В Лангенщат

Волф Науман не измина изцяло пеша дългия път до Лангенщат, а бе взет на известно разстояние от една кола. Беше станало вечер, когато достигна селището. Пита за жилището на дърворезбаря Вебер и пътят му бе описан. Лесно се оправи и тъкмо възнамеряваше да отвори пътната врата, когато от нея излезе едно младо момиче.

Той поздрави и попита:

— Тук ли живее семейство Вебер?

— Да — засмя се момичето. — При нас ли идвате?

— Естествено — отговори „американецът“ — Ти сигурно си някоя от братовчедките?

Момичето плесна ръце от радост и извика:

— Господи Исусе! Тогава ти си братовчедът от Америка! Писмото ти го получихме едва вчера. Ама влез, де! Пристигаш в много подходящ момент, защото тъкмо празнуваме годежа на сестра ми Магда.

В последните седмици нещата много се бяха променили. Вилхелм Хайлман отпътуваше възможно по-често от Роленбург за родното място, за да се среща с Магда. Влечението, което двамата бяха изпитали един към друг в първия миг на своята среща, се бе превърнало в чувство на истинска любов.

Много скоро, при една разходка, Вилхелм доби кураж да заговори:

— Магда, спомняш ли си как ти дадох в купето пардесюто си? Така бих желал да те закрилям и обгръщам през целия живот. Кажи, Магда, искаш ли да останем завинаги заедно? Искаш ли да станеш моя жена?

Вилхелм беше сложил ръка около талията й и тя се притисна към него. Така се разбраха, а когато татко Вебер научи вечерта, възкликна:

— Исусе Христе! Моята Магда иска да се омъжи! Елате, децата ми! Тъкмо се канех да приготвя картофено пюре с говежда лой, ама щом работите се нареждат така бляскаво, идват на ред пръжките. И аз мога да бъда разточителен, когато се наложи!

Майсторът на Хайлман също се зарадва на щастието на своя способен калфа и му даде няколко дни отпуска, за да може да отпразнува годежа в кръга на семейство Вебер. Ето защо и той беше тук, когато „американският братовчед“ пристигна.

След като бе поздравила вън така сърдечно госта, сестрата на Магда отвори вратата към стаята и го бутна вътре. Татко Вебер седеше на масата с цялото семейство на вечеря.

— Ето, че пристига още един гост! — възкликна Магда Вебер изненадано.

— Добър вечер! — поздрави Науман.

— Добър вечер! — поздрави Вебер и стана.

— И кого ни водиш, Катрин?

— Един странстващ човек — засмя се дъщерята. — Познай само откъде идва, татко!

— Е, е, не съм всезнаещ! — поклати Вебер глава.

— Отдалеч, далеч оттук, от другата страна на „Голямата вода“!

— Да не би да си племенникът? — разреши гатанката Вебер — Това се казва радост! Добре дошъл, добре дошъл!

Той прегърна мнимия племенник, който не се изложи и сърдечно отвърна на приветствието. „Американецът“ разтърси ръцете и на другите присъстващи. Малко сдържано измери младия, високо израсъл мъж, когото Вебер му представи като годеник на Магда. Хайлман имаше приятен, открит характер. С малките си мустачки и благозвучния баритонов глас печелеше симпатии. Сините му очи блестяха енергично и решително. Създаваше впечатление за много интелигентен човек. Науман подуши опасност.

При вида на „племенника“ Хайлман се стъписа, но не каза нищо. Онзи се съблече и веднага бе поканен на масата. По време на храненето бъбреха много оживено. Науман се правеше на жизнерадостен и добродушен, но скришом наблюдаваше младия книговезец, който оставаше доста мълчалив. Само от време на време подхвърляше някоя забележка, особено когато нещата се завъртаха около Америка, и тогава поставяше мнимия американец в голямо затруднение. Вилхелм Хайлман беше чел много. Още в своето юношество се беше научил да гледа на книгите като на най-добри приятели. Пламенно се интересуваше от пътеписи за далечни страни и преди арестуването си се числеше към най-запалените читатели на обществената библиотека в столицата. Същевременно притежаваше и отлична памет. А от обстойното описание на своя приятел и благодетел детектив Арнд беше получил една много точна картина за външността на престъпника Науман. Сега установи фрапираща прилика на госта с тези данни. В разговора веднъж спомена съвсем между другото своето познанство с прочутия Арнд и забеляза едно кратко, раздразнено припламване в очите на госта. Това подсили неговото подозрение. Започна да го подпитва и скоро установи, че сведенията му за американските порядки най-често не са достоверни. Когато насочи разговора към Тексас, „американецът“ толкова очебийно отклони темата, че Хайлман сега беше почти сигурен, че си има работа с Краля на контрабандистите. Разбира се, той се пазеше да прояви ясно своето подозрение.

След храна се отдалечи за кратко под някакъв претекст и потърси най-близкия полицейски участък. Там узна, че Науман бил вече заловен и лежал тежко ранен под охрана в една въглищарска колиба горе в планината. Детектив Арнд бил осведомен и на другия ден щял да тръгне от столицата с влака и после да продължи на кон в планините. Заблудил ли се беше Хайлман? Но той не можеше да се освободи от чувството, че нещо в тая работа не е наред. При връщането си тайно се довери на Магда. Отначало тя се вторачи невярващо в него, но после каза:

— В някаква въглищарска колиба в планината, казваш? Това може да е само при нашия кръстник Хендел. Вилхелм, иди там! Пътят е дълъг, но аз ще ти го опиша така, че да не го сбъркаш. Тръгни още рано сутринта и обсъди с хер Арнд какво мислиш за тая работа! Ако татко или този съмнителен роднина попитат за теб, все ще ми хрумне някакво обяснение.

Хайлман й даде право и настойчиво й внуши да не се издаде с нещо пред „братовчеда“.

— Ако това наистина е търсеният престъпник, притиснат в ъгъла той е способен на всичко!

После се върна в стаята, където мъжете водеха неуморен разговор. „Американецът“ тъкмо попита:

— Що за тип е всъщност тоя Крал на контрабандистите Науман? Днес вече ми причини сума неприятности.

— На теб? — запита Вебер учудено. — Че как така?

— Ех, явно приличам на него — осведоми „племенникът“ ухилено. — Още на границата бях подканен да се легитимирам и тогава получих този пропуск.

Той го извади от джоба и го сложи на масата. Със задоволство видя как Хайлман чевръсто посегна и внимателно го проучи. После продължи:

— Безчет военни сновяха из гората с амбиция да заловят Краля на контрабандистите. Един лейтенант ме спря. Аз му представих картата, но той ме пусна едва след като му показах и другите документи.

Същевременно извади легитимациите и ги показа на Вебер. След това изръмжа раздразнено:

— Ако знаех, че ще се сблъскам с такива затруднения, сигурно щях да предпочета да остана отвъд океана.

— Глупости! — отговори бившият дърворезбар. — Не е нужно да се косиш за такива работа. Да се надяваме, че ще се заселиш в Лангенщат?

— Възможно — рече „племенникът“. — Или ще остана тук, или ще си купя в столицата някоя къщичка. Тогава ще дойдете при мен.

Но тайно в себе си планираше само да дочака пристигането на сандъците, да присвои съдържанието им и после завинаги да изчезне. За да залъже „чичото“, строеше разни въздушни замъци. Бърбореше и с Хайлман, който вече не задаваше щекотливи въпроси и много скоро напусна стаята, за да си легне да спи. Искаше да потегли още преди изгрев слънце, та да може в планините да стигне до дъното на нещата. Защото и легитимациите на „американеца“ не бяха съумели да разсеят неговите подозрения.

Но Вебер остана още дълго на разговор със своя мним племенник.

* * *

Беше същата нощ. В стаята на въглищаря Хендшел още гореше едно газениче, което разпространяваше много мъждива светлина. Пострадалият лежеше неподвижно на постелята, край която седеше един лекар от столицата. Междувременно бе пристигнал и прокурор Унтерберг. Той се беше убедил, че раненият не може да избяга, и бе отишъл в другата стаичка, за да прекара там нощта.

На масата, където светлината на газеничето не достигаше, седеше въглищарят със своята жена. Имаха да си разменят някои мисли и тихичко си шушукаха.

— А аз твърдя, че това не е той — нашепна жената на въглищаря.

— Откъде претендираш да си така добре осведомена?

— Чувствам го. Знаеш, че ние жените имаме фин усет. Само да не беше лицето така изподрано, та да можеше човек да различи чертите!

— Ама пък това си бяха неговите дрехи. И нашия хляб имаше в джоба си!

— За тези неща помислих и аз. Блъскам си главата, но не намирам обяснение. Ей, татко, сещам се нещо, нещо важно! Нямаше ли „Хирш“ една прясна рана по опакото на ръката, която уж си бил причинил на идване към нашата колиба на някакъв трън?

— Хмм! Имаш право — изръмжа старият. — На дясната ръка!

Жена му кимна.

— Правилно! Спомням си го съвсем точно. Нека погледнем!

След известно време въглищарката се надигна, завъртя се небиещо на очи близо до леглото и се върна.

— Ръцете са ожулени, наистина, от падането, но тази рана липсва.

Мъжът поклати невярващо глава.

— И на лявата? Може би се заблуждаваме относно ръката.

— Не, не. Освен това неговите ръце са мазолести, докато на Хирш бяха гладки — заяви жена му умерено.

— Ей, това и на мен действително ми се струва подозрително — рече старият Хендшел. — Той трябва след падането незабавно да е изгубил съзнание. И все пак аз съвсем ясно видях, след като бях чул ужасяващия крясък, че на онова място нещо се движеше.

Жената беше безпомощна.

— Кой може да е бил? — попита тя. — Да не би онзи, когото лейтенантът бил срещнал наблизо? Нали знаеш какво е казал. Бил някакъв американец, когото изпървом сметнал за Науман.

Възникна дълга пауза. Въглищарят промърмори няколко пъти нещо на себе си, почеса се зад ухото, засумтя пак, докато жена му накрая изпита досада. Тя прошепна:

— Какво има?

— Една мисъл ми се върти.

— Е, това не е повод за ръмжене!

— Охо! Това е една отчайващо дръзка мисъл. Какво сега, ако оня така наречен американец е бил престъпникът, а пострадалият е някой невинен? Науман може да го е бутнал и след това да си е разменил с него костюма.

Но това се стори твърде невероятно за старата. Тя промърмори:

— Мъжо! Страхувам се за теб!

— Ее, не съм го съборил аз — успокои я той добродушно.

— Боже Господи! — извика жена му внезапно и подскочи ужасено от стола.

Раненият в този миг, без ни най-малко да се помръдва, бе надал един страховит крясък, толкова ужасяващ, че лекарят също подскочи стреснато.

— Спасителю! — възкликна въглищарят. — Това беше същият крясък, който чух в гората.

Заслушаха се. Мнимият Науман отново беше спокоен. От другата страна стълбите изскърцаха и прокурорът, който още не беше си легнал, влезе.

— Кой изкрещя така? — попита той.

— Този — отговори лекарят, посочвайки лежащия в безсъзнание мъж. — Нашият пациент.

— Хм, хм! Помислих, че нещо се е случило.

След това напусна отново стаята, в която сега настъпи пълна тишина. Само старият стенен часовник продължаваше своето ритмично, монотонно тиктакане. По едно време раненият започна тихо, съвсем тихо да мънка. Звучеше, сякаш си тананикаше. После каза внезапно гласно, макар и слабо доловимо:

— Вебер се казвам.

След това отново стана тихо. Двамата старци проточиха вратове. Понечиха нещо да си прошепнат, но ето че прозвуча късо и гневно:

— От Америка… към Лангенщат!

Лекарят поклати удивено глава. А въглищарят прошушна на жена си:

— Чу ли? Вебер се казва и иска да отиде в Лангенщат!

— И идва от Америка!

С някакви проблясъци на съзнание мъжът продължи тихо да си мрънка. После си промърмори няколко кратки, неразбираеми думи, докато накрая се чу по-ясно:

— Моята раница… много пари… дърворезбар… аах, сега той ме бута долу…

Мънкането после отслабна и той отново изпадна в дълбоко безсъзнание. Вече не се чуваше нищо. Въглищарят почака известно време. Когато това мълчание се проточи, каза на жена си:

— Сега е почти сигурно, че имаше предвид кумеца Вебер! Вебер… дърворезбар… Лангенщат. Изобщо не може да бъде друг.

— Какво искаше да каже с раницата? — попита жена му.

— Сигурно е имал много пари в нея. Говореше за бутане долу. Моето подозрение се потвърди. Науман е срещнал този чужденец и го е бутнал от скалата. След това си е сменил облеклото с неговото и се е представил за този Вебер.

— Това би било чудовищно!

— Но пък възможно — каза Хендшел. — Нали?

Умълчаха се замислено. Едва след продължителна пауза въглищарят побутна жена си и прошепна:

— Не мога да го задържа на съвестта си, ще го кажа на прокурора. Хмм! Но ако му разкажа, че сме подслонявали „Хирш“, ще ни сполети нещастие и братовчеда също. Мътните го взели!

Отново настъпи дълга пауза. Накрая Хендшел се наклони към жена си.

— Сега знам как ще постъпя! Ще отида в Лангенщат, при Вебер, за да си изясня нещата.

— Още сега? — попита жена му. — През гората?

— Какво има толкоз! — отвърна той. — Знаеш, че не се страхувам. Пътищата са ми изцяло познати. Колкото по-късно тръгна, толкова по-късно ще стигна. Вярно, отвън има постови, но това няма значение, тъй като аз не съм техен пленник. Те трябва да внимават само пострадалият да не им се изплъзне. Ще представя нещата така, сякаш искам да отида до въглищната клада. Не могат да ме задържат.

Те обсъждаха още известно време работата, след което старият бе твърдо решен да отиде до Лангенщат. Трябва да бе малко след полунощ, когато излезе от външната врата.

— Стой! Кой е там? — отекна насреща му глас.

— Въглищарят.

— Останете на място!

Постът приближи и се увери, че действително това е въглищарят. Предпазливо пристъпи до прозореца и погледна в стаята, където лежеше мнимият Крал на контрабандистите.

— Трябва да спите! — отбеляза.

— Днес ще се размина с тая работа — осведоми го въглищарят. — Трябва да запаля кладата. Или нямам право?

Военният пост сви рамене.

— Защо не? Ние имаме задължение да задържим само пострадалия, а той едва ли може да ни избяга. Лека нощ!

Постът се ослуша, докато стъпките на въглищаря престанаха да се чуват, и продължи после обиколката си.

При въглищарската къща бяха останали десет войници под командването на един унтерофицер. Бяха установили своята квартира в една стара барака. Съдебният лекар, който бе пристигнал по свечеряване, беше обявил тази предпазна мярка за повече от излишна, тъй като тежко раненият не беше в състояние да напуска своята постеля.

Нощта мина и денят настъпи. Прокурорът се появи в стаята и се осведоми от лекаря за състоянието на Науман. То не беше се променило.

Малко след обяд пристигна един конник. Като го съгледа, Унтерберг пристъпи радостно насреща му и го поздрави. Беше Франц Арнд.

— Къде е Науман? — извика той на прокурора още отдалеч.

— Все още лежи в дълбоко безсъзнание — отговори Унтерберг.

— Да не е симулация? — усъмни се Арнд. — Я да влезем!

Двамата отидоха в колибата.

Влязъл в бедната стаичка, Арнд пристъпи към леглото и огледа ранения.

— Лицето е ужасно изподрано — отбеляза прокурорът тихо.

— Да, едва ли може да се разпознае някоя черта. Но по какво всъщност са го идентифицирали като Науман?

— По облеклото, което е отмъкнал от стария хер Фон Шарфенберг — каза Унтерберг.

Арнд взе ръката на припадналия и я разгледа. После раздалечи внимателно устните, огледа зъбите и заяви:

— Вие не сте заловили Краля на контрабандистите!

— Не? Какво? — извика прокурорът.

— Мога да се закълна в това. Вижте, Науман има, както може да се прочете в обявата за издирване и залавяне, фини, жълтеникави ръце и една празнина между зъбите в горната челюст. Този мъж тук има големи, мазолести ръце и здрави зъби без никакъв процеп. Не, това не е Науман!… Той говори ли нещо? — обърна се той към лекаря.

— През нощта чух няколко думи. Всички те бяха без значение.

Арнд тръсна енергично глава.

— Аз не мисля, че в случай като този дори и една дума би могла да бъде без значение. Не ги ли запомнихте?

Лекарят се попипа по челото.

— Пациентът нададе висок крясък на ужас. После заговори за хвърляне долу, за някаква раница, за пари в нея и спомена имена. Говори, мисля, също за Америка и за някакъв си… ее, как ли пък беше?… някакъв си дърворезбар.

Арнд вдигна бързо поглед.

— Америка? Дърворезбар? — попита той. — Спомена ли името му?

Лекарят запъна.

— Мда, а, да. Вебер… в…

— Да не би в Лангенщат? — извика Арнд.

— Да, така беше, в Лангенщат.

Арнд пребледня.

— Хер прокурор, хората са оставили Науман да се измъкне, в замяна на което са задържали един невинен, спрямо когото убиецът е извършил ужасно престъпление. Нали по пътя за насам патрулът е срещнал някакъв американец, който притежавал поразителна прилика с Науман?

Прокурорът беше удивен, но потвърди. Детективът изпадна в една напълно необичайна за него възбуда.

— Хер прокурор, вие държите тук погрешен човек. Този клет дявол не е необходимо да бъде така грижливо пазен. Ние трябва да се опитаме да спасим неговия живот. Той е роднина на едно почтено семейство и важен свидетел срещу Науман. А сега трябва незабавно да се отправя по следите на престъпника.

Излезе бързо и възседна коня си. Прокурорът излезе след него от къщата и попита:

— Не мога ли да науча нещо по-подробно, хер Арнд?

— Времето е кратко — отговори детективът лаконично. — Аз подозирам къде се намира и искам да изпратя една телеграфическа заповед за задържането му. Ето защо трябва незабавно да се отправя към най-близкото селище, където има поща.

И препусна. При първата удала му се възможност подаде следната депеша:

„До кмета на Лангенщат.

Веднага арестувайте американеца при дърворезбаря Вебер!

Незабавен отговор до Франц Арнд.“

Отби се в съседната гостилница да изчака отговора. Той дойде само след четвърт час и за негово най-голямо изумление гласеше:

„Вече сме го задържали! Препращаме със следващия влак за столицата. По поръчение на Вилхелм Хайлман.“

Арнд стоеше като поразен от гръм. За първи път в своя дълъг и изпълнен със събития житейски път наистина не знаеше какво да каже.