Стела Камерън
Омагьосана (27)

26

— Хайде, хайде. И двамата знаем, че вече си будна, нали, патенце?

Пипа чу грубия мъжки глас и с мъка се опита да отвори клепките си. Усещаше ги натежали и влажни, сякаш бе плакала часове наред и бе заспала, все още плачейки.

— Хей! Вече ме чуваш. Я обърни глава насам, че да те видя!

Лежеше по лице върху грапави дъски. Когато успя да отвори мъничко очите си, видя груба каменна стена, осветена от трепкащата светлина на свещ. Отнякъде долитаха силни крясъци. Нещо — като че ли крак — се заби в гърба й.

— Не искаш ли да знаеш колко време вече си тук, патенце? Не искаш ли да знаеш кой плати, та да те докараме тук?

Главата й сигурно щеше да се пръсне, ако я повдигнеше.

— Къде съм? — попита тя, но думите прозвучаха като бълбукане в мозъка й.

— Я повтори? — подкани я мъжът. Ръката му се спусна върху бодящата я глава. — Май ще е по-добре да те сложа да седнеш. Няма смисъл да лежиш повече в мръсотията.

— Къде съм? — повтори Пипа и с облекчение разбра, че този път го изговори по-ясно.

— Това аз трябва да го знам, а ти сама да се досетиш, както казват. — Смехът му звучеше като цвилене на кон. — Опала, сега ще те повдигна.

С едно движение той я преобърна и я повдигна да седне. Гърбът й се удари в стената. Тя извика на глас и хвана главата си.

— Боли, а? Е, казах им, че може и да не ти трябва чак толкова много. Каквато си дребничка, де. Но, както обикновено, кой да ме послуша? Няма значение. Ще дойде и моят час.

Пипа засенчи очи и вдигна поглед към едно изпито дългоносо лице, обградено с рядка черна коса.

— Кой си ти? — прошепна тя. Макар и да бе коленичил до нея, тя ясно виждаше, че е необикновено висок.

— Това е без значение. Едва ли ще се сетиш за мен, след като приключи тази историйка.

Той нямаше устни. Дългите му зъби се появяваха и изчезваха в овален отвор в лицето му, а очите му лъщяха като сив ахат. Пипа нямаше да позволи паниката да я обземе.

— Защо са ме довели тук?

— Мисля, че би трябвало да поговорим за това, къде си, в края на краищата — провлачено каза мъжът и се втренчи в нея по-отблизо. — Ама че си бледа. И кльощава. Аз поне не бих те избрал. Ама колкото до вкуса, хора всякакви.

Пипа реши, че неодобрението на външния й вид бе най-добрата новина, която чуваше засега.

— Тук си вече две нощи и един ден. Тоест, това е втората нощ.

Тя ахна сепнато и притисна ръце към гърдите си. Всяко мускулче и кост в тялото й я боляха.

— Не може да съм била тук толкова дълго. — Вино, което се излива в устата й. Чернота. Била е упоена!

— Както искаш тогава. Ама това, дето наистина ще те изненада, е къде се намираш.

Тропот. Тропот и клатушкат и звънки удари на копита върху скали.

— Ти си на един хвърлей от замъка Франчът, да знаеш. Как ти се струва, а?

— Искам да се махна оттук — каза тя, неспособна повече да сдържа отчаянието. — Искам да се махна веднага!

— Не, не, не. Ще ти се наложи да поостанеш, патенце. Не може да не се подчиняваш на заповедите ми. Това е изоставеният фар. Онзи, на носа на запад от крепостта. Помниш ли го?

Тя се опита да поразмърда замъгленото си съзнание.

— Не. Да, да.

Фарът винаги си бе стоял тук, но тя така и не му бе обръщала внимание. По-навътре на сушата бе построен нов фар. Като че ли си спомняше, че този е бил изоставен, защото прекалено често бил застрашаван от бурното море.

Пипа се отдръпна от мъжа и той не показа с нещо, че смята да я следва. Тя се опита да се изправи и успя, а главата й се изравни със зейналите отвори в стената на постройката. Пое дълбоко морския въздух и едва не се задави от соления му вкус.

— Само да не почнеш пак да повръщаш — рече мъжът. — Нагледах се на това, да знаеш. Може и да реша, че ми е писнало да те гледам.

— Няма нужда да ме гледаш — побърза да каже Пипа. — Наистина, чувствам се много добре и сама.

Ужасяващата му уста се отвори, за да избухне в буен смях.

— Наистина, чувствам се много добре и сама — изимитира я той. — А аз пък си седя тук и си губя времето вече, кажи-речи, два дни само защото ми харесва да гледам как някаква си кльощава женичка хърка и подсмърча. Ще стоиш тук, докато той изпрати съобщение.

— Той?

Мъжът просто се ухили.

— О, мили Боже, Франчът! Франчът бе наредил да я отвлекат, за да може да я отведе и да се ожени за нея незабавно, та да успокои страховете си. Пипа се опита да възвърне самообладанието си.

— Оставих бележка, да знаете. Ако бях на ваше място, щях да се измъкна оттук, докато все още мога. Те вече несъмнено ме търсят, а това място никак не е далеч, нали?

— Не е, наистина — каза той, като все още имитираше интонацията й. — А и беше много мило, от твоя страна, че остави бележката. Доколкото разбирам, дамата, която я е получила, се е погрижила две групи да тръгнат да те търсят нашир и надлъж. Пък и те стигнаха доста далечко, доколкото чувам. Тръгнали по следите на коня ти. Даже наели някого специално за тази работа.

— Но аз въобще не съм взимала коня си…

Той отново се ухили.

— Ти не си, но някой друг го е сторил. И всички те търсят бая далечко от дома. Засега твоята групичка спасители ще има много работа още дълго време. А когато най-сетне се откажат, последното място, на което ще се сетят да те потърсят, ще е толкова близо до дома, разбираш ли?

Краката на Пипа отказаха да я държат. Тя се плъзна, опряла гръб в стената, и се удари върху дъските достатъчно силно, та да я заболи.

Защо? — попита тя. — Какво може да… Ще искате за мен откуп! Разбира се! Как не се сетих по-рано! Баща ми ще ви плати, но той… — Не, тя не бива да казва, че татко й може и да не се върне още два или три месеца.

— Няма да ми е нужен откупът на баща ти, милейди — каза похитителят й. — Ще ми бъде платено достатъчно щедро от господина, който ти уреди тази прекрасна почивка. Каза ми да ти кажа да не се тревожиш. И както сама виждаш, не съм те наранил, нали? Не, не и кой знае колко във всеки случай.

— Вие бяхте двама — внезапно каза Пипа. — Спомням си. Единият от вас ме държеше, а другият ме насили да пия.

— Не си напрягай мозъчето! Пести си силите. Ще ти потрябват — той се приближи, ухилен с отвратителната си уста, и тя се отдръпна уплашено. — Би могла да пробваш да кажеш молитвата си. Чувал съм, че някои жени намирали голяма утеха в молитвите.

Като подсмръкна, той извади от джоба си плоско шише и отпи голяма глътка.

— Нужно ми е нещичко, което да ме посгрее. Студеничко е тук.

— Пусни ме да си вървя! — извика Пипа. Крясъците отново се чуха. Чайки. Морски чайки. Тя беше толкова близо до Клаудсмур и до познатите й места! Кейлъм. Сигурно Кейлъм също я търси. — Моля те, пусни ме!

— Не мога да сторя това — рече мъжът и поклати глава. — Не и докато не получа нареждания. Пък и тогава няма да ми наредят да те пусна. Ни най-малко.

Тя отмести косите от очите си.

— Какво ще се случи с мен?

— Много просто — рече той. — Ще чакаш тук, докато ми кажат, че е време пак да заспиш. Пък и вече трябваше да съм получил тази заповед. Не мога да разбера какво ги задържа толкова.

Пипа отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

— Ето на това му се вика умно момиче. Не, че ще има някакво значение, ако беше се разпищяла. Дори и някой да те чуе, ще си помисли, че крякат чайките. Когато той нареди, ти ще заспиш. И ще се погрижа да не усетиш нещо повече, отколкото предния път. Само че този път въобще няма да има такова гадно събуждане.

И тя наистина изкрещя — и притисна ръце към устата си, за да се опита да сдържи писъка. Задави се, разкашля се и прибра крака под себе си, като промълви:

— Ще ме убиеш! Защо?

— Стига си разпитвала. Така само ще ти стане по-зле. А и господин Инес каза да се постарая да си доволна, докато стане време.