Стела Камерън
Омагьосана (14)

13

Има дни, мислеше си Струан, когато Кейлъм Инес можеше да се държи като ужасен, престорено набожен дявол.

— И на мен не ми е по-лесно, отколкото на теб — каза той на Кейлъм. — Въобще не бих могъл да предвидя, че ще се наложи да избягаме от Лондон по подобен начин.

Бяха наредили на кочияша да остане в готовност, докато те се поразходят. В действителност Кейлъм бе настоял да се разходят и да поговорят.

Кейлъм крачеше напред. Без да се обръща, той рече:

— Напоследък по нищо не личи да си способен да предвидиш каквото и да е.

Да спори бе почти безполезно, когато Кейлъм е в това настроение.

— Но поне си съгласен, че нямахме друг избор, освен да избягаме от Лондон след стореното?

— След стореното от теб? — Кейлъм вдиша ръце и ги остави да паднат сами. — Хич не се съмнявам, че ако бяхме останали и минутка повече, щяхме вече да сме мъртъвци. Обсадени и убити от шивачките на госпожа Лъшботам или от някой друг. Накълцани на парченца и разпръснати по водите на Темза за закуска на чайките.

Струан скърцаше със зъби. Вече дни наред, още откак бяха напуснали Лондон посред нощ, Кейлъм все беснееше заради идиотизма на приятеля си.

— Виж — каза му Струан, като се опитваше да придаде разумен тон на гласа си, — надявах се, че дълго преди да пристигнем в Корнуол, ти ще си ми помогнал да измислим някакво надеждно разрешение.

Кейлъм изчака, докато се отдалечиха достатъчно от каретата, та да не се чува оттам, после се нахвърли върху Струан:

— Ти отвлече от бордей едно петнадесетгодишно момиче — рече той, а ноздрите му се бяха разширили. — И не стига този погром, ами се съгласи да прибавиш и отвратителното й братче към малката ни менажерия.

— Ама откъде да знам, че е само на петнадесет?

Като хвърли един поглед към каретата, където, залепили носове за стъклото, седяха Елла и кльощавото й червенокосо братче Макс, Кейлъм поклати глава.

— Когато все пак разбра на колко години е, как можа да й обещаеш да намериш безопасно място за нея, че и за брат й? — Той крачеше напред-назад покрай някакъв полусрутен каменен зид.

— Ще им намеря убежище, казвам ти — упорстваше Струан. С всяка измината миля по пътя от Лондон насам той ставаше все по-отчаян и все по-убеден, че може и да не срещнат някой бездетен фермер или ханджия, или…

— Бездетен фермер или ханджия — каза Кейлъм, сякаш дочул мислите на Струан. — А аз ти позволих да ме накараш да вярвам, че подобен светец може и да съществува някъде.

Но как би могъл да отгатне, че Елла е само на петнадесет — или пък, че ще се окаже една очарователно решителна госпожичка, към която той така скоро ще развие бащински чувства?

Какво, за Бога, го бе прихванало, та да реши да покровителства момичето? Как бе успяла тя да го убеди да й помогне в спасяването на брат й от робията при госпожа Лъшботам?

— Не, че не им съчувствам — каза Кейлъм. — Но ето, че вече стигнахме, за Бога! Вече сме в Корнуол и замъкът Франчът е ей там, зад онзи хълм. — И той махна с ръка към едно стръмно, гъсто обрасло с гора, хълмче зад гърба си.

— Сигурно Франчътови ще познават някой, който би могъл…

— О, небеса! — избухна Кейлъм. — Разбира се, аз въобще не съм изправен пред изключително важна задача. Не, не. Ще е съвсем проста работа да отидем при Франчътови и да ги помолим да ни помогнат с настаняването на две зле възпитани бездомни деца. — Всеки път, когато натъртваше на някоя дума, тъмите му очи припламваха и чертите на красивото му лице се изостряха.

— Да, така е — рече Струан, почувствал се за кой ли път ужасно глупаво. — Естествено ще е трудничко. Както и да е, поне семейството няма да е тук още няколко дни.

— И представи си колко лесно ще е да обясним това — рече Кейлъм, като се смръщи още повече. — Появяваме се в замъка, преди да дойде Франчът с компанията си.

— Е, нямахме друг избор, освен веднага да се измъкнем от Лондон. — Струан се усмихна, и то окуражително, или поне така се надяваше. — Пък с това лесно ще се справим. Ще кажем на прислугата в замъка, че сме имали работа някъде другаде, заради която сме тръгнали от Лондон по-рано. После, така ще им кажем, се оказало, че работата ни е отнела по-малко време, отколкото сме очаквали, затова сме дошли направо тук.

— Много правдоподобно, няма що! — Начумереното лице на Кейлъм стана още по-мрачно. — Но това не решава истинския проблем, нали?

— Не.

— Това е катастрофа — рече Кейлъм.

— Да.

— Горкичките хлапета!

Ето, че в бронята на противника се бе появила пукнатина. Настроението на Струан се повиши, но той се погрижи да не го издаде с нищо.

— Какво те кара да говориш така за децата?

— Аз бях късметлия — мрачно рече Кейлъм. — Бил съм оставен на прага на баща ти, преди да стана достатъчно голям, че да познавам отчаянието. Освен ако не съм се заблудил дълбоко, тези двамата вече са били и в самия ад, а и все още не принадлежат на никого и никъде.

Струан извърна очи. Трябваше да се досети, че Кейлъм в крайна сметка ще омекне.

— Искам да изкача възвишението — каза Кейлъм. — Замъкът Франчът ще се вижда оттам. Бих искал да го огледам отдалеч.

Струан не каза нищо. Последва Кейлъм през една пролука в зида и през неравното тревисто пространство към дърветата. Макар летният ден да ухаеше сладостно, ветрецът бе някак мразовит и сиви облаци започваха да се струпват високо в бледото небе.

Докато вървеше напред, Кейлъм отново заговори.

— Въобще не трябваше да ти позволя да ме убедиш да ги водим с нас. Как, за Бога, ще обясним присъствието на едно петнадесетгодишно момиче с акцент на коренячка лондончанка, израсла по улиците на града, която прилича на екзотична богиня, и на едно десетгодишно момче?

Струан се препъна на някакъв камък и изруга.

— Елла се нуждаеше от помощта ми — рече той и през зъби си пое дъх. — Почувствах го още в мига, в който я зърнах.

Кейлъм издаде звук, подобен на изсумтяване.

— Тя е красиво създание, и ти я пожела.

— Не бива да ги оставяме сами в каретата. — От това, че разбираше яда на Кейлъм, не му бе по-лесно да го понася. — И двамата са страдали достатъчно, без да прибавяме и страха от още едно изоставяне на непознато място.

— Момичето не се страхува — рече Кейлъм, без да се обръща. — А ако тя не се бои, не се бои и момчето.

— Откъде си толкова сигурен? — Струан бързаше, за да го догони.

— Мисля, че много неща не ни е казала.

— Наистина — съгласи се Кейлъм. — Историята за това, как се е озовала в лапите на Лъшботам, беше доста мъглява. На кой ли пазар я е намерила старата вещица, да се чуди човек? А и как точно се е случило Елла и Макс да останат сами, на произвола на тази престъпна банда, за която тя спомена?

— Все въпроси, които и самият аз съм си задавал неведнъж — рече Струан.

Пътеката нагоре по хълма бе изключително стръмна и скоро за усилието да се катерят по нея им бе необходим всичкият им дъх. Хребетът на хълма се насочваше на юг, към морето, и когато достигнаха върха, Струан моментално клекна и зарея поглед към пейзажа.

— Великолепно — каза той, изпълнен с благоговение от красотата на обширните ливади, които се простираха с вълнист наклон към широка долина точно под тях. — А и това — и той посочи един замък, малко по-южно от тях, ясно очертан на фона на небето.

— Да — рече Кейлъм и Струан видя потрепването на мускулчетата по бузата на приятеля си, както и присвиването на очите му срещу вятъра. — Замъкът Франчът е невероятен, нали? Кой ли мъж би сметнал, че се нуждае от толкова много?

Струан го наблюдаваше любопитно.

— Мъжете, могъщите мъже, винаги са се стремели да строят големи домове, Кейлъм. А и ти би искал това готическо чудо да е твое.

— То си е мое — промълви Кейлъм. — Но не съм сигурен дали го искам.

Струан не знаеше какво да каже. Обградена от високи стени, крепостта бе разположена върху едно възвишение и изглеждаше така, сякаш се държи във въздуха над стоманено сините води на Ламанша отвъд.

— Чудесно укрепление — най-сетне се обади той. — Скалите го правят недостъпно откъм морето, а е невъзможно някоя армия да се приближи към стените му, без да попадне под обстрела на защитниците.

— Прилича ми на хитроумно творение на дете — каза той на Кейлъм. — Цялата е само кули и кулички и огромни издигнати тераси. Какво е това, което така отразява светлината? Като че ли е бял мрамор. Захарен замък. Как ли блести на лунна светлина?

Кейлъм не продумваше.

— Какви градини — отбеляза Струан, умишлено запълвайки мълчанието. — Навсякъде цветя. Дори и оттук виждам ярките им цветове. Симетрия. Виждаш ли стълбищата? Те няма да се виждат от по-ниското. Някой от предишните поколения Франчътови сигурно е бил в Италия и се е влюбил в тамошните паркове.

Кейлъм все още не отронваше нито думичка.

— Искаш ли да те оставя сам? — попита Струан.

Кейлъм се сепна и го погледна, а очите му бавно просветляха.

— Не. Прости ми. Бях прекалено погълнат. Има толкова много, върху което да се замисля тук, толкова много, за което не съм сигурен. Чувствам, че това място някак ме тегли към себе си и знам, че имам пълното право да поискам справедливост след неправдата, която ми е била причинена. Но всичко ще се промени… Животът ми би се променил толкова много, Струан, а не съм сигурен дали това ще ми допадне.

Кейлъм винаги бе притежавал трезв разсъдък. Дори и през детството им заедно — тримата с Арън. — Кейлъм бе този, който най-бързо схващаше същността и начините, по които нещо може да бъде свършено най-добре.

— Разбираш ли? — попита Кейлъм, напрегнато взирайки се в лицето на Струан.

Да — рече Струан и обгърна с ръка раменете на приятеля си. — Да, разбирам. Много неща ти предстоят, Кейлъм.

— Надявам се… — Кейлъм се сепна и пристъпи няколко крачки напред, за да надникне надолу по склона на хълма. — Виждаш ли онова?

Струан погледна в посоката, указана от Кейлъм.

— Кое? Не… А, каруцата ли?

Недалеч под тях, по тесен път, водещ успоредно на хребета, охранено конче влачеше каручка по неравния път.

— В главния път се включваше черен път, минаващ през дърветата, и то недалеч от мястото, където спряхме каретата — каза Кейлъм, като се обърна, за да погледне назад в посоката, от която бяха дошли. Някогашната му момчешка усмивка озари лицето му. — Не бих отказал едно возене, вместо да се трепем обратно по стръмния склон. Какво ще кажеш? Обзалагам се, че каручката върви точно натам, накъдето ще ни спести търкането на подметките.

Струан не намери какво да възрази на тази идея.

— А може пък и каруцарят да има отговор за нашия проблем.

— Твоя проблем — веднага го поправи Кейлъм и се затича надолу по хълма, като току се подхлъзваше и се подпираше с ръце, за да не падне.

Не бяха преценили точно разстоянието до черния път и когато стигнаха до него, нямаше и следа от каручката.

Струан беше този, който откри как биха могли да скъсят разстоянието между себе си и каруцата, като минат напряко през обраслото с храсталаци възвишение, което пътят заобикаляше.

— Бързо! — подвикна Кейлъм и се затича пъргаво. — Чувам я!

Струан задъхано стигна до черния път само на секунда зад Кейлъм и няколко секунди след каручката, която се клатушкаше по коловозите, а прегърбеният каруцар, облечен в грубо наметало, вече се виждаше ясно от преследвачите му.

— Най-добре да му извикаме — рече Кейлъм, който скъсяваше разстоянието с големи скокове. — Никак няма да е прилично да накараме горкичкия селянин да припадне от уплаха.

— Наистина — съгласи се Струан и извика: — Хей, ти! Чакай! Каручката забави ход и Кейлъм се приближи преди Струан.

— Няма от какво да се боиш, човече — каза той. — Двамата с приятеля ми бихме искали да ни откараш обратно до главния път.

Не се чу никакъв отговор. Каруцарят се поколеба и почти спря каручката. После цъкна с език и плесна поводите, подкарвайки коня напред.

— Проклет да съм! — изруга Струан, за миг напълно объркан. — Ама че недружелюбен селяк. Че и глупав, при това. Явно си мисли, че смятаме да го нападнем, а не се сеща, че можем да надбягаме каручката.

— Изненадахме го — рече Кейлъм, отново забързал крачка. Съвсем скоро той се изравни с колата и се покатери върху откритата й задна част. Направи знак и на Струан да го последва.

Щом се намериха покачени върху разнебитената, очевидно натоварена с вехтории каруца, те се спогледаха учудено и Струан въпросително кимна с глава към каруцаря, който несъмнено бе усетил, че се качват.

Кейлъм кимна.

— Хей, ти — високо подвикна Струан, — много мило, от твоя страна. Оставихме каретата си на главния път и се изкачихме на хребета. Оказа се доста по-далечко до върха, отколкото очаквахме. Оценяваме услужливостта ти.

Постепенно каручката забави ход, докато накрая само едва-едва пълзеше напред.

После съвсем спря.

Кейлъм оглеждаше съдържанието на една разнебитена щайга. Избледняла зелена сатенена възглавничка прикриваше разни порцеланови съдове, тенджера за готвене и всякакви кухненски принадлежности. Той пусна възглавничката, изправи се и прескочи щайгата, за да коленичи зад каруцаря.

— Не мислим да ти сторим зло — любезно каза той. — Разбира се, ако предпочиташ, можем да вървим пеша и… — Кейлъм внезапно млъкна.

— Какво има? — попита Струан, доловил напрежението на приятеля си. Той също пропълзя напред в каручката.

Кейлъм стисна рамото на Струан, сякаш за да го спре. Струан премести поглед от застиналото лице на Кейлъм към каруцаря, който седеше полуизвърнат на капрата.

— И според теб — рече Кейлъм, а пръстите му се забиваха в рамото на Струан, — какво предполагаш, че може да означава всичко това, милорд?

Струан се отпусна на колене до Кейлъм и заоглежда профила на закачуления каруцар.

— Означава, че към това злополучно пътуване се прибавя и още едно скандално усложнение.

Тази забележка предизвика изпепеляващо припламване на тъмносините очи, преди лейди Филипа Чонси да заяви:

— Уверявам ви, милорд, че усложнението в случая е появяването на ваша милост и на господин Инес, както и нелепата случайност, да ме откриете в тази каручка.

Той накара сърцето й да спре.

— А и като ви гледам — рече тя, сепната от звука на собствения си глас, — и вие не сте в по-добро положение. Макар причината да е коренно различна. — Появата на Кейлъм бе направо необяснима.

Той видимо връщаше самообладанието си:

— Казах — заяви тя колкото може по-спокойно, — че и вие не изглеждате по-малко слисани, отколкото съм аз. Какво правите тук? Мислех, че се бяхме споразумели да отклоните поканата на херцога да дойдете в Корнуол.

— Не сме се споразумявали за нищо, милейди — най-сетне проговори той. — Всъщност бих казал, че има наистина много неща, върху които би трябвало да постигнем съгласие и разбирателство. Какво правите вие тук днес? Това надали е безопасно приключение за една млада дама, да пътува сама там, където всеки срещнат разбойник би могъл да й налети.

Как само умееше да всява смут сред обикновено ясните й мисли! А и тя трябваше да свърши една работа, което вече бе невъзможно поради присъствието на двамата й пътници.

— Защо не сте в Лондон? — попита Кейлъм.

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Тук съм в пълна безопасност, уверявам ви. Този хълм и този път се намират в земите на Чонси. Те спадат към нашите владения в Клаудсмур. Познавам добре местността още от малка. Ще ви откарам до пътя. После ще продължа по своя път.

— Предполагам, милейди — за първи път се обади виконт Хънсингор, — че познавате някой фермер, който да…

— Струан! — предупреди го Кейлъм с глас, наподобяващ гръмотевица.

— Ами, добре — нацупено измърмори виконт Хънсингор.

— Някой фермер? — попита Пипа, благодарна на възможността да поотложи необходимостта да обяснява какво прави тук, облечена в селски дрехи и караща разнебитена каручка.

— Както изглежда — обади се виконт Хънсингор, — не сме единствените, които са изправени пред малък проблем, изискващ, как да кажа, извънредна предпазливост?

Пипа мрачно се загледа пред себе си.

— Проблемите на дамата са си само нейни — каза Кейлъм Инес. — Точно както и твоите са си само твои.

— Струан…

— Добре, ще ви кажа, господа. У дома бях свикнала често да прекарвам в усамотение. Тук, в Клаудсмур, има едно скришно кътче. Стара ловна хижа. Убедена съм, че е изключително важно за всеки да разполага с време за тих размисъл. Не сте ли съгласни?

След кратка пауза и двамата мъже изломотиха по нещо неразбираемо.

— Знаех, че ще се съгласите с мен. Хижата е изоставена от много години. Днес занесох там някои неща, които ще я направят по-обитаема. — Уф, колко вятърничаво звучеше!

— Добра идея, струва ми се — рече Кейлъм. — Не си ли съгласен, Струан?

— Смятайте, че сме забравили за случилото се — побърза да я увери Кейлъм.

— Благодаря ви. Аз…

— Ние също сме изправени пред деликатна ситуация — припряно се намеси виконтът. — И то такава, която вие може и да…

— Невъзможно е тя да ни помогне.

— В каретата ни има две млади лица — на един дъх рече виконт Хънсингор. — Едно петнадесетгодишно момиче и десетгодишният й брат.

— О, господи! — изпъшка Кейлъм.

— Продължавайте, милорд. — Историята обещаваше да е интересна.

— Елла… така се казва момичето, бе в един…

— Не! — изрева Кейлъм и повдигна лицето си, което бе почервеняло по скулите. — Не изричай тази дума пред дамата!

— В един какво? — Пипа с усилие успяваше да задържи вниманието си върху пътя.

— Един ъ-ъ… — Виконтът прочисти гърлото си. — Едно неприлично заведение за толкова млада личност. Дори за всеки, ако трябва да сме точни. Но особено за едно крехко младо момиче като Елла.

Пипа не можеше да си представи за какво заведение говори виконт Хънсингор, но доколкото можеше да отгатне по тона на Кейлъм, явно ставаше въпрос за нещо ужасяващо, което просто не може да се назове.

— Аз ще се заема с това — рече Кейлъм. — Познавате ли някое бездетно семейство, което би могло евентуално да приеме при себе си двете деца?

— Не — бавно каза тя. — Има една икономка в Клаудсмур. И няколко души от постоянната прислуга. И градинарите, разбира се. Но в действителност не сме отсядали там от няколко години, така че не може да се каже, че познавам, когото и да е. Но…

— Спасих Елла и брат й Макс — настоя отчаяно виконтът — и поради известни обстоятелства бяхме принудени да ги отведем от Лондон, колкото може по-бързо.

— Те притежават ли някакви специални умения? — попита тя.

— Танцуват с воали и бъркат по чужди джобове — мрачно се обади Кейлъм.

— Кейлъм е в шеговито настроение, милейди — обясни виконтът, но определено не звучеше развеселен. — Не, Елла и Макс не умеят почти нищо.

— Ами родителите им? — Тя осъзна, че въпросът й е доста закъснял.

— Нямат — направо заяви Хънсингор.

— Сирачета ли са?

— Да.

— Тъжно е, но ми се струва, че се досещам за възможно разрешение.

Виконтът се надвеси над лявото й рамо.

— Можете ли?

— Определено. Ще ви откарам обратно до каретата ви и ще побързам да се върна в замъка Франчът. Вие ще пристигнете доста преди мен, но Жюстен, лейди Жюстен, е там. Старата херцогиня е на легло в покоите си.

— Не разбирам какво е разрешението на проблема ни, Пипа — рече Кейлъм.

— Чували ли сте за извънбрачни деца? — попита тя.

Пълното мълчание, което последва, се проточи доста дълго.

— Разбира се, че ще сте чували. Та нали сте светски мъже. Естествено, говоря за деца, които са родени от майка, която не е омъжена за баща им. Никога не съм била съвсем наясно за начина, по който това се постига, но определено съм чувала да се обсъждат подобни ситуации.

— Несъмнено — рече Хънсингор, който звучеше някак странно дистанциран.

— Изходът е прост — каза им тя, като се усмихна на собствената си находчивост. — Когато пристигнете в замъка, кажете на Жюстен, че ще се нуждаете от грижи за две деца по време на престоя ви. В края на краищата, макар да съм чувала да наричат незаконородените деца единствено „деца без баща“, не виждам причина, защо пък вместо това да не се каже „деца без майка“?

Тя се извърна настрани на капрата и погледна виконт Хънсингор в смръщеното лице.

— Хората правят обясненията прекалено сложни, милорд. Просто кажете на Жюстен, че ви придружават двете ви извънбрачни деца.