Карл Май
Блудния син (21)

Глава 21
Краят на Блудния син

Любезният читател ще ни прости, че ще го върнем още веднъж в деня след бягството на Волф Науман. Тайният полицай Арнд беше натоварил своя стар познат, комисар Андерс, да се заеме с лейтенант Фон Шарфенберг. Комисарят незабавно се зае със съответните разследвания.

Казиното на „Беренщрасе“ не се ползваше с особено добра слава. Тук се отбиваха и млади офицери със съмнителна репутация. През цялата нощ се играеше и не един и двама вече бяха изгубили състоянието си в такива нощи. Късно вечерта един възрастен господин почука на вратата на къщата. Едно момиче отвори и попита:

— Какво искате?

— Да бъда обслужен — отговори господинът кратко.

— Почакайте! — отвърна момичето троснато.

Заключи отново вратата и той сега остана сам на площадката. Доста време мина, докато вратата отново се отвори и излезе съдържателят.

— Майн хер, това не е обществен ресторант, а категоризирано казино — каза той сдържано.

— Знам — осведоми другият невъзмутимо. — Аз съм комисар от криминалната полиция и вероятно също имам право да влизам във вашето заведение.

И показа една малка златна значка. Съдържателят тутакси отскочи назад.

— Мога ли да вляза? — попита комисар Андерс.

— Разбира се, заповядайте, заповядайте!

Съдържателят разтвори широко вратата и направи дълбок, приканващ поклон. После, когато Андре бе влязъл, попита с едва ли не раболепно държане:

— Какво желаете, майн хер?

— Възнамерявам на спокойствие да изпия бутилка вино. Дайте ми листа с асортимента!

Андерс се настани в салона на един удобен фотьойл, направи избора си и беше обслужен. После посегна към вестника и даде вид, че е съвсем задълбочен в четивото.

В това помещение сега освен него и сервитьорката нямаше никой друг, тъй като съдържателят се беше оттеглил. Само от съседния салон достигаха шумни гласове. От време на време се разнасяха ядни проклятия, придружени от подигравателен смях.

Така мина повече от половин час, когато се чу висок, разгневен глас:

— Изгубих! Последните хиляда гулдена!

Отново стана тихо. Един глас обяви:

— Хвърлени шестнайсет! Сега, Шарфенберг!

След кратка пауза отново прозвучаха високи викове. Комисарят чу да казват:

— Дванайсет хвърли, Шарфенберг! Две, четири и шест. Петстотинте гулдена пропаднаха!

— Да ви вземат дяволите! Прибирам се вкъщи.

Вратата се отвори шумно и Бруно фон Шарфенберг излезе.

Силно зачервеното му лице и пламтящият поглед издаваха възбудата, в която се намираше. Затръшна вратата след себе си. Като забеляза Андерс, се сепна и се обърна въпросително към сервитьорката:

— Някакъв непознат! Кой го е пуснал тук?

Тогава комисарят се надигна и отговори вместо нея:

— Позволете сам да ви го кажа. Тук ли ще останете, или си отивате вкъщи?

— Тръгвам си.

— В такъв случай ще ви помоля за позволение да ви придружа. Трябва неотложно да говоря с вас.

Шарфенберг беше видимо изненадан.

— В този час? За какво?

— Ще ви дам информацията на четири очи.

— Добре! Надявам се, че въпросът е достатъчно важен да извини вашето необичайно предложение! Да вървим!

Андерс плати и двамата тръгнаха. При вратата на осветения коридор Шарфенберг спря и попита:

— Е? Какво имате да ми казвате?

Явно нямаше желание да продължи с този напълно непознат за него мъж.

— Да вървим, моля! Можете спокойно да ми се доверите.

При тези думи Андерс излезе от къщата и офицерът го последва принудително, но поиска да знае:

— Името ви?

— Казвам се Андерс и съм криминален комисар.

— Всички дяволи!

— Изплашихте ли се?

— Не. Не виждам защо! Предполагам, че имате да ми кажете само нещо приятно?

— Действително, защото едно предупреждение винаги си има своите добри страни, хер лейтенант. То е във връзка с някой си там Золбриг.

Комисарят направи пауза и погледна проницателно Шарфенберг. Онзи съумя да запази контрол над себе си и попита, свивайки рамене:

— Кой пък е този?

— Живее на „Ноймаркт“ 12 — прибави Андерс.

— Не познавам такъв човек! — произнесе Шарфенберг, привидно незаинтересован.

— Хмм! — провлече Андерс. — Имали сте делови отношения с него.

Шарфенберг постепенно започна да губи самообладание.

— Аз съм офицер, а не делавераджия, майн хер! — извика той — А сега адио!

Поиска да се отдалечи, но Андерс го задържа здраво за ръкава.

— Не толкова бързо! — каза спокойно. — Има свидетели, че сте получили банкноти от Золбриг!

Шарфенберг симулира равнодушие.

— Какви свидетели? — попита принудено.

— Например онзи, с когото миналата нощ сте си разменили облеклото.

Няколко мига лейтенантът не беше в състояние дума да произнесе. После се овладя и извика:

— Аз — костюма си? И къде е станала тая работа?

— Именно при този Золбриг.

Шарфенберг потрепери.

— И с кого по-точно?

— С избягалия престъпник Науман. Получили сте от него мушама за дъжд с качулка.

— Струва ми се, че фантазирате!

— Хм! А какво ще стане, ако хората ми дойдат сега в жилището ви да я потърсят?

— Няма да намерят нищо, нищичко! Трябва някой глупак с възпален мозък да е измъдрил тези празни приказки. Аз мога да докажа, че съм си бил вкъщи и…

— Вчера посред нощ сте отишли при този Золбриг — прекъсна го Андерс на думата.

— И през ум не ми е минавало — заяви Шарфенберг арогантно.

Комисарят само се усмихна и каза:

— Тогава лека нощ!

Обърна се рязко.

Шарфенберг тръгна с бързи крачки към жилището си, размишлявайки трескаво:

„Това е ужасно! Как е успяла полицията да се добере до тези неща? Трябва незабавно да изгоря дрехите на Науман и после да отида да предупредя Золбриг, за да не вземе нещо да се изтърве.“

Комисарят Андерс беше опитен криминалист и умееше добре да преценява въздействието от думите си. Той се запъти бързо към полицейския участък при „Ноймаркт“. Тъй като всички полицаи стояха в бойна готовност заради бягството на Науман, завари значителен брой жандарми в участъка. Андерс помоли да му дадат един опитен служител за придружител, с когото се отправи към онази страна на пазара, откъм която се намираше къщата на Золбриг. Там бе застанал пазачът, с когото асесорът бе стигнал предната нощ до следите на размяната на дрехите между Шарфенберг и Науман. Андерс го познаваше и знаеше, че притежава един шперц, с който можеше да отваря всички пътни врати.

Той пристъпи към него, поздрави колегиално и попита:

— У вас ли е онзи шперц?

— Да, хер комисар.

Пазачът подаде на Андерс едно парче тел, огънато по особен начин.

Комисарят отключи предната врата на номер 12, а когато полицаят влезе след него, отново я заключи. След това извади от джоба си едно малко шишенце, пълно с масло и фосфор. То пръскаше мека, но достатъчна светлина. Полицаят отбеляза с удивление:

— Това практически е нещо като секретен фенер.

— При дадени обстоятелства, да! На нас не ни е необходима ярка светлина. Ще се скрием тук. Не след дълго, ако не се лъжа, ще дойде един мъж, за да проведе разговор със стопанина на къщата. Ние при всички случаи трябва да го подслушаме. Нека видим дали няма да можем да си намерим някое скривалище. Да се надяваме, че Шарфенберг и Золбриг ще уредят своята работа тук, в коридора.

— Може би под стълбището? — предложи полицаят.

— Възможно — съгласи се Андерс. — Аха, пространството е преградено!

Андерс освети вътре.

— Картони — констатира полицаят. — Предлага добро скривалище.

— Имахме късмет! Но вижте — какво е това? Върху този картон има очертание от изсъхнало мокро петно! А тук долу има следи, оставени сякаш от токове на ботуши! Дали тук вече не е имало някой?

— Съвсем сигурно — потвърди полицаят.

— Погледнете там, в ъгъла… изгоряла кибритена клечка! Човек остава с впечатление, че някой е огледал убежището!

— Без съмнение! Трябва — вероятно миналата нощ — някой да е влязъл през задната врата.

— Според мен това е бил Науман. Да се вмъкнем! Тук има място горе-долу за двама. Мисля, че няма да ни се наложи дълго да чакаме.

Пропълзяха вътре и седнаха един до друг върху картоните. Комисарят дръпна вратата и пъхна фосфорното фенерче в джоба. Около тях сега стана напълно тъмно. В коридора владееше такава тишина, че на двамата подслушвачи не можеше да убегне и най-малкият шум. След малко полицаят прошепна:

— Нямаше ли да е по-добре да получа ясни инструкции?

— Какво искате да знаете?

— За арестуване ли се касае?

— Не е изключено. Аз ще ви кажа, ако се стигне дотам. Сега чакаме лейтенант Фон Шарфенберг.

Полицаят тихо подсвирна.

— По дяволите! Имаме ли всъщност право да му сложим ръка? Ако нещо е престъпил, трябва да застане пред военния съд. Ние не можем да посягаме на един кралски мундир.

— Той определено ще носи цивилно облекло — осветли го Андерс.

В този миг се чу шум.

— Вън някой дойде — прошепна полицаят.

Андерс изрази съгласие:

— Да. Още стои там. Чувате ли? Вратата е затворена. Сега ще събуди стопанина. Ето! Отдалечава се към средата на улицата, както изглежда.

Заслушаха се.

— Ще иска да се обади по някакъв начин — предположи жандармът.

— Във всеки случай няма да позвъни — потвърди Андерс.

Не след дълго чуха горе предпазливо да се отваря вратата и някой с тихи стъпки слезе по стълбите. Беше Золбриг, по пижама и с плъстени пантофи. Носеше свещ, която остави на стъпалата. После отиде да отвори вратата. Това стана, без да бъде причинен шум. Когато посетителят влезе, подметките му изскърцаха по каменните плочи. Двамата чуха Золбриг да изсъсква:

— Тихо, тихо! Вече е много късно. Жена ми нищо не бива да чуе, хер лейтенант!

— Заключете — каза Шарфенберг — и поставете свещта така, че отвън да не се забелязва светлина.

— Елате тогава по-назад!

Отидоха до стълбите. Золбриг постави свещта в ъгъла на извивката на стълбището и попита:

— Но какво има, че сте пак тук? Надявам се, не се е случило нещо лошо?

— Дори много, много неща! Един непознат ме посети в казиното и ми каза право в очите какво се е случило тук през последната нощ.

За миг остана тихо, после Золбриг попита с дрезгав глас:

— Кой беше това?

— Някакъв си криминален комисар на име Андерс — отвърна Шарфенберг.

— Тоя тип да не е ясновидец?

— Това не е важно — отбеляза лейтенантът — Ако полицията ме спипа тук, доказателството е вече наполовина налице. Имате ли за екстремен случай някакво скривалище?

Золбриг се замисли за момент.

— Да. Ето тук, под стълбите. Но вие няма да се криете, а просто ще си тръгнете. Ще ви пусна през задната врата в двора. Прескочите ли там зида, ще се озовете в една странична уличка, където ще бъдете в безопасност. А сега само кажете как са научили цялата работа?

— Не знам — отвърна Шарфенберг, — защото трябваше по най-бързия начин да се отърва от човека. Ако бях проявил безпокойство или страх, той щеше да стане още по-подозрителен. Във всеки случай трябва да е видял как сме си разменили парите на стълбището. Знае също, че сме си сменили дрехите с Науман.

— Това ми е напълно непонятно. Може би само удря по храста с надеждата да изскочи заек?

— Не ми се вярва — каза Шарфенберг. — Вчера действително ме видяха да излизам от тази къща! Оня проклет нощен пазач ме спря, тъй като носех облеклото на Науман, чието точно описание очевидно бе известно. Господ знае, пазачът щеше да ме арестува, ако не беше се намесил някакъв друг тип. Дяволска работа! Но какво да кажа, ако полицията започне да се рови около фалшивите пари? Да заявя, че съм ги намерил?

Золбриг поклати глава.

— Трябва да сте стигнали до банкнотите по редовен път. Аха, хрумна ми една чудесна идея. Някакъв неизвестен благодетел на няколко пъти е изпратил на адреса ви по малка пачка петдесетгулденови банкноти. Разбрано? Утре отново ще получите една такава пачица, от мен естествено. А онова, което е останало още при мен, трябва да го разкарам. И така, ще ви пратя парите и ще прибавя няколко реда с преправен почерк. Ще спомена, че вече на няколко пъти съм ви пращал такива банкноти и това сега е за последен път.

На лейтенанта и през ум не му мина да изрази някакво съмнение или да почувства угризения на съвестта от безогледния план на фалшификатора. Той доловимо си отдъхна и каза:

— Добре! Ако се разбере, че съм разпространявал фалшиви пари, ще им покажа писмото и съдържанието на последното пакетче.

— Значи вие при всички случаи сте подсигурен — отбеляза Золбриг. — Аз ще изхвърля плочите и клишетата. Веднага ще ги пуснем в помийната яма. Хер лейтенант, ще трябва да ми помогнете в тая работа!

Офицерът се поколеба, но после каза:

— Добре де, от мен да мине. Вече съм се набъркал в тая проклета история.

— Бързо, бързо! — подкани Золбриг. — Губим прекалено много време. Сега ще донеса гаечния ключ и веднага ще се нахвърлим на пресата. Ще взема и един фенер. С открита свещ не може да се работи добре.

Золбриг взе свещника и се изкачи до своето жилище. След късо време слезе отново. Задната врата беше отворена и после пак тихо затворена. Двамата подслушвачи чуха отдалечаващи се крачки.

Тогава полицаят прошепна:

— Значи тук се занимават с фалшификация на пари! Трябва да сложим ръка на двамата престъпници. Сега е най-подходящият миг.

Андерс не се поколеба.

— Да. Трябва да ги спипаме при пресата за банкноти. Изтичайте бързо до участъка да доведете подкрепление!

Минаха само няколко минути и полицаят се върна с още трима жандарми. Андерс заключи след тях отново входа и ги поведе към задната врата, която отвори.

— Знаете ли каква е работата? — попита тихо.

— Да, нашият колега ни каза.

— Тогава слушайте! Чувате ли нещо?

— Да. Някой рине въглища.

— Последвайте ме! Тук май се слиза по няколко стъпала. Не вдигайте шум. И не позволявайте никой да се изплъзне! Аз ще тръгна напред.

Полицаите се запромъкваха след Андерс по двора към вратата на бараката. Там спряха. Комисарят пристъпи към входа, облегна се на подпорната греда и надникна предпазливо.

Отзад, в ъгъла, Золбриг прехвърляше въглищата настрани. Лейтенантът му светеше.

— Ето я — каза фалшификаторът. — Лопатата вдига много шум. Помогнете, моля ви! Трябва да я измъкна от въглищата.

— По дяволите, как ще си изцапам ръцете! — изпъшка Шарфенберг. — И къде да оставя тоя фенер?

— Там на стената има една кука. Окачете го на нея!

Двамата хванаха пресата и я извадиха от купчината въглища.

— Тежи повече, отколкото си мислех! — отбеляза лейтенантът и опита да избърше изчернените си ръце в пижамата на Золбриг.

— Да. Така цяла не можем да я пуснем в ямата. Трябва да я разглобим. Не си чистете още, моля, пръстите! Трябва да ми помогнете.

— Дяволите я взели цялата тая работа! — изруга Шарфенберг.

Започнаха да работят. Не мина много и пресата беше разглобена. Золбриг обясни:

— Така, готово! Сега ще махна дъските от ямата. Наистина не можем да хвърлим тия тежки части, ще вдигнат прекалено голям шум при цамбуркането. Трябва да ги спуснем полека! Ей там виси едно старо въже, което е подходящо за тая работа. Подхванете!

Но в този миг от входа прозвуча глас:

— Оставете пресата на мястото!

Двамата подскочиха и се обърнаха.

— Всички добри духове! — извика Золбриг.

— Проклятие! — изплъзна се от устата на лейтенанта.

Комисар Андерс пристъпи една крачка в помещението. Светлината на фенера падна върху него. Шарфенберг отскочи изплашено назад.

— Добро утро, добри хора! Мога ли да попитам с какво се забавлявате тук? — попита Андерс подигравателно. Бруно фон Шарфенберг доста бързо се окопити.

— А аз мога ли да ви попитам какво търсите тук?

— Исках да проверя дали сте казали истината. Нали си спомняте твърдението си, че не познавате хер Золбриг?

— Така казах действително — заяви лейтенантът. — Дойдох тук само въз основа на вашата декларация.

— Тъй ли? — иронизира Андерс. — Нещо не схващам.

— Който трудно схваща, трябва да ходи на училище, за да култивира духовните си сили — присмя се Шарфенберг. — Само че аз не съм нито професор, нито учител.

— А фалшификатор на пари!

Шарфенберг поиска да избухне.

— Хер…!

— О, не крещете, моля, толкова високо! Във ваш собствен интерес е да не разбудите живеещите наоколо. Ще има да се чудят, като видят хер лейтенанта Фон Шарфенберг захванат с едно толкова мръсно занимание.

Шарфенберг бавно изпадаше в ярост.

— Впрочем ние тъкмо се канехме да проучим що за предмет имаме пред себе си.

Комисарят повдигна въпросително вежди.

— Аа, вие още не знаете?

— Не. Вие само споменахте за хер Золбриг и някакви банкноти, които съм получил от него. Аз побързах да дойда, за да си поговорим по тоя въпрос!

Андерс се втрещи от тая наглост.

— Гледай, гледай, и затова сте се захванали да разнебитвате тази преса за банкноти? Я не ставайте за смях! Впрочем аз чух целия ви разговор!

Това изявление призова Золбриг на сцената. Той се изпъчи, пристъпи крачка към Андерс и каза:

— Така! Вие сте подслушвали? Как изобщо влязохте, майн хер?

Андерс отвърна спокойно:

— С помощта на шперц.

Золбриг изигра възмущение. Опря ръце на хълбоците и възкликна:

— О, не! Щом се случват и такива неща, то не е за чудене, че човек намира тук по всички възможни кьошета какви ли не подозрителни неща, като тая машина например, неща, за които и понятие си няма какво представляват. Това може да е някаква механика за възпламеняването на адска машина, за взривяването на динамит или гърмящ памук! Аз не понасям разни непознати субекти да се мотаят из имота ми, особено в такава късна доба. Конфискувам така наречения шперц. Дайте го!

Андерс отстъпи една крачка назад и заповяда:

— Майне херен, изпълнете служебния си дълг!

Полицаите влязоха.

— Небеса! — извика Золбриг.

Посегна с едната ръка към сърцето си и се опря с другата на една греда, сякаш се нуждаеше от опора. Шарфенберг попита, свъсвайки мрачно вежди:

— Какво търсят тези господа тук?

— Имат намерение да ви придружат до новата квартира, хер лейтенант — обясни Андерс, наблягайки на думите. — Вие сте арестуван като съучастник на този мъж, който е печатал фалшиви банкноти.

— Не знам нищо такова! — изкрещя Шарфенберг възбудено.

— И не сте пускали в обръщение никакви фалшификати?

— Не. Винаги съм си плащал с добри пари.

Комисарят му се озъби:

— Я не говорете глупости! А сега ни следвайте! Ако окажете съпротива, ще наредя да ви оковат. Тези господа са снабдени с чудесни белезници.

— Ба! Един офицер не би позволил да му сложат белезници!

Шарфенберг бръкна в джоба. Проблесна цевта на револвер. Поиска да стреля, но… оръжието му бе светкавично изтръгнато от Андерс. Надвит от полицаите, офицерът се смъкна на земята.

— Така! — каза комисарят. — А сега е ваш ред, драги ми хер Золбриг! Наистина ли никога не сте виждали тази преса в бараката си за въглища?

— Не.

— И все пак имате фалшиви банкноти в жилището си? Майне херен, претърсете къщата!

Полицаите се подчиниха. След продължително търсене действително откриха няколко пачки фалшиви пари.

Така доказателството бе доставено и мъжете отведоха фалшификатора и неговия съучастник в затвора.

Но всичко това не бе протекло без шум. Съседите трябва нещичко да бяха подочули, защото вестта, че лейтенант Фон Шарфенберг е арестуван, се разпространи из столицата още сутринта. Късно следобед адютантът на полковия командир се яви при съдия-следователя, за да поиска предаването на офицера, но когато бе осведомен за причината за неговото арестуване, оттегли иска си и си тръгна с дълбока покруса.

В следобеда лейтенантът бе подложен на първия разпит, обаче той не прояви склонност към признание. Но на следващия ден изпрати надзирателя до прокурор Унтерберг с молба за разговор. Служителят незабавно се отправи към него. Шарфенберг го очакваше, застанал по средата на килията си.

— Простете, хер прокурор, че ви безпокоя — заговори той. — Но аз обмислих положението и стигнах до заключението, че е глупаво да играя ролята на невинен. Готов съм да направя официално признание, ако се съгласите на една малка отстъпка.

— Какво имате предвид?

— Бих желал още веднъж да отида до жилището си. Там има някои неща, които трябва да предам на съдията, а хранилището е от такова естество, че само аз мога да го отворя.

Прокурорът поклати усъмнено глава.

— Хмм! Всъщност аз нямам необходимите правомощия да изпълня тази молба. Ще бъда отговорен за всички последици, произтекли от това. Но добре! Няма ли да направите опит за бягство?

— Не — заяви твърдо Шарфенберг.

Прокурорът го погледна с колебание.

— Нещо в мен се възпротивява да ви отведа в окови или под явен конвой, но при арестуването вие посегнахте към оръжието си!

— Давам ви честната си дума, че няма да избягам.

— Вярвам ви, но не мога сам да реша този въпрос. Ще говоря с хер съдебния съветник. Ще отида при него да го попитам за мнението му. Ако се съгласи, веднага ще тръгна за жилището ви.

— Благодаря ви.

Прокурорът го напусна, а затворникът закрачи напред-назад в килията с мрачно очакване. Само след четвърт час дойде един вахмистър и му донесе фуражката и мундира.

— А, значи молбата ми ще бъде изпълнена? — попита лейтенантът възбудено.

— Аз не знам нищо. Трябва да ви отведа с фуражката и мундира при хер прокурора.

Той последва служителя. В едно друго помещение завари прокурора и асесор Фон Ансбах.

— Хер лейтенант, вашето желание ще бъде изпълнено — осведоми го прокурорът. — Също така няма да бъдете поставен под строга охрана. Ще ви придружаваме само ние двамата.

— Много съм ви благодарен и се намирам на ваше разположение — отвърна Шарфенберг.

Когато излязоха от Съдебната палата, асесорът предложи пура на арестанта. Той я прие и запали. Малко по-късно позвъниха на жилището на лейтенанта. Слугата отвори на своя млад господар.

— Донеси вино и пури!

След като слугата бе донесъл поръчаното, Шарфенберг напълни чашите, поднесе пурите и каза:

— Моля ви, не ми отказвайте! Това може би е последният път, когато имам възможност да предложа нещо на някого.

Те не искаха да го оскърбят и изпълниха молбата му. После той продължи:

— Дайте ми време няколко минути! Ще напиша тук на писалището си няколко реда и ще ви ги представя за проверка.

Взе един лист и перо и започна да пише. Шумът, който перото причиняваше по хартията, бе единственият, който можеше да се долови в цялото помещение. Шарфенберг написа няколко изречения, после бутна листа настрана, издърпа едно чекмедже и извади една миниатюра. Дълго време разглежда портрета. Накрая каза:

— Това беше моята майка!

Сълзи се търколиха по страните му. Той ги избърса, мушна портрета под жилетката в областта на сърцето и подаде после листа на двамата служители.

— Моля, майне херен! Това е, което още исках да напиша.

Двамата погледнаха едновременно написаното и прочетоха:

„Признавам вината си и се разкайвам. Дано татко и чичо ми простят! Бог да се смили над мене! Но проклятие за тези, които ме поведоха по криви пътища! Бях твърде слаб за съпротива. Сбогом!“

Ръката на Шарфенберг бръкна още веднъж в чекмеджето… проблясък на стомана… приглушен гърмеж…! Един малък револвер изпадна от неговата десница, главата му увисна назад. По средата на челото се бе появила дупка с големината на грахово зърно. Той беше… мъртъв! Двамата служители не бяха направили никакво движение. Сега само се спогледаха потресено. После прокурор Унтерберг взе ръката на лейтенанта, остана заслушан около минута и каза:

— Свърши се!

— Подозирах го — обади се асесорът.

— Можехме ли да попречим? — попита прокурорът със съмнение.

Асесорът поклати глава.

— Стана прекалено бързо. Изобщо това може би беше най-доброто.

По стълбите внезапно се чуха шумни стъпки. Вратата се отвори и влезе старият Шарфенберг, следван от слугата си Йозеф.

— Добър вечер, майне херен! — поздрави майорът. — Трябва непременно да говоря със сина си. Но какво държите? Покажете ми листа!

Взе го от ръката на асесора и се зачете. Когато свърши, погледна неразбиращо служителите, премести поглед пак към редовете и повтори:

„Бог да се смили над мен! Сбогом!“

Едва сега видя сина си. Пристъпи към него, улови ръката му и приведе устни да я целуне. Погледът му се прикова със смъртна уплаха към сина, докосна с пръст раната на челото и се свлече полека, без звук да отрони, на пода. Ударът го беше поразил и убил на място. Слугата нададе висок вопъл. Двамата служители се отдалечиха. Не можеха да сторят нищо повече, освен да повикат съдебния лекар.

— Каква трагедия! — продума замислено асесорът. — Знаете ли, хер прокурор, в моята най-ранна младост никое място от Библията не ме покъртваше така както притчата за блудния син. Макар синът да е прегрешил във висша степен спрямо бащата, бива отново с радост приет и получава най-добра премяна. А тук? Нима не е могъл Шарфенберг баща да спаси сина си от бездната, преди да е станало твърде късно?

— Кой знае? — отвърна прокурор Унтерберг, поклащайки глава. — Небесният Отец сигурно ще прости на двамата Шарфенберг. Представителите на земното правосъдие тук не могат да произнасят присъди.

Тръгнаха си, задълбочени в сериозен разговор.