Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Росмара (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charmed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 46 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране и разпознаване
Маргарита Гатева

Издание:

Стела Камерън. Омагьосана

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне

23

Есента. Пипа почувства нетърпеливото й жилване в острия хлад на утрото. Това беше само плод на въображението й. Август все още бе в разгара си.

Откъм поляните се надигаше мъгла като плаващ муселин. Пипа бе тръгнала да търси Кейлъм. Усещаше есента. А с есента щеше да дойде и сватбата й.

Ето го, вървеше бавно с наведена глава нагоре по стъпалата между терасираните градини на замъка.

Пипа се сгуши по-плътно в наметалото. Тук всеки би могъл да ги види.

Но краката й се движеха така, сякаш тя нямаше власт над тях. Надолу, надолу, надолу.

Кейлъм вдигна лице, видя я и спря да се изкачва.

А тя беше достатъчно близо, за да забележи отчаянието му.

Тя каза, че то ще те убие. Собствените й думи от предишната нощ прокънтяха в съзнанието й.

— Добро утро, Кейлъм — рече тя, като слезе и последните стъпала, които я доведоха до него. — Бих искала да те прегърна много силно, скъпи приятелю.

— Ще сториш добре, ако не рискуваш да се отдаваш на подобни чувства тук, където може да бъдат чути, милейди.

Гняв припламна в душата й.

— Виждаме се, но не се чуваме ясно оттам. Бих искала никога да не напускам прегръдките ти. Без теб аз не съм дори и половината от себе си.

— Господи, Пипа! — Той извърна лице от нея. — Не знаеш какво говориш. Върни се!

— Да се върна ли! — Очите й засмъдяха, но сълзите, които заплашваха да се излеят, бяха родени не само от болка, а и от гняв. — Какво говориш? Да се върна?

Сълзите преляха и тя протегна ръце към него. Кейлъм отстъпи назад.

— Недей. Може да ни видят, казвам ти.

— Нека ни видят! Нека всички ни видят, Кейлъм. Ти ме търсеше. Каквато и да е била причината, ти ме последва тук и ти ме преследваше. А сега се опитваш да ме държиш далеч от себе си.

— Да! — извика той, като отпусна глава назад. Мушна ръце в джобовете си и се загледа към небето. — Държа те далеч от себе си, защото се страхувам, че може да те унищожа.

— Не разбирам…

— Не е нужно да разбираш повече, отколкото вече знаеш. — Той я погледна и страстта в очите му разкъса душата й. — Искам всичко. Но не, ти не ме разбираш, аз искам всичко! А когато взема всичко, може да погълна и тялото ти, и душата ти. Стой далеч от мен, преди да съм те унищожил.

 

Етиен стоеше до прозорците в миниатюрния салон под кулата с камбанарията. Оттук отлично виждаше терасираните градини.

— Какво правят сега? — попита Анабел.

— Нещо се помайват — каза й той, като внимаваше да остава скрит зад драпериите.

Анабел, облечена в шумолящ прасковен сатен, крачеше по зелените копринени килими пред огъня в изящната малка камина, облицована с италиански плочки.

Етиен погледна жената, от която вероятно нямаше да може да избяга — никога — и почувства гняв срещу окаяното си положение.

Вече й беше казал за нощната пародия. Изглежда, нямаше друг избор. Нуждаеше се от съучастник, от някой, който да го съветва и да му помага, а нямаше никой друг. Тя беше обещала, че онова, което й бе доверил, ще си остане само между тях, че дори и Анри няма никога да чуе ужасната истина.

— А сега? — попита тя, като вплете пръстите на двете си ръце. — Какво правят сега?

— Разделят се, струва ми се — отвърна той. — Какво да правим?

— Ще се погрижим да не успеят в заговора си срещу нас — каза Анабел. — И двамата са замесени. Винаги съм го подозирала. Не ми харесва какво е казал твоят… онзи мъж. Чонси стои зад всичко. Той е открил, че има някакви съмнения относно самоличността ти, и е изровил този Инес. Инес е убедил Миранда, че той е херцогът, и тя му е казала всичко.

— Те са сигурни. Ако си права, това означава, че Чонси също е сигурен и ще ме разобличи. Той… онзи мъж каза, че трябва да се отърва от Инес, преди той да ме изобличи пред света.

— Ако Кейлъм Инес имаше достатъчно доказателства, за да предяви правата си към титлата, вече щеше да го е сторил. Но той не разполага с такива.

— Ами ако ги получи?

— Разделят ли се?

— Да. Тя се връща в замъка. Той пак тръгва надолу.

— Добре. Лейди Филипа те използва. А сега ние ще я използваме. Всичко трябва да стане според плана ми. И двамата ще умрат заедно.

Сега на Етиен тази идея му се стори по-привлекателна. Той вече си бе съставил свой собствен план, да се ожени бързо за Филипа, при това тайно, за да е сигурен, че няма да има никакви пречки да получи Клаудсмур. Но може би в края на краищата планът на Анабел беше за предпочитане.

— Разбра ли? — попита тя.

Той бавно кимна.

— Отговори ми — извика Анабел.

Как само мразеше нейния обикновен, писклив глас — наследство от недодяланата й майка.

— Да — съгласи се Етиен. — Трябва да бъдем предпазливи.

— Трябва да направим това, което трябва да бъде сторено! — и с тези думи тя разби кристалната чаша, която държеше, в камината. — Слушай ме добре! И прави, каквото ти се казва!

 

Пипа, която усещаше такава болка в гърлото си, че си мислеше, че вече никога няма да може да преглътне, влезе в замъка през една малко използвана врата в западното крило. Почти никой не идваше насам, и тя се бе научила как да отива до апартамента си и да излиза оттам в сравнително усамотение.

Той й беше казал да го напусне — да го остави завинаги.

Кейлъм не искаше да се разделят, тя бе уверена в това. Но той се страхуваше от нещо и искаше да я държи настрана. Тя се усмихна горчиво. Той бе мъж. Никога не би му и хрумвало, че тя може да му помогне.

— Пипа. — Тя чу името си и в същия момент видя херцога. — Търсех те навсякъде. Моля те, трябва да поговорим.

— Добро утро, Франчът. Надявам се, че сте се забавлявал на панаира снощи.

Някакво странно изражение — тъга? — се появи на лицето му.

— Бях много небрежен в отношението си към теб. Сега го разбирам и се надявам, че ще ми позволиш да се поправя, преди да станем съпруг и съпруга.

Пипа усети как очите й се разширяват от учудване.

— Виждам, че не приемаш заявлението ми сериозно — продължи той. — А и не мога да те виня. Но сега се хвърлям на милостта ти — а моята скъпа сестра ми каза колко милостива си ти. Хайде, нека бъдем приятели, най-скъпа моя.

Стомахът на Пипа някак неприятно се преобърна.

— Приятелството винаги е за предпочитане пред враждата — каза тя, като се опита да се измъкне. — Утринта е много приятна, ваша светлост. Сигурна съм, че би ви допаднала една разходка.

— Не искам да се разхождам — изсъска той, преди усмивката отново да се разлее по лицето му. — Прости ми. Това признание никак не ми е лесно. Аз съм горд човек и тази слабост не ми прави добра услуга. Би ли дошла, за да седнеш до мен тук, на диванчето до прозореца? Можем да гледаме навън, докато ти кажа какво ме безпокои.

Не й оставаше друго, освен да стори, както Франчът й предлагаше. Прозорецът, който той бе посочил, образуваше нещо като полукръг. Върху разположения в нишата диван имаше изтъркани възглавнички.

Когато тя се настани, и Франчът седна — с лице към нея и по-близо, отколкото й бе приятно. В ярката светлина на утрото Пипа видя мрежата от червени венички, набраздила бялото на очите му, а и просто нямаше как да не подуши зловонния му дъх на снощен алкохол.

Той се покашля и се усмихна приятно.

— Не може да се каже, че имахме добро начало. Може би не помогна много и фактът, че толкова много неща са били уредени още при раждането ти. Един мъж изпитва нужда да завоюва, а ти вече беше моя. Няма тръпка, нали разбираш?

Тя бавно вдиша през носа си.

— Загубата е изцяло за моя сметка, разбира се. Би трябвало по-рано да забележа какво съкровище си ти. Бих искал да се поправя, Пипа. Бихме ли могли да започнем, като те помоля да ме наричаш Етиен?

Нещо тук не беше наред. Тя не беше чак такава глупачка, та да повярва на подобна коренна промяна в отношението му.

— Бих искал да се извиня за онази малка… Ами, онзи път, когато като че ли попрекалих. Не бях в добра форма. Съжалявам. Нека забравим, а?

— Можем поне да опитаме — каза тя, като копнееше да се отърве от него.

— Добре, добре! — Той направо се ухили и протегна ръка, за да потупа ръцете в скута й. — А сега по въпроса, който не е толкова приятен. Чух нещо много обезпокоително за нашия приятел Инес.

Пипа преглътна.

— Виждам, че това те тревожи. Ти го харесваш. Не те виня за това. И самият аз го харесвам. Или по-точно, харесвах го. Но той е негодник, Филипа. Говори се, че в Лондон се е хвалил колко ме мрази и смятал да ме съсипе финансово.

Тя най-сетне успя да проговори:

— Това е скандално! Как би сторил подобно нещо?

— Първо смятали, че възнамерява да те прилъже да се омъжиш за него и да сложи ръка върху Клаудсмур. Това би значело, че ще може да ми иска всевъзможни такси, каквито му хрумнат, за да позволи да превозя калая от мините до пазара. Споменавал ли ти е за нещо подобно? Довери ми се и бъди откровена. Няма да го използвам срещу теб.

— Не — моментално отвърна Пипа. — Разбира се, че не.

Франчът въздъхна и поклати глава.

— Почти ми се щеше да кажеш да.

Тя го погледна намръщено.

— Защо?

— Защото това би направило по-малко вероятни по-лошите обвинения.

— По-лоши обвинения?

— Те са фантастични, скъпа моя — рече Франчът. — Направо фантастични, но се опасявам, че са верни. Инес е дълбоко заблуден. Той крои да се ожени за теб, защото смята, че ти би трябвало да му принадлежиш по право.

— Но… — Не, тя не бива да се остави да я измамят. — Това е по-скоро смешно, отколкото фантастично, Франчът!

— Наричай ме Етиен, моля те. Излагам ти само факти. Вече съм убеден, че онова, което ми казаха, е било самата истина.

Пипа леко се отдръпна.

— Тогава, моля ви, не ме дръжте в напрежение нито миг повече. Споделете тази истина с мен.

— Той вярва, че е законният херцог Франчът.