Карл Май
Блудния син (10)

Глава 10
Голямата печалба

Вехтошарят Зигмунд Дорн притежаваше на „Мюленгасе“ не само къщата, в която живееше със своята жена, но и още няколко други, които бяха доста порутени. Дори ги беше дал на бедни хора под наем, който можеше да се нарече направо безсрамен. Но какво от това? Жилища в столицата трудно се намираха, а в другите квартали трябваше да се плащат още по-високи наеми.

Беше вечер. В таванския етаж на една от тези къщи, до който се стигаше по четири тесни дървени стълбища, един мъж седеше на масата при мъждивата светлина на една лампа и работеше. От начина, по който боравеше с грифела по лежащата пред него метална плоча, можеше да се познае отличният гравьор. Беше вече над петдесетте, много мършав, с потиснат, изстрадал вид. Носеше очила, зад които можеше да се различат две лишени от мигли, силно възпалени очи. Работеше с видима напрегнатост и често си търкаше очите като под силна болка.

Малкото желязно кюмбе пушеше, но от сложените в него три-четири бучки въглища се разпространяваше нещо, което само някой кацнал на печката комар би могъл да сметне за топлина.

От време на време мъжът се ослушваше настрани, където през една притворена врата се чуваше често прекъсван тих говор и въздишки. Близо до мъжа стоеше стол, на който лежеше гергеф — признак, че тук е работила жена.

В един момент вратата се отвори и влезе една бледа, много бедно, но чисто облечена жена. Плачеше.

— Какво има? — попита той тихо.

— Отива си, скъпи Вернер — изхлипа тя. — Нима е чак толкова наложително да работиш?

— Утре сутринта трябва да бъда готов.

— Но все пак би могъл да отделиш няколко минутки за умиращата си тъща! — прошепна тя, като го помилва по вече напълно посивялата коса.

Той остави плочата и въздъхна дълбоко.

— Не е само заради работата. Но ако дойда, ще се разплача, а това още повече ще навреди на болните ми очи!

И добрият човек наистина заплака. Виждайки това, жената сложи ръка на тила му и помоли:

— Ела, Вернер! Тя иска още веднъж да те види.

Той стана от стола и я последва към спалнята. Там седяха на пода върху слама пет деца. Не можеха да заспят, защото знаеха, че тяхната добра баба е пред края си. Тя лежеше с дълбоко хлътнали страни и слепоочия на своя мизерен креват. Виждаше се, че смъртта вече е потропала на вратата. Като съгледа зет си, по измъченото й лице премина доволна усмивка.

— Колко добре от ваша страна, че дойдохте — заговори бавно и тихо. — Трябва да напусна вас и малките, за които с удоволствие щях да продължа да се грижа, за да може моята дъщеря спокойно да работи. Но добрият Бог иска да ме прибере, а аз ще му кажа там горе какъв добър съпруг, баща и зет сте. Ще го помоля да върне вашето здраве и силата на очите ви. Той сигурно ще ми окаже тази услуга. А сега хиляди благодарности за всичко, което сторихте за старата жена!

Говореше с големи паузи. Сега спря да си поеме дъх. Беше уловила десницата му и я притискаше между своите повехнали, сбръчкани ръце. Той стоеше с насълзени очи и не можеше нищо да каже. Жена му се бе облегнала разплакана на стената, а малките се бяха прегърнали и също плачеха, но тихо. Знаеха, че иначе татко им още повече ще се разплаче, а после очите щяха да го болят, болят.

— Вие винаги сте ни били голяма помощ и подкрепа, скъпа майко — проплака Вернер Херолд задавено. — Ако някой път съм ви оскърбил, простете ми. Със сигурност не е станало преднамерено!

И сега се свърши. Не можеше повече да се сдържа. Разхлипа се шумно и се върна бързо в стаята. Там се облегна скръбно на стената с прозореца. Чу жената и децата да плачат и слабия глас на умиращата, която опитваше да ги успокои. Когато сметна, че отново може да се владее, отиде в стаичката при тъщата.

— Мили Вернер — каза жена му, — пазиш ли все още листа с онази хубава песен? Майка толкова много иска да я чуе.

Той извади един лист от вътрешния си джоб и седна в долния край на кревата. Жената беше уловила двете ръце на майката. Децата сключиха ръчички. Баща им избърса още веднъж очите си и започна да чете великолепните строфи на Герок^[1]:

У дома желая да се върна; бащината къща,

при сърцето бащино ме тегли.

Да се махна от света с тълпата бързаща, крещяща,

покоя тих да намеря негли.

От дома излязох нявга с безбройни намерения,

ала там ще се завърна със скромни въжделения.

Една утеха в сърцето ми е само затаена:

у дома желая да се върна.

 

У дома желая, уморен от твоите горести,

фалшив свят, с лицемерна управа;

у дома желан, преситен от твоите радости.

Нека друг се на тях наслаждава!

Понеже Бог поиска, ще си нося аз още кръста

и рицарски смело ще си пробивам път в живота.

Но вдън гърдите се отронва въздишката потайна:

У дома желая да се върна.

— У дома, у дома, у дома! — прозвуча тихо от устните на умиращата. — По-нататък, по-нататък, добри ми зетко!

Той си подсуши сълзите и продължи да чете:

У дома желая; съгледах аз в сънища блажени

едно отечество по-хубаво.

Там е моето място в пространства сияйни,

тук няма вече за мене място.

Пролетта си отиде, лястовицата размаха крила

към родината, надалеч през долини и хълмове.

Не я задържа ловната мрежа, ни пречка клеена.

У дома желая да се върна.

 

У дома желая; носеха ме нявга като дете

големите на игра и пиршества,

а аз се порадвах може би час къс един от сърце

и после се свършваше радостта.

А очите на братята още звездно сияеха,

тепърва сърцата в игри и веселие се сгряваха.

Въпреки златистия мед и ябълката алена:

У дома исках да се върна.

 

У дома желая; корабчето пристана тих търси,

рекичката към морето тече,

детенцето в прегръдката майчина гушнато спи

и аз също не искам повече.

Песни прекрасни пял съм в радост и тъга не една

и като приказки са отзвучали радост и тъга.

В сърцето остана само още римата последна:

у дома желая да се върна.

Дълга и дълбока въздишка се чу в стаичката. Почакаха старата майка да каже още нещо… напразно! Тя беше затворила очи и не помръдваше. Ръцете още лежаха в тези на дъщеря й. Бащата остави листа настрана, наведе се над добрата тъща, погледа я в продължение на няколко мига и промълви после тихо:

— Тя наистина вече си е у дома.

Повече не бе казана нито дума. Дъщерята склопи очите на майка си и каза, въздъхвайки дълбоко и с болка:

— Трябва да продължим работата си!

Бащата вдигна предупредително показалец към децата:

— Баба сега спи дълбоко. Не бива да я смущавате. Легнете си и спете спокойно!

Децата се подчиниха, а родителите се върнаха в другата стая и седнаха да работят. Грифелът и иглите се раздвижиха неуморно и мина полунощ, без дума да бъде разменена. Но ето че жената наруши най-после дълбокото мълчание:

— Не ти ли е студено?

— Не — отвърна той едносрично.

Въпреки това двамата мръзнеха. Жената хвърли меланхоличен поглед към печката. Край нея лежаха четири-пет малки цепеници и шепа въглища. Това бе горивото за утрешния ден.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Трябва да осведомим за смъртта й — отговори мъжът, без да вдига поглед от работата си, която достатъчно дълго бе занемарил.

— Да. Но не това имах предвид. Какво ще правим с ковчега и погребалните разноски?

Той наведе още по-ниско глава над плочата, но не отговори.

— И какво ще й облечем? — продължи да шепне тя.

— Най-хубавата й рокля? — каза той с твърд глас.

Жената сложи ръка на рамото му.

— Ще бъде жалко! — изрече тихо. — От нея бих могла да направя две малки сака и едно якенце!

Мъжът поклати глава.

— Тя я е носила на своята сватба, така че трябва да й остане. Тя ни обичаше и аз ще се срамувам, ако я изпратя най-мизерно при Бога.

Жената отправи дълъг, топъл поглед към съпруга си и прошепна:

— Добричкият ми!

Отново мина известно време. След това мъжът подхвана разговора:

— Кога ще свършиш?

— Днес вечерта — каза тя. — Ще получа два гулдена, ако приключа с бродерията. А ти какво правиш там?

Той наведе още по-ниско глава, при което челото му почти докосна лежащата върху масата плоча и отговори тихо:

— Заглавна гравюра за един вестник.

— Аха, затова е толкова дълга и тясна — установи жената наивно.

Той погледна угрижено плочата и продължи да работи.

— И колко ще получиш за работата? — попита тя предпазливо.

— Хм! Сега може би нищо! Всичко ще бъде готово по-късно. Аз мога да работя само детайл по детайл, но дали и ще ми плащат на части — той поклати глава, — не зная.

— Господи, Исусе! Какво да правим? — проплака тя, кършейки ръце.

— Аз имам още два кройцера и се нуждая от тях, за да купя мляко за децата. Ти колко имаш още?

— Нищичко. Вчера ти дадох последните си пари. Иска ми се да можехме нещо да продадем или занесем в заложната къща!

Жената погледна предпазливо към него и каза после с несигурен глас:

— Или да спечелим от лотарията!

Той поклати тъжно глава и отговори:

— Не бива да си го въобразяваме. И без това нямаме никакво щастие на тази земя. Беше истинска дързост да похарчим пет гулдена за лотариен билет. С тях можехме да преживеем две седмици!

— Но прекрасната надежда!

— Няма нищо да ни ползва! — отсече той твърдо.

— Не исках всъщност да кажа това, но напред, когато ти се бе върнал в стаята, майка рече, че щяла веднага щом отиде на Небето да помоли добрия Господ да спечелим от лотарията сто гулдена.

— Това е грях! — отвърна мъжът й строго. — Добрият Господ и без нея знае, че ние сме крайно бедни.

Каза го с толкова рязък тон, че жената предпочете да замълчи.

Така работиха цялата нощ. В ранни зори жената отиде да вземе с последните два кройцера мляко. А мъжът натопи един парцал в студена вода и си го върза върху парещите очи, за да облекчи болките. Така поседя няколко минути, зъзнейки. Лежащата върху масата ръка докосна плочата. Той сключи ръце и замърмори тихо:

— Господи, Исусе, прости ми! Зная, че не след дълго ще бъда сляп, а пък трябва да се погрижа за домашните си. Това, което върша тук, е грях, неправда. Искам да го поема върху себе си, изцяло върху себе си. Сега тъщата е горе, следователно също знае какво лошо нещо съм наумил. Но не ми остава никакъв друг избор!

След известно време отстрани компреса и продължи да работи. Но установи, че е надценил възможностите си и ще може да приключи едва по обяд.

* * *

В предиобеда на същия ден старият Зигмунд Дорн седеше в стаята си и ровеше из разните вехтории, които мислеше да продаде изгодно. В един момент жена му Аврора му доведе посетител, при чийто вид Дорн бързо скочи от стола.

— Добре дошъл! — каза той, подавайки ръка на дошлия. — Най-после! Направил сте проби?

— Да, тази нощ — потвърди другият, — надминаха всички очаквания. Тоя гравьор Вернер Херолд ни достави истински шедьовър. Предната плоча не може да се заплати с пари. Десет хиляди гулдена никак няма да са много.

— Десет… десет хи… десет хиля…! — Вехтошарят се изплаши. — Да не сте нещо мръднал! Хиляда гулдена, това достатъчно!

Другият сви рамене.

— Нейсе! За мен е добре. Той и бездруго ще получи само първите стогулденови банкноти от собствената си работа. Я вижте!

Извади една хартия, която имаше истински вид на банкнота от сто гулдена, но беше отпечатана само от едната страна. Старият взе фалшивата банкнота, посегна към една лупа и започна да я изследва.

— Дяволска кръв! — промърмори доволно. — Това фина, много фина работа! Копие хич не може се различи от оригинала. Ако и задна плоча излезе толкоз добра, можем отпечатваме хиляда години, преди някой открие, че каймета фалшиви! Кога значи получим задна плоча?

Непознатият направи замислена физиономия.

— Надявам се, да го разбера още днес. Херолд може би ще ме осведоми до обяд докъде е стигнал. А сега, адио!

Подаде ръка на вехтошаря и си тръгна. След известно време дойде друг посетител с бързи, почти танцуващи стъпки. Зигмунд Дорн го познаваше добре. Беше продавач на лотарийни билети, с когото от време на време сключваше малки частни сделки, които обикновено носеха печалба и на двамата.

— Добро утро, хер Дорн — поздрави билетопродавачът любезно.

— Добро утро, хер Майбаум! Какво води ви насам, каква таз’ физиономия? Да не спечелили сте голяма печалба или даже цяла лотария? — подхили се старият.

— Шегата настрана! — отби другият. — Наистина се касае за една голяма печалба.

— Ама сигур’ не за мен, а за други — измърмори вехтошарят. — Защото аз нямам билет.

Продавачът се ухили смутено.

— О, човек може да спечели и без билет. Да приемем, че на някой номер се падне основната печалба и че някой притежава този номер, но още нищо не знае за печалбата. Да приемем по-нататък, че вие откупите билета от въпросния тъпак. Ще поделите ли после печалбата с мен?

Старият направи гримаса.

— С вас деля печалба? Да не побъркан станал или благодетел на човечество?

— О, не — ухили се Майбаум. — Напротив, ще се проявите като много разумен, ако приемете предложението ми. Слушайте, аз съм продавач на лотарийни билети. Знам, наистина, че въпросният някой е спечелил, но не мога да откупя билета. Но някой друг може да се заеме с тая работа. Вие от своя страна пък не знаете номера. Сега моето предложение. Вие купувате билета и ми давате половината от печалбата, когато парите бъдат изплатени. Това става обикновено в рамките на две седмици.

— Хмм! — Старият даде вид, че размишлява. — Откъде знаете номер на главна печалба?

— Току-що получих депеша от дирекцията, че на въпросния номер се е паднала голямата печалба — отвърна билетопродавачът. — Той е струвал само пет гулдена, но печелившият ще получи десет хиляди! И така, какво решавате? Съгласен ли сте?

— Да — побърза да отвърне Дорн. — Кажете само номер и тоз’, кой има билет в свои ръце!

— Не толкова припряно! — отклони продавачът. — Най-напред трябва да си подсигуря нещата с вас. И тъй, колко ще ми платите?

Старият се направи, сякаш не е чул добре.

— Платя? А, да! Ще дам на вас цели сто гулдена, защо съм човек на замах.

Продавачът отстъпи крачка назад.

— Смахнат ли сте? Искам да имам половината и нито хелер по-малко! Решавайте бързо! Времето минава и въпросният ще разбере, че той е спечелил.

Вехтошарят размисли.

— Хиляда! — и даде вид, сякаш продавачът на билети му е поискал живота.

— По дяволите! — изруга оня ядосано. — Да не си мислите, че съм някой загубен хлапак?

Вехтошарят осъзна, че работата е сериозна, и склони:

— Е, добре, добре, добре! Ще казвам „Да“, вече казвам „Да“, съгласен. Какъв номерът и кой го има?

Билетопродавачът триумфираше.

— Не толкова напористо, драги! По-напред искам да имам гаранция. Вие сте Зигмунд Дорн, това вече е причина за предпазливост. Знаем се. Искам вексел, иначе си тръгвам!

— Вексел за колко? — попита старият.

— За пет хиляди гулдена, изплатим при предявление. Аз естествено ще представя вексела едва когато ви плащам печалбата.

Старият се хвана за косите.

— Слънце на моя страна! Искате ме докарате в бедност и мизерия? Ама добре, ще пиша вексел.

Те седнаха и изготвиха два документа. Продавачът получи искания вексел, а пък старият — разписка от Майбаум. Когато формалностите бяха уредени, Дорн подкани:

— Сега номер!

— Номерът е 45332 — издаде лотарийният билетопродавач. — Херолд, който живее в една от вашите къщи, е щастливият притежател на билета.

Старият лихвар направи от радост един невероятно висок скок и извика:

— Ура! Пари са наши!

— Смятате, че ще ви продаде билета? — ухили се хитрият продавач.

— Да, съвсем сигурно — подсмихна се Дорн. — Аз ще го навестя още днес.

— В такъв случай привечер пак ще намина — рече другият, — за да разбера дали сте получили билета. Останете със здраве!

Сбогува се набързо и си тръгна. Едва беше излязъл, старият скочи и изтърча при жена си да й разкаже неочаквания щастлив случай, който щеше да му донесе пет хиляди гулдена.