Реймънд Фийст
Завръщането на изгнаника (25)

Епилог
Мисии

Магнус се поклони.

Група от петима магьосници, облечени в черни халати, отвърна на поздрава. Един от тях пристъпи напред и рече:

— Добре си дошъл, сине на Миламбер. Появата ти сред нас е радост за старите ми очи.

Магнус се усмихна.

— Щедър си, Йошану. — Погледна другите четирима Велики от Събранието на маговете. — Радвам се, че ви виждам.

Слезе от подиума, на който стоеше машината на разлома, близначна с онази, която се пазеше в Звезден пристан на Мидкемия. Помещението беше просторно, но сравнително празно, освен машината на разлома и петимата, които чакаха около нея. Бяха предупредени за пристигането на Магнус по сигнална система, установена преди години. Залата беше цялата от камък и студена за тази гореща планета, но добре осветена от многобройните маслени светилници по стените.

— Какво е това нещо след тебе? — попита един от маговете. Магнус отвърна на съвършен цурански:

— Това е поводът за моето гостуване. Съоръжение, сътворено от човек, но съдържа жив дух. От Втория кръг е — поясни той, като използва цуранската терминология за второ ниво на реалността.

Това привлече интереса им.

— Нима? — каза един висок, тънък като тръстика маг.

— Да, Шумака — отвърна Магнус. — Знаех, че ти особено ще се заинтересуваш. — И се обърна към цялата група: — Баща ми моли Събранието за мъдрия ви съвет. Ако мога да помоля да съберете колкото може повече от събратята ви, бих искал да се обърна към всички тях.

Един нисък набит маг се усмихна.

— Ще разпратя вестта. Сигурен съм, че когато се разнесе мълвата за това нещо, всеки член ще се яви. Хайде, нека ти намерим първо удобно жилище и да отдъхнеш. След колко време би желал да говориш?

Магнус постави пръстена на ръката си и мигновено усети гъдела на чуждоземната магия.

— След мен — заповяда на талноя и леко го докосна. Едно от нещата, които бе открил, откакто му възложиха да пренесе талноя на Келеуан, беше, че създанието реагира на всякакъв език. Поради това Магнус бе на мнение, че то просто чете мислите на носителя на пръстена, а изричането на глас е нужно само за яснота на командата.

Поведоха Магнус и талноя през сърцевината на магьосническия град. Огромната сграда покриваше целия остров, също както Звезден пристан господстваше над острова, на който бе издигнат. Тази обаче засенчваше подражателя си и беше наистина древна, докато Звезден пристан бе едва на сто години.

Никой не разбираше от магията на разлома повече от Пъг и Магнус носеше многобройни писма от баща си до различни членове на Събранието — в тях той подробно описваше какво знае, какво предполага, какво подозира и от какво се опасява. Магнус беше прочел съобщенията — предназначението им съвсем не беше да успокоят.

Все пак талноят бе далече от дома си, а Варен беше ако не спрян, то поне сериозно забавен.

Но последното, което баща му му бе казал, преди да тръгне, го безпокоеше дълбоко.

Пъг бе прегърнал сина си и му бе прошепнал:

— Боя се, че времето на потайната борба е зад нас и че отново сме изправени пред открита война.

Магнус се надяваше баща му да греши, но подозираше, че е прав.

Накор чукна главата си в тавана на пещерата и изруга. Отнело му беше цяла седмица, докато я намери с помощта на сведенията, дадени му от Каспар. Провря се под ниския свод с факла в ръката и тояжка в другата.

Беше използвал една от цуранските сфери на Пъг, за да се пренесе магически близо до мястото, където според Каспар бяха открили талноя: Шингази. Напуснал бе Острова на чародея в средата на следобеда, а се озова в Новиндус по тъмна доба.

Тръгна от Шингази пеш и вървя, докато градът не се скри от погледа му. После приложи една от хитрините на Пъг и с помощта на сферата започна да се пренася от точка на точка по линията на полезрението. Беше бавно в сравнение с мигновените скокове, но бе опасно да се пътува така до непознати места, тъй като сферата като нищо можеше да прати човек във вътрешността на здрава скала.

Откри селото, което търговците от Кралството бяха използвали за база на експедицията си, в северните райони на Източните земи и след като похарчи малко злато и зададе подходящите въпроси, най-сетне намери пещерата.

Огледа опустошенията, оставени от крадците на гробници, и закрепи с два големи камъка факлата, за да освети добре пещерата. От порцелановите гърнета с нечетливо писмо по тях бяха останали само малки късове, глинените таблички също бяха натрошени.

— Какво варварство — въздъхна Накор. Усети пристигането на Пъг и подвикна:

— Тук, вътре!

След няколко мига в тунела се появи светлина. Пъг влезе и застана до приятеля си.

— Какво намери?

— Това — отвърна Накор. Наведе се и вдигна един глинен чиреп. — Може би ако ги отнесем с нас, учениците ще могат да ги реставрират и да научим нещо?

— Това тук има всички белези на пантатийска скална гробница — каза Пъг. — Погледни. — Посочи някаква броня. — Това е пантатийско.

— Какво ли има там, в дъното? — попита Накор. Пъг изпъна ръка и дъното на пещерата се освети.

— Прилича на скала.

— Ти повече от всеки друг би трябвало да прозираш отвъд очевидното, Пъг. — Накор отиде до дъното на пещерата и огледа стената. Започна да почуква по камъните с тояжката.

Пъг коленичи и огледа нещо в ъгъла.

— Видя ли тези следи от прегради?

— Да. Макрос ги е поставил.

Пъг се изправи.

— Значи Макрос Черния се е натъкнал на пантатийска гробна камера, в която е лежал талноят, и вместо да отърве света от него, е поставил няколко прегради и го е оставил, за да го открием ние, така ли?

— Добре де, след като ти не можеш да го унищожиш, какво те кара да мислиш, че Макрос е могъл? — каза Накор. Погледна през рамо и видя киселата усмивка на Пъг. — Още мислиш за него като за по-могъщ от теб, но не е така. Поне не така от доста време вече. — Накор отново заоглежда стената. — Освен това няколко години той беше много зает.

— Би могло да се каже, да. Но така и не споменава за него в писанията си нито до мен, нито до дъщеря си.

— Той не отделяше много време за жена ти, Пъг.

— Но това е важно. Едно от най-опасните неща, които съм виждал.

Задната стена се задвижи с глух тътен и Накор изпръхтя доволно:

— Открих го!

Пъг притича и застана до исаланеца.

— Какво мислиш?

— Мисля, че ако талноят е бил тук отвън, то това, което се крие вътре, трябва наистина да е много важно.

— И може би опасно — добави Пъг.

Накор взе факлата и двамата влязоха в тунела. Вървяха дълго, все надолу. След около миля подът започна да се изравнява.

— Отпред има пещера. Но не мога да видя много с тази светлина.

Пъг вдигна ръката си и от дланта му заструи светлина, ярка като ден.

— Богове! — възкликна Накор. — Имаме проблем, Пъг.

Стените на пещерата се издигаха на сто стъпки и повече, но подът бе на не повече от десет стъпки под тях. Изпъваше се в огромен кръг и по него, подредени и сякаш в очакване, стояха колона след колона, редица след редица — талнои.

— Стотици са — прошепна Пъг.

— Хиляди. Наистина имаме проблем — повтори Накор.